Жената на прозореца

Шест

Днес — урок по френски, довечера — Les Diaboliques[11]. Съпругът — мръсник, малката му женичка — развалина, любовница, убиец, изчезнал труп. Може ли нещо да се мери с изчезнал труп?

Но, първо, дългът ме зове. Изпивам си хапчетата, паркирам се на бюрото, придърпвам мишката от едната страна, въвеждам паролата. И влизам в Агората.

Във всеки момент, по всяко време на денонощието в сайта има поне по няколко десетки участници, съзвездие, пръснато по целия свят. Някои от тях познавам по име: Талия от района на Залива; Фил от Бостън; адвокатът от Манчестър с напълно неподходящото за един адвокат име — Митци; боливиеца Педро, чийто развален английски сигурно не е по-лош от моя примитивен френски. Други използват прякори, и аз включително — правейки се на умна, измислих псевдонима „аннагорафобия“, но после се издадох през един от участниците, че съм психолог, и мълвата моментално се разнесе из нета. Така че сега съм „докторътетук“. Сега ще ви приеме.

Агорафобия: в превод означава „страх от тържището“, а в медицинската практика е термин за широк кръг от тревожни разстройства. Описана е за първи път в края на XIX век, „кодифицирана като отделно диагностично състояние“ век по-късно, макар че до голяма степен е коморбидна с паническото разстройство. Ако някой иска, може да прочете всичко за агорафобията в Диагностичния и статистически наръчник за психичните разстройства, Пета ревизия, или, както го наричат за по-кратко, ДСН-5. Винаги ме разсмива това заглавие, звучи като продължение на филм. Харесвате „Психични разстройства 4“? Продължението направо ще ви смае!

Медицинската литература проявява необичайно въображение, що се отнася до диагностичните дефиниции. „Агорафобичните страхове типично се появяват при следните ситуации: когато пациентът е в тълпи от хора или на опашка; когато пътува през мост или когато е върху мост.“ Какво не бих дала да застана на мост. Какво не бих дала да се подредя на опашка, дявол да го вземе. И това също ми харесва: „Когато пациентът е в театър, по средата на реда“. Мястото трябва да е централно, ако е на края на реда, не важи.

Изброяването продължава от 113-а до 133-та страница, ако ви интересува.

Много от нас — най-тежко засегнатите, които се борим с посттравматично стресово разстройство — сме затворени вкъщи, скрити от объркания и пренаселен свят отвън. Някои изпитват ужас от многолюдни тълпи; други — от шумен трафик. Моят страх е от огромното небе, безкрайния хоризонт, абсолютната оголеност, смазващия натиск на откритото пространство. „Открито пространство“, наричат го в ДСН-5 доста неопределено, забързани да стигнат до Бележките накрая, 186 на брой.

Като доктор ще кажа, че страдащият търси обкръжение, което да може да контролира. Като страдаща (и това е точната дума) ще кажа, че агорафобията не толкова опустоши живота ми, колкото се превърна за мен в начин на живот.

Гостоприемният сайт на Агората ме поздравява. Преглеждам съобщенията, проследявам постовете. ОТ ТРИ МЕСЕЦА СЪМ ЗАЛОСТЕНА ВКЪЩИ. Разбирам те, Кала88, при мен месеците са почти десет и не виждам края. АГОРАФОБИЯТА МИ СЕ ВЛИЯЕ ОТ НАСТРОЕНИЕТО МИ? Това повече ми прилича на социална фобия, Ранобуднико, или проблем с щитовидната жлеза. ОЩЕ НЕ МОГА ДА СИ НАМЕРЯ РАБОТА.

О, Меган, знам и съжалявам. Благодарение на Ед нямам нужда да работя, но ми липсват пациентите. Тревожа се за моите пациенти.

Нова участничка ми е изпратила имейл. Насочвам я към Съвети за оцеляване, които нахвърлях през пролетта, към частта: „Значи страдаш от паническо разстройство“ — мисля си, че звучи предразполагащо:

В: Как да се снабдявам с лекарства?

(Не правя нито едното, нито другото. Домът ми определено има нужда от прахосмукачка.)

И така нататък. Аз съм доволна от Съветите като цяло. Щях да се радвам, ако някой ми беше помогнал с подобни съвети в началото.

