Жената на прозореца

Четиресет и шест

Бина си тръгва малко след седем, точно когато светлината се промъква на пръсти през пердетата. Тя хърка, научих го тази нощ, издава лекичко сумтене, като шум от далечни вълни. Не съм го очаквала.

Благодаря й, забивам глава във възглавницата, потъвам отново в сън. Като се събуждам, проверявам телефона. Почти единайсет е.

Взирам се в екрана за миг. След минута говоря с Ед. Този път не си играя на „Познай кой е?“.

— Това е невероятно — казва той след известна пауза.

— Въпреки това се случи.

Той пак замълчава.

— Не съм казал, че не се е случило. Но — аз се стягам — ти напоследък наистина беше на тежки лекарства. Така че…

— Така че не ми вярваш, и ти като другите.

Въздишка.

— Не, не че не ти вярвам. Само че…

— Знаеш ли колко фрустриращо е това? — викам аз.

Той замълчава. Аз продължавам.

— Видях как се случи. Да, на лекарства съм и също… да. Но не съм си го въобразила. Не може да изгълташ няколко хапчета и да започваш да си въобразяваш нещо такова. — Поемам глътка въздух. — Аз не съм някой тийнейджър, който играе жестоки компютърни игри и после застрелва съучениците си. Знам какво видях.

Ед продължава да мълчи.

После казва:

— Добре, поне за едно нещо, за да подходим академично, сигурна ли си, че беше той?

— Кой?

— Мъжът й. Че той… го направи.

— Вина ме попита същото нещо. Разбира се, че съм сигурна.

— Не може ли да е била тази, другата жена?

Аз застивам.

Гласът на Ед леко се извисява, както прави, когато мисли на глас.

— Да речем, че тя е любовницата, както казваш. Дошла от Бостън или отнякъде другаде. Скарват се. Вади се нож. Или нещо друго. Ножът се забива. Може да не е мъжът.

Замислям се. Съпротивлявам се, но — може би. Само че:

— Не е важно кой го е направил — настоявам аз — засега. Важното е, че беше извършено, и проблемът е, че никой не ми вярва. Мисля, че дори Вина не ми вярва. Мисля, че и ти не ми вярваш.

Мълчание. Забелязвам, че съм се качила по стълбите, влязла съм в стаята на Оливия.

— Недей да казваш на Ливи за това — добавям аз.

Ед се засмива, истинско „Ха-xa!", звънко като ламарина.

— Нямам и намерение. — Изкашля се. — Какво мисли д-р Филдинг?

— Още не съм говорила с него. — А трябва.

— Трябва.

— Ще му се обадя.

Пауза.

— Какво става с другите съседи в квартала?

Осъзнавам, че нямам никаква представа. Семейство Такеда, Милърови, дори Васерман — през цялата седмица не са светвали нито веднъж на моя радар. Завеса се е спуснала над улицата; къщите наоколо са забулени, изпарили са се; съществуват само моята къща и къщата на Ръселови, и градината между нас. Чудя се какво ли става с предприемача на Рита. Чудя се коя ли книга е избрала госпожа Грей за читателския клуб. Имах навика да регистрирам в лаптопа всяко действие, на всички съседи, да записвам кой и кога влиза и излиза. Цели глави от живота им са складирани в паметта на моя компютър. А сега…

— Не знам — признавам си аз.

— Е — казва той, — може би така е по-добре.

След като затварям, проверявам пак часовника. Единайсет и единайсет. Моят рожден ден. И на Джейн също.

Четиресет и седем

Избягвам кухнята от вчера, избягвам целия първи етаж. Но сега съм отново на прозореца и се взирам в къщата оттатък градината. Наливам си вино на тънка струйка.

Знам какво видях. Кървави петна. Умоляващи очи.

Това съвсем не е краят.

Отпивам.

Четиресет и осем

Щорите, забелязвам, са вдигнати.

Къщата ме зяпа с широко отворени очи, като че ли е изненадана, че отново я гледам. Приближавам, прицелвам се в прозореца, фокусирам обектива към салона.

Безупречна. Нито следа. Двойният диван. Лампите като гвардейци.

Завъртам се в стола, обръщам обектива към стаята на Итън. Той е наведен като гаргойл над бюрото пред компютъра си.

Приближавам още повече. На практика мога да прочета текста на екрана му.

Движение по улицата. Автомобил, лъскав като акула, прави маневра пред къщата на Ръселови, паркира. Вратата на шофьора се отваря като перка, Алистър се появява в зимно палто.

Крачи към къщата.

Щраквам снимка.

Щом стига до вратата, правя още една.

Нямам план. (Чудя се дали въобще знам какво правя напоследък?) Не е като да съм видяла ръката му, оцапана с кръв. Нито пък ще дойде на вратата да направи самопризнание.

Но мога да гледам.

Той влиза в къщата. Обективът ми подскача към кухнята и както се очаква, той се появява там след малко. Мята ключовете на плота, съблича си палтото. Излиза от стаята.

Не се връща.

Премествам обектива към горния етаж, към салона.

И докато го правя, се появява тя, ефирна и ведра, с тревистозелен пуловер: „Джейн“.

