Жестокият месец

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ТРЕТА

– Не трябва ли да си в ателието? – попита Питър, сипа си още едно кафе и отиде при дългата чамова маса в кухнята.

Беше се зарекъл да не коментира нищо. И в никакъв случай да не напомня на Клара, че времето минава. Последното, което ѝ трябваше сега, бе да ѝ натякват, че Дени Фортен ще се появи след броени дни. За да види незавършената ѝ картина.

– Той ще дойде след по-малко от седмица – чу собствения си глас. Думите сякаш сами излизаха от устата му.

Клара седеше втренчена в сутрешния вестник. На първа страница пишеше за ужасната буря, която бе изкоренила дървета, затворила пътища и причинила спирания на тока из цял Квебек, преди да изчезне безследно.

Денят бе започнал с облаци и ръмеж. Обикновен априлски ден. Снегът и ледът от градушката се бяха стопили до сутринта и единствените следи, оставени от бурята, бяха изпочупените клони и съборените цветя.

– Сигурен съм, че ще се справиш. – Питър седна до нея. Клара изглеждаше смазана от умора. – Но може би имаш нужда от малко почивка. Опитай се да не мислиш известно време за картината.

– Луд ли си? – Жена му го погледна. Дълбоките ѝ сини очи бяха кървясали и той се запита дали не е плакала. – Това е големият ми шанс. Нямам време.

– Но ако отидеш в ателието сега, може да объркаш нещата още повече.

– Още повече?

– Извинявай. Не исках да прозвучи така.

– Боже, какво ще правя?

Клара избърса с ръка уморените си очи. Цяла нощ не бе мигнала. Отначало си легна и се опита да заспи. След като не успя, започна да мисли за картината. Вече не знаеше какво да прави с нея.

Дали бе толкова разстроена от смъртта на Мадлен, че не чуваше достатъчно ясно собствените си мисли, за да твори? Удобна и успокоителна мисъл.

Питър хвана малките ѝ ръце и забеляза, че са омазани със синя маслена боя. Дали не ги беше измила предния ден, или тази сутрин вече бе ходила в ателието? Инстинктивно прокара палец по петното и размаза боята. От сутринта беше.

– Слушай, защо не си спретнем едно малко вечерно парти. Може да поканим Гамаш и още няколко приятели. Сигурно си умира за домашна гозба.

Още докато изричаше думите, Питър остана поразен от жестокостта на всяка от тях. Това бе последното, което Клара трябваше да прави. Жена му не биваше да се разсейва, трябваше да работи, за да преодолее страха, да рисува, без никой да я безпокои. Точно в този момент едно вечерно парти щеше да е катастрофа.

„Луд ли е?“ – запита се Клара. Картината ѝ беше доникъде, а той предлагаше да канят гости! Но макар да бе изгубила таланта, музата, вдъхновението и куража си, тя все още вярваше безрезервно, че Питър ѝ желае най-доброто.

– Хубава идея – отговори и се опита да се усмихне.

Установила бе, че паниката е изтощителна. Погледна часовника. Седем и половина. Клара взе кафето си и извика Люси, златния им ретривър. Сложи палто, гумени ботуши и шапка и излезе.

Въздухът ухаеше на свежо и чисто, или ако не на чисто, то поне на природа. На пръст. Миришеше на свежи листа и гора. На вода. На дим от горящи цепеници. Навън ухаеше прекрасно, но беше като бойно поле. Всички млади лалета и нарциси бяха повалени от бурята. Клара се наведе и повдигна едно цвете с надеждата, че ще му даде кураж да се изправи, но веднага щом го пусна, то клюмна.

Никога не се беше занимавала сериозно с градинарство. Цялата си творческа енергия влагаше в рисуването. За щастие, Мирна обожаваше градинската работа и по една още по-щастлива случайност нямаше собствен двор.

В замяна на храна и филми приятелката ѝ бе превърнала скромната им градина в прекрасна композиция от рози, божури, делфиниуми и дигиталиси. В края на април обаче цъфтяха само пролетните луковици, а ето какво се случи с тях.

