Жената на прозореца

Осемдесет и девет

Разглеждам врата си в огледалото на банята. Пет натъртвания като синя огърлица, тъмна лента окото шията ми.

Поглеждам надолу към Пънч, свил се е на плочките, ближе болната си лапа. Хубава двойка сме, няма що.

Няма да докладвам снощната случка в полицията. Няма, а и не мога. Имам доказателство, разбира се, отпечатъците от пръсти върху кожата ми, но те ще искат да разберат защо Алистър въобще е дошъл тук и истината е… Поканила съм тийнейджър, чието семейство бях преследвала и тормозила, да ползва моя сутерен. Един вид като заместител на мъртвото ми дете и съпруг. Няма да изглежда добре.

„Няма да изглежда добре“ — повтарям на глас, за да изпитам гласа си. Звучи слаб и немощен.

Излизам от банята и слизам по стълбите. Дълбоко в джоба на халата, телефонът ме потупва по бедрото.

Измитам стъклата, натрошените чаши и бутилки; изваждам стъклените отломки и трески, забили се в пода, изсипвам ги в кофата за боклук. Опитвам се да не мисля как ме душеше, стискаше, надвесен над мен. Как се втурна, газейки натрошените стъкла под краката си.

Под пантофите ми белите брезови дъски бляскат като пясък на плажа.

На кухненската маса въртя в ръце макетния нож, слушам съскането на острието, докато се плъзга напред и назад.

Поглеждам през градината. Къщата на Ръселови ме гледа оттам, прозорците са пусти. Чудя се къде ли са. Чудя се къде ли е той.

Трябваше по-добре да се прицеля. Трябваше да замахна по-силно. Представям си как острието пробива якето му, разпаря кожата му.

И щеше да има ранен мъж в кухнята ти.

Оставям резача на плота и поднасям чаената чаша към устните си. Нямам чай в шкафа — Ед не обичаше чай, а аз предпочитах други напитки — затова пия топла вода с щипка сол. Опарва ми гърлото. Потрепервам.

Поглеждам отново през градината. После ставам, дърпам пердетата, докато покрият плътно целия прозорец.

Отминалата нощ ми изглежда като трескав сън, като кълбо дим. Картините върху тавана. Острият трясък на стъкло. Пустият килер. Завоите на стълбището. И той, застанал там, вика ме и ме чака да сляза.

Пипам се по гърлото. Не ми казвай, че е било сън, че той никога не е бил тук. Откъде беше това? Да, пак от „Светлина от газова лампа“.

Защото това не беше сън. (Това не е сън! Това наистина се случва! — Мия Фароу, „Бебето на Розмари“.) Нахлуха в дома ми. Разрушиха имуществото ми. Заплашиха ме. Нападнаха ме. А аз не мога да направя нищо.

Не мога да направя нищо за каквото и да било. Сега знам, че Алистър е агресивен; знам на какво е способен. Но той е прав: полицията няма да ми обърне внимание. Д-р Филдинг смята, че имам халюцинации. Казах на Бина, обещах й, че ще забравя всичко. Нямам контакт с Итън. Уесли избяга. Няма никого.

„Познай кой е?“

Тя е този път, слабо, но ясно.

Не. Клатя глава.

Коя беше онази жена? — бях попитала Алистър.

Ако я има.

Не знам. Няма никога да разбера.

Деветдесет

Прекарах останалата част от сутринта в леглото, а следобеда — опитвайки се да не плача, да не мисля за снощи, за днес, за утре, за Джейн.

Отвъд прозореца се скупчват тежки облаци, с тъмни, дебели търбуси. Отварям приложението за времето на телефона: гръмотевични бури по-късно тази нощ.

Навън пада навъсен полумрак. Дърпам пердетата и отварям лаптопа, слагам го до мен; той стопля чаршафите, докато гледам „Шарада“.

„Какво трябва да направя, за да те удовлетворя? — пита Кари Грант. — Да бъда следващата жертва?“

Изтръпвам.

Към края на филма съм полузаспала. Звучи музиката на финала; протягам ръка и хлопвам лаптопа.

Някъде по-късно ме събужда вибрирането на телефона.

Бдителни са тези от Националната синоптична служба. Планирам да избягвам опасните участъци. Прозявам се широко, измъквам се от леглото, затътрям се до пердето.

Навън е тъмно. Още не вали, но небето се е снишило, облаците са паднали съвсем ниско; клоните на чинарите се люлеят. Мога да чуя вятъра. Обгръщам раменете си.

Оттатък градината кухнята на Ръселови свети: той отива към хладилника. Отваря го, изважда бутилка — бира, предполагам. Чудя се дали пак ще се напие.

Пръстите ми попипват гърлото. Синините ме болят.

