Жестокият месец

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА

Робер Лемио чакаше в магазина за хранителни стоки на мосю Беливо. Смятал бе, че ще види дупка, в която се продават вредни храни, цигари, евтина бира и вино, всякакви дреболии, които внезапно дотрябват на хората – като пощенски пликове или свещи за торта. Но това си беше истинска бакалница. Класическа, от времето на баба му. По тъмните дървени полици бяха стройно подредени кутии консервирани зеленчуци и туршии, зърнени храни и макаронени изделия, сладка и мармалади, супи и бисквити. Всичко – качествено, всичко – чисто и подредено. Нямаше излишество, нямаше лакомия. Подовата настилка бе износен, но чист линолеум, а един вентилатор на дъсчения таван бавно раздвижваше въздуха.

Зад тезгяха стоеше висок възрастен мъж. Превил се бе на две, за да слуша някаква бабка, която броеше центове, за да плати покупките си, и в същото време не спираше да бърбори. Разказваше му за ставите си. Разказваше му за сина си. Разказваше му за екскурзията си до Южна Африка и колко ѝ харесало там. И накрая с тих и грижовен глас му каза колко съжалява за загубата му. После вдигна осеяната си със старчески петна и изпъкнали вени ръка и я сложи върху дългите му тънки и много бледи пръсти. Задържа я така. Мъжът не мигна. Не дръпна ръката си. Просто се вгледа във виолетовите ѝ очи и се усмихна.

– Merci, madame Ferland.

Лемио изчака бабката да излезе, доволен, че най-сетне бе спряла да бърбори, и зае нейното място.

– Приятна жена – отбеляза, като се усмихна на мосю Беливо.

В това време клиентката отвори вратата, спря на верандата, огледа се в двете посоки, сякаш не знаеше накъде да тръгне, и накрая много бавно се отдалечи от магазина.

– Oui.

Цялото село знаеше, че мадам Ферлан бе изгубила сина си предната година, макар че тя никога не говореше за това. До днес. Сега бе разказала на мосю Беливо, понеже знаеше, че той ще сподели мъката ѝ.

Бакалинът погледна напетия младеж, застанал пред него, с тъмна къса коса и приятно, гладко избръснато лице. Изглеждаше симпатичен.

– Аз съм Робер Лемио. От полицията.

– Oui, monsieur. Досетих се. За мадам Фавро ли идвате?

– Чух, че сте имали специални отношения с нея.

– Да, така е.

Беливо не виждаше причина да отрича, макар че сам не знаеше какви са били отношенията им с Мадлен, поне от нейна страна. За своите чувства беше сигурен.

– И какви бяха те? – попита Лемио.

Запита се дали не е прекалено прям, но знаеше, че може би няма да има много време да разпитва бакалина. Всеки момент можеше да влезе друг клиент.

– Обичах я.

Думите увиснаха помежду им.

Лемио бе подготвен за този отговор. Главният инспектор му беше казал, че вероятно случаят е такъв. Или най-малкото, че отношенията на бакалина с жертвата са били повече от приятелски. И все пак, като гледаше хилавия, сив, мрачен старец пред себе си, не можеше да го разбере. Този мъж бе минал шейсетте, а Мадлен Фавро е била около четирийсетте. Но не го изненадваше възрастовата разлика. На снимките на жертвата, които бе видял, тя изглеждаше красива жена. На всичките беше усмихната, забавляваше се. Грееше от живот и радост. Лемио подозираше, че е можела да има всеки мъж, когото пожелае. Защо би избрала точно този грохнал, прегърбен, мълчалив старик?

Може би не го беше избрала. Може би той я е обичал, а нейните чувства са били други. Може би беше разбила сърцето му и затова той бе поразил нейното.

Дали този старец, който миришеше на курабийки и имаше вид на изсушен парцал за миене на под, бе убил Мадлен Фавро? От любов?

Не, Лемио не вярваше да е така.

– Любовници ли бяхте?

Самата мисъл погнуси младежа, но той си придаде изражение на съчувствие, като се надяваше мосю Беливо да погледне на него като на син.

– Не, не сме правили любов.

– Имате ли семейство, мосю?

– Нямам деца. Бях женен. Но съпругата ми Жинет почина преди две години и половина. На двайсет и втори октомври.

При постъпването на Лемио в отдел „Убийства“ Гамаш му бе провел кратък курс по залавяне на убийци:

– Трябва да слушаш. Ако ти говориш, не научаваш нищо, а нашата работа е да научаваме. И не само фактите. Най-важното, което се научава при разследване на убийство, не може да се види или пипне. Най-важното е как се чувстват хората. – Тук Гамаш се наведе напред и младежът остана с впечатление, че главният инспектор ще хване ръката му. Но не го направи. Просто погледна Лемио в очите и продължи: – Защото ние търсим някого, който не е съвсем наред. Търсим човек, който изглежда здрав физически и се държи нормално. Но всъщност е много болен. За да откриваме такива хора, не трябва само да събираме факти, а да трупаме впечатления.