Гамаш се събуди от леко чукане на вратата му. Електронният будилник до леглото показваше шест и десет. В удобната стая проникваше бледа светлина. Инспекторът се ослуша и отново чу тропане. Стана, сложи си халат и отвори. Беше Габри с буйна тъмна коса, килната на една страна. Беше брадясал и носеше опърпан халат и пантофи. На Гамаш му се струваше, че с колкото повече вкус се обличаше Оливие, толкова по-запуснат ставаше Габри. Равновесието на природата.

Днес Оливие сигурно бе особено елегантен, помисли си Гамаш.

– Désolé[57] – прошепна Габри. Вдигна ръка и Гамаш видя вестник. Сърцето му се сви. – Сега дойде. Реших, че е добре да го видите преди всички други.

– Всички?

– Е, аз го видях. Оливие също. Но никой друг.

– Много любезно, Габри. Merci.

– Ще направя кафе. Слезте, когато сте готов. Поне бурята отмина.

– Мислите ли? – усмихна се Гамаш.

Затвори вратата, остави вестника на леглото и отиде да се изкъпе и обръсне. Върна се освежен в спалнята и се втренчи във вестника, който стоеше като сивкавочерно петно на белия чаршаф. Бързо го разлисти, докато все още имаше кураж.

Беше по-лошо, отколкото очакваше.

Стисна зъби. Усети как дишането му се учестява, докато се взираше в снимката. Дъщеря му Ани. С някакъв мъж. Целуваха се.

„Ан-Мари Гамаш и нейният любовник Пол Мирон от прокуратурата.“

Гамаш затвори очи. Когато ги отвори, снимката още бе там.

След няколко минути позвъни на Рен-Мари и я събуди.

– Bonjour, Armand. Колко е часът?

– Почти седем. Добре ли спа?

– Не особено. Доста се въртях. А ти?

– И аз – призна Гамаш.

– Имам лоша новина. Хенри изяде един от любимите ти пантофи.

– Не може да бъде. Никога досега не го е правил. Странно защо точно сега?

– Липсваш му. На мен също. Любовта му е неразумна, но силна.

– Нали ти не си изяла другия ми пантоф?

– Само малко го нагризах в края. Почти не личи. – Последва кратка пауза. – Какво е станало? – попита след няколко секунди Рен-Мари.

– Още една статия.

Гамаш си я представи в скромното дървено легло. Сигурно седеше облегната на две пухени възглавници, покрила голото си тяло с чистия бял чаршаф. Не от свенливост или срам, а за да се стопли.

– Много ли е зле?

– Доста. Свързано е с Ани. – Гамаш чу рязко поемане на въздух. – Снимали са я с някакъв мъж, за когото твърдят, че е Пол Мирон. Прокурор. Семеен.

– Както и тя. Ох, горкият Дейвид. Горката Ани. Не е вярно, разбира се. Ани никога не би го причинила на Дейвид. На никого. За нищо на света.

– И аз така мисля. Статията внушава, че за да избегна обвиненията по аферата „Арно“, съм накарал Ани да спи с прокурора.

– Armand! Mais, c’est épouvantable[58]! Как може да пишат такива неща? Не разбирам какъв човек трябва да си, за да го сториш.

Гамаш затвори очи и усети огромна празнина в гърдите си, където бе мястото на Рен-Мари. С цялото си сърце желаеше сега да е с нея. Да я притисне до себе си, да я прегърне със силните си ръце. И тя да прегърне него.

– Арман, какво ще правим?

– Нищо. Ще бъдем непоклатими. Ще се обадя на Ани да поговорим. Снощи говорих с Даниел. Стори ми се спокоен.

– Какво искат тези хора?

– Искат да си подам оставката.

– Защо?

– Отмъщение заради Арно. Аз се превърнах в символ на позора, който се стовари върху полицията.

– Не, не е това причината, Арман. Мисля, че ти стана твърде влиятелен.

След като затвори, Гамаш се обади на дъщеря си и също я събуди. Тя се измъкна тихо в друга стая, за да поговорят, но след малко чу съпруга си да мърда в леглото.

– Татко, трябва да поговоря с Дейвид. Ще ти се обадя по-късно.

– Ани, страшно съжалявам.

– Вината не е твоя. Боже, той слиза да вземе вестника. Трябва да вървя.

За момент Гамаш си представи сцената в дома им в монреалския квартал „Плато Мон Роял“. Дейвид – разрошен и сащисан. Толкова влюбен в Ани. А тя – пламенна, амбициозна, кипяща от живот. И толкова влюбена в Дейвид.

Проведе още едно обаждане. Със своя приятел и началник Мишел Бребьоф.

– Oui, allô – чу се познатият глас.

– Притеснявам ли те?

– В никакъв случай, Арман. – Гласът на Бребьоф бе любезен и приятелски. – Тъкмо щях да ти се обаждам. Видях вчерашните вестници.

– Видя ли сутрешния?

Последва пауза и Гамаш чу Мишел да вика:

– Катрин, дойде ли вестникът? Да? Би ли ми го донесла? Един момент, Арман.

Гамаш чу шумолене от разлистване на вестника. След малко спря.

– Mon Dieu. Armand, c’est terrible. C’est trop[59]. Говори ли с Ани?

Мишел беше неин кръстник и много я обичаше.

– Току-що. Не беше видяла статията. В момента говори с Дейвид. Не е вярно, разбира се.

– Ти какво, да не помисли, че ще повярвам? Разбира се, че е клевета. И двамата знаем, че Ани никога не би имала извънбрачна връзка. Арман, нещата стават опасни. Някой може да повярва на тези лъжи. Може би трябва да дадеш обяснение.

– На теб ли?

– Не на мен. На журналистите. Онази първа снимка, на която се вижда, че говориш с Даниел. Защо не се обадиш на редактора да изясниш нещата? Сигурен съм, че имаш обяснение за плика. Какво имаше в него всъщност?

– Онзи, който дадох на Даниел ли? Нищо важно.

Последва пауза. След малко Бребьоф отново заговори със сериозен тон:

– Арман, вътре воал ли имаше?

– Как позна, Мишел? – засмя се Гамаш – Точно това имаше. Стар семеен воал от баба ми.

Бребьоф също се изсмя, но отново стана сериозен:

– Ако не спреш тези инсинуации, ще станат още повече. Свикай пресконференция, кажи на всички, че Даниел ти е син. Кажи им какво е имало в плика. Кажи им за Ани. Какво ще ти навреди?

Какво щяло да навреди.

– Клеветите никога няма да спрат, Мишел. Много добре знаеш. Това е чудовище с безброй глави. Отсечеш ли една, израстват нови, по-силни и по-свирепи. Ако отговоря, ще им покажа, че са ме уязвили. Няма да го направя. Нито ще се оттегля.

– Говориш като дете.

– Децата понякога са мъдри.

– Децата са капризни и егоисти – сопна се Бребьоф.

Настъпи мълчание. Мишел Бребьоф си наложи да замълчи. Да преброи до пет. Да създаде впечатление, че мисли дълбоко. След малко заговори:

– Ти печелиш, Арман. Но нека поработя зад кулисите. Имам познати в пресата.

– Благодаря ти, Мишел. Ще съм ти задължен.

– Хубаво. А сега се връщай на работа и се съсредоточи върху разследването. Не оставяй тази работа да те разсейва и не се тревожи. Аз ще се погрижа.

Арман Гамаш се облече и докато слизаше по стълбите, постепенно се потопи в засилващия се аромат на силно кафе. Отдели няколко минути за събуждащата течност, бухнал кроасан и сладки приказки с Габри. Рошавият хотелиер му разказа как е разгласил за сексуалната си ориентация, как е казал на близките си и колегите в инвестиционната къща, където работел, че е гей. И докато го слушаше, Гамаш осъзна, че събеседникът му разбира как се чувства той в момента. Гол, изложен на показ, принуден да се срамува от нещо, което не бе срамно. По свой особен, тих начин Габри му казваше, че не е сам. Гамаш му благодари, сложи си гумените ботуши и непромокаемото работно яке и излезе да се поразходи. Имаше да мисли за много неща и знаеше, че на всичко може да намери отговор, докато се разхожда.

Ръмеше леко и всички весели пролетни цветя бяха повалени като млади войници, загинали в сражение. Двайсетина минути Гамаш вървя с ръце, сключени зад гърба. Обикаля улиците на тихото селце, докато то бавно се събуждаше – прозорците светваха, кучета излизаха на разходка, огньове пламваха в камините. Беше мирна сцена.

– Здравейте – извика Клара Мороу. – Беше застанала в градината си с чаша в ръка и мушама, наметната върху халата. – Излязох да видя пораженията. Довечера свободен ли сте за вечеря? Решихме да поканим няколко души.

– Звучи чудесно, благодаря. Ще дойдете ли да ми правите компания? – Гамаш посочи маршрута си около градския парк.

– С удоволствие.

– Как върви рисуването? Чух, че Дени Фортен ще идва скоро. – Видя изражението ѝ и разбра, че е настъпил нещо лепкаво и смрадливо. – Май не трябваше да го споменавам.

– Не, не. Просто съм в малко затруднение сега. Неща, които преди няколко дни ми се струваха съвсем ясни, сега са замазани и объркани. Нали знаете как е?

– Знам – унило отговори Гамаш.

Клара го погледна. Често се чувстваше глупаво и неадекватно в чужда компания. Но до инспектора винаги се чувстваше пълноценна.

– Какво беше мнението ви за Мадлен Фавро?

– Харесвах я – отговори Клара, след като се замисли за момент. – Даже много. Не я познавах добре. Наскоро бе станала член на женското дружество към англиканската църква. Голям късмет за Хейзъл.

– Как така?

– Тя трябваше да поеме председателското място от Габри този септември, но Мадлен каза, че ще я замести.

– Това не подразни ли Хейзъл?

– Явно никога не сте били член на подобно дружество.

– Даже не съм англиканец.

– Много е забавно. Правим благотворителни обеди, а два пъти годишно – разпродажби. Но е ад да го организираш.

– Ад, значи – усмихна се Гамаш. – Само извършили смъртни грехове ли стават председатели на женското дружество към англиканската църква?

– Сто процента. Нашето наказание е да прекараме вечността в набиране на доброволци.

– Значи, Хейзъл е била доволна, че това ѝ се маха от главата, така ли?

– На върха на щастието беше. Може би точно с тази цел доведе Мадлен. Двете бяха добър екип, макар и коренно различни.

– В какъв смисъл?

– Ами, Мадлен винаги те караше да се чувстваш добре. Смееше се много и умееше да изслушва. Беше много забавна. Но ако си болен или се нуждаеш от нещо, тогава на помощ идваше Хейзъл.

– Мадлен повърхностен човек ли беше? Как мислите?

Клара се подвоуми, преди да отговори:

– Струва ми се, че Мадлен бе свикнала да получава каквото пожелае. Не че беше алчна, просто все така ставаше.

– Знаехте ли, че има рак?

– Да. На гърдата.

– А дали е била здрава?

– Мадлен ли? – Клара се засмя. – По-здрава от мен и вас. Беше в страхотна форма.

– Забелязахте ли промяна у нея през последните няколко седмици или месеци?

– Промяна ли? Не, не мисля. Изглеждаше ми същата.

Гамаш кимна и продължи:

– Смятаме, че веществото, което я е убило, е било сипано в храната ѝ на вечеря. Да сте видели или чули нещо странно?

– В онази групичка ли? По-скоро бих се притеснила, ако чуя нещо нормално от тях. Но казвате, че я е убил някой, който е бил на вечерята у нас, така ли? Дал ѝ е ефедрина?

Гамаш кимна.

Клара се замисли, опита се да си спомни събитията по време на вечерята. Как бе донесена храната, затоплена, подготвена, сипана в чинии. Как хората седнаха. Как си подаваха различните ястия.

Не, всичко изглеждаше естествено и нормално. Ужасно бе да си помисли, че някой от седящите край масата е отровил Мадлен, но трябваше да признае, че не се изненада. Ако беше убийство, го бе извършил някой от тях.

– Сипвахме си от едни и същи чинии. Възможно ли е отровата да е била за друг?

– Не – отговори Гамаш. – Изпратихме остатъците от вечерята за изследване и в никое от ястията нямаше ефедрин. А и всички сте си сипвали от общите чинии, нали? За да е сигурен, че точно определен човек ще вземе ефедрина, убиецът е трябвало да го даде директно на Мадлен. Да го сипе в нейната чиния.

Клара кимна. Представяше си ръката, сложила отровата, но не и човека. Спомни си всички гости, които бяха у тях онази вечер. Мосю Беливо? Хейзъл и Софи? Одил и Жил? Наистина, Одил убиваше стиховете, но нищо друго...

Рут?

Питър казваше, че старата поетеса е единственият човек, когото познава, способен на убийство. Тя ли го бе извършила? Та Рут дори не бе на сеанса. Но може би не е било необходимо...

– Сеансът има ли нещо общо с убийството? – попита Клара.

– Мисля, че той е бил една от съставките. Като ефедрина.

Клара отпи глътка студено кафе.

– Това, което не мога да разбера, е защо извършителят е решил да убие Мадлен точно в онази нощ.

– Не ви разбрах.

– Защо ѝ е дал ефедрина по време на партито? Ако е искал да го извърши по време на сеанс, защо не в петъчния?

Това бе въпрос, който и Гамаш си задаваше. Защо е чакал до неделя? Защо не я е убил още в петък?

– Може би се е опитал – отбеляза Гамаш. – В петъчната вечер не се ли случи нещо странно?

– По-странно от призоваване на мъртвите ли? Не си спомням.

– Мадлен с кого вечеря тогава?

– С Хейзъл, предполагам. Не, чакайте. Тогава не се прибра вкъщи. Остана тук.

– В бистрото ли вечеря?

– Не, с мосю Беливо. – Клара погледна голямата недодялана дървена постройка срещу площада, която бе негов дом. – Аз го харесвам. Повечето хора го харесват.

– Повечето, но не всички.

– Нищо ли не ви убягва? – засмя се Клара.

– Когато ми убягват неща или ги пропускам, те се натрупват, надигат се и накрая отнемат живот. Затова се старая да не го правя – усмихна се Гамаш.

– Разбирам. Единственият човек, за когото знам, че не обича мосю Беливо, е Жил Сандон. Но пък той е странен екземпляр. Познавате ли го?

– Работи в гората, нали?

– Прави удивителни мебели, но си мисля, че има причина да работи с дървета, а не с хора.

– Какво е отношението на мосю Беливо към него?

– О, съмнявам се, че изобщо забелязва обидите му. Толкова мил човек е. Дойде на сеанса само за да прави компания на Мад. Виждаше се, че заниманието изобщо не му харесва. Вероятно заради покойната му жена.

– Уплашил се е, че може да се върне?

– Може би – засмя се Клара. – Бяха много близки.

– Мислите ли, че е очаквал да се появи?

– Жинет ли, покойната му съпруга? Никой от нас не очакваше нищо. Поне на първия сеанс в бистрото. Беше на шега. И все пак мисля, че го разстрои. Каза, че вечерта след него не е спал добре.

– Но вторият сеанс е бил различен – отбеляза Гамаш.

– Беше лудост да отидем там.

Клара стоеше с гръб към имението „Хадли“, но имаше чувството, че къщата я гледа.

Гамаш се обърна. Усети студ отвътре, който се усилваше и се сливаше с хладния влажен въздух край него. Хълмът ги заплашваше, дебнеше ги, чакаше подходящия момент да ги връхлети. Но не, помисли си Гамаш. Злото от имението „Хадли“ нямаше да връхлети. То щеше да пропълзи. Бавно. Почти незабележимо, докато някоя сутрин се събудиш погълнат от отчаянието и скръбта му.

– Когато се качвахме по хълма онази нощ, стана нещо странно – спомни си Клара. – Тръгнахме заедно, приказвахме си, но когато приближихме имението, се умълчахме и разделихме. Мисля, че къщата създава изолация. Аз бях почти най-отзад. Мадлен вървеше последна.

– Мосю Беливо не беше ли с нея?

– Не, и това е странно. Приказваше си с Хейзъл и дъщеря ѝ. Не беше виждал Софи отдавна. Може би са приятели, защото тя седна до него на вечерята. По едно време задминах Одил, която беше спряла. После чух двете с Мадлен да си говорят.

– Необичайно ли ви се стори?

– Не беше нещо нечувано, но не мисля, че двете имаха допирни точки. Не си спомням какво точно си приказваха. Останах с впечатление обаче, че Одил беше разпалена. Разправяше на Мад колко била красива и как всички я обичали. Нещо от този род, но странното е, че това май смути Мадлен. Опитах се да чуя повече, но не можах.