Намествам обектива. Тя се движи леко, пъргаво, първо към едната лампа, после към другата, пали ги. Наблюдавам фините й ръце, дългата шия, косата, спусната върху едното й рамо.

Лъжкинята.

След това излиза, тънките й бедра се кръстосват, докато върви към вратата.

После — нищо. Салонът е празен. Кухнята е празна. На горния етаж столът на Итън е празен, екранът на компютъра е черен.

Иззвънява телефонът.

Завъртам глава в полукръг като бухал и камерата пада в скута ми.

Звукът идва иззад гърба ми, но телефонът е в ръката ми.

Това е стационарният.

Не кухненският апарат, който е напълно мъртъв там долу, а онзи в библиотеката на Ед. Напълно съм забравила за него.

Звъни отново, отдалечено, настойчиво.

Не мърдам. Не дишам.

Кой ми звъни? Никой не се е обаждал в къщата от… не мога да си спомня откога. Кой може да знае този номер? Аз едва си го спомням.

Още едно позвъняване.

И още едно.

Сгърчвам се до прозореца, свивам се там до студеното стъкло. Представям си стаите в моята къща една по една как се тресат от този звън.

Още едно позвъняване.

Поглеждам през градината.

Тя е там, на прозореца в гостната, с телефон на ухото.

Гледа право към мен, предизвикателно.

Смъквам се от стола, стискам камерата в ръка, отстъпвам към бюрото. Тя не отмества поглед, устата й са като рязка черта.

Откъде е взела този номер?

Оттам, откъдето аз взех техния. От справки. Представям си я как им се обажда, казва името ми, моли да я свържат. С мен. Нахълтва в дома ми. В главата ми.

Лъжкинята.

Гледам я. Втренчвам се в нея.

Тя се също се втренчва в мен.

Още едно позвъняване.

След това друг звук — гласът на Ед.

„Това е домът на Анна и Ед“, казва той с нисък, плътен глас, като на филмова реклама. Помня как записваше това съобщение: „Звучиш като Вин Дизел“, му казах, а той се засмя и го презаписа с още по-нисък глас.

„В момента не сме тук, но оставете съобщение и ще ви върнем веднага обаждането.“ Спомням си как щом свърши записът, щом натисна „стоп“, аз добавих с ужасен кокни акцент: „Когато, по дяволите, пожелаем“.

За секунда притварям очи и си го представям как ми се обажда.

Но нейният глас изпълва въздуха, изпълва къщата: „Мисля, че знаеш коя съм“. Пауза. Отварям очи, виждам, че ме гледа, виждам как устата й изговаря думите, които се забиват в ушите ми. Ефектът е невероятен. „Спри да снимаш нашата къща или ще се обадя на полицията.“

Маха телефона от ухото си, пуска си го в джоба. Гледа ме. Аз също я гледам.

Настъпва тишина.

После излизам от стаята.

Четиресет и девет

ГЪРЛПУЛ[31] ви предизвиква!

Това е шахматната ми програма. Показвам среден пръст на екрана и притискам телефона до ухото си. Записът от гласовата поща на д-р Филдинг, крехък като изсъхнал лист, ме поканва да оставя съобщение. Оставям съобщение, изговаряйки внимателно всяка дума.

В библиотеката на Ед съм, лаптопът затопля бедрата ми, обедното слънце се плъзга по килима. Чаша мерло на масата до мен. Чаша и бутилка.

Не искам да пия. Искам мозъкът ми да е бистър. Искам да мога да мисля. Искам да анализирам. Последните тридесет и шест часа вече избледняват, изпаряват се като мъгла. Вече усещам как къщата изправя рамене и се отърсва от външния свят.

Нуждая се от едно питие.

Гърлпул. Какво тъпо име. Гърлпул. Напомня ми „Въртоп“ с Тиерни и Бакол. Вече е в кръвта ти.

Със сигурност е. Повдигам чашата до устните си, усещам как виното се стича по гърлото ми, клокочи във вените ми.

Плюй през рамо и стискай палци.

Пусни ме да вляза!

Всичко ще бъде наред.

Всичко ще бъде наред. Изсумтявам.

Мозъкът ми е като блато, мътен и лепкав, фантазии и истини се смесват и разбъркват. Кои бяха ония дървета, дето виреят в силно заблатени райони? Дето корените им са изложени над повърхността? Ман… мандрагора? Започваше с „ман“ във всеки случай.

Дейвид.

Чашата се разклаща в ръката ми.

В бързането, в бъркотията бях забравила за Дейвид.

Който работеше у Ръселови. Който може… който трябва да е виждал Джейн.

Оставям чашата на масата, изправям се с усилие. Залюлявам се към стълбите. Слизам надолу, появявам се в кухнята. Хвърлям поглед към Ръселови — не виждам никого, никой не ме гледа, — тогава чуквам на вратата за сутерена, първо леко, после с всичка сила. Викам го по име.

Никой не отговаря. Чудя се дали не спи. Още е следобед.

Имам идея.

Не е редно, знам, но къщата е моя. Освен това е спешно. Много спешно.

Отивам до шкафа в дневната, отварям едно чекмедже и го намирам вътре, сребрист и назъбен, ключа.

Отивам пак до вратата. Чукам още веднъж — нищо — пъхам ключа в ключалката. Завъртам то.

Отварям вратата.

Тя изскърцва. Аз трепвам.

Но всичко е тихо, докато се взирам надолу по стълбите. Слизам в тъмното, стъпвам меко с пантофите си, като се подпирам с ръка на грапавата мазилка на стената.

Стигам до долу. Щорите са спуснати; тук е като нощ. Намирам електрическия ключ на стената, натискам го. Стаята се облива в светлина.

Два месеца откакто не съм идвала тук, два месеца откакто Дейвид дойде да го види. Той огледа всичко с катранено тъмните си очи — дневната с чертожната маса на Ед по средата; малката ниша с леглото; кухнята от светло дърво; банята — и кимна, веднъж.

Не е направил особени промени. Всъщност нищо не е променил. Диванът на Ед си е на същото място; чертожната маса и тя е тук, само че в хоризонтално положение. Отгоре е оставена чиния, пластмасова вилица и ножът в нея са сложени на кръст като хералдичен символ. Кутии с инструменти са подредени една върху друга до стената край входната врата. В най-горната забелязвам макетния нож, който му заех, лъскавото езиче на малкото му острие се подава от дръжката. До нея лежи книга, гърбът й е пречупен. Сидхарта.

Снимка в тънка черна рамка виси на противоположната стена. Аз и Оливия на пет годинки, на входните стъпала на къщата, аз съм я обгърнала с ръце. И двете сме ухилени до уши, Оливия с липсващо предно зъбче. „Зъбче-тук, зъбче-там“, обичаше да се шегува Ед.

Бях забравила за тази снимка. Сърцето ми леко се свива. Чудя се защо още виси тук.

Приближавам се до нишата. „Дейвид“, казвам тихо, макар да съм сигурна, че не е там.

Чаршафите са струпани в долната част на матрака. Дълбоки вдлъбнатини на възглавниците, все едно че са били ритани. Проверявам леглото: парченце от изсъхнала юфка се къдри на възглавницата; презерватив, смачкан и мазен, скрит до стената; тубичка с аспирин, заседнала между рамката и матрака; йероглифи от изсъхнала пот или сперма, изрисувани върху долния чаршаф; тъничък лаптоп на края на матрака. Лента с презервативи виси на лампиона. На нощното шкафче блести обица.

Надничам в банята. Мивката е разчертана от косми, тоалетната зее широко. В душа — полупразна тубичка обикновен шампоан и парче сапун.

Отдръпвам се, връщам се в стаята. Прекарвам ръка по чертожната маса.

Нещо ми се върти в главата.

Опитвам се да го хвана, изплъзва ми се.

Оглеждам стаята още веднъж. Не виждам никъде фотоалбум, макар че сигурно вече никой не държи фотоалбуми (Джейн имаше, спомням си); няма калъфи със сидита или колонка с дивидита, но предполагам, че и те са на изчезване. Не е ли невероятно как според интернет някои хора може и въобще да не са съществували?, беше казала Бина. Всички спомени на Дейвид, музиката му, всичко, което говори за човека, го няма. Или по-скоро е около мен, носи се из въздуха, но е невидимо — файлове и иконки, единици и нули. Няма нищо на показ в реалния свят, нито знак, нито диря. Не е ли невероятно?

Разглеждам отново снимката на стената. Мисля за шкафа в моята дневна, натъпкан догоре с дивидита. Аз съм реликва. Времето ме е подминало.

Обръщам се да си вървя.

И в този момент чувам скърцане зад гърба ми. Външната врата е.

Гледам я как се отваря, Дейвид застава пред мен, присвил очи.

Петдесет

— По дяволите, какво правиш тук?

Сепвам се. Никога не съм го чувала да псува. Аз почти не съм го чувала да говори.

— Какво правиш тук, по дяволите?

Отстъпвам назад, отварям уста:

— Аз само…

— Защо си въобразяваш, че можеш да влизаш тук ей така?

Правя още една крачка назад, препъвам се.

— Много съжалявам…

Той се приближава, вратата зад гърба му остава отворена. Зрението ми се замъглява.

— Много съжалявам — вдишам дълбоко. — Търсех нещо.

— Какво?

Вдишам отново:

— Теб търсех.

Той вдига ръце във въздуха и ги отпуска, ключовете подрънкват, закачени на пръста му.

— Ето ме — той клати глава, — защо ти трябвам?

— Защото…

— Можеше да ми се обадиш.

— Не се сетих…

— Не, просто си решила да слезеш ей така.

Започвам да кимам, после спирам. Това е най-дългият разговор, който някога сме имали.

— Може ли да затвориш вратата? — моля го аз.

Той ме зяпва, обръща се, бута вратата. Тя се затваря с трясък.

Когато ме поглежда отново, чертите на лицето му са омекнали. Но гласът му още е твърд:

— От какво имаш нужда?

Леко съм замаяна.

— Може ли да седна?

Той не помръдва.

Правя крачка към дивана, отпускам се в него. Той стърчи като статуя за момент, стиска ключовете в ръка, после ги пъха в джоба си, сваля си сакото, мята го към нишата. Чувам как сакото пада на леглото, свлича се на пода.

— Не е хубаво така…

Кимам с глава:

— Да, знам.

— Нямаше да ти е приятно да вляза в твоята къща. Без покана.

— Да, знам.

— Ти щеше да превъртиш… щеше да си бясна.

— Да.

— А ако не бях сам, ако бях с някого?

— Аз чуках.

— Това не оправя нещата.

Мълча.

Той ме гледа известно време, после отива в кухнята, изува си обувките. Отваря вратата на хладилника, грабва една бира от полицата. Закрепя капачката на ръба на плота и блъска с ръка, капачката отлита на пода, търкулва се под радиатора.

Когато бях по-млада, това можеше да ме впечатли.

Вдига бутилката към устата си, пие, бавно пристъпва към мен. Подпира дългото си тяло на чертожната маса, отпива отново.

— Е? — казва той. — Ето ме.

Кимам, вперила поглед в него.

— Виждал ли си жената отсреща?

Той свива вежди.

— Коя жена?

— Джейн Ръсел. О другата страна на градината. На номер…

— Не съм.

Равен като хоризонт.

— Но нали правеше нещо там.

— И какво от това?

— Може да…

— Работех за господин Ръсел. Не съм виждал жена му. Даже не знам, че има жена.

— Има и син.

— Не е задължително да е женен, за да има дете. — Надига бирата. — Но не съм се замислял чак толкова. Това ли ти беше въпросът?

Кимам. Чувствам се миниатюрна. Гледам си в ръцете.

— Това ли дойде да ме питаш?

Кимам отново.

— Добре тогава, чу отговора ми.

Продължавам да седя там.

— Така или иначе защо толкова искаш да знаеш?

Поглеждам към него. Няма да ми повярва.

— Просто така — казвам аз. Опирам се на облегалката, опитвам се да се изправя.

Той ми подава ръка. Хващам я, усещам грубата му длан в ръката си и той ме издърпва на крака бързо и плавно. Гледам как мускулите на ръцете му се мърдат.

— Наистина се извинявам, че дойдох тук — казвам му аз.

Той кима.

Упътвай се към стълбите, чувствам погледа му в гърба си.

На третото стъпало си спомням нещо.

— Ти чу ли някой да вика, когато работеше там онзи ден? — питам го аз, опряла рамене на стената.

— Вече ме пита за това. Забрави ли? Никакви викове! Спрингстийн!

Питала ли съм го наистина? Имам чувството, че мозъкът ми пропада някъде.

Петдесет и едно

Докато влизам в кухнята, вратата на сутерена се хлопва зад мен.

Д-р Филдинг се обажда.

— Чух съобщението ти — казва той — звучеше разтревожена.

Отварям уста. Бях се приготвила да разкажа цялата история, да се разтоваря, но няма смисъл, нали така? Той е този, който звучи разтревожен постоянно, за всичко; той ми забърква лекарствата и ме докарва до… както и да е.

— Не беше нищо особено — казвам аз.

Той замълчава за малко.

— Нищо особено?

— Не, искам да кажа, имах въпрос за — преглъщам — лекарствата.

Пак мълчи.

Продължавам:

— Чудех се дали да не заместим някои от хапчетата, с които се дрогирам, с генерични[32] лекарства.

— С които се лекуваш — поправя ме той автоматично.

— С които се лекувам, това имах предвид.

— Е, може — той не е убеден.

— Много добре. Просто защото започна да става много скъпо.

— Това проблем ли е?

— Не, не. Но не искам да се превърне в проблем.

— Разбирам!

Нищо не разбира.

Мълчание. Отварям шкафа до хладилника.

— Нека обсъдим това във вторник.

— Добре — казвам аз, докато подбирам бутилка мерло от шкафа.

— Надявам се, че може да почака дотогава?

— Разбира се, че може. Завъртам капачката на мерлото.

— И си сигурна, че се чувстваш нормално?

— Напълно. — Измъквам една чаша от мивката.

— Нали не ги смесваш с алкохол?

— Не. — Наливам си чашата.

— Добре. Тогава ще се видим във вторник.

— До вторник.

Връзката се прекъсва и аз отпивам.

Петдесет и две

Изнасям се към горния етаж. В библиотеката на Ед намирам чашата и бутилката, които съм изоставила преди двайсет минути, напечени от слънцето. Взимам ги и ги занасям в кабинета.

Сядам на бюрото. И мисля.

На екрана пред мен се е простряла шахматната дъска, фигурите вече са подредени, армии, денонощно готови за бой. Бялата царица: спомням си как взех царицата на Джейн. Джейн, снежнобялата й блуза, оцапана с кръв.

Джейн. Бялата царица.

Компютърът чурулика.

Поглеждам към къщата на Ръселови. Няма и следа от живот.

Посягам да отговоря, сепвам се.

Докъде бяхме стигнали? Кога за последно говорихме? Отварям чат бокса, проверявам. БабаЛизи излезе от чата в 16:46; четвъртък, 4 ноември.

Точно така: точно когато Ед и аз съобщихме новината на Оливия. Помня как сърцето ми се разтуптя.

И шест часа по-късно се обадих на 911.

