Жестокият месец

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА

– Чух, че сте вещица.

– Предпочитам да ме наричат уиканка. Предполагам, че сте католик.

Гамаш вдигна вежди. Жената пред него навярно бе около четирийсетте, макар че точната ѝ възраст трудно можеше да се определи. Инспекторът си помисли, че сигурно и като дете е изглеждала на средна възраст. Носеше практична пола и обувки с ниска подметка. Пуловерът ѝ бе с добро качество, макар и старомоден. Детективът се запита откъде ли го е взела? От майка си? От магазин за дрехи втора употреба? Оставаше да си сложи сукман и щеше да заприлича на героиня от книгите на Беатрикс Потър[44], които той купуваше за Флоранс. Чертите ѝ бяха остри, очите – сиви. Гамаш имаше чувството, че разпитва горско същество. Много умно при това.

– Не съм особено религиозен – отвърна.

Дали Бовоар бе прав? Дали тази жена се опитваше да проникне в ума му? Така или иначе, Жан Ги бъркаше – нещата, в които Гамаш вярваше, бяха навсякъде другаде, но не и в главата.

– Уиканка ли? – попита.

– Практикуваща – усмихна се жената леко, но добронамерено.

Седяха в дневната на пансиона, до запалената камина. Очертаваше се топъл ден, но огънят не беше излишен. Стаята бе елегантно и семпло обзаведена – изненада за всеки, който се запознаеше първо с Габри, а после с жилището му. Гамаш се питаше кое е по-искрено: превзетото държание на хотелиера или скромният му уютен дом.

– Търсихме ви вчера. Бихте ли ми казали къде бяхте?

– Разбира се. Но искам първо да ми отговорите на един въпрос. Мадам Фавро убита ли беше?

– Габри не ви ли каза?

– Каза ми. Но също така ми заяви, че е написал „Продуцентите“ и Мел Брукс му е откраднал сценария, а Рут му е баща.

Гамаш се засмя:

– Способен е да казва само по една истина на ден. За съжаление, новината за мадам Фавро е вярна. Била е убита.

Жана затвори очи за момент и въздъхна:

– Ефедрин?

– Значи ви е казал две истини – призна Гамаш. „Този проклет Лемио“, помисли си.

– Какво е ефедрин?

Жана звучеше толкова непринудено, че инспекторът се запита дали е просто любопитна, или е изключително хитра. Ако не знаеше какво причинява ефедринът, значи бе невинна за убийството.

– Първо отговорете на моя въпрос, ако обичате. Къде бяхте вчера следобед?

– Горе, на хълма.

– В имението „Хадли“?

На лицето ѝ се изписа отвращение, сякаш изведнъж се беше повдигнала завеса и Гамаш бе успял да надникне зад нея.

– Не, не на онова място. Надявам се никога повече да не стъпя там.

Жената се втренчи изпитателно в него, сякаш търсеше по лицето му знаци, че възнамерява да я върне там. Гамаш си каза, че този поглед трябва да е много познат на зъболекарите. Поглед на уплашен пациент, който казва: „Моля ви, не искам да ме боли.“

Жана бързо възвърна самообладанието си.

– Бях в малкия параклис.

– „Свети Тома“?

– Да. Прекрасен е. Имах нужда от тихо и спокойно място, за да се помоля. – Жана забеляза недоумението му. – Какво? Вещиците не могат ли да се молят? Или си мислите, че се молим само на паднали ангели, а не на онези, които бдят над „Свети Тома“?

– Не знам нищо за уика. Бих искал да науча повече.

– Ще дойдете ли с мен?

– Къде?

– Страх ли ви е? – засмя се Жана.

Гамаш се замисли за момент. Опитваше се да не лъже заподозрените. Не беше въпрос на етика, просто знаеше, че ако го усетят, това ще отслаби позицията му. А не искаше да се случва. Най-малкото заради глупава лъжа.

– Винаги се боя малко от неизвестното – призна. – Но не се страхувам от вас.

– Имате ли ми доверие?

– Не – усмихна се Гамаш. – Имам доверие на себе си. Освен това разполагам с пистолет, а вие вероятно нямате.

– Така е, предпочитам други оръжия. Днес е прекрасен ден. Грехота е да стоим вътре. Предлагам да се поразходим. Можем да отидем до параклисчето.

Спряха за момент на голямата веранда, между люлеещите се столове и плетените масички. После слязоха по стълбището и продължиха мълчаливо няколко минути. Беше златен ден, обагрен с всички нюанси на зеленото, които човек може да си представи. Черният път най-сетне бе изсъхнал, а въздухът ухаеше на свежа трева и напъпили дървета. Моравите в парка бяха осеяни с лилави и жълти минзухари. Цели поляни нарциси, завладели зелените площи в Трите бора, поклащаха яркожълтите си фунийки и отразяваха слънцето.

Гамаш съблече палтото си и го преметна на ръката си.

– Много е спокойно – каза Жана.

Гамаш не отговори. Вървеше и чакаше.

– Прилича на вълшебно село, което се появява само за хората, които имат нужда от него.

– Вие от тях ли сте?

– Да. Разбрах за местния пансион и реших да резервирам стая в него.

