Жената на прозореца

Десет

Бледа утринна светлина се промъква през прозореца на спалнята ми. Обръщам се на другата страна. Бедрото ми се удря в лаптопа. През нощта — слаба игра на шах. Сразиха ми офицерите, разбиха ми топовете.

Едвам се вмъквам и измъквам от душа, суша косата си с хавлия, мазвам дезодорант под мишниците. Готова съм за битка, както би казала Сали. Честит Хелоуин.

Въобще не се готвя да отварям вратата и да раздавам бонбони на децата, разбира се. Дейвид ще се измъкне към седем — към центъра, мисля, че каза. Сигурно ще се забавлява.

Той предложи да оставим купа с шоколади и бонбони пред входната врата.

— Още първото дете ще ги задигне заедно с цялата купа — казвам аз.

Той се мръщи.

— Не съм детски психолог — ми казва.

— Няма нужда да си детски психолог. Достатъчно е някога да си бил дете.

Като нищо ще изключа всички лампи и ще се правя, че не съм вкъщи.

Влизам в моя филмов сайт. Андрю е онлайн; качил е линк за есе на Полин Кийл за „Шемет“ на Хичкок — „глупав и повърхностен“ — а под него е направил списък: Най-добрият филм ноар, по време на който да си държите ръцете? („Третият мъж“, дори само заради последната сцена.)

Не мога да си спомня кога за последен път някой ми е държал ръката.

Единайсет

Бум.

Отново входната врата. Този път съм се свила на дивана, гледам „Рифифи“ — продължителния епизод на обира, половин час без една дума диалог и никакъв звук, само фонов шум и пулсирането на кръвта в ушите ми. Ив ме посъветва да прекарвам повече време с френското кино. Предполагам, че не е имал предвид полуням филм. Quel domage[14].

Пак глух удар по вратата, за втори път.

Отмятам одеялото от краката си, изправям се, намирам дистанционното и паузирам филма.

Здрачът бавно се промъква отвън. Отивам до вратата и я отварям.

Бум.

Прекрачвам във вестибюла — тази част от къщата между моята и входната врата ме плаши и отблъсква; това е прохладната сива зона между моето царство и външния свят. В момента е сумрачно от падащия здрач, тъмните стени са като протегнати ръце, които се готвят да ме затиснат помежду си.

Стъклото на входната врата е покрито с оловни ленти. Приближавам се и надничам през тях.

Трясък и стъклото се разтреперва. Миниатюрна ракета е улучила целта: яйце, избухнало, вътрешностите му са се разтекли по стъклото. Чувам се как ахвам. През размазания жълтък виждам три деца на улицата, лицата им светят, ухилени до уши, едното се е приготвило с яйце в ръка.

Олюлявам се на мястото, опирам се с ръка в стената.

Това е моята къща. Това е моята врата.

Гърлото ми се свива. Очите ми се пълнят със сълзи. Шокирана съм, после ме хваща срам.

Бум.

Сега вече се задушавам от гняв.

Не мога да изскоча от вратата и да ги изгоня. Не мога да се втурна навън и да ги уплаша. Блъскам по стъклото. Силно.

Бум.

Удрям вратата с длан.

Блъскам я с юмрук.

Ръмжа, после крещя, гласът ми е заключен между стените, малкият тъмен вестибюл се разтърсва от ехото.

Безпомощна съм.

Не, не си, чувам да ми казва Д-р Филдинг.

Вдишай, две, три, четири.

Не, не съм.

Не съм. Почти десет години се трепах, докато взема специалност. Петнайсет месеца стажувах в най-тежките училища. Практикувах в продължение на седем години. Издръжлива съм, бях обещала на Сали.

Отмятам косата си назад, оттеглям се обратно в дневната, вдишвам дълбоко, пробождам домофона с един пръст.

„Да се махате от къщата ми“, изкрясквам. Сигурна съм, че ще чуят граченето ми отвън.

Бум.

Пръстът ми потреперва върху бутона на домофона. Да се махате от къщата ми.

Бум.

Залитайки, прекосявам стаята, спъвам се по стълбите, втурвам се в кабинета, към прозореца. Ето ги долу, скупчили са се на улицата като мародери, обсадили дома ми, безкрайните им сенки се движат в отмиращата светлина. Блъскам по стъклото.

Един от тях ме посочва с пръст, смее се. Размахва ръка като дискохвъргач. Изстрелва още едно яйце.

Блъскам още по-силно по стъклото, достатъчно силно да го изкъртя от рамката. Това е моята врата. Това е моята къща.

Притъмнява ми.

Изведнъж хуквам надолу по стълбите; неочаквано съм отново в тъмния вестибюл, боса по плочите, ръката ми е на дръжката. Гневът ме задушава; виждам кръгове пред очите си. Задържам дъх, задържам го втори път.

Едно, две, три — дръпвам вратата с всичка сила. Светлината и въздухът ме блъсват.

За един миг е тихо, толкова тихо като в ням филм, толкова бавно като залез. Къщата отсреща. Трите деца. Улицата около тях. Безмълвно и неподвижно като спрял часовник.