Затварям пердето и се връщам в леглото. Изтривам съобщението от телефона, поглеждам часа: 21:29. Мога да гледам още един филм. Мога да си сипя чаша вино.

Потропвам разсеяно с ръка по екрана. Една чаша, мисля си. Само една — боли ме, като преглъщам.

Под пръстите ми блещукат цветове. Поглеждам към телефона; отворила съм снимките. Сърцето ми замира: ето я моята снимка, спяща. Снимката, която уж съм си направила сама.

Свивам се цялата. След миг я изтривам.

Моментално се появява предишната снимка.

В първата секунда не я разпознавам. После си спомням: направих я от прозореца на кухнята. Залезът, ярко оранжев, далечните сгради са го нарязали като зъби. Улицата, позлатена от светлина. Самотна птица, застинала в небето, крилата й, широко разтворени.

И там, отразена в стъклото на прозореца, е жената, която познавах като Джейн.

Деветдесет и едно

Прозрачна, с меки очертания — но е Джейн, несъмнено, населила долния десен ъгъл като призрак. Тя гледа към камерата, очите съсредоточени, устните разтворени. Едната ръка е извън кадъра — мачкаше фаса в купата, спомням си. Над главата й се носи гъст облак дим. Времето сочи 18:04, датата е почти отпреди две седмици.

Джейн. Изгърбила съм се над екрана, едвам дишам.

Джейн.

Светът е прекрасно място, ми каза тя.

Недей да го забравяш, недей да го пропускаш, ми каза.

Само така, момиче, ми каза.

Тя ми ги каза тези неща, всичките, защото беше истинска.

Джейн.

Изтърсвам се от леглото, чаршафите се влачат след мен, лаптопът се изхлузва на пода. Втурвам се към прозореца, дръпвам с всичка сила пердетата.

Сега са светнали в салона — стаята, където започна всичко. Седнали са там, двамата, на раирания диван: Алистър и жена му. Той се е отпуснал с бутилка в ръка; тя е подвила крака под себе си и прекарва пръсти през лъскавата си коса.

Измамниците.

Гледам към телефона в ръката ми.

Какво да направя с това?

Знам какво би казал Литъл, знам какво ще каже: тази снимка не доказва нищо повече от собственото си съществуване и съществуването на една неизвестна жена.

„Д-р Филдинг също няма да те слуша“, казва ми Ед.

Млъкни.

Но е прав.

„Може би Бина, мамо?“

Спрете.

Мисли.

Има само един ход. Очите ми се преместват от салона към тъмната стая на горния етаж.

Вземи пешката.

— Ало? — гласът е като на птиче, крехък и плах. Взирам се в тъмнината зад прозореца му. Няма признак, че е там.

— Анна е — казвам аз.

— Знам — почти шепнешком.

— Къде си?

— В моята стая.

— Не те виждам.

След миг той се появява на прозореца като призрак, слаб и блед с бяла тениска. Слагам ръка на стъклото.

— Можеш ли да ме видиш? — питам аз.

— Да.

— Искам да дойдеш тук.

— Не мога — той върти глава, — не ми е позволено.

Поглеждам надолу към салона. Алистър и Джейн не са помръднали.

— Знам, но е много важно. Много е важно.

— Татко ми взе ключа.

— Знам.

Пауза.

— Ако аз мога да те видя… — той заглъхва.

— Какво?

— Ако аз мога да те видя, и те могат да те видят.

Залитам назад, дърпам пердетата, оставям процеп между тях. Проверявам салона. Както си бяха.

— Просто ела — казвам аз. — Моля те. Там не си…

— Какво?

— Не си… кога ще можеш да излезеш?

Отново пауза. Виждам, че си преглежда телефона, пак го притиска до ухото си.

— Родителите ми гледат „Добрата съпруга“ в десет. Може да мога да изляза тогава.

Сега аз си проверявам телефона. Двайсет минути.

— Добре. Това е добре.

— Всичко наред ли е?

— Да. — Не го плаши. Там не си в безопасност. — Просто има нещо, за което исках да поговорим.

— Ще ми е по-лесно да дойда утре.

— Не може да чака. Наистина…

Поглеждам надолу. Джейн се е зазяпала в скута си, стиснала бутилка бира.

Алистър е изчезнал.

— Затвори телефона — казвам аз, повишавайки глас.

— Защо?

— Затвори.

Той зяпва с отворена уста.

Стаята избухва в светлина.

Зад него стои Алистър, ръката му е върху ключа.

Итън се завърта, отпуска ръце. Чувам, че линията прекъсва.

Наблюдавам сцената мълчаливо.

Алистър се втурва през вратата, говори нещо. Итън прави крачка напред, вдига ръка, размахва телефона.