– Как разбрахте?

– От една брошура. Габри сигурно е пуснал реклама.

Гамаш кимна. Слънцето сгряваше лицето му, без да напича прекалено.

– Досега не ми се е случвало подобно нещо. Никой не е умирал по време на мой ритуал. И никой не е пострадвал. Поне физически.

Гамаш понечи да попита нещо, но реши да замълчи.

– Хората често чуват неща, които ги разстройват емоционално – продължи Жана. – Но в повечето случаи контактът с мъртвите е много спокойно, дори нежно преживяване. – Спря и го погледна. – Казахте, че не знаете нищо за уика. Значи не сте наясно и с ритуалите?

– Така е.

– Сеансите не се правят, за да викаме духове и демони. Нито за да ги гоним. Даже не се правят заради мъртвите, въпреки че установяваме контакт с душите им.

– А защо тогава?

– Заради живота. За изцеление. Когато някой поиска спиритически сеанс, най-вероятно има нужда от изцеление. На повърхността може да изглежда, че хората искат да се забавляват или да се посплашат един друг, но всъщност имат необходимост да сложат в ред нещо в собствения си живот. Искат да се освободят от нещо или от някого. Това правя аз. Това е моята работа.

– Лечителка ли сте?

Жана спря и се вгледа в дълбоките кафяви очи на Гамаш.

– Да. Всички последователи на уика са лечители. Ние сме орисници, акушери, знахари. Използваме билки и ритуали, използваме силите на земята, на ума и душата. Използваме също енергията на Вселената и духовете. Правим всичко, което е по силите ни, за да помогнем на ранените души да се излекуват.

– Има много ранени души.

– Точно затова дойдох тук.

– Да намерите нови или да си починете от задълженията?

Жана понечи да отговори, но изражението ѝ внезапно се промени. От сериозно и съсредоточено стана озадачено. Загледа се в нещо зад Гамаш.

Инспекторът се обърна и на неговото лице също се изписа озадачение.

Рут Зардо куцукаше по алеята пред къщата си и крякаше като патица.

Жан Ги Бовоар лесно намери „Мезон биоложик“. Магазинът за екологични продукти беше на главната улица на Сан Реми, точно срещу минимаркета, където хората купуваха цигари, бира и талони за лотарията. Двата магазина взаимно допълваха клиентелата си, защото търгуваха с надежда. Надежда, че ще изтеглиш печеливш билет; надежда, че все още не е късно да спрем глобалното затопляне. Надежда, че здравословната храна ще неутрализира влиянието на никотина. Самата Одил Монман обичаше да пали по цигара от време на време, обикновено след чаша или бутилка евтино вино, купено от съседите отсреща.

Когато влезе в празния магазин, Бовоар усети странна миризма: наситен тежък аромат – сякаш различните билки и сухи цветя, тамян и подправки вътре се съревноваваха чие ухание ще надделее.

Накратко, смърдеше.

Зад щанда стоеше хубавка, леко пълна жена около четирийсетте, сложила ръка върху затворена тетрадка. Нескопосано подстриганата ѝ боядисана коса висеше вяло от двете страни на лицето. Изглеждаше любезна и невзрачна. За момент му се стори и подразнена, сякаш бе нарушил личното ѝ пространство. После му се усмихна. Усмивка на човек, който по навик се държи любезно.

– Oui? Est-ce que je peux vous aider?[45]

– Вие ли сте...

Бовоар извади листа с имената на всички, присъствали на сеанса, който му бе дал Гамаш. Вгледа се в списъка и нарочно проточи момента. Искаше да спечели цялото ѝ внимание. Разбира се, много добре знаеше името ѝ. Искаше просто да я смути. Да я изкара от равновесие. Когато отново я погледна обаче, тя четеше нещо в червената тетрадка пред себе си. Изплъзнала му се беше в паузата, която бе направил. Вместо да се смути, тя се бе върнала към това, което правеше.

– Вие ли сте Одил Монман?

– Да – усмихна се жената любезно, почти безизразно.

– Аз съм инспектор Бовоар от квебекската полиция. Отдел „Убийства“.

– Нали не е станало нещо с Жил? – Жената изведнъж се промени. Цялата се скова, на лицето ѝ се изписа страх. Премести ръка от тетрадката върху дървения плот и сякаш се опита да забие пръсти в него.

– Жил ли? – попита Бовоар. Веднага се досети какво си е помислила жената, но не бързаше да разсее страха ѝ.

– Какво се е случило?

Одил имаше чувството, че ще припадне. Главата ѝ се замая, а сърцето ѝ тупкаше толкова силно, сякаш искаше да изскочи от гръдния ѝ кош и да тръгне да търси Жил.

– Идвам във връзка с Мадлен Фавро.

Бовоар я наблюдаваше внимателно. Отпуснато и празно, лицето ѝ внезапно се оживи. В очите ѝ светнаха пламъчета, успя да се съсредоточи. Сега Одил изглеждаше умна. Уплашена. И красива. След миг всичко изчезна. Старата Одил се върна. Хубавка, скучна, сериозна. Но инспекторът бе видял какво се крие зад фасадата. Сигурно малцина подозираха за съществуването на тази жена, дори самата Одил. Умна, красива и динамична, тя живееше като в затвор зад безопасен параван от скука и престорени усмивки, боя за коса и разумни цели.

