Жената на прозореца

Шестнайсет

Към средата на февруари — след повече от шест седмици сгърчена вкъщи, след като си дадох сметка, че не се оправям — се обадих на един психиатър, чиято лекция („Атипично непсихично и посттравматично разстройство“) бях посетила по време на една конференция в Балтимор пет години по-рано. Тогава не се познавахме. Сега вече се познаваме.

Хората, които не са ходили на терапия, често предполагат, че терапевтът по дефиниция е любезен и загрижен; размазваш се на кушетката му като масло на филия и се разтапяш. Невинаги е така, както се пее в песента. Доказателство 1: д-р Джулиан Филдинг.

Първо на първо, няма никаква кушетка. Срещаме се във вторник, в библиотеката на Ед, д-р Филдинг сяда в креслото до камината, аз — на стола с висока облегалка до прозореца. И макар че говори спокойно, с глас, скърцащ като стара врата, той е прецизен и подробен като всеки добър психиатър. „Малко като онези хора, които излизат от душа, за да се изпикаят“ — както обичаше да казва Ед.

— И така — стърже гласът на д-р Филдинг. „Следобеден лъч огрява лицето му и превръща стъклата на очилата му в две малки слънца. — Казвате, че вчера сте се спречкали с Ед заради Оливия. Тези разговори помагат ли ви?

Въртя глава, поглеждам към къщата на Ръселови. Чудя се какво ли прави Джейн Ръсел в момента. Имам нужна да пийна нещо.

Пръстите ми пробягват по гърлото. Поглеждам пак към д-р Филдинг.

Той ме наблюдава, бръчките на челото му стават по-дълбоки. Може би е уморен — аз определено съм. Днешната ни сесия бе доста драматична: разказах му за моята паническа атака (изглеждаше загрижен), за отношенията с Дейвид (не беше особено заинтересуван), за разговора с Ед и Оливия (отново загрижен).

Поглеждам пак встрани, без да мигам, без да мисля, към книгите на Ед на рафтовете. „История на детективите Пинкертон“. Два тома за Наполеон. „Архитектурата на района на залива“. Еклектичен читател е моят мъж. Не ми е точно мъж, разделени сме.

— Доколкото разбирам, тези разговори предизвикват смесени чувства у вас — казва д-р Филдинг. Класическият жаргон на психотерапевта: доколкото разбирам; според това, което чувам; мисля, че искаш да кажеш. Ние сме интерпретатори. Ние сме преводачи.

— Продължавам… — започвам аз, думите излизат неволно от устата ми. Мога ли пак да се върна там? Мога. Връщам се. — Продължавам да мисля… не мога да спра да мисля… за пътуването. Мъчно ми е, че идеята беше моя.

Никаква реакция отсреща, въпреки че или точно защото той го знае, знае го с подробностите, чувал го е отново и отново. И отново.

— Все ми се иска да не е така. Да не беше така. Все ми се иска идеята да беше на Ед. Или ничия. Иска ми се никога да не бяхме ходили там — преплитам пръсти — очевидно.

Внимателно:

— Но отидохте.

Усещам, че присъдата ми е подписана.

— Организирали сте семейната почивка. Никой не бива да се срамува от подобно нещо.

— В Ню Ингланд, през зимата?

— Много хора отиват в Ню Ингланд през зимата.

— Беше глупава идея.

— Било е проява на загриженост.

— Беше изключително тъпо.

Д-р Филдинг не отговаря. Парното си прочиства гърлото, издиша.

— Ако не бях го направила, щяхме още да сме заедно.

Той свива рамене.

— Може би.

— Със сигурност.

Усещам как погледът му тежи върху мен като гира.

— Вчера помогнах на една жена — казвам аз. — От Монтана. Има внуци. Не е излизала навън от един месец.

Той е свикнал с тези резки завои, нарича ги „синаптични скокове“, макар и двамата да знаем, че нарочно сменям темата на разговора. Аз обаче пердаша напред, разказвам за БабаЛизи и как съм й казала името си.

— Какво ви накара да го направите?

— Почувствах, че се опитва да направи връзка. — Не беше ли това… да, тъкмо това е… което Форстър ни призовава да направим. „Само направете връзка.“ От „Имението „Хауърдс Енд“ е, книгата за читателския клуб през юли. — Исках да й помогна. Исках да я предразположа.

— Това е благороден жест — казва той.

— Предполагам.

Той се намества на седалката.

— Звучи ми като че ли вече сте стигнали до момента, когато можете да общувате с други хора при техните условия, но още не сте готова да го направите при вашите условия.