За секунда двамата са застинали.

После Алистър се втурва към сина си. Взима телефона. Гледа го.

Гледа към Итън.

Минава покрай него, към прозореца, взира се. Отдръпвам се навътре в спалнята.

Той протяга ръце, пуска щорите върху двете крила на прозореца. Затяга ги.

Стаята е напълно запечатана.

Шах, мат.

Деветдесет и две

Завъртам се обратно и се взирам в стаята.

Не мога да си представя какво става оттатък. Заради мене.

Довличам се до стълбите. На всяка крачка мисля за Итън зад онези прозорци, сам с баща си.

Надолу, надолу, надолу.

Стигам до кухнята. Докато изплаквам една чаша на мивката, чувам ниския тътен на гръмотевица и надничам през щорите. Сега облаците се носят по-бързо, клоните на дърветата се блъскат. Вятърът се надига. Бурята наближава.

Седя на масата и смуча от мерлото. „Сребърен залив“, Нова Зеландия, пише на етикета, под малка гравюра на кораб, понесен от вълните. Може би мога да се преместя в Нова Зеландия, да започна там начисто. Харесва ми как звучи — Сребърен залив. Бих искала да плавам отново.

Ако въобще някога изляза от тази къща.

Отивам до прозореца и повдигам една от летвите на щората; дъждът се блъска в стъклото. Поглеждам отсреща. Щорите още са затворени.

Щом се връщам на масата, звънецът иззвънява.

Разкъсва тишината като аларма. Ръката ми трепва; виното се плисва от чашата.

Това е той. Това е Алистър.

Обзема ме паника. Пръстите ми бъркат в джоба, стискат телефона. А с другата ръка посягам към макетния нож.

Ставам и бавно прекосявам кухнята. Приближавам се до домофона. Подготвям се, поглеждам екрана.

Итън.

Гърдите ми се отпускат.

Итън, полюшва се на пети, обгърнал раменете си с ръце. Натискам бутона и завъртам бравата. След секунда вече е вътре, косата му искри от дъждовните капки.

— Какво правиш тук?

Той се блещи.

— Нали ми каза да дойда.

— Мислех, че баща ти…

Той затваря вратата, минава покрай мен и влиза в дневната.

— Казах му, че е един приятел от плуването.

— Не ти ли провери телефона — питам го аз и го следвам.

— Запазил съм го под друго име.

— Ами ако беше поискал да ми звънне обратно?

Итън свива рамене.

— Не поиска. Какво е това? — Той гледа към ножа.

— Нищо — пускам го в джоба.

— Може ли да ползвам банята?

Кимам.

Докато е в банята, почуквам телефона, подготвям се за моя ход.

Пуска казанчето, пуска чешмата и отново идва към мен.

— Къде е Пънч?

— Не знам.

— Как е лапата му.

— Добре — точно в момента не ми пука. — Искам да ти покажа нещо. — Слагам телефона в ръката му. — Влез в галерията.

Той ме гледа, смръщил вежди.

— Просто я отвори — повтарям аз.

Докато го прави, наблюдавам лицето му. Стенният часовник започва да отброява десет. Задържам си дъха.

В първия момент нищо. Той е невъзмутим.

— Нашата улица. По изгрев — казва той — не, почакай, това е от запад, значи е за…

Той спира.

Това е.

Минава секунда.

Той вдига очи към мен.

Шести удар. Седми.

Той отваря уста.

Осем. Девет.

— Какво… — започва той.

Десет.

— Мисля, че е дошло време за истината — му казвам аз.

Деветдесет и три

Последният удар на часовника заглъхва, той стои пред мен, едвам диша. Хващам го за рамото и го отвеждам на дивана. Сядаме, Итън все още държи телефона в ръка.

Не казвам нищо, просто се вглеждам в него. Сърцето ми бие лудо, като уловена птица. Кръстосвам ръце в скута си, за да ги спра да треперят.

Той шепне.

— Какво… — прочиства си гърлото — кога си го открила?

— Тази вечер, точно преди да ти се обадя.

Кима.

— Коя е тя?

Той продължава да гледа телефона. За момент си помислям, че не ме е чул.

— Коя е…

— Това е майка ми.

Мръщя се.

— Не, следователите казаха, че майка ти…

— Това е истинската ми майка. Биологичната.

Гледам го.

— Значи си осиновен?

Той не казва нищо, само кима, навел очи.

— Тогава… — навеждам се напред, прекарвам пръсти през косата си, — тогава…

— Тя… дори не знам откъде да започна.

Затварям очи, надмогвам объркването си. Той има нужда от насочване.

Това го мога.

Завъртам тялото си към него, заглаждам халата на колената си, поглеждам го.

— Кога са те осиновили? — го питам.

