Жената на прозореца

Седемдесет и осем

Гладът ме събужда. Намирам кутия мюсли в кухнята, пълня купата, доливам малко мляко, срокът му е до днес. Дори не обичам чак толкова мюсли; Ед ги обича. Люспите ми дращят гърлото, лепят ми се от вътрешната страна на бузите. Не знам защо продължавам да ги купувам.

Макар че, разбира се, знам.

Искам да се оттегля в леглото, но вместо това краката ми се насочват към дневната, приближавам се бавно до шкафа под телевизора, измъквам чекмеджето. „Шемет“, решавам. Объркана идентичност или по-скоро — отнета идентичност. Знам диалога наизуст; странно, но филмът ме успокоява.

„Какво ти става? — крещи полицаят на Джими Стюарт и на мен. — Подай ми ръката си!“ След което залита, литва от покрива.

Странно успокояващ.

Към средата на филма си сипвам втора купа мюсли. Ед ми дърдори, докато затварям вратата на хладилника; Ливи казва нещо неясно. Връщам се на дивана, увеличавам звука.

„Жена му ли? — пита жената в изумруденозеления „Ягуар“. — Клетата. Не я познавах. Кажи ми: тя наистина ли вярваше…“

Потъвам между възглавниците. Сънят ме надмогва.

Някъде по-късно, по време на сцената с преобличането („Не искам да съм облечена като някой, който вече е мъртъв!“), телефонът ми се разтреперва, лек гърч, подрънквайки върху стъклото на масичката. Д-р Филдинг, предполагам. Протягам се към него.

„За това ли съм тук? — крещи Ким Новак — за да си представяш, че си с някоя, която е вече мъртва?“

На екрана на телефона се показва УЕСЛИ БРИЛ.

Замръзвам за миг.

После спирам звука на филма, плъзвам пръст по екрана. Вдигам телефона към ухото си.

Чувствам, че не мога да говоря. Но не се налага. След секунда мълчание той ме поздравява: „Чувам те как дишаш, Фокс“.

Минали са почти единайсет месеца, но гласът му е гръмовен, както винаги.

— Фиби каза, че си се обаждала — започва той. — Исках вчера да ти звънна, но беше натоварено. Много натоварено.

Не казвам нищо. За около минута той също мълчи.

— Още си там, Фокс, нали?

— Тук съм. — Не съм чувала гласа си от дни. Звучи ми непознат, крехък, все едно че някой друг говори чрез мен.

— Добре. Така и предположих. — Предъвква думите; знам, че има цигара между зъбите. Хипотезата ми е вярна. Шум на другия край. Той издухва дима в микрофона.

— Исках да говоря с теб — започвам аз.

Той замълчава. Мога да усетя как сменя скоростите; буквално чувам как го прави — издава го нещо в дишането. Вече е в работен режим.

— Исках да ти кажа…

Дълга пауза. Той си прочиства гърлото. Нервен е, осъзнавам, и това леко ме изненадва: Уесли Брил, с опънати нерви.

— Доста ми е тежко. — Ето, казах го.

— Заради нещо конкретно ли? — пита той.

Заради смъртта на мъжа ми и дъщеря ми, ще ми се да извикам.

— Заради…

— Ъхъ — Протака ли, или иска да чуе?

— Онази нощ… — не знам как да завърша изречението. Чувствам се като игла на компас, която се върти и търси къде да спре.

— За какво мислиш, Фокс? — много в негов стил, да ме подбутва по този начин. Аз лично предпочитам да оставя пациента да говори в собственото си темпо; Уесли се придвижва по-бързо.

— Онази нощ…

Онази нощ, точно преди да излетим в пропастта, ти се обади. Не те упреквам. Не искам да те въвличам. Просто искам да знам.

Онази нощ всичко вече беше свършило — четири месеца лъжи: пред Фиби, за да не ни разкрие; през Ед, който ни разкри в оня следобед през декември, когато му изпратих съобщение, предназначено за теб.

Онази нощ съжалявах за всеки момент, който бяхме прекарали заедно: сутрините в хотела зад ъгъла, срамежливата светлина, надничаща през пердетата; вечерите, когато си разменяхме SMS-и с часове; денят, в който всичко започна с онази чаша вино в кабинета ти.

Онази нощ къщата беше вече от една седмица на пазара и брокерът правеше график на огледите, аз умолявах Ед, а на него му беше трудно да ме погледне. Мислех, че си доброто съседско момиче.

Онази нощ…

Но той ме прекъсва:

— Ако трябва да бъда честен, Анна — и аз изтръпвам, защото, макар че рядко е друг освен честен, да ме нарече с първото ми име е истинска рядкост. — Опитвам се да оставя това зад гърба си. — Прави пауза. — Опитвам се и успявам, общо взето.

О-о.

— Ти не поиска да ме видиш след това, в болницата. Аз исках, предложих да дойда да те видя у вас, помниш ли, но ти не искаше, не ме потърси. — Той се подхлъзва, препъва се в думите си, като човек, който гази в снега. Като жена, която се върти около разбитата си кола. — Не знаех… не знам дали се виждаш с някого. Професионалист, имам предвид. С радост ще ти препоръчам някого. — Спира. — Но ако имаш някого, тогава… добре. — Отново пауза, по-дълга този път.

Накрая: „Не съм сигурен какво искаш от мен“.

Сбъркала съм. Той не си играе на психотерапевт; не иска да ми помогне. Трябваха му два дена, за да ми се обади. Той иска да се измъкне.

И всъщност какво искам от него? Основателен въпрос. Не го виня наистина. Не го мразя. Не ми липсва.

Когато се обадих в кабинета му — само преди два дена ли беше? — трябва да съм искала нещо. Но после Норели изрече онези омагьосани думи и светът се промени. И сега вече няма значение.

Изглежда, съм го казала на глас.

— Какво няма значение? — пита той.

Ти, помислям си. Но не го казвам.

Вместо това затварям.