— Възможно е.

— Това е прогрес.

Пънч се е промъкнал в стаята и сега се увърта около краката ми, вперил очи в скута ми. Подгъвам единия крак под другото бедро.

— Как напредва физиотерапията? — пита д-р Филдинг.

Прекарвам ръка по тялото и бедрата си като че ли представям награда в телевизионна игра. И вие също може да спечелите това неизползвано трийсет и осем годишно тяло!

— Чувствала съм се и по-добре — и преди успее да ме поправи, добавям — знам, че не е фитнес програма.

Той все пак ме поправя.

— Това не е само фитнес програма;

— Да, знам.

— В такъв случай напредва ли добре?

— Вече се възстанових. Всичко е наред.

Той ме поглежда с равен поглед.

— Наистина. Гръбнакът ми е добре, ребрата зараснаха. Вече не куцам.

— Да, забелязах.

— Но имам нужда от упражненията. Бина ми харесва.

— Приятелки ли станахте?

— В известен смисъл — признавам аз — приятелка, на която плащам.

— Тя идва в сряда, нали така?

— Обикновено, да.

— Това е добре — казва той, като че ли срядата е особено подходяща за аеробни упражнения. Той не е виждал Бина. Не мога да си ги представя заедно; все едно че живеят в различни измерения.

Време е да свършваме. Знам го, без да поглеждам часовника, кацнал върху камината, точно както и д-р Филдинг го знае — след години работа и двамата можем да отмерим петдесет минути до секундата.

— Искам да продължите с бета-блокерите в същата доза — казва той. Мръщи вежди. — Това е базирано на днешния ни разговор. Ще помогне за стабилизиране на настроенията ви.

— И така ми е леко мъгляво — припомням му аз.

— Мъгляво?

— Или сълзливо може би. Или и двете.

— Имате предвид зрението ли?

— Не, не зрението. По-скоро… — Бяхме го обсъждали, не си ли спомня? А може и да не сме? Мъгляво. Сълзливо. Наистина имам нужда от питие. — Понякога ме връхлитат твърде много мисли едновременно. Сякаш имам многопосочно кръстовище в мозъка и всички се опитват да минат по едно и също време. — Засмивам се малко неловко.

Д-р Филдинг отново свива вежди, после въздиша.

— Нашето не е точна наука. Както знаете.

— Да. Знам.

— Вие взимате няколко различни лекарства. Ще ги нагласим едно по едно, докато намерим правилното съотношение.

Кимам с глава. Знам какво иска да каже. Мисли, че се влошавам. Гърдите ми се стягат.

— Опитайте двеста и петдесет грама. Ако ви създава проблеми, можем да помислим за нещо, което да ви помогне да се фокусирате.

— Някакъв ноотропик? — Адерал. Колкото пъти родители са ме питали дали адералът няма да помогне на децата им, толкова пъти категорично съм им отказвала, а ето ме сега, сама си го прося. Plus ςа change[20].

— Ще говорим за това, като му дойде времето — казва той. Надрасква нещо в кочана за рецепти, откъсва горния лист, подава ми го. Листът потрепва в ръката му. Същински тремор или ниска кръвна захар? Не е, надявам се, ранен симптом на паркинсон. Не ми е работа да питам. Взимам рецептата.

— Благодаря — казвам му аз, докато той се изправя, заглаждайки връзката си. — Ще се възползвам от това.

Той поклаща глава.

— До следващата седмица, тогава. — Насочва се към вратата. — Анна? — обръща се към мен.

— Да?

Отново клати глава.

— Поръчайте лекарството.

След като д-р Филдинг си тръгва, попълвам рецептата онлайн и поръчвам лекарството. Ще го доставят в 5 часа. Имам достатъчно време за една чаша. Или може би deux[21]:

Но не веднага. Първо плъзвам мишката към един изоставен ъгъл на екрана, боязливо кликвам два пъти върху meds.xlsx.

Тук съм описала всички лекарства, които взимам, дозите, упътванията… всички съставки в моя фармацевтичен коктейл. Спряла съм да го актуализирам през август, забелязвам.

Д-р Филдинг е прав, както винаги: взимам доста лекарства. Трябват ми пръстите и на двете ръце, за да ги преброя. Освен това знам — стряскам се, като си го помислям, — знам, че не ги вземам; както и когато трябва, невинаги. Двойни дози, пропуснати дози, пияни дози… Д-р Филдинг би се вбесил. Трябва да се държа по-добре. Не искам напълно да изпусна нещата от контрол.

Натискам клавиша, излизам от Ексел. Дойде време за въпросната чаша.

Седемнайсет

С пълна чаша в едната ръка и никона в другата се настанявам в ъгъла на моя кабинет, сгушена между южния и западния прозорец, и оглеждам квартала — правя инвентаризация, както Ед обича да казва. Ето я Рита Милър, връща се от йога, челото й блести от пот, мобилният е залепен за ухото й. Нагласявам обектива и приближавам: виждам, че се усмихва. Чудя се дали нейният предприемач е на другия край на телефона. Или мъжът й. Или някой друг.

Съседната врата — № 214. Госпожа Васерман и нейният Хенри бавно слизат по входните стъпала. Тръгнали са да пръскат радост и светлина по света.

Завъртам камерата на запад: двама пешеходци се мотаят пред къщите близнаци, единият сочи към щорите. „Добри рамки“ — представям си, че казва.

Боже мой, вече си измислям разговори.

Предпазливо, сякаш се пазя да не ме хванат — а аз наистина не искам да ме хванат — премествам поглед оттатък градината, към Ръселови. Кухнята е тъмна и празна, щорите са спуснати наполовина, като полузатворени очи; но на горния етаж, в салона, който е напълно достъпен от прозореца, виждам Джейн и Итън на тапицирания с бели и червени райета двоен диван. Тя е с маслено жълт пуловер, който излага дълбоката гънка между гърдите й; медальонът й се поклаща там като катерач над урва.

Завъртам обектива; картината става по-ясна. Тя говори бързо, зъбите й се оголват в усмивка, оживено размахва ръце. Той е вперил поглед в скута си, но онази срамежлива усмивка пробягва по устните му.

Не споменах за Ръселови пред д-р Филдинг. Знам какво щеше да ми каже. Мога и сама да се анализирам: открила съм в тази клетъчна единица — майката, бащата и единственото им дете — ехо от моя собствен живот. През една къща, през една врата живее семейството, което имах, и те живеят живота, който беше моят живот — живот, загубен безвъзвратно, с тази разлика, че ето го там, от другата страна на градината. И какво от това, мисля си. Или може би го казвам; тези дни не съм напълно сигурна.

Отпивам от виното, изтривам устни, вдигам пак никона. Гледам през обектива.

Тя гледа право към мен.

Изпускам камерата в скута си.

Няма грешка. Дори с просто око мога да видя равния й поглед, леко разтворените устни.

Тя вдига ръка, помахва ми.

Искам да се скрия.

Дали да й махна и аз? Или да отклоня поглед? Или да премигна безизразно, все едно че съм гледала нещо друго през обектива, нещо в близост до нея. Един вид, не забелязах, че си там.

Не.

Скачам на крака, камерата пада на пода. „Зарежи я“ — казвам си. Казвам го наистина и изчезвам от стаята към тъмнината на стълбището.

Никой не ме е хващал досега. Нито д-р Милър и жена му, нито семейство Такеда, нито Васерман, нито бандата на Грей. Нито семейство Лорд, преди да се преместят, нито двамата Мот, преди да се разведат. Нито минаващите таксита, нито пешеходците. Нито дори пощальонът, когото снимах всеки ден, пред всяка врата. Месеци наред разглеждах тези снимки, преживявах отново тези мигове, докато накрая вече не успявах да насмогвам на темпото на живота извън прозореца ми. От време на време правя изключения, разбира се — Милърови са ми интересни. Или бяха, преди да пристигнат Ръселови.

Освен това новият ми обектив Opteka е по-добър от бинокъл.

Но в момента срамът минава като ток през тялото ми. Мисля за всеки и за всичко, което съм снимала с камерата: съседите, непознатите, целувките, плача, изгризаните нокти, изпуснатите монети, забързаните крачки, препъванията. Момчето на Такеда, затворените му очи, пръстите, подръпващи струните на челото. Семейство Грей, вдигнали чаши за възторжен тост. Госпожа Лорд в дневната, палеща свещите на тортата. Младите Мот в последните дни на брака си, викащи един срещу друг от двата края на боядисаната в червено като за Свети Валентин гостна, с парчетата от строшената ваза на пода помежду им.

Мисля за моя хард драйв, подпухнал от откраднати снимки. Мисля за Джейн Ръсел, как впери в мен немигащ поглед през градината. Не съм невидима. Не съм мъртва. Жива съм, изложена на показ и потънала от срам.

Сещам се за д-р Брюлов от „Омагьосан“: „Драга моя, не може да продължаваш да си удряш главата в реалността и да казваш, че не съществува“.

Три минути по-късно влизам обратно в кабинета. Диванчето у Ръселови е празно. Поглеждам към стаята на Итън; той е там, наведен пред компютъра си.

Внимателно вдигам камерата. Няма й нищо.

В този момент иззвънява входният звънец.

Осемнайсет

— Сигурно умираш от скука — казва тя, когато отварям вратата към вестибюла. След това ме обгръща с ръце. Аз се смея нервно. — Обзалагам се, че ти се повдига от тези черно-бели филми.

Тя се мушва покрай мен. Още не съм отронила нито дума.

— Донесох ти нещо — тя се усмихва, пъхва ръка в чантата си — освен това е студено. — Запотена бутилка ризлинг. Устата ми се навлажнява. Не съм пила бяло от сто години.

— О, не биваше…

Но тя вече крачи към кухнята.

След по-малко от десет минути вече се наливаме с виното. Джейн пали „Вирджиния Слим“, после още една и много скоро въздухът се поклаща от димни кълба, те се въртят над нас и се увиват около полилея. Ризлингът ми има вкус на пушек. Откривам, че не ме дразни; напомня ми за университетските години: беззвездни нощи пред кръчмите в Ню Хейвън, мъже с вкус на пепел.

— Доста мерло си складирала тук — казва тя, оглеждайки кухненския шкаф.

— Поръчвам на едро — обяснявам аз — харесвам го.

— Колко често зареждаш?

— Само няколко пъти в годината. — Всъщност най-малко веднъж месечно.

Тя клати глава.

— От колко време ми каза, че си така? От шест месеца? — пита тя.

— Почти единайсет.

— Единайсет месеца. — Свива устни в малко кръгче. — Не мога да свиркам. Но си представи, че току-що свирнах. — Тя забива фаса си в една купа, преплита пръсти и се навежда напред като за молитва. — И какво правиш по цял ден?

— Съветвам хора — казвам аз благородно.

— Какви хора?

— Хора онлайн.

— Аха.

— Взимам уроци по френски онлайн. И играя шах — добавям.

— Онлайн?

— Онлайн.

Тя прекарва пръст по повърхността на виното в чашата си.

— Значи интернетът е нещо като твоя прозорец към света.

— Да, но също и истинският ми прозорец — соча към огромните стъкла зад нея.

— Наблюдателницата — казва тя и аз се изчервявам. — Шегувам се.

— Много съжалявам за…

Тя маха с ръка, дръпва от цигарата.

— Няма за какво. — Струйка дим се изплъзва от устните й. — Имаш ли истинска шахматна дъска?

— Играеш ли?

— Играех преди. — Тя смачква цигарата в купата. — Дай да видим какво можеш.

Навлезли сме дълбоко в първата игра, когато звънецът иззвънява. Точно пет — доставката от аптеката. Джейн отваря вратата.

— Лекарства от врата до врата! — провиква се тя на връщане от антрето. — Има ли някаква полза от тях?

— Тези са за повдигане на настроението — казвам аз и отварям втора бутилка. Този път мерло.

— Сега вече стана купонът.

Докато пием и играем, си приказваме. И двете имаме по едно дете, както вече знаех; и двете сме ветроходки, което не знаех. Джейн предпочита единична лодка, аз предпочитам двойна или по-скоро предпочитах преди.

Разказвам й за сватбеното ни пътешествие с Ед: как наехме „Алерион“, трийсет и трифутова яхта, и обиколихме гръцките острови, въртейки се между Санторини и Делос, Наксос и Миконос. „Само двамата — спомням си аз — кръстосвахме Егейско море.“

— Точно като в „Мъртво вълнение“ — казва Джейн.

Отпивам глътка вино.

— Мисля, че в „Мъртво вълнение“ бяха в Тихия океан.

— Да, но като изключим това, е също като в „Мъртво вълнение“.

— Освен това те тръгнаха с яхтата, за да се оправят от катастрофата, която бяха преживели.

— Окей, така е.

— И после взеха на борда един психопат, който се опита да ги убие.

— Ще ме оставиш ли да си направя сравнението, или не?

Докато тя се мръщи над шахматната дъска, аз ровя из хладилника за един „Тоблерон“, нарязвам го на парчета с кухненския нож. Седим на масата и премляскваме. Шоколад за вечеря. Също като Оливия.

По-късно:

— Имаш ли много посетители? — Тя поглажда топа си и го плъзга по дъската.

Въртя глава, вдигам брадичка, за да преглътна виното.

— Нямам. Само ти и сина ти.

— Защо така?

— Не знам. Родителите ми починаха, аз работех твърде много, за да имам повече приятели.

— Нямаш ли някой от работата?

Мисля си за Уесли.

— Само двама държахме кабинета — казвам аз. — Той сега работи двойно повече, за да не му остава време за друго.

Тя ме поглежда.

— Това е доста тъжно.

— На мен ли го казваш.

— Имаш ли поне телефон?

Соча стационарния, скрит в ъгъла на кухненския плот, и се потупвам по джоба.

— Стар, древен айфон, но още работи. В случай че се обади моят психиатър. Или някой друг. Наемателят ми.

— Твоят готин наемател.

— Да, моят готин наемател. — Отпивам глътка. Вземам й царицата.

— Това вече е жестоко. — Тя изтупва пепелта от цигарата, отронила се върху масата, и се разсмива с пълен глас.

След втората игра ми казва, че иска да разгледа къщата. Поколебавам се само за миг; последният човек, който обиколи всичките етажи, беше Дейвид, а преди това… Дори не мога да си спомня. Вина се е качвала само до първия етаж; д-р Филдинг е ограничен до библиотеката. Самата идея ми се струва доста интимна, все едно се готвя да поведа нов любовник към спалнята.

Съгласявам се все пак и я съпровождам от стая в стая, от етаж на етаж. Червената тоалетна: „Все едно че съм затворена в артерия“. Библиотеката: „Толкова книги! Всичките ли си ги прочела?“. Въртя глава. „Поне една прочела ли си?“ Засмивам се.

Стаята на Оливия: „Не е ли малко малка?“. Много е малка. Трябва й стая, в която да може да порасне, като стаята на Итън. Моят кабинет, от друга страна: „Ох и ах — казва Джейн. — Едно момиче може да свърши много работа в такова място.“

— Може би, но сега главно играя шах и говоря с други като мен. Ако това може да се нарече работа.

— Виж. — Тя поставя чашата си на перваза, пъхва ръце в задните си джобове. Накланя се към прозореца. — Ето я къщата — казва тя, взирайки се в собствения си дом, гласът й става нисък, почти хрипкав.

През цялото време беше толкова весела, закачлива, че като гледам как става сериозна, леко трепвам като от скърцането на игла по стъкло.

— Ето я къщата — съгласявам се.

— Хубава е, нали? Бива си го мястото.

— Така е.

Тя се взира още малко навън. После се връщаме в кухнята.

След още известно време:

— Налага ли ти се да го ползваш често? — пита Джейн, крачейки из стаята, докато обмислям следващия си ход. Слънцето бързо се спуска над къщите; с този жълт пуловер, в крехката светлина, тя изглежда като дух, който се носи из дома ми.

Тя сочи към чадъра, облегнала се като пияница на стената.

— По-често, отколкото предполагаш — отвръщам аз. Поклащам се на стола и й описвам „градинската“ терапия на д-р Филдинг, несигурния ми поход през прага, надолу по стъпалата, скрита зад найлоновия купол, който ме предпазва от унищожение, от прозрачния въздух, от поривистия вятър.

— Интересно — казва Джейн.

— По-точно — нелепо.

— Помага ли ти поне?

Свивам рамене.

— Донякъде.

— Е — казва тя, като потупва дръжката на чадъра, както се потупва куче по главата, — на добър час.

— Хей, кога ти е рожденият ден?

— Искаш да ми купиш нещо ли?

— Много бързаш.

— Всъщност е съвсем наскоро — казвам аз.

— Моят също.

— На 11 ноември.

Тя хлъцва.

— И аз съм на 11.

— Шегуваш се.

— Не се шегувам. Единайсетият ден на единайсетия месец.

Вдигам чаша.

— Да пием за единайсети-единайсети.

Пием.

— Имаш ли молив и хартия?

Вадя от чекмеджето и ги слагам пред нея.

— Седни тук — ми казва Джейн — и се направи на хубава. — Трепкам с мигли.

Тя започва да драска с молива върху листа с къси, бързи движения. Виждам как лицето ми започва да се оформя: дълбоки очи, меки скули, удължена челюст.

— Внимавай да уловиш обратната ми захапка — шегувам се аз, но тя ми шътка да мълча.

Скицира в продължение на три минути, като поднася на два пъти чашата към устните си.

— Voila[22] — казва тя и ми дава листа.

Изучавам го. Приликата е поразителна.

— Е, това е страхотен номер.

— Нали.

— Можеш ли да правиш и други?

— Искаш да кажеш портрети на други хора? Може да не е за вярване, но мога.

— Не, имам предвид — животни, пейзажи. От натура.

