Жестокият месец

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА

През следващата седмица Арман Гамаш изпадна в особено състояние на вцепенение. Храната не му беше вкусна, вестникът не беше интересен. Седеше и препрочиташе едно и също изречение в „Дьовоар“. Рен-Мари се опита да го накара да обсъдят идеята за екскурзия по случай трийсет и петата годишнина от сватбата им. Той отговори, прояви някакъв интерес, но ярките, искрящи цветове на живота му бяха помътнели. Сякаш сърцето му изведнъж бе станало прекалено тежък товар. Гамаш се щураше насам-натам и се опитваше да не мисли за случилото се. Една вечер обаче, когато се разхождаше с Рен-Мари, Хенри, немската им овчарка, внезапно се измъкна и хукна през парка към един познат човек от другата страна. Гамаш го извика и кучето спря. Но другият мъж вече бе видял животното и собственика му.

Още веднъж и за последен път Мишел Бребьоф и Арман Гамаш се погледнаха в очите. Между тях ставаха толкова много неща. Деца играеха, кучета се търкаляха и гонеха пръчки, млади родители се радваха на отрочетата си. Въздухът ухаеше на люляк, жужеше от пчели, ехтеше от лай и детски смях. Целият свят стоеше между Арман Гамаш и най-добрия му приятел.

И Гамаш копнееше да отиде и да го прегърне. Да усети допира на познатата ръка. Да долови миризмата на Мишел: на сапун и тютюн за лула. Копнееше за компанията му, за гласа му, за очите – грижовни и весели.

Най-добрият му приятел му липсваше.

Само като си помислеше, че години наред Мишел го е мразил. И защо? Защото беше щастлив.

Колко горчиво е да гледаш щастието през чужди очи.

Днес обаче в очите на Гамаш нямаше никакво щастие, само тъга и съжаление.

Бребьоф леко вдигна ръка и пак я отпусна, после се отдалечи. Гамаш също понечи да му махне, но приятелят му вече се бе обърнал. Рен-Мари го хвана за ръката, той улови каишката на Хенри и тримата продължиха разходката си.

Робер Лемио бе обвинен за нападение и опит за убийство. Очакваше го дълъг престой зад решетките. Но на Гамаш сърце не му даваше да повдигне обвинения срещу стария си приятел. Знаеше, че трябва да го стори. Знаеше, че се проявява като страхливец, щом не го прави. Но всеки път, когато тръгнеше към кабинета на Паже, си спомняше ръката на малкия Мишел Бребьоф върху своята. Спомняше си уверенията на малкