Жената на прозореца

Осемдесет и две

Слънце се лее през капандурата, стълбището е побеляло чак до площадката пред кухнята. Стъпвам на стълбите и се чувствам като под прожектор.

Иначе къщата е тъмна. Дръпнала съм всяко перде, затворила съм всички щори. Тъмнината е плътна като дим; мога почти да я помириша.

Последната сцена на „Въже“ тече по телевизията. Двама привлекателни млади мъже, убит съученик, тяло, набутано в античен сандък в средата на гостната, и отново Джими Стюарт, направено е да изглежда като един продължителен, непрекъснат кадър (всъщност са осем десетминутни сегмента, свързани помежду си, но резултатът е безупречен, особено за 1948-а).

„Котка и мишка, котка и мишка — вика Фарли Грейнджър, докато мрежата се затяга около него — но кой е котката и кой е мишката?“ Изговарям думите на глас.

Моят котарак се е изтегнал на облегалката на дивана, опашката му се извива като танцуваща змия. Навехнал си е задната лява лапа; забелязах, че куца доста лошо тази сутрин. Бях напълнила купичката с храна за три дни, за да не…

Входният звънец.

Отпускам се обратно на възглавницата. Главата ми се обръща към вратата.

Кой звъни, по дяволите?

Не е Дейвид; не е Бина. Със сигурност не е д-р Филдинг — той е оставил няколко съобщения, но се съмнявам, че ще се появи без предупреждение. Освен ако не ме е предупредил в някое от съобщенията, които не прослушах.

Звъни се отново. Паузирам филма, слагам крака на пода, изправям се. Отивам до домофона.

Итън е. Ръцете са набутани в джобовете; около врата му е увит шал.

Натискам копчето за микрофона.

— Родителите ти знаят ли, че си тук? — питам го.

— Окей съм — казва той.

Мълча.

— Много е студено — добавя той.

Натискам бутона.

Секунда по-късно той влиза в дневната, леденият въздух го следва по петите.

— Благодаря — изпухтява, задъхвайки се. — Толкова е студено навън. — Оглежда се наоколо. — Тук е съвсем тъмно.

— Само защото навън е толкова светло — казвам аз, но той е прав. Светвам лампиона.

— Да отворя ли щорите?

— Може. Всъщност не, така е добре. Нали така?

— Окей — казвам аз.

Аз се настанявам в креслото.

— Може ли да седна тук? — пита Итън, сочейки дивана.

Може ли, може ли. Твърде е почтителен за един тийнейджър.

— Моля.

Той сяда. Пънч скача от облегалката на дивана, бързо се мушва отдолу.

Итън оглежда стаята.

— Тази камина работи ли?

— На газ е, но, да, работи. Искаш ли да я запаля?

— Не, просто се чудех.

Мълчание.

— За какво са всичките тези хапчета?

Поглеждам към кафената масичка, покрита с хапчета; четири тубички, едната празна, подредени като ледена оградка.

— Преброявам ги — обяснявам аз — и ги допълвам.

— О, окей.

Пак мълчание.

— Дойдох… — подхваща той точно когато казвам името му.

Продължавам:

— Много съжалявам. — Той накланя глава на една страна. — Толкова съжалявам — сега се вторачва в скута си, но аз не спирам — за безпокойството, за това, че те въвлякох… Бях толкова… сигурна. Бях толкова сигурна, че нещо се е случило.

Той кима към пода.

— Аз имах… беше много трудна година за мен. — Затварям очи; когато ги отварям, виждам, че ме гледа, очите му са ясни, изпитателни.

— Загубих детето си и мъжа си. — Преглъщам. Кажи го. — Те умряха. Те са мъртви. — Дишай. Дишай. Едно, две, три, четири. — И започнах да пия. Повече от нормалното. И вземам лекарства не по предписание. Което е опасно и неправилно. — Той ме гледа напрегнато.

— Не е като… не е като да вярвам, че те наистина комуникират с мен… от…

— От другата страна — казва той, гласът му е нисък.

— Именно. — Намествам се в креслото, навеждам се напред. — Знаех, че са си отишли. Мъртви са. Но обичах да ги чувам. И да чувствам… Много е трудно да го обясня.

— Че сте свързани?

Кимам. Той е толкова необичаен тийнейджър.

— Колкото до всичко останало — не си… не мога да си спомня много от нещата. Вероятно съм искала да се почувствам свързана с други хора. Или съм имала нужда. — Поглеждам право към него. — Но наистина съжалявам. — изкашлям се, изправям се. — Знам, че не си дошъл тук да гледаш една зряла жена да плаче.