Той въздъхва, обляга се назад, възглавниците издишат под натиска на теглото му.

— Когато съм бил на пет.

— Защо толкова късно?

— Защото тя… тя е била е наркоманка. — Запъва се като жребче, което прави първите си стъпки. Чудя се дали го е изричал друг път. — Била е наркоманка и също е била много млада.

Това обяснява защо Джейн изглеждаше толкова младолика.

— Така че съм отишъл да живея с мама и татко. — Изучавам лицето му, върхът на езика му облизва устните, слепоочията му блестят от дъжда.

— Къде си отраснал? — питам аз.

— Преди Бостън ли?

— Да.

— В Сан Франциско. Родителите ми са ме взели оттам.

Съпротивлявам се на порива да го докосна. Вместо това взимам телефона от ръката му, оставям го на масата.

— Тя ме намери веднъж — продължава той — когато бях на дванайсет. Откри ни в Бостън. Появи се вкъщи и попита татко дали може да ме види. Той каза не.

— Значи, не си могъл да говориш с нея.

— Не. — Той прави пауза, вдишва дълбоко, очите му блестят. — Родителите ми бяха бесни. Казаха ми, че ако някога отново се опита да ме види… трябва да им кажа.

Кимам. Облягам се назад. Той вече говори свободно.

— И после се преместихме тук.

— Но баща ти си е изгубил работата.

— Да. — Разтревожен.

— Защо стана така?

Той се върти притеснено.

— Нещо с жената на началника му. Не знам. Имаше много разправии за това.

Всичко това е много загадъчно. Алекс злорадстваше. Сега разбирам. Малка афера. Нищо особено. Чудя се дали си е струвало.

— Веднага след като се преместихме тук, мама се върна в Бостън да уреди някакви неща. И да се махне от татко, мисля аз. После и той замина при нея. Оставиха ме сам, само за през нощта. Те и преди са го правили. И тогава тя се появи.

— Родната ти майка?

— Да.

— Как се казва?

Той подсмърча. Обърсва си носа.

— Кати.

— И дойде у вас?

— Ъхъ — отново подсмърча.

— Кога точно дойде?

— Не си спомням — поклаща глава, — не, чакай, беше на Хелоуин.

Нощта, в която я срещнах.

— Каза ми, че вече е… „чиста“ — казва той. Думата се отронва като мокър парцал. — Че вече не взима наркотици.

Кимам.

— Каза, че прочела за трансфера на баща ми в интернет и открила, че се преместваме в Ню Йорк. И ни последвала тук. И тъкмо изчаквала да реши какво да прави, когато родителите ми заминаха за Бостън. — Той се спира, почесва едната си ръка с другата.

— И какво стана после?

— После… — сега очите му са затворени. — После тя дойде вкъщи.

— И ти говори с нея?

— Да. Пуснах я да влезе.

— И това стана на Хелоуин?

— Да. През деня.

— Аз я срещнах същия следобед — казвам аз.

Той клати глава с поглед в скута си.

— Тя отиде да вземе един фотоалбум от хотела си. Искаше да ми покаже някои стари снимки. Като съм бил бебе и по-късно. И тогава те е видяла, на връщане към къщи.

Мисля за ръката й през кръста ми, за косата й покрай бузата ми.

— Но тя ми се представи като твоя майка. Като… Джейн Ръсел.

Той кима отново:

— Ти си знаел за това?

— Да.

— Защо? Защо ще ми каже, че е някой друг?

Накрая той ме поглежда:

— Тя каза, че не го е казала. Каза, че ти си я нарекла с името на мама и тя не е могла да измисли достатъчно бързо друго обяснение. Тя въобще не биваше да е тук, нали разбираш. — Пауза. Отново се дращи по ръката. — Освен това мисля, че й харесваше да се прави… нали разбираш, че е майка ми.

Трясък от гръмотевица, все едно че небето се разцепва. И двамата се стряскаме.

След миг аз пак го притискам:

— Какво стана след това? След като тя ми помогна.

Той насочва поглед към пръстите си.

— Тя се върна в къщата и още говорихме. За това какъв съм бил като бебе. Какво е правила, след като се е отказала от мен. Показа ми снимки.

— И после?

— После си тръгна.

— Обратно в хотела ли се върна?

Той отново върти глава, този път бавно.

— Къде е отишла?

— Такова… аз тогава не го знаех.

Стомахът ми се свива.

— Къде е отишла?

Той пак поглежда към мен:

— Дошла е тука.

Часовникът тиктака.

— Какво искаш да кажеш?

— Срещнала се е с оня мъж, дето живее долу. Или преди живееше долу.

Облещвам се.

— Дейвид?

Кимване.