— Не знам. Най-вече се интересувам от хора. Също като теб. — Със замах тя полага подписа си в единия ъгъл. — Готово. Джейн Ръсел в оригинал.

Прибирам рисунката в едно чекмедже, там, където държа ленените покривки за гости. Иначе сигурно ще го залея с нещо.

— Гледай ти, колко са много. — Хапчетата са пръснати като скъпоценни камъни върху масичката за кафе. — Това за какво е?

— Кое по-точно?

— Розовото. Октагон. Не, шестогон.

— Казва се хексагон.

— Добре.

— Това е индерал. Бета-блокер.

Тя присвива очи.

— Това е за сърдечен удар.

— Също и за панически атаки. Забавя пулса.

— А това за какво е? Бялото, кръгличкото?

— Арипипразол. Атипично антипсихотично.

— Звучи сериозно.

— Не само звучи, а е сериозно, в някои случаи. За мен е само добавка. Предпазва ме да не се побъркам. И ме кара да дебелея.

Тя клати глава.

— А това за какво е?

— Имипрамин. Тофранил. Срещу депресията. И срещу нощно напикаване.

— Напикаваш се нощем?

— Тази нощ може и да ми се случи — казвам, като отпивам от чашата.

— Ами това?

— Темазепам[23]. Приспивателно. То е за по-късно.

Тя поклаща глава.

— Разрешават ли някое от тези да се взима с алкохол? Преглъщам.

— Съвсем не.

Чак когато ги изгълтвам, се сещам, че тази сутрин вече ги бях изпила.

Джейн отмята глава назад, устата й е фонтан от тютюнев дим.

— Моля, само недей да казваш шахмат. — Разсмива се. — Егото ми няма да понесе три поредни загуби. Не забравяй, че не съм играла от години.

— Личи си — казвам й аз. — Тя се смее, пръхти, оголвайки пълен набор от сребърни пломби.

Разглеждам завоеванията си. Два топа, два офицера, цяла банда пешки. Джейн ми е взела една-единствена пешка и един самотен кон. Тя проследява погледа ми и катурва коня на една страна.

— Конят е ранен — казва тя, — викайте ветеринаря.

— Харесвам конете — казвам аз.

— Я гледай. Чудотворно оздравяване. — Тя изправя коня, погалва го по мраморната грива.

Усмихвам се, отпивам последната глътка от червеното. Тя ми долива. Вглеждам се в нея.

— И обиците ти също ми харесват.

Тя попипва едната, после другата — малко перлено съзвездие на всяко ухо.

— Подарък са ми от едно старо гадже — казва тя.

— Алистър няма ли нещо против да ги носиш?

Тя се замисля, след това се засмива.

— Съмнявам се, че знае. — Тя врътва с палец колелцето на запалката, пламъкът целува цигарата й.

— Не знае, че ги носиш, или не знае от кого са?

Джейн вдишва, изстрелва дима настрани.

— И двете. Той не е много лесен. — Тя изтръсква цигарата на ръба на купата. — Не ме разбирай погрешно, той е добър човек, добър баща. Но е твърде контролиращ.

— Защо е такъв?

— Д-р Фокс, да не би да ме анализирате? — пита ме тя. Гласът й е мек, но погледът е хладен.

— Ако въобще правя нещо, по-скоро анализирам мъжа ти.

Тя вдишва отново, мръщи се.

— Винаги е бил такъв. Не е много доверчив. Поне с мен не е.

— Защо?

— О, аз бях доста дива като млада — казва тя. — Без-път-на. Това е думата. Или поне това е неговата… на Алистър думата. Лоша среда. Лоши решения.

— Докато не срещна Алистър?

— Дори и след това. Трябваше ми малко време да се вкарам в ред. — Не й е отнело чак толкова дълго, мисля си аз. Като я гледам, била е на двайсет и малко, когато е станала майка.

Сега тя поклаща глава.

— Бях с един друг мъж за известно време.

— Кой?

Гримаса.

— Бях, в минало време. Не си заслужава да го споменавам. Всички сме правили грешки.

Не казвам нищо

— Това приключи, така или иначе. Но семейният ни живот е все още… — тя барабани с пръсти във въздуха — …предизвикателство. Да, това е думата.

— Le mot juste[24].

— Тези уроци по френски напълно си заслужават. — Тя оголва зъби в усмивка, цигарата й се вирва нагоре.

Продължавам да я разпитвам.

— В какво точно се състои предизвикателството?

Тя издиша. Съвършено кръгло димно венче се издига във въздуха.

— Направи го пак — казвам аз пряко себе си. — Тя пуска още едно колелце. Осъзнавам, че съм пияна.

— Как да ти кажа — прочиства си гърлото, — не е само едно нещо. Сложно е. Алистър е труден. Въобще семейството е трудна работа.

— Но Итън е добро момче. И го казвам като човек, който може да познае едно добро дете, като го види — добавям аз.

Тя ме поглежда в очите.

— Радвам се, че мислиш така. И аз така мисля. — Тя отново потупва с цигарата по ръба на купата. — Сигурно ти липсва твоето семейство?

— Да. Ужасно. Но говоря с тях всеки ден.

Тя клати глава. Очите й са леко навлажнени; сигурно и тя като мен е пияна.

— Но не е същото като да са тук при теб, нали?

— Не. Разбира се, че не.

Тя поклаща глава за втори път.

— И така, Анна. Забелязваш, че не те питам какво те е докарало до това състояние.

— С наднормено тегло и преждевременно побеляла? — Наистина съм пияна.

Тя отпива от чашата си.

— Агорафобична.

— Какво да ти кажа… — Ако ще си разменяме откровения, мисля си… — Травма. Като всички останали. — Въртя се. — Изпаднах в депресия. Тежка депресия. Не е нещо, което искам да си спомням.

Тя върти глава.

— Не. Не, напълно разбирам — не е моя работа. И предполагам, че не можеш да каниш хора на гости. Просто мисля, че трябва да ти измислим още хобита. Освен шаха и черно-белите филми.

— И шпионирането.

— И шпионирането.

Замислям се.

— Преди обичах да правя снимки.

— Изглежда, още обичаш.

Това заслужава усмивка.

— Права си. Но имах предвид външни снимки. Доставяха ми удоволствие.

— Нещо като Портрети от Ню Йорк ли?

— По-скоро сред природата.

— В Ню Йорк Сити?

— В Ню Ингланд. Понякога ходехме там.

Джейн се обръща към прозореца.

— Погледни — казва тя и сочи на запад, и аз поглеждам: пухкав залез, утайката на здрача, сградите като изрязани от хартия на фона на огненото сияние. Наблизо кръжи птица.

— Това е природа, нали така?

— Технически, да. Късчета природа. Но аз имам предвид…

— Светът е прекрасно място — настоява тя и го казва сериозно; погледът е спокоен, гласът равен. Очите й улавят моите, задържат ги. — Недей да забравяш това. — Тя се навежда, смачква цигарата в дъното на купата. — И недей да го пропускаш.

Измъквам телефона от джоба си, насочвам го към прозореца, правя снимка. Поглеждам към Джейн.

— Само така, момиче — извиква тя.

Деветнайсет

Изпращам я към вестибюла малко след шест.

— Имам да свърша някои важни неща — информира ме тя.

— Аз също — отговарям.

Два часа и половина. Кога за последен път съм говорила с някого два часа и половина? Връщам се мислено назад, все едно мятам въдица през месеците, през сезоните. Нищо. Никой. Не и след първата ми среща с д-р Филдинг много отдавна, в средата на зимата — и дори тогава не можех да говоря дълго; трахеята ми още беше наранена.

Чувствам се отново млада, почти зашеметяващо. Може би е от виното, но подозирам, че не е. Скъпо мое дневниче, днес намерих приятел.

По-късно същата вечер дремя, докато гледам „Ребека“, когато дрънва входният звънец.

Отхвърлям одеялото, затътрям се към вратата. „Защо не заминеш?“ — Джудит Андерсън подмята презрително зад гърба ми. „Защо не напуснеш Мандърли?“

Проверявам в екрана на домофона. Висок мъж с широки плещи и тесен таз, с плешиво теме. Отнема ми секунда — свикнала съм да го виждам на светло, — но тогава разпознавам Алистър Ръсел.

„Сега какво искаш?“ — казвам си или си го помислям. Мисля, че го казвам. Определено още съм пияна. И не биваше да гълтам онези хапчета освен това.

Натискам бутона. Бравата щраква; външната врата изскърцва; изчаквам я да се затвори.

Когато отварям вратата, той вече е там, блед в тъмното. Усмихва се. Здрави зъби, израснали от здрави венци. Ясен поглед; пачи крак набраздява краищата на очите.

— Алистър Ръсел — казва той. — Ние живеем на № 207, от другата страна на градината.

— Влезте — протягам ръка. — Аз съм Анна Фокс.

Той махва с ръка, остава на място.

— Наистина не искам да ви безпокоя и много съжалявам, ако нещо ви прекъсвам. Филм вероятно?

Поклащам глава.

Той пак се усмихва. Лъскав като коледна витрина.

— Исках само да знам дали сте имали посетители тази вечер?

Намръщвам се. Преди да мога да отговоря, чувам експлозия зад гърба ми — сцената на корабокрушението. „Заседнал кораб! — крещи бреговата охрана. — Всички надолу към залива!“ Голяма бъркотия.

Връщам се на дивана, паузирам филма. Когато отново се обръщам към него, Алистър е прекрачил прага и е влязъл в стаята. Облян от бяла светлина, със сенки, стаени в хлътналите бузи, той прилича на труп. Зад гърба му вратата зее отворена като тъмна уста.

— Бихте ли затворили вратата. — Той го прави. — Благодаря — казвам аз, но думите ми се заплитат на езика: фъфля.

— Може би моментът не е подходящ?

— Няма нищо. Да ви предложа нещо за пиене?

— О, благодаря, но няма нужда.

— Имам предвид вода — пояснявам аз.

Той любезно отказва с глава.

— Имахте ли посетители тази вечер? — повтаря той отново.

Джейн ме предупреди. Той не изглежда точно като контролиращия тип мъже, с тези мънистени очи и тънки устни; по-скоро е от приветливия „лъв-през-зимата“ вид, с шарената си брадичка и с бързо отстъпващата линия на косата. Мога да си представя как разговарят с Ед, по мъжки, здрасти-приятел-добра-среща, засукват мустак и разменят яхтени истории. Но външният вид, както знаем, и т. н.

Не е негова работа, разбира се. Но все пак не искам да изглеждам враждебна.

— Цяла вечер съм сама — казвам аз. — В средата съм на филмов маратон.

— Какво гледате?

— „Ребека“. Един от любимите ми. Вие сте…

Тогава забелязвам, че гледа отвъд рамото ми, свъсил вежди. Обръщам се.

Шахматната дъска.

Бях подредила чашите в миялната, измих купата в мивката, но дъската си беше още там, с всички фигури, пръснати наоколо, конят на Джейн е полегнал на една страна.

Обръщам се към Алистър.

— А, това ли? Наемателят ми обича да играе шах — обяснявам с небрежен тон.

Той ме поглежда, примигва. Не мога да отгатна какво мисли. Обикновено това не е проблем за мен, не и след като шестнайсет години съм се ровила в главите на хората; но може вече да съм изгубила форма. Или от е виното. Или от хапчетата.

— Вие играете ли?

Той не ми отговаря за момент.

— Не съм играл от отдавна — казва накрая. — Само вие и наемателят ли живеете тук?

— Не, аз… всъщност, да. Разделени сме със съпруга ми. Дъщеря ни е при него.

— Благодаря тогава. — Той хвърля един последен поглед км шахматната дъска, към телевизора; после се отправя към вратата. — Благодаря за времето, което ми отделихте. Извинявайте за безпокойството.

— Разбира се — казвам аз, когато той излиза във вестибюла. — И благодарете на съпругата си за свещта.

Той се завърта на пети, гледа ме.

— Итън ми я донесе.

— Кога я донесе?

— Преди няколко дни. В неделя. — Чакай… кой ден сме днес? — Или може би беше в събота. — Раздразнена съм; какво го интересува кога? — Има ли някакво значение?

Той мълчи със зяпнала уста. След това разтяга устни с отсъстваща усмивка и си тръгва, без да каже дума.

Преди да се опъна в леглото, поглеждам през прозорец: към № 207. Те са там, семейство Ръселови, събрани в салона; Джейн и Итън на дивана, Алистър във фотьойла срещу тях; говори оживено. Добър човек и добър баща.

Знае ли някой какво става в едно семейство? Това го разбрах още като специализантка. „Може да прекарате години с един пациент и независимо от това той пак ще ви изненада? — Уесли ми го каза, след като си стиснахме ръцете за първи път, пръстите му бяха пожълтели от никотина.

— Как така? — попитах го аз.

Той се настани зад бюрото, приглади назад косата си.

— Може да чуеш тайните, страховете, желанията на някого, но не забравяй, че те съществуват редом с тайните и страховете на другите хора, хората, които живеят в същата стая. Чула ли си израза, че всички щастливи семейства си приличат?

— „Война и мир“ — казвам аз.

— „Анна Каренина“, но не това е важно. Важното е, че не е вярно. Нито едно семейство, щастливо или нещастно, не е като другите. Толстой говори пълни глупости. Запомни го.

Припомням си го сега, докато внимателно нагласявам фокуса и рамкирам снимката. Семеен портрет.

После обаче оставям камерата на масата.