– И го правим, като слушаме – вметна Лемио, който умееше да казва на хората онова, което искат да чуят.

– Има четири неща, които човек трябва да се научи да казва, ако иска да постигне истинска мъдрост. Готов ли си?

Лемио взе бележника и химикалката си и се приготви да записва.

– Трябва да се научиш да казваш „не знам“, „съжалявам“, „нуждая се от помощ“ и „сгреших“.

Лемио ги записа. След час отиде при Бребьоф и му ги показа. Вместо да се изсмее, главният комисар стисна зъби и устните му побеляха.

– Бях забравил – измърмори. – Нашият началник ни каза тези неща, когато постъпвахме в полицията. Преди трийсет години. Каза ни ги само веднъж. Бях ги забравил.

– Е, няма голям смисъл да се помнят – отбеляза Лемио, понеже си мислеше, че главният комисар иска да чуе тъкмо това. Грешеше.

– Ти си глупак, Лемио. Имаш ли представа с кого си имаш работа? Защо изобщо реших, че мога да те използвам срещу Гамаш.

– Знаете ли – заяви младият полицай, сякаш не е чул упрека, – струва ми се, че главен инспектор Гамаш наистина вярва в тези неща.

„И аз някога вярвах – помисли си Бребьоф. – Едно време, когато обичах Арман. Когато си имахме доверие и се зарекохме да се пазим един друг. Едно време, когато все още бях в състояние да призная пред себе си, че съм сгрешил, че имам нужда от помощ, че не знам нещо. Когато все още можех да кажа, че съжалявам.“

Оттогава обаче бяха минали много години.

– Не съм чак толкова глупав, да знаете – каза тихо Лемио.

Бребьоф очакваше да последват обичайните оплаквания, съмненията и нуждата от уверения. „Да, постъпваме правилно; да, Гамаш предаде полицията; ти си умен младеж, знам, че си прозрял измамата му.“ Толкова често се налагаше да повтаря тези неща на объркания Лемио, че самият той почти бе повярвал в тях.

Погледна младежа и зачака. Видя обаче спокоен, хладнокръвен полицай.

Добре. Добре.

Но тънка, студена тръпка прониза сърцето му.

– Той каза още нещо – добави Лемио, който вече бе на вратата, и се усмихна чаровно. – Матей, 10:36.

Бребьоф изчака с каменно изражение, докато младежът тихо затвори вратата. После отново започна да диша – поемаше си въздух на бързи, плитки глътки. Погледна надолу и видя, че е стиснал ръката си в юмрук и в него е смачканото на топка листче с четирите прости изречения.

В главата му още звучаха последните думи на Лемио:

Матей, 10:36.

И това беше забравил. Но едно нещо бе сигурен, че ще помни дълго – изражението на Лемио. Видял бе не нуждаещия се, плах и молещ поглед на човек, който иска да го убеждават. А физиономията на човек, на когото вече му е все едно. Човек, който не е просто умен, а хитър.

Сега Лемио слушаше внимателно и чакаше Беливо да му разкаже още, но старият бакалин също изглеждаше търпелив.

– От какво почина жена ви?

– От инсулт. Високо кръвно. Не почина веднага. Успях да си я взема вкъщи и да се грижа за нея няколко месеца. Но получи още един. Погребах я в старото гробище зад „Свети Тома“, където са нейните и моите родители.

Според Лемио нямаше нищо по-лошо от това да те заровят тук. Самият той искаше да го погребат в Монреал, в град Квебек или в Париж като многоуважаемия президент на провинция Квебек. Доскоро полицията му даваше дом и цел в живота. Но Бребьоф неволно му бе дал друго. Нещо, което липсваше в живота му. План.

Планът на Лемио не включваше да остане в полицията още дълго. Щеше да стои, докато се издигне в йерархията, а щом си създаде име – да кандидатства за обществен пост. Всичко беше възможно. Само веднъж да събори Гамаш. Тогава щеше да е герой. А героите ги възнаграждават.

– Bonjour, monsieur Béliveau! – Мирна Ландерс влезе и сякаш изпълни магазина със светлина и усмивки. – Прекъсвам ли нещо?

– Не, изобщо. – Лемио затвори бележника си. – Само си приказвахме. Как сте?

– Горе-долу. – Жената се обърна към Беливо: – А вие как сте? Чух, че снощи сте вечеряли с Питър и Клара.

– О, да. Бяха ми утеха. Колкото до това как се чувствам, можете да си представите.

– Тъжно е – заяви Мирна, след като реши да не се опитва да развеселява мосю Беливо. – Идвам за вестника. „Журне“, ако обичате.

– Днес много се търси.

– Има една странна статия.

Мирна се почуди дали да запази нещата в тайна, но реши, че вече е безсмислено. Плати вестника и го разлисти, докато намери редакторската колонка.

Тримата се наведоха над статията, а после едновременно се изправиха, сякаш бяха вярващи, които изпълняват древна молитва. Двама останаха много притеснени. Третият – силно въодушевен.

Точно в този момент вратата се отвори и от верандата се чу патешко крякане.