Мисля за сутринта след Хелоуин как чух тръбите да гъргорят, докато с Дейвид оглеждахме умрелия плъх. Мисля за обицата на нощното му шкафче. Принадлежи на една дама, която се казва Катрин. Кати.

— Била е в сутерена ми — казвам аз.

— Аз го разбрах след това — настоява той.

— Докога е била тук?

— Докато… — гласът му се свива в гърлото.

— Докато какво?

Той мачка пръсти.

— Тя дойде в деня след Хелоуин и говорихме малко, и аз й казах, че ще кажа на родителите ми, че искам да се виждам с нея официално, така да се каже. Защото съм почти на седемнайсет и когато стана на осемнайсет, мога да правя каквото си искам. Затова на следващия ден се обадих на мама и татко и им казах. Баща ми избухна — продължава той — мама беше бясна, но той направо озверя. Върна се веднага и поиска да знае къде е и когато не му казах, той… — Сълза се търкулва по бузата му.

Слагам ръка на рамото му.

— Удари ли те? — го питам.

Той кима беззвучно. Седим и мълчим.

Итън с мъка си поема дъх, после втори.

— Аз знаех, че е у вас — казва той с треперещ глас. — Видях ви там — той поглежда към кухнята — от моята стая. Накрая му казах. Съжалявам. Много съжалявам. — Той вече плаче.

— О… — казвам аз, ръката ми го глади по гърба.

— Просто за да ме остави на мира.

— Разбирам.

— Искам да кажа… — той прекарва пръст под носа си. — Аз видях, че излезе от вас. Така че знаех, че няма да я намери. Тогава е дошъл тук.

— Да.

— Аз ви наблюдавах. Молех се да не ви се вбеси.

— Не, не се вбеси. Просто исках да знам дали сте имали посетители тази вечер, беше обяснил той. И по-късно: Аз търсех сина си, а не жена си. Лъжи.

— И после, като се прибра, тя… тя дойде отново. Тя не знаеше, че се е върнал. Трябваше да се прибере на следващия ден. Тя звънна на вратата и той ме накара да отворя и да я поканя. Толкова ме беше страх.

Не казвам нищо, само слушам.

— Опитахме се да говорим с него. И двамата.

— В салона — прошепвам аз.

Той премигва:

— Ти видя ли?

— Видях ви. — Спомням си ги там, Итън и Джейн-Кати — на дивана, Алистър на стола срещу тях. Знае ли някой какво става в едно семейство?

— Нещата не вървяха на добре. — Дишането му вече е насечено. Хълца. — Татко й каза, че ако пак се появи, ще извика полицията и ще я арестуват, задето ни тормози.

Още мисля за онзи застинала картина на прозореца: дете, баща, „майка“. Знае ли някой какво става в…

След това се сещам за нещо друго.

— На следващия ден… — започвам аз.

Той кима, зяпнал в краката си, сгърчил пръсти в скута си.

— Тя пак се върна. И татко каза, че ще я убие. Сграбчи я за гърлото.

Мълчание. Думите му почти отекват. Ще я убие. Сграбчи я за гърлото. Спомних си как Алистър ме залепи за стената, ръката му, вкопчена в шията ми.

— И тя изкрещя — казвам тихо.

— Да.

— Тогава аз се обадих у вас.

Той пак кима.

— Защо не ми каза какво става?

— Той беше там. Бях уплашен — казва той и повишава глас, бузите му са влажни. — Исках. Аз дойдох тук, след като тя си тръгна.

— Знам. Знам, че дойде.

— Опитах се.

— Знам.

— И после мама се върна от Бостън на другия ден. — Той подсмърча. — И тя също се върна, Кати. Същата нощ. Мисля, че си мислеше, че с мама по-лесно ще се говори. — Той залепва длани на лицето си. Избърсва го.

— И какво стана?

За момент той не казва нищо, просто ме поглежда с крайчеца на окото си, почти с подозрение.

— Ти наистина ли не видя?

— Не. Видях само теб. И после тя крещеше на някого, и после я видях с… — ръцете ми треперят на гърдите ми — …с нещо в… — заглъхвам. — Не видях никого там.

Когато проговаря, гласът му е по-нисък и по-сигурен:

— Те се качиха да разговарят горе. Татко, мама и тя. Бях си в стаята, но всичко се чуваше. Татко искаше да звъни на полицията. Тя — моята… тя все повтаряше, че съм неин син и че трябва да може да се виждаме, и че родителите ми не трябва да ни пречат. Мама крещеше срещу нея, казваше, че ще направи така, че никога повече да не ме види. И после всичко утихна. И след минута аз слязох долу и тя беше…

Лицето му се сгърчва и той се запъва, риданията се надигат дълбоко в гърдите му и изригват на повърхността. Той поглежда наляво, помества се притеснено.

— Тя беше на пода. Намушкана — сега Итън сочи към гърдите си — с ножа за хартия.

Кимам, после се спирам.

— Чакай, кой я наръга?

Той се задавя.

— Мама.

Зяпвам.

— Каза, че няма да позволи на никого да ме вземе — хлъцване — от нея. — Той се навежда напред, ръцете му образуват козирка над очите. Раменете му подскачат и се разтрисат, докато плаче.

Мама. Объркала съм се. Всичко съм объркала.

— Каза, че е чакала много дълго да има дете и…

Затварям очи.

— …няма да й позволи повече да ме наранява.

Чувам го как тихо плаче.

Минава минута, после още една. Мисля за Джейн, истинската Джейн; мисля за инстинкта на майката лъвица — същият инстинкт, който се беше събудил в мен в пропастта. Чакала е толкова дълго да има дете. Няма да позволи на никого да ме вземе.

Когато отварям очи, сълзите му са намалели. Сега се задъхва, сякаш току-що е спрял да тича.

— Тя го направи заради мен — казва той — за да ме защити.

Минава още една минута.

Той се прокашля.

— Те я занесоха горе, в нашата къща, и я закопаха там. — той отпуска ръце в скута си.

— Там ли е сега? — казвам аз.

Той поема дълбоко, дълбоко въздух:

— Да.

— И какво стана, когато полицията дойде да разпитва за случая на другия ден?

— Беше толкова страшно — казва той. — Бях в кухнята и ги чух да говорят в дневната. Казаха, че някой е докладвал за безредици предишната вечер. Родителите ми просто отрекоха. И после, като научиха, че сте били вие, казаха, че ще бъде тяхната дума срещу вашата. Никой друг не беше я виждал.

— Но Дейвид я е видял. Той е прекарал… — опитвам се да подредя датите в главата си — четири нощи с нея.

— За това разбрахме по-късно. След като прегледахме телефона й да видим с кого е говорила. И татко каза, че така или иначе никой няма да вземе на сериозно човек, който живее в мазе. Така че бяха те срещу теб. И татко каза, че ти… — той спира.

— Че аз какво?

Той преглъща.

— Че си неуравновесена и много пиеш.

Не отговарям. Чувам дъжда като стрелба по прозорците.

— Ние тогава не знаехме за семейството ти.

Затварям очи и започвам да броя. Едно. Две.

На три Итън пак проговаря, гласът му е стегнат.

— Чувствам, че крия толкова много тайни от толкова много хора. Не мога да го правя повече.

Отварям очи. В полумрака на дневната, в крехката светлина на лампата, той прилича на ангел.

— Трябва да кажем на полицията.

Итън се навежда напред, прегръщайки колената си. После се изправя, поглежда ме за миг, поглежда настрани.

— Итън.

— Знам — казва едва доловимо той.

Чувам звук зад мен. Извивам се и виждам Пънч, седнал зад нас, навел глава на една страна. Мяука отново.

— Ето го и него. — Итън се протяга към облегалката на дивана, но котката се дръпва. — Сигурно вече не ме харесва — казва Итън меко.

— Виж — прочиствам си гърлото, — всичко това е много, много сериозно. Аз ще се обадя на следователя Литъл и ще го помоля да дойде, за да му разкажеш това, което разказа на мен.

— Не може ли да им кажа? Преди това?

Намръщвам се.

— Да кажеш на кого? На…

— На мама. И на татко.

— Не — въртя глава, — ние…

— О, моля те. Моля те. — Гласът му се отприщва като бент.

— Итън, ние…

— Моля. Моля. — Вече почти крещи. Взирам се в него. Очите му са изцъклени, кожата му е на петна. Почти е подивял от паника. Да го оставя ли да се накрещи?

Но той вече говори, излива порой от думи и пръски:

— Тя го направи заради мен. — Очите му се пълнят. — Аз не мога… не мога да й го причиня. След всичко, което е направила за мен.

Дишам плитко.

— Аз…

— И няма ли да е по-добре за тях, ако сами се предадат? — пита той.

Обмислям го. По-добре е за тях, по-добре е и за него. И все пак…

— Те направо се побъркаха, откакто се случи. Те наистина са полудели. — Горната му устна блести от пот и сополи. Той я избърсва. — Татко каза на мама, че трябва да отидат в полицията. Те ще ме послушат.

— Аз не мисля…

— Наистина ще ме послушат — той кима твърдо, диша дълбоко — ако им кажа, че съм ти казал и че ти ще кажеш на полицията, ако не го направят сами.

— Сигурен ли си… — Че можеш да вярваш на майка си? Че Алистър няма да те нападне? Че някой от двамата няма да дойде тук?

— Може ли само да изчакаш и да ме оставиш да говоря с тях? Аз не мога… Ако извикаме полицията да ги прибере сега, аз няма да мога… — Погледът му отново се насочва към ръцете. — Просто не мога да го направя. Не знам как ще мога… да живея… със себе си. — Гласът му пак се задушава. — Без преди това да им дам шанс. Да си помогнат. — Той едва говори. — Тя ми е майка.

Има предвид Джейн.

При целия ми опит нищо не ме е подготвило за това. Мисля за Уесли, какво би ме посъветвал. Мисли със собствената си глава, Фокс.

Мога ли да го оставя да се върне в онази къща? При онези хора?

Но пък мога ли да го обрека на доживотно чувство за вина? Познавам добре това усещане; познавам непрестанната болка. Не искам да се чувства така.

— Добре — казвам аз.

Той примигва.

— Наистина ли?

— Да. Кажи им.

Той гледа глупаво, невярващо. След миг се съвзема.

— Благодаря ти.

— Моля те, бъди много предпазлив.

— Ще бъда — той се надига от дивана.

— Какво ще им кажеш?

Той сяда отново, въздиша влажно:

— Мисля… че ще кажа… нали разбираш. Че ти имаш доказателство. — Той кима. — Че ще кажа истината. Че съм ти казал какво се случи и ти си казала, че трябва да кажем на полицията — гласът му се разтреперва, — преди ти да им кажеш. — Търка си очите. — Какво мислиш, че ще им направят?

Мълча, премислям отговора си.

— Мисля, че полицаите ще разберат, че родителите ти са били подложени на тормоз, че тя, Катрин, по същество те е преследвала. Сигурно е в нарушение на онова, което е подписала, когато са те осиновили. — Той кима бавно. — И… — добавям — ще вземат под внимание факта, че е станало по време на спречкване.

Той си хапе устната.

— Няма да е лесно.

Навежда очи.

— Няма — поема си дъх. После ме поглежда с такава сила, че леко се дръпвам.

— Благодаря ти.

— Аз само…

— Наистина — той преглъща. — Благодаря.

Кимам.

— Телефонът е в теб, нали?

Той потупва джоба на палтото си.

— Тук е.

— Обади ми се просто да ми кажеш, че всичко е наред.

— Окей.

Той отново се изправя и аз се изправям. Той се обръща към вратата.

— Итън…

Той се завърта.

— Трябва да знам: баща ти идвал ли е в къщата ми през нощта?

Той се мръщи.

— Да. Снощи. Ти нали…

— Не, имам предвид миналата седмица.

Той мълчи.

— Защото ми казаха, че си съм си въобразила, че някакви неща са станали във вашата къща, а сега знам, че не съм. И ми казаха, че съм нарисувала картина, която не съм нарисувала. И искам… необходимо ми е да знам кой е направил моята снимка. Защото — чувам, че гласът ми се разтреперва — наистина не бих искала да съм я направила сама.

Млъквам.

— Не знам — казва Итън. — Как може да е влязъл вътре?

Нямам отговор.

Вървим заедно до вратата. Когато посяга към дръжката, аз го хващам с две ръце, притеглям го към себе си, прегръщам го силно.

— Моля те, пази се — прошепвам.

Стоим там за секунда, докато дъждът блъска по прозорците и вятърът бучи навън.

Той се отдръпва от мен, усмихва се тъжно. После си тръгва.

Деветдесет и четири

Дръпвам пердето, гледам го как изкачва стъпалата към входа, пъха ключа в ключалката. Отваря вратата; когато тя се затваря, него вече го няма.

Добре ли направих, като го пуснах да си иде? Не трябваше ли да се обадя първо на Литъл? Не трябваше ли да извикаме Алистър и Джейн тук?

Твърде късно.

Взирам се през градината, към празните прозорци, пустите стаи.

Някъде там вътре той разговаря с родителите си, забива тежък клин в техния свят. Чувствам се, както съм се чувствала през всеки един ден от живота на Оливия: Моля, остани невредима.

Ако има едно нещо, което научих от работата си с деца, ако мога да сведа всичките тези години до едно-единствено откритие, то е следното: Те са изключително жилави. Могат да устоят на занемаряване; могат да оцелеят след тормоз, могат да издържат, дори да разцъфтят в ситуации, в които възрастните се разпадат на части като стар чадър. Сърцето ми се свива за Итън. Той има нужда от тази издръжливост. Той трябва да оцелее.

И каква безумна история — каква зловеща история. Втриса ме, като се връщам в дневната, гася лампата. Тази нещастна жена. Това нещастно дете.

И е била Джейн. Не Алистър, а Джейн.