И оттогава — пътешествието ми навън. Нощта в болницата. Разговорът с Литъл, с докторката. Инжекцията. Карането през Харлем, слънцето, от което ме заболяха очите. Суетенето вкъщи. Пънч се провира в скута ми. Норели кръжи около мен. Алистър в дома ми. Итън в дома ми.

Онази жена в дома ми.

После Вина, търсенето в интернет и нейното сдържано хъркане през нощта. И днес: Ед и неговото съмнение; онова обаждане от „Джейн“; апартамента на Дейвид, как ми се ядоса; скърцащият глас на д-р Филдинг в ухото ми.

Наистина ли са минали само два дена?

Тя направо ми затвори, но решавам да съм великодушна.

С основание.

Допирам чашата до устните си, отпивам. Слагам я на масата и отпивам от другата чаша. Тогава реших, че Лизи не иска да чуе сърцераздирателната ми история. Нямам много вяра в хората.

И аз се усмихвам.

Мисля за Ед и за Ливи, чувам гласовете им в главата си. Гърлото ми пресъхва. Гълтам още малко вино.

За първи път от много дни се чувствам спокойна, чувствам, че се справям. Че съм полезна дори. Все едно че съм отново в своя кабинет на осемдесет и осма улица и помагам на пациент. Само установи връзка.

Може би аз имам по-голяма нужда от този разговор, отколкото Лизи.

И така, докато навън се здрачава и сенките по тавана изчезват, разговарям с една самотна баба на хиляди километри от мен. Лизи обича да готви, казва ми тя; любимото ядене на момчетата е моето прочуто печено в гърне (не е чак толкова прочуто); и всяка година пече шоколадови бишкоти за пожарната команда. Имала е котка — в този момент й казвам за Пънч, — но сега има женско зайче, кафяво, казва се Петуния. Макар да не е много по филмите, Лизи обича готварските предавания и „Игра на тронове“. Последното ме изненадва — в него има доста насилие.

Тя говори за Ричард, разбира се. На всички много ни липсва. Бил е учител, методистки пастор, увличал се от влакове (имат голям модел на тавана) и бил любящ баща — добър човек.

Добър човек и добър баща. Изведнъж Алистър ми изплува в мозъка. Побиват ме тръпки, отпивам голяма глътка.

Научавам, че Ричард е бил не само свестен, но и отговорен, и се грижел сам за всичко в къщата: поддръжката, електрониката (Уилям ми купи телевизор „Епъл“, с който не мога да се оправя, притеснява се тя), градината, сметките. Сега, като го няма, обяснява ми тя, съм напълно объркана. Чувствам се като стара жена.

Барабаня с пръсти по мишката. Не е точно синдромът на Котард, но мога да й предложа някои бързи начини за справяне. Нека да намерим решение, казвам й аз. Моментално кръвта ми се разиграва, както когато превеждам пациент през труден проблем.

Взимам молив от чекмеджето и надрасквам няколко думи на кочана с бележки. В кабинета имах кожена тетрадка и писалка с мастило. Няма разлика.

Поддръжката: Да провери дали има някой местен майстор, който да идва един път седмично — дали може да го направи?

Електрониката: Повечето младежи се оправят добре с компютри и телевизори. Не знам дали познава тийнейджъри…

Плащането на сметките: (изглежда особено я затруднява — всичко онлайн ми е много трудно, твърде много имена и пароли. Трябва да избере нещо постоянно и лесно запомнящо се и за двете — нейното име, предлагам й, или на децата, но да замести някои, букви с цифри или символи. W1LL1@M например.

Пауза.

Усмихвам се отново.

Надявам се поне, че няма. Тя е седемдесетгодишна баба от Монтана.

Накрая, работа по двора и градината: Зимите са много, много студени, казва ми Лизи, значи някой трябва да й помага; да събаря снега от покрива, да посипва пътеката със сол, да кърти висулките от стрехите… Дори и да мога да изляза навън, това е много работа, преди да дойде зимата.

Разреших проблема. Помогнах на пациента. Имам чувството, че сияя. Пийвам си от чашата.

После пак се връщаме на печеното, зайците, Бо и Уилям.

Светлина в салона на Ръселови. Надничам иззад екрана на лаптопа и виждам онази жена да влиза в стаята. Давам си сметка, че не съм мислила за нея повече от час. Разговорът ми с Лизи ми се отразява добре.

btw. Тя усвоява жаргона на интернет.

Разтварям пръсти, мърдам ги като ветрило над клавиатурата. Да, успях да изляза навън. Два пъти всъщност.

Няма нужда да се впускам в подробности.

Та излиза от чата, аз пресушавам чашата. Оставям я на бюрото.

Оттласквам се от пода, завъртам се със стола, стените започват да кръжат около мен.

Ще допринасям за възстановяването и благополучието. Днес го направих.

Затварям очи. Помогнах на Лизи да се подготви за живота, помогнах й да живее малко по-пълноценно. Помогнах й да намери облекчение.

Ще поставям интересите на другите над своите собствени. Да, но и за мен беше от полза: повече от 90 минути Ръселови бяха прогонени от съзнанието ми. Алистър, онази жена, дори и Итън.

Дори и Джейн.

Столът спира да се върти. Като отварям очи, погледът ми се насочва през рамката на вратата, през площадката, към библиотеката на Ед.

И си мисля за това, което не казах на Лизи, за това, което не успях да й кажа.

Петдесет и три

Оливия отказа да се върне в стаята, така че Ед остана с нея, докато събирах багажа с разтуптяно сърце. Дотътрих чантите до лобито, където пламъците в камината тихо догаряха, и Мери прекара кредитната ми карта през машината. Тя ни пожела приятна вечер с абсурдно голяма усмивка и широко отворени очи.

Оливия се протегна към мен. Погледнах Ед; той понесе чантите, преметнал по една на всяко рамо. Стиснах топлата малка ръка на дъщеря си в моята.

Бяхме оставили колата в далечния край на паркинга, докато стигнем до нея, побеляхме от снега. Ед отвори багажника, набута чантите вътре, а аз почистих предното стъкло. Оливия се покатери на задната седалка и блъсна вратата след себе си.

С Ед стояхме там, от двете страни на колата, докато снегът се сипеше върху нас, между нас.

Видях, че устните му се мърдат.

— Какво има — попитах го.

— Ти ще караш — каза той, този път по-ясно.

Подкарах колата.

Излязох от паркинга, гумите изскърцаха по леда. Стъпих на пътя, снежинките се разбиваха върху стъклото. Качих се на магистралата, подкарах в нощта, през бялата стена.

Пълна тишина, само бръмченето на двигателя. До мен Ед се беше втренчил безизразно напред. Погледнах в огледалото. Оливия се беше сгушила в седалката, главата й се блъскаше в рамото, не спеше, но очите й бяха полузатворени.

Взимахме един голям завой — стиснах по-здраво кормилото.

И изведнъж до нас се отвори пропаст, онази дълбока урва, изкорубена от пръст. На лунната светлина дърветата на дъното й светеха като призраци. Снежинки, сребристи и тъмни, се спускаха в пропастта надолу, надолу, надолу, изгубени завинаги, моряци, погълнати от дълбините.

Отпуснах педала на газта.

В огледалото видях как Оливия наднича през стъклото. Лицето й беше мокро. Отново беше плакала, мълчаливо.

Сърцето ми се сви.

Телефонът ми иззвъня.

Две седмици преди това с Ед отидохме на едно парти в къщата от другата страна на градината у семейство Лорд: коледни коктейли, лъскави напитки и борови клончета. Семейство Такеда също бяха там, и семейство Грей (Васерман, както ни каза домакинът, не бяха отговорили на поканата). Един от порасналите вече синове на Лордови се появи с приятелката си. И колегите на Бърт от банката, цял легион. Къщата беше като военна зона, като минно поле, въздушни целувки на всяка крачка, изригвания от смях, потупвания по гърба, шумни като бомби.

Към средата на вечерта, към средата на четвъртата ми чаша, Джоузи Лорд се приближи към мен.

— Анна!

— Джоузи!

Прегърнахме се. Ръцете и леко ме тупаха по гърба.

— Каква чудесна рокля — казах аз.

— Нали е чудесна?

Чудех се какво да отговоря — „Да, наистина“.

— Ти пък си с домашния панталон.

Посочих панталоните си.

— Да, виж ме само.

— Трябваше да си махна шала преди малко, Бърт ме поля… о, благодаря ти, Анна — каза тя, докато махах дълъг косъм от ръкавицата й — поля рамото ми с вино.

— Бърт белята! — вметнах аз.

— Казах му, че ще си получи заслуженото по-късно. Това е вече втори път… о, благодаря ти, Анна — докато махах друго влакно от роклята й, — за втори път ми съсипва шала.

— Същия шал?

— Не, не.

Зъбите й бяха кръгли и мръсно бели. Напомниха ми за зъбите на тюлена на Уедъл, който, както наскоро научих от един научнопопулярен канал, използва зъбите си, за да копае дупки в антарктическите ледове. „Зъбите му — обясняваше водещият — се износват много бързо.“ И показаха картина на тюлен, който блъска с челюсти леда. „Тези тюлени умират рано“, добави водещият зловещо.

— По-добре кажи кой те търси цяла вечер — попита ме тюленът, изправен пред мен.

Изстинах. Телефонът ми вибрираше през цялото време, усещах го на бедрото си. Приплъзвах го в ръката си, поглеждах екрана, с палеца пишех отговора. Мислех си, че съм дискретна.

— По работа.

— От какво толкова може да има нужда едно дете по това време на денонощието?

Усмихнах се:

— Това е конфиденциално. Нали разбираш.

— О, разбира се, разбира се. Ти си голяма професионалистка, скъпа.

Но сред всичкия шум, дори когато си напрягах ума, изричах въпроси и отговори, дори когато виното се лееше и звучаха коледните песни — дори тогава можех да мисля единствено за него.

Телефонът ми отново забръмча.

Ръката ми се отдели от волана само за секунда. Бях го напъхала в поставката за чаши на таблото и сега той дрънкаше върху пластмасата.

Погледнах към Ед. Той гледаше телефона.

Още едно иззвъняване. Хвърлих поглед назад. Оливия се взираше през стъклото.

Тишина. Продължавах да карам.

Бръмчене.

— Познай кой е? — каза Ед.