Чувствам как устните ми се разтягат в усмивка. Сали: на двадесет и шест, живее в Пърт, нападнали са я през пролетта, на Великден. Счупена ръка, тежки контузии по очите и лицето; не са идентифицирали, нито заловили мъжа, който я е изнасилил. Сали прекарва четири месеца вкъщи, изолирана в най-изолирания град на света, но от десет седмици започна да излиза навън — браво на нея, както сама би казала. Психолог, терапия за насаждане на омраза и пропранолол. Нищо не може да се мери с бета-блокерите.

Много си пада по удивителните, дори когато е в най-дълбока депресия.

Обича също и емотиконите.

Има късмет. Аз съм на подобно лекарство (освен всички останали) и от болки от време на време главата ще ми се пръсне. ПРОПРАНОЛОЛЪТ МОЖЕ ДА ПРЕДИЗВИКА МИГРЕНА, ЗАДЪХВАНЕ, ДЕПРЕСИЯ, ХАЛЮЦИНАЦИИ, ОСТРА КОЖНА РЕАКЦИЯ, ГАДЕНЕ, ДИАРИЯ, ПОНИЖЕНО ЛИБИДО, БЕЗСЪНИЕ И СЪНЛИВОСТ. „Малко са му страничните ефекти на това лекарство“ — каза ми Ед. „Внезапно самовзривяване“, предложих аз.

„Пристъпи на истерия,“

„Бавна, мъчителна смърт.“

Отпивам от виното. Отваря се друг чат бокс. Андрю, срещнах го на сайта на любителите на класически филми.

Сериите по Греъм Грийн@Анджелика този уикенд?

Правя пауза. „Падналият идол“ ми е любим филм — обреченият иконом; фаталният хартиен самолет — а и сигурно са минали поне петнадесет години откакто съм гледала „Министерство на страха“. И, разбира се, благодарение на старите филми се срещнахме с Ед.

Но не съм обяснявала ситуацията си на Андрю. Нямам възможност е достатъчно извинение.

Връщам се при Сали,

Вероятно твърде много. Трябва да го спомена на д-р Филдинг. Всъщност не съм сигурна.

Сбогувам се със Сали точно когато учителят ми звъни на Скайп. „Бонжур, Ив“ — продумвам на себе си. Правя пауза, преди да отговоря; очаквам с нетърпение да го видя, осъзнавам мастиления перчем, тъмния блясък на кожата му. Тези вежди, които се сблъскват една в друга като l′accent circonflexe[13], когато го озадачава акцентът ми, а това се случва често.

Ако Андрю пак се появи, няма да отговоря. Може би никога. Старите филми: това е нещо, което споделям само с Ед. И с никой друг.

Обръщам пясъчния часовник на бюрото, гледам как малката пясъчна пирамидка почти пулсира, докато песъчинките образуват трапчинка на върха й. Колко дълго време. Почти една година. Не съм излизала от къщата почти една година.

Не съвсем. В рамките на осем седмици пет пъти успях да се покажа навън, на двора. Тайното ми „оръжие“, както д-р Филдинг го нарича, е моят чадър — чадърът на Ед всъщност, стар и разбрицан. Д-р Филдинг, също толкова стар и разбрицан, ще застане като плашило в двора, докато аз побутвам вратата с върха на чадъра. Натискам пружината и чадърът се разтваря като цвят. Вглеждам се напрегнато в търбуха на купола, в ребрата и кожата му. Тъмно каре, четири черни квадрата на всяко платно, подредени напряко между спиците, четири бели линии във вътъка между тях. Четири пъти черно, четири пъти бяло. Вдишай, брой до четири, издишай, брой до четири. Четири. Магическо число.

Чадърът е разтворен точно пред мен, като меч, като щит.

И тогава правя крачка навън.

Вдишам, две, три, четири.

Издишам, две, три, четири.

Найлонът блести срещу слънцето. Стъпвам на първото стъпало (стъпалата, разбира се, са четири), повдигам чадъра малко нагоре, съвсем малко, надзъртам към обувките, към прасците. Светът залива периферното ми зрение като вода шамандура.

„Не забравяй, че имаш тайно оръжие“ — извиква ми д-р Филдинг.

Не е тайно оръжие, иска ми се да извикам; това е шибан чадър, който размахвам посред бял ден.

Издишам, две, три, четири; вдишвам, две, три, четири — и най-неочаквано това помага. Аз се премествам от стъпало на стъпало (издишам, две, три, четири) и прекрачвам няколко метра през тревата (вдишам, две, три, четири). Докато паниката не започне да се надига вътре в мен, вълната й залива зрението ми и удавя гласа на д-р Филдинг. И после… по-добре да не мисля за това.