Сълза се стича по бузата ми. Докосвам я с пръст, тя се залепва на него; разглеждам я изненадана. После си избърсвам ръката в халата.

Клепачите ми натежават. Качвам се в спалнята да чакам, да се тревожа.

Стоя до прозореца, оглеждам къщата отсреща. Няма признаци на живот.

Гриза си нокътя, докато пусне кръв.

Крача из стаята, въртя се в кръг около килима.

Поглеждам телефона. Изминал е половин час.

Имам нужда да се разсея. Имам нужда да си успокоя нервите. Нещо познато. Нещо успокояващо.

„Сянка на съмнение“. Сценарият е на Тортън Уайлдър и е любимият филм на Хичкок от собствените му филми: наивна млада жена разбира, че героят на сърцето й съвсем не е това, за което се представя. „Ние просто се влачим по течението и нищо не се случва — оплаква се тя. — В ужасна задънена улица сме. Ядем и спим, и не правим нищо друго. Ние дори вече нямаме истински разговори.“ Докато не се появява чичо й Чарли.

Честно казано, тя твърде дълго остава в неведение според мен.

Гледам го на лаптопа и смуча разкървавения си палец. Пънч влиза след няколко минути, скача при мен на леглото. Стискам лапата му; изсъсква.

Колкото по-напрегната става историята, толкова повече и аз се напрягам, нещо ме гризе, някакво усещане, което не мога да назова. Чудя се какво ли става отсреща.

Телефонът ми вибрира, пресягам се през възглавницата до мен. Сграбчвам го:

23:33. Задрямала съм.

Ставам от леглото и дърпам едното перде. Дъждът удря по прозорците, силен като артилерийски огън, и ги превръща в локви.

Оттатък градината, през пелената на бурята, къщата е тъмна.

„Има толкова много неща, които не знаеш, толкова много.“

Зад мен филмът продължава.

„Ти живееш като в сън — казва язвително чичо Чарли — ти си като сомнамбул, заслепена. Откъде ще знаеш какъв е светът? Знаеш ли, че ако откъртиш фасадите на къщите, ще откриеш само свинщина? Използвай си ума. Научи нещо.“

Отивам в банята под избледняващата светлина, която идва от прозореца. Трябва ми нещо, което да ми помогне пак да заспя — мелатонин, решавам. Тази нощ ми е необходим.

Преглъщам хапчето. На екрана тялото пада, влакът пищи и започват да се точат титрите.

„Познай кой е?“

Този път не мога да го отпратя, защото спя, но съзнавам, че ми говори. Съзнателен сън.

Все пак се опитвам:

— Остави ме на мира, Ед.

— Хайде. Говори с мен.

— Не.

Не го виждам. Не виждам нищо. Чакай — има малка следа от него, само сянка.

— Мисля, че трябва да поговорим.

— Не. Върви си.

Тъмно. Тишина.

— Нещо не е наред.

— Не. — Но той е прав, нещо не е наред. И този възел в стомаха.

— Този Алистър излезе голямо чудовище, нали така?

— Не искам да говоря за това.

— Щях да забравя. Ливи иска да те пита нещо.

— Не искам да го знам.

— Само един — проблясък от зъби; дъга от усмивка — обикновен въпрос.

— Не…

— Давай, сладурче, попитай мама.

— Казах не…

Но устните й са вече в ухото ми, забиват малките горещи думи в главата ми с онзи гърлен глас, който използва, когато споделя някаква тайна.

— Как е лапата на Пънч? — пита тя.

Будна съм, в пълно съзнание, като че ли са ме залели с вода. Очите ми широко се отварят. Светла черта минава по тавана над мен.

Скачам от леглото и тичам към пердето, отмятам го встрани. Около мен стаята се оцветява в сиво; през стъклото, през дъжда, виждам къщата на Ръселови, подпряла с рамене безбожното небе. Назъбена лента на светкавица горе високо. Дълбок тътен от гръм.

Връщам се в леглото. Пънч тихичко скимти, докато се намествам.

Как е лапата на Пънч?

Това е — това е възелът в стомаха ми.

Когато Итън дойде тук завчера, когато видя котката, изтегната на облегалката на дивана, Пънч се спусна на пода и се мушна отдолу. Примижавам, проигравам сцената в главата си от всеки възможен ъгъл. Не, Итън не е видял — не е могъл да види — навехнатата му лапа.

Или е могъл? Става ми мъчно за Пънч, погалвам го, обхващам опашката му с пръсти; той се търка в мен. Проверявам колко е часът на телефона: 01:10.

Светлината от екрана ме заслепява. Бързо затварям очи, после се взирам в тавана.

„Откъде знае за лапата ти“ — питам котката в тъмнината.

„Защото те посещавам нощем“ — казва Итън.