– Мадлен е била убита? Но тя получи сърдечен удар, сигурна съм.

– Oui, c’est vrai[46]. Но той е бил предизвикан. Някой ѝ е дал медикамент, за да го причини.

– Медикамент ли?

Никой от Трите бора ли не се беше обадил на Одил? Всички се бяха събрали в бистрото на Оливие, за да научат последните новини. То беше информационната им агенция, а Габри – техният новинар. Бовоар стоеше пред единствения човек в района, на когото никой не се бе сетил да позвъни. Изведнъж му стана жал за тази жена с напрегнато, озадачено лице. Стана му жал, но изпита и известно отвращение. Неудачниците по принцип го отблъскваха, което бе и една от причините да не харесва Ивет Никол. От момента, когато я срещна преди няколко години, разбра, че тя не е просто жена в затруднение, а нещо по-лошо: неудачница. От личен опит Бовоар знаеше, че тези хора са най-опасни. Защото рано или късно стигаха до етап, в който не им оставаше какво да губят.

– Казва се „ефедрин“.

Одил запази мълчание за момент, докато осмисли думите му.

– И това е спряло сърцето ѝ? Но защо са я убили по този начин?

Не „защо са я убили“, а „защо са я убили по този начин“. Явно за Одил не бе странно, че някой е убил Мадлен. Озадачаваше я начинът, по който го е сторил.

– Добре ли познавахте мадам Фавро?

– Беше клиентка. Пазаруваше плодове и зеленчуци от нас. Също и витамини от време на време.

– Добър клиент ли беше?

– Редовен. Идваше веднъж седмично.

– Като се изключи това, общувахте ли?

– Никога. Защо? – отговори леко сопнато.

– Ами, в неделя сте вечеряли заедно.

– Е, да, но не по наша инициатива. Клара ни покани и двете след сеанса. Дори не знаех, че Мадлен ще е там.

– Щяхте ли да отидете, ако знаехте?

Бовоар усети, че тук има нещо. Чувстваше го. Виждаше предпазливостта на лицето ѝ, чуваше я в тона ѝ.

Одил се поколеба малко, преди да отговори:

– Сигурно. Нямах нищо против Мадлен. Както казах, беше ни клиентка.

– Но не я харесвахте.

– Не я познавах.

Бовоар остави мълчанието да се проточи. Огледа по-внимателно магазина. Имаше всевъзможни неща. От едната страна бяха хранителните стоки, от другата – дрехите и мебелите. На хранителните щандове видя глинени гърненца с дървени капаци и лъжици, закачени на тях. Имаше груби чували, а върху дървени полици, които стигаха почти до тавана, бяха подредени стотици буркани, пълни с нещо като трева. Дали не бяха наркотици? Взря се по-внимателно в надписите, без да се стеснява от Одил, която го гледаше втренчено. Имаше „монарда“ и „ма хуанг“, „репей“ и любимото му – „клоунско цвете“. Взе буркана, отвори го и плахо помириса съдържанието. Не можеше да повярва, че има растение с името клоунско цвете. Почуди се дали са кръстили и село на негово име – близо до Нотр Дам дьо Покривни конструкции, може би.

На полицата за книги имаше издания за екологично земеделие, строителство на автономни къщи и домашно тъкане на платове. Кой изобщо ще тръгне да прави такива неща?

Жан Ги Бовоар не беше безразличен към опазването на околната среда, дори от време на време правеше дарения за каузата – за защита на озоновия слой или за спиране на глобалното затопляне, вече не помнеше точно. Но да започне да живее като първобитните хора съзнателно, му се струваше абсурдно. Едно нещо все пак му хареса. Гол дървен стол. Дървото беше обелено, полирано и невероятно гладко. Бовоар го погали и не му се щеше да отмести ръката си. Остана дълго загледан в него.

– Пробвайте го – предложи Одил, която все още бе зад щанда.

Бовоар пак погледна стола. Изглеждаше удобен и приканващ. Като комфортно кресло, само че изцяло от дърво.

– Ще ви удържи – увери го жената.

Искаше му се да спре да приказва. Просто да го остави да се наслади на тази прекрасна мебел. Столът бе като произведение на изкуството, което той действително разбираше.

– Жил го направи – отново прекъсна мислите му Одил.

– Жил Сандон ли? Местният?

Жената се усмихна весело:

– Да. Моят Жил. С това се занимава.

– Мислех, че работи в гората.

– Ходи да търси дървета, за да прави мебели.

– Сам си намира дърветата?

– Всъщност казва, че те го намират. Ходи в гората и се ослушва. Когато някое дърво го повика, отива при него.

Бовоар се втренчи в нея. Разказваше го така, сякаш и от ИКЕА избират по такъв начин материалите си. Сякаш беше абсолютно естествено и нормално да чуваш дърветата. Инспекторът отново погледна стола.

„Всички ли са луди тук?“ – запита се. Столът вече не го привличаше.