Жестокият месец

ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА

– И тогава тя умря – каза Габри.

Оливие се приближи безшумно зад него и постави ръце на раменете му. Габри изпищя:

– Tabernacle![31] Да ме убиеш ли искаш?

Проклятието изведнъж се вдигна. Стаята отново стана светла и Гамаш забеляза огромен поднос със сандвичи, който се бе появил върху масичката.

– Какво се случи после? – попита, като взе парче разцепена франзела с разтопено козе сирене и рукола.

– Мосю Беливо я свали долу, а Жил хукна да докара колата – отговори Мирна, след като и тя си избра сандвич: печено пиле и манго върху кроасан.

– Кой Жил?

– Сандон. Дървосекач е. Беше на сеанса с гаждето си, Одил.

Гамаш си спомни имената от списъка на свидетелите, който носеше в джоба си.

– Жил я закара. Хейзъл и Софи се качиха при него – обясни Клара. – Другите взехме колата на Хейзъл.

– Боже, Хейзъл! – възкликна Мирна. – Някой чувал ли я е днес?

– Аз се обадих – отговори Клара. Погледна подноса, но нещо не ѝ се ядеше. – Говорих със Софи. Хейзъл била твърде разстроена, за да се обади.

– Хейзъл и Мадлен бяха ли близки? – попита Гамаш.

– Най-добри приятелки. Още от училище – обясни Оливие. – Живееха заедно.

– Не като любовна двойка – уточни Габри. – Поне доколкото знам.

– Стига глупости! Разбира се, че не са любовници – скастри го Мирна. – Мъже! Мислят си, че ако две зрели жени живеят заедно и показват привързаност една към друга, значи са лесбийки.

– Вярно е. Всички правят такъв извод за нас двамата. – Габри потупа Оливие по коляното. – Но ние не се сърдим.

– Мадлен Фавро била ли е някога пълна?

Въпросът на Гамаш беше толкова неочакван, че всички се втренчиха в него с празен поглед, сякаш внезапно бе проговорил на руски.

– Дебела ли имате предвид? – попита Габри. – Не мисля.

Другите също поклатиха глава.

– Само че живее тук отскоро – уточни Питър. – Колко? От пет години?

– Приблизително – потвърди Клара. – Но веднага се вписа в общността. Стана член на женското дружество към англиканската църква заедно с Хейзъл...

– Merde[32]! – възкликна Габри. – Това лято тя трябваше да стане председател. Какво ще правя сега? – Почувства се прецакан, макар и не чак колкото самата Мадлен.

– Pauvre Gabri[33] – обади се Оливие. – Каква трагедия.

– Опитай се ти да ръководиш женското дружество! Като стана дума за убийство – обърна се Габри към Гамаш, – може би Хейзъл го е направила. Какво ще кажете?

– Не, не мисля – сопна се Оливие. – И недей да я питаш точно сега, моля те.

– Възможно ли е в къщата да е имало и друг? – попита Гамаш. – Повечето сте чули шум.

Клара, Мирна и Габри замълчаха – опитваха се да си спомнят зловещите шумове.

– Какво мислите вие, Клара?

Какво мислеше ли? Че дяволът е убил Мадлен? Че злото обитава онази къща, може би изпратено там от тях самите? Може би медиумката беше права и всяка злонамерена мисъл, която са имали някога, е била прогонена от идиличното им селце и погълната от онова чудовище. А то бе ненаситно. Навярно лошите мисли водеха до пристрастяване. Вкусиш ли веднъж от тях, искаш още и още.

Дали обаче всички се бяха освободили от злите си помисли? Дали някой не ги е задържал и трупал? Може би ги е поглъщал и се е тъпчел с тях, докато накрая се е изпълнил с омраза и се е превърнал в ходещо, дишащо подобие на къщата на хълма. Дали между тях се разхождаше човешки вариант на онова зловещо място?

„Какво мисля?“ – запита се отново. Нямаше отговор.

След малко Гамаш стана и попита:

– Къде мога да намеря мадам Шове? – Бръкна в джоба си, за да плати сандвичите и напитките.

– Отседнала е в пансиона – отговори Оливие. – Да я повикам ли?

– Не, ние ще отидем при нея. Благодаря.

– Аз не отидох на сеанса – прошепна Оливие, докато връщаше рестото на инспектора иззад дългия дървен бар. – Защото ме беше страх.

– Напълно ви разбирам. В онази къща има нещо.

– И в онази жена.

– Мадлен Фавро ли? – неволно зашепна Гамаш.

– Не. Жана Шове. Знаете ли какво каза на Габри още щом пристигна?

– Какво?

– Тук няма секс за теб.

– Сигурен ли сте? Изглежда странно един медиум да се интересува от такива неща. Това не е...

– Разбира се, че не е истина! Дори... няма значение.

Гамаш тръгна към вратата, но преди да излезе, Оливие прошепна предупредително:

– Тази жена е вещица.

Тримата полицаи тръгнаха по улицата, която заобикаляше селския площад.

– Нещо не разбирам – призна Лемио. Подтичваше леко, за да не изостава от Гамаш. – Убийство ли е?

– Аз също не разбирам, младежо – каза главният инспектор, след което спря и го погледна. – А ти какво правиш тук? Не съм те викал.

Лемио малко се стъписа от въпроса. Беше очаквал Гамаш да се зарадва, дори да му благодари. Вместо това го гледаше изпитателно.

– Дошъл е да види родителите си за Великден и някакъв приятел от местната полиция му казал за случая – отговори Бовоар.

– Дойдох по своя инициатива. Зле ли постъпих?

– Не, не си направил нищо лошо. Просто искам да водя разследването възможно най-дискретно, докато се убедим, че става дума за убийство – отговори Гамаш.

Усмихна се. Искаше хората му да са инициативни, макар и не чак толкова напористи като този младеж. Скоро ентусиазмът на момчето щеше да охладнее и Гамаш не беше сигурен, че така ще е по-добре.

– Значи все още не сме сигурни, така ли? – попита Лемио и се забърза да догони началника си, който продължи към голямата тухлена сграда на ъгъла.

– Не искам тази информация да се разчува, но жертвата е имала ефедрин в кръвта – обясни главният инспектор. – Знаеш ли за това вещество?

Лемио поклати глава.

– Странно. Обичаш да спортуваш, n’est-ce pas[34]?

Младият полицай кимна. Едно от нещата, благодарение на които се сприятели с Бовоар, бе тъкмо спортът. И двамата подкрепяха „Монреал Канейдиънс“[35].

– Чувал ли си за Тери Харис?

– Състезателят по американски футбол?

– А за Шеймъс Ригън?

– Бейзболистът? Играеше в „Лайънс“. И двамата умряха. Четох го в „Ало спорт“.

– Вземали са ефедрин. Използва се в хапчетата за отслабване.

– А, да. Харис припаднал по време на тренировка, а Ригън – на мач. Гледах по телевизията. Беше горещо и всички мислеха, че е получил сърдечен удар. Не е ли така?

– Треньорите им казали да свалят килограми. Затова и двамата започнали да пият хапчета за отслабване.

– Това беше преди две-три години – намеси се Бовоар. – Сега ефедринът е забранен.

– И аз така знам, но може и да греша. Ще провериш ли със сигурност? – обърна се към Лемио главният инспектор.

– Разбира се.

Гамаш се усмихна и продължи напред към красивата сграда на пансиона. Харесваше ентусиазма на момчето. Той бе една от причините да поиска младежа в екипа си. Лемио работеше в полицията на Ковънсвил преди, но го впечатли при последното му идване в Трите бора.

Жертвата на тогавашното убийство живееше в имението „Хадли“.

Озоваха се на широката веранда на пансиона. В миналото триетажната тухлена постройка бе служила като междинна станция за дилижансите от Уилямсбърг до Сан Реми по пътя „Олд Стейдж“. Оливие веднъж му бе доверил, че Габри го накарал да я купи, за да може да се хвали на приятелите си, че е бил „на сцената“[36].

Вътре ги посрещнаха дървен под, пъстри индиански килими и аристократични избелели тапицерии. Пансионът имаше атмосфера на стара селска къща и предразполагаше към почивка.

Но Гамаш не беше тук, за да си почива. Трябваше да открие какво е убило Мадлен Фавро. Дали бе получила сърдечен удар от вълнение и уплаха? Дали бе вземала ефедрин? Или нещо по-зловещо се криеше зад приятната фасада на Трите бора?

Оливие бе казал, че Жана Шове е отседнала в малката спалня на партерния етаж.

– Стой тук – нареди Гамаш на Лемио и тръгна по коридора с Бовоар.

– Да не се опасявате, че ще се окаже по-силна от нас? – прошепна Жан Ги и се усмихна.

– Не е изключено – отговори съвсем сериозно Гамаш и почука на вратата.