Мога да се закълна, че чувам изчукване, като от пречупен клон.

И тогава…

… и тогава то се надига срещу мен, надува се, засилва се като каменен блок, изхвърлен от катапулт; блъска ме с такава сила, разтърсвайки вътрешностите ми, че се превивам на две. Устата ми зейва като прозорец. Вятърът се втурва в него. Аз съм една празна къща, с изгнили греди и стенещ въздух. Покривът ми рухва със стон…

И аз стена, свличам се, рухвам, едната ми ръка дращи по тухлите, другата се мята из въздуха. Очите се кривят и обръщат: огненочервени листа, после мрак; проблясък върху жената в черно, после зрението се размазва, избледнява, докато топящата се белота залива очите ми и засяда там, плътна и дълбока. Опитвам се да викам, устните ми са покрити с пясък. Вкус на цимент. Вкус на кръв. Просната съм на земята, усещам как размахвам крайниците си като ветропоказатели. Пръстта се блъска в тялото ми. Тялото ми се гърчи във въздуха.

Някъде от дълбините на мозъка ми изплува спомен, че това ми се е случвало и преди, на същите тези стълби. Спомням си тихия ромон от гласове и по някоя дума, прокрадваща се ясно и чисто: паднала, съседка, някой, луда. Този път — нищо.

Ръката ми се премята през нечий врат. Коса, по-остра от моята, драска лицето ми. Краката немощно се тътрят по земята, по стъпалата; вече съм вътре, в прохладата на вестибюла, в топлината на дневната.

Дванайсет

— Препъна се на стълбите!

Образите бавно изплуват пред очите ми като на полароидна снимка. Гледам към тавана, към единствената вградена крушка, която ме зяпа оттам като мънистено око.

— Сега ще ти приготвя нещо… един момент…

Оставям главата ми да падне на една страна. Кадифено жужене в ушите ми. Диванът в дневната — отпускам се. А-а.

— Един момент, един момент…

До кухненската мивка стои жена, с гръб към мен, черната плитка се спуска по гърба й.

Приближавам длани към лицето си, свивам шепи около устата и носа, вдишам, издишам. Спокойно. Спокойно. Устните ме болят.

— Тъкмо отивах отсреща и видях тези малки бандити да хвърлят яйца — обяснява ми тя. — Казах им: „Какво правите, идиотчета такива?“, и тогава ти сякаш… залитна от вратата и се строполи като чувал със… — Не си довършва изречението. Чудя се дали щеше да каже с лайна.

Вместо това тя се обръща с по чаша във всяка ръка, едната пълна с вода, другата — с нещо гъсто и златисто. Бренди, надявам се, от шкафа с напитките.

— Нямам представа дали брендито помага — казва тя. — Имам чувството, че съм в „Имението Даунтън“. Аз съм вашата Флорънс Найтингейл[15]!

— Вие сте жената от къщата оттатък градината — измърморвам аз. Думите се изтъркулват несигурно от езика като пияница от кръчма. Издръжлива съм. Пълна глупост.

— Какво казахте?

И тогава, не успявам да се спра: „Вие сте Джейн Ръсел“.

Тя се спира, поглежда ме учудено, после се засмива, зъбите й проблясват на слабата светлина.

— Откъде знаете името ми?

— Нали казахте, че отивате отсреща? — Опитай се да говориш по-разбрано. — Синът ви ме навести.

Оглеждам я през пердето на миглите си. Тя е, както Ед би се изразил одобрително, надарена жена: пълни устни и хълбоци, пищен бюст, мека кожа, ведро лице, яркосини очи. Облечена е с тъмносини джинси и черен пуловер, сребърен медальон почива на гърдите й. Прехвърлила е тридесет и пет, предполагам. Трябва да е била дете, когато е родила това дете.

Както стана със сина й, веднага я харесвам.

Тя се приближава до дивана, побутва коляното ми със своето.

— Седни изправена. В случай че имащ мозъчно сътресение. — Изпълнявам, придърпвам се нагоре, а тя слага чашите на масата, после се настанява срещу мен, където синът й седеше вчера. Поглежда към телевизора, повдига вежди.

— Какво гледаш? Черно-бял филм? — Изненадана е.

Пресягам се за дистанционното и натискам копчето.

Екранът угасва.

— Тук е доста тъмно — отбелязва тя.

— Би ли светнала лампата? — я моля. — Нещо не съм… — Не мога да довърша.

— Разбира се. — Тя се протяга през облегалката на дивана, включва лампиона. Стаята светва.

Отпускам глава назад, вглеждам се в гипсовия корниз на тавана. Вдишвам, две, три, четири. Има нужда от една боя. Ще помоля Дейвид. Издишвам, две, три, четири.

— Е — казва Джейн изпитателно, с лакти, подпрени на колената, — какво точно стана на стълбите?

Затварям очи.

— Паническа атака.

— О, милата — как се казваш?

— Анна. Фокс.

— Анна. Това бяха просто едни глупави малчугани.

— Не, не е това причината. Не мога да излизам навън. — Свеждам поглед, сграбчвам брендито.

— Но ти беше навън. Това ще помогне — добавя тя, докато обръщам чашата.

— Не трябваше. Да излизам навън.

— Защо не? Да не си вампирка?

На практика съм, мисля си аз и оглеждам ръката си — бяла като корема на риба.

— Аз страдам от… агорафобия? — казвам аз.

Тя свива устни.

— Това въпрос ли беше?

— Не, просто не бях сигурна дали знаеш какво значи.

— Разбира се, че знам. Не понасяш отворени пространства.

Затварям отново очи. Клатя глава.

— Само че си мислех, че означава, че просто не можеш… да ходиш на излети например. Сред природата.

— Никъде не мога да ходя.

Джейн цъка през зъби.

— Откога продължава това?

Пресушавам и последната капка в чашата.

— От десет месеца.

Тя не пита повече. Дишам дълбоко. Кашлям.

— Имаш ли нужда от инхалатор или нещо подобно?

Въртя глава.

— Само влошава нещата. Качва ми пулса.

Тя се замисля.

— А хартиена торба?

Оставям чашата, посягам към водата.

— Не. Искам да кажа, понякога помага, но не сега. Благодаря ти, че ме вкара вътре. Много ми е неудобно.

— О, няма за какво.

— Не, неудобно ми е. Много. Ще гледам да не ми стане навик, обещавам.

Тя отново свива устни. Много подвижна уста, забелязвам. Може да е пушачка, макар че мирише на арганово масло.

— Значи ти се е случвало и преди? Да излезеш навън и…?

Правя гримаса.

— През пролетта. Доставчикът от супера остави продуктите на входните стъпала и реших, че ще мога просто да… ги грабна.

— Но не успя.

— Не успях. Но по това време имаше много хора по улицата. Веднага решиха, че съм или луда, или бездомна.

Джейн оглежда стаята.

— Определено не си бездомна. Тази къща е… страхотна. Завършва огледа, после вади мобилния от джоба си, проверява екрана. — Трябва да се върна в къщата, казва тя и става.

И аз се опитвам да стана, но краката не ме слушат.

— Синът ти е много мило момче — казвам аз и добавям: — Донесе ми подарък. Благодаря.

Тя поглежда свещта на масата, пипа синджирчето на врата си.

— Той е добро дете. Винаги е бил.

— И е хубавец.

— Винаги е бил. — Тя щраква с палец върху медальона и той се отваря; навежда се към: мен, медальонът се полюшва във въздуха. Виждам, че очаква да го поема в ръка. Струва ми се твърде интимно, тази непозната жена, наведена над мен, ръката ми държи верижката й. А може би напълно съм отвикнала от човешки контакт.

В медальона има мъничка снимка, лъскава и ярка: малко момче на около четири, чорлава руса глава, зъбките като дъсчена оградка след ураган. Едната вежда, резната от белег. Определено е Итън.

— Колко е голям на тази снимка?

— На пет. Но изглежда по-малък, не мислиш ли?

— Щях да предположа, че е на четири.

— Абсолютно.

— Кога израсна толкова? — питам аз, пускайки медальона.

Тя нежно го затваря.

— Оттогава и досега! — Тя се засмива и после казва малко рязко: — Окей ли си да те оставя сама? Да не почнеш да се хипервентилираш?

— Няма да хипервентилирам.

— Искаш ли още малко бренди? — пита тя и се навежда към масичката. Там лежи фотоалбум, вероятно го е донесла със себе си. Пъхва го под мишница и посочва празната чаша.

— Благодаря, ще си остана на вода — лъжа аз.

— Окей. — Тя се спира, погледът й е фиксиран върху прозореца. — Окей — повтаря отново. — Един готин мъж току-що мина по пътеката — тя ме поглежда, — това мъжът ти ли е?

— О, не. Това е Дейвид. Моят наемател. В сутерена.

— Твоят наемател? — възкликва Джейн. — Щеше ми се да е мой.

Звънецът не звънна повече тази вечер, нито веднъж. Може би тъмните прозорци обезкуражават децата, които обикалят за бонбони и сладости. А може да е размазаният жълтък по стъклата.

Оттеглям се рано в леглото.

Някъде по средата на специализацията се срещнах със седемгодишно момче, страдащо от така наречения синдром на Котар — психологически феномен, когато индивидът вярва, че е мъртъв. Много рядко психично разстройство, още по-рядко при педиатрични случаи; препоръчителното лечение е режим от антипсихотични лекарства или — при по-упоритите случаи — електрошокова терапия. Но аз успях да го изкарам от това състояние. Това беше първият ми голям успех, с който привлякох вниманието на Уесли.

Това момче вече сигурно е тийнейджър, почти на възрастта на Итън, малко по-малко от половината на моите години. Тази вечер мисля за него, докато гледам тавана, и самата аз се чувствам мъртва. Мъртва, но присъстваща, наблюдаваща устрема на живота около мен, неспособна да се намеся.