Замълчах си.

— Обзалагам се, че е той.

Не възразих.

Ед взе телефона в ръка, погледна екрана. Въздъхна.

Напредвахме по пътя. Взехме завоя.

— Искаш ли да отговориш?

Не можех да го погледна. Забих поглед в чистачките. Завъртях глава.

— Тогава аз ще отговоря.

— Не. — Пресегнах се за телефона. Той го дръпна от мен.

Продължаваше да бръмчи.

— Искам да отговоря. — казва Ед. — Искам да му кажа две думи.

— He. — Изблъсках телефона от ръката му. Той се изтърколи под краката ми.

— Спрете — изкрещя Оливия.

Погледах надолу, екрана просветваше на пода, видях изписано името му.

— Анна — извика Ед.

Погледнах напред. Пътят беше изчезнал.

Полетяхме през ръба на пропастта. Понесохме се към тъмнината.

Петдесет и четири

Чукане на вратата.

Унесла съм се. Сядам замаяна. Стаята е тъмна, зад прозореца е паднала нощта.

Чука се отново. Отдолу. Не е входната врата. Вратата на сутерена е.

Слизам по стълбите. Дейвид почти винаги използва външната врата, когато ме търси. Чудя се дали не е някоя от посетителките му.

Но когато светвам в кухнята и отварям вратата към сутерена, той стои пред мен и ме гледа, застанал на стълбите, две стъпала по-надолу.

— Реших, че може би вече мога да идвам оттук — казва той,

— Не възразявам. — Отстъпвам крачка назад, той минава покрай мен и влиза в кухнята.

Затварям вратата. Гледаме се. Мисля, че знам какво ще каже. Мисля, че ще ми каже за Джейн.

— Исках… исках да се извиня… — започва той.

Застивам.

— За преди — казва той.

Тръскам глава, косата ми се разпилява по раменете.

— Аз трябва да се извиня.

— Ти вече се извини.

— Готова съм пак да се извиня.

— Не, няма нужда. Искам да кажа, че съжалявам. Задето се развиках — той кима с глава — и задето оставих вратата отворена. Знам, че ти пречи.

Меко казано, но поне го е забелязал.

— Няма нищо — искам да чуя за Джейн. Дали пак да не го питам?

— Аз просто… — той глади плота с ръка, подпира се върху него. — Никак не обичам да ми навлизат в територията. Може би трябваше да те предупредя за това, но.

Изречението свършва дотук. Той слага единия си крак пред другия.

— Но? — казвам аз.

Той вдига поглед изпод тъмните си вежди. Директен и бърз.

— Имаш ли бира?

— Имам вино — сещам се за двете бутилки и двете чаши горе на бюрото ми. Сигурно трябва да ги изхвърля.

— Да отворя ли една бутилка?

— Добре.

Минавам покрай него, той мирише на сапун Ivory, и вадя една бутилка червено от шкафа.

— Мерло окей ли е?

— Дори не знам какво е.

— Хубаво червено вино.

— Звучи добре.

Отварям шкафа за чаши. Празен. Отварям миялната. Грабвам две чаши, те издрънчават в ръката ми. Слагам ги върху плота, издърпвам корковата тапа, наливам.

Той приплъзва едната чаша към себе си, накланя я към мен.

— Наздраве — казвам аз и отпивам.

— Там е работата — казва той, въртейки чашата между дланите си — че лежах известно време.

Кимам и усещам как очите ми се разширяват. Не мисля, че съм чувала някой да използва този израз досега. Освен на кино.

— В затвора ли? — чувам се, че питам глупаво.

Той се усмихва:

— В затвора.

Пак кимам:

— Какво си… за какво си бил в затвора?

Той ме гледа с равен поглед:

— За побой… на човек.

Вторачвам се в него.

— Това плаши ли те? — пита ме той.

— Не.

Лъжата ми увисва във въздуха.

— Просто съм изненадана — казвам му аз.

— Трябваше да ти го кажа по-рано — почесва се по брадата, — преди да се нанеса, имам предвид. Ще те разбера, ако искаш да се махна.

Не знам дали наистина го мисли. Искам ли да се махне?

— Какво се случи — питам аз.

Той въздиша, тихо.

— Спречкване в бара. Нищо особено — свива рамене — само че имах и предишно провинение. Пак за същото. След второто провинение си готов.

— Мислех, че е след трето.

— Зависи за кого става дума.

— М-м-м — измънквам, като че тази мъдрост не е за подценяване.

— А и моят ОЗ беше пияница.

— М-м-м — повтарям, опитвайки се сетя какво е ОЗ. Обществен защитник.

— Така че лежах четиринайсет месеца.

— Къде беше това?

— Боят или затворът?

— И двете.

— И двете в Масачузетс.

— О-о.

— Искаш ли да знаеш… така де, подробностите?

Искам.

— О-о, не.

— Беше много тъпа работа. Пиянска история.

— Ясно.

Стоим край плота, навели погледи, като двама тийнейджъри на танцова забава.

Премествам тежестта на другия крак.

— Ти кога… лежа?

Когато е възможно, използвай речника на пациента.

— Излязох през април. Изкарах лятото в Бостън, после дойдох тук.

— Ясно.

— Все това повтаряш — казва той, но тонът му е приятелски.

Усмихвам се.

— Е — прочиствам си гърлото, — аз пък нахлух в стаята ти, а не трябваше. Разбира се, че може да останеш. — Наистина ли го мисля? Мисля, че да.

Той сръбва от виното:

— Исках само да знаеш. И също — добавя той, кимайки с чашата към мен — това нещо е доста добро.

— Не съм се захващал с тавана, да знаеш.

Ние сме на дивана, на третата чаша — трета за него, четвърта за мене, така че общо седем чаши, ако ги броим, а ние не ги броим — и не схващам веднага за какво говори.

— Кой таван?

— Покрива — сочи той с пръст.

— Да — поглеждам нагоре, сякаш мога да видя покрива през скелета на къщата — О, да. Как се сети за тавана?

— Току-що каза, че когато почнеш да излизаш, ще се качиш горе. Да видиш как е.

Наистина ли го казах.

— Няма да стане скоро — казвам натъртено. — Аз не мога да пресека дори градината.

Лека усмивка, накланя глава.

— Все някой ден. — Той оставя чашата си на масичката, изправя се. — Къде е тоалетната?

Завъртам глава:

— Ей там.

— Мерси. — Той се запътва към червената стая.

Отпускам се на дивана. Възглавниците шушнат в ушите ми, докато люшкам главата си ту на едната, ту на другата страна. Видях как наръгаха съседката ми. Жената, която не си виждал. Жената, която никой никога не е виждал. Моля те, повярвай ми.

Чувам урината да клокочи в тоалетната чиния. И Ед имаше същия навик, да пикае толкова шумно, че се чуваше дори на затворена врата, сякаш пробива дупка в порцелана.

Шумът от казанчето. Шуртенето на чешмата.

В къщата има друга жена. Тя се представя за Джейн.

Вратата на тоалетната се отваря, затваря.

Синът й и мъжът й лъжат. Всички лъжат. Потъвам още по-дълбоко между възглавниците.

Зяпам в тавана, в изпъкналите като брадавици крушки. Затварям очи.

Помогни ми да я намеря.

Скърцане. Някъде проскърцва панта. Дейвид може да е слязъл долу. Катурвам се на една страна.

Помогни ми да я намеря.

Но когато след секунда отварям очи, той се е върнал, отпуска се на дивана. Поизправям се, усмихвам се. Той също се усмихва, гледа покрай мен.

— Сладко дете.

Завъртам се. Оливия е, лицето й грее в сребърната рамка.

— Ти имаш нейна снимка долу — спомням си аз — на стената

— Да.

— Защо си я оставил?

Той свива рамене.

— Не знам. Нямаше с какво да я заместя. — Той пресушава чашата си. — Къде е тя все пак?

— С баща си е — казвам, докато преглъщам виното.

Пауза.

— Липсва ли ти?

— Да.

— Той липсва ли ти?

— Всъщност липсва ми.

— Говориш ли често с тях?

— Непрекъснато. Даже вчера си говорихме.

— Кога пак ще ги видиш?

— Сигурно няма за известно време. Но, надявам се, скоро.

Не искам да говоря за това, за тях. Искам да говоря за жената отсреща.

— Дай да погледнем този таван.

Стъпалата се извиват в тъмнината. Аз вървя напред, Дейвид ме следва.

Когато минаваме покрай кабинета, нещо се омотава в краката ми. Пънч се стрелва надолу.

— Това котката ли беше — пита Дейвид.

— Котката — отвръщам аз.

Изкачваме се покрай спалните, и двете са тъмни, до най-горната площадка. Тупам с ръка по стената, намирам ключа. На фона на внезапно бликналата светлина виждам, че Дейвид ме гледа право в очите.

— Не изглежда по-зле — казвам аз, сочейки петното на тавана, което се е разляло около капака за покрива като синина от натъртено.

— Не изглежда — съгласява се той. — Но ще се уголеми. Ще го оправя тази седмица.

Мълчание.

— Много ли си зает? Намираш ли достатъчно работа?

Нищо.

Чудя се дали да му кажа за Джейн. Чудя се какво ще каже.

Но преди да реша, той ме целува.

Петдесет и пет

На пода на площадката сме, усещам грубата рогозка върху кожата си. После той ме вдига и ме отнася до най-близкото легло.

Устните му са върху моите, наболата брада дращи бузата и брадичката ми. Прекарва силно пръстите на едната си ръка през косата ми, докато с другата дръпва колана. Глътвам си корема, щом халатът ми се разтваря, но той само ме целува, още по-силно, по гушата, по раменете.

Защо Тенисън? Защо сега?

Не съм изпитвала това усещане от толкова отдавна. Не съм изпитвала нищо от толкова отдавна. Искам да го почувствам. Искам да чувствам. Така ми е дошло до гуша от сенки.

По-късно, в тъмното, галя с пръсти гърдите му, корема му, мъхестата черта, която се спуска от пъпа му като фитил.

Той диша тихо. След това се унасям. И в полусън ми се привиждат залези и Джейн. В някакъв момент чувам тихи стъпки по площадката и за моя изненада се надявам, че той ще се върне обратно в леглото.