– Какво мислите за Одил?

Клара се разсмя, но се спря.

– Ох, извинете, не беше много учтиво. Но всеки път, когато си помисля за нея, се сещам за стихотворенията ѝ. Не мога да си представя защо изобщо ги съчинява. Дали си мисли, че е добра?

– Сигурно е трудно да се прецени – отбеляза Гамаш и Клара усети как змията на съмнението отново стяга сърцето ѝ и пропълзява в главата ѝ.

Обхвана я страх, че и тя е заблудена като Одил. А ако Фортен дойдеше и ѝ се изсмееше? Вярно, беше виждал някои от творбите ѝ, но може би тогава е бил пиян или не съвсем в час. Може би е видял картините на Питър и ги е помислил за нейните. Сигурно така е станало. Нямаше начин великият Фортен наистина да хареса произведенията ѝ. И какво да хареса? Онова недовършено недоразумение в ателието ѝ?

– Одил и Жил отдавна ли са заедно? – попита Гамаш.

– От няколко години. Познават се отдавна, но се събраха едва след развода му.

Клара замълча и отпи глътка кафе.

– Какво има? – попита Гамаш.

– Мислех си за Одил. Сигурно ѝ е трудно.

– Кое?

– Имам чувството, че се старае прекалено много. Като катерач. При това не много добър. Вкопчена отчаяно, за да спаси живота си, като се опитва да не показва колко е уплашена.

– Вкопчена в какво?

– В Жил. Тя започна да пише стихове едва след като двамата се събраха. Мисля, че иска да бъде част от неговия свят. Света на творците.

– А тя към кой свят принадлежи?

– Към рационалния. Света на фактите и числата. Справя се отлично с търговията. Направи магазина печеливш. Обаче не иска и да чуе похвала за това. Иска да чува само, че е велика поетеса.

– Интересно защо е избрала точно поезията, след като една от най-големите канадски поетеси ѝ е съседка – отбеляза Гамаш.

В този момент Рут слезе по стълбите на верандата си. Спря, наведе се, после пак се изправи.

– Аз пък съм омъжена за един от най-големите канадски художници – напомни Клара.

– Нима виждате себе си в Одил? – удиви се Гамаш.

Художничката не отговори.

– Клара, виждал съм картините ви. – Инспекторът спря, погледна я в очите и за миг змията в сърцето и ума ѝ изчезна. – Гениални са. Пълни със страст и изразност. С надежда, вяра, съмнение. И със страх.

– От последното имам в изобилие. Искате ли малко?

– В момента не мога да се оплача от недостиг, благодаря. Но знаете ли какво? – Гамаш се усмихна. – Всичко ще бъде наред, ако всеки от нас прави най-доброто, което може.

Рут спря на моравата пред дома си и погледна надолу. Когато се приближиха, Гамаш и Клара видяха двете патета.

– Добро утро – поздрави Клара и ѝ махна.

Поетесата я погледна и изръмжа.

– Как са мъничетата?

В следващия момент Клара видя. Малката Роза крякаше, пощеше се и крачеше напето наоколо. Лилия стоеше неподвижно и гледаше втренчено напред. Изглеждаше уплашена като птичката в имението „Хадли“. Гамаш се запита дали и тя е родена с було на главата.

– Отлично се чувстват – сопна се Рут, сякаш ги предизвикваше да възразят.

– Организираме вечерно парти – каза Клара. – Ако искаш, ела.

– Тъкмо това планирах да сторя. Свърши ми уискито. Вие там ли ще сте? – попита поетесата Гамаш и той кимна. – Хубаво. Като герой от древногръцка трагедия сте. Мога да напиша поема за вас. Така животът ви ще има някакъв смисъл.

– Ще е голямо облекчение, мадам – отвърна Гамаш и се поклони леко. – Бих искал да поканите още един човек – заяви на Клара, след като продължиха разходката си. – Жана Шове.

Художничката не каза нищо. Продължи, като гледаше право напред.

– Какво има? – попита инспекторът.

– Тя ме плаши. Не я харесвам.

Гамаш рядко чуваше такива думи от Клара. Над тях имението „Хадли“ като че ли растеше.