— И аз съм плакал пред вас — припомня ми той.

— Така е.

— Взех един филм назаем, помните ли? — Той измъква калъфа от джоба си, слага го на масата. „Трябва да падне нощта“. Бях го забравила.

— Успя ли да го гледаш?

— Да.

— Какво мислиш?

— Страшничък е. Оня мъж…

— Робърт Монтгомъри?

— Дани ли се казваше?

— Да.

— Доста зловещ. Харесвам оная част, където пита момичето…

— Розалинд Ръсел.

— Оливия ли беше?

— Да.

— Където пита момичето дали го харесва и тя казва не, а той казва „Ти си изключение“. — Той се засмива. Усмихвам се.

— Радвам се, че ти е харесал.

— Ъхъ.

— В черно-бяло не е толкова зле.

— Да, беше добре.

— Заповядай, може да вземеш каквото си харесаш.

— Благодаря.

— Но не искам да имаш проблеми с родителите си. — Той поглежда настрани, изучава камината. — Знам, че са бесни — продължавам аз.

Леко подсмърчане.

— Те си имат техните проблеми. — Очите му се връщат към мен. — Наистина е трудно да се живее с тях. Супер трудно.

— Мисля, че много млади хора се чувстват по същия начин по отношение на родителите си.

— Не, но с тях наистина е.

Кимам.

— Чакам с нетърпение да замина за университета — казва той. — Още две години. Даже по-малко.

— Знаеш ли къде искаш да учиш?

Той върти глава.

— Не съвсем. Някъде много далече. — Той извива ръката зад себе си, чеше се по гърба. — И без това тук нямам приятели.

— Имаш ли си приятелка? — питам го аз.

Той пак върти глава.

— Приятел?

Той ме поглежда изненадан. Свива рамене.

— Още не съм наясно — обяснява ми той.

— Разбирам. — Чудя се дали родителите му знаят.

Стенният часовник отброява един, два, три пъти, четири.

— Знаеш ли — казвам аз — апартаментът долу е празен.

Итън се намръщва.

— Какво стана с оня човек?

— Отиде си — пак се прокашлям, — но ако искаш, може да го ползваш. Като пространство. Знам какво е да имаш нужда от собствено пространство.

Дали не се опитвам пак да се върна към Алистър и Джейн. Не мисля. Не мисля. Но може да е по-добре — вероятно би било по-добре — да има някого наоколо. Още повече млад човек, дори ако е само един самотен тийнейджър.

Не спирам да говоря, сякаш му предлагам стока:

— Няма телевизор, но мога да ти дам паролата за интернета. Долу има и кушетка. — Обяснявам бодро, убеждавайки себе си. — Просто едно място, където може да се приютиш, ако ти стане твърде трудно вкъщи.

Той ме зяпва:

— Това би било страхотно.

Изправям се на крака, преди да си е променил мнението. Ключът на Дейвид е на плота, малка сребриста пластинка в сумрачната светлина. Взимам го, подавам го на Итън, който се е изправил.

— Страхотно — повтаря той, прибирайки ключа в джоба си.

— Идвай, по което време искаш — му казвам.

— Благодаря за… — той се потупва по джоба. — И за филма.

— Винаги си добре дошъл. — Изпращам го към вестибюла.

Преди да излезе, се обръща и помахва към дивана:

— Днес малкият господин е много срамежлив — казва той и ме поглежда. — Вече имам телефон — обявява той гордо.

— Поздравления.

— Искате ли да го видите?

— Разбира се.

Той ми показва поочукан айфон.

— Втора ръка е, но все пак.

— Страхотен е.

— Вашият от кое поколение е?

— Нямам представа. А твоят?

— Шест. Почти най-новият.

— Браво, страхотен е. Радвам се, че имаш телефон.

— Вкарал съм вашия номер. Искате ли моя?

— Твоя номер?

— Да.

— Добре.

Той чука по екрана и усещам как телефонът ми бръмчи някъде дълбоко в халата.

— Сега го имате — обяснява той и затваря.

— Благодаря.

Той посяга към дръжката, после отпуска ръката, поглежда ме, изведнъж е съвсем сериозен.

— Съжалявам за всичко, което ви се е случило — казва той и гласът му е толкова мек, че ме стяга гърлото.

Кимам.

Той излиза. Заключвам вратата след него.

Понасям се обратно към дивана и поглеждам към масичката, към разпилените като звезди хапчета. Посягам, вземам: дистанционното в ръка. Пускам филма отново.

„Ако трябва да съм честен — казва Джими Стюарт — това наистина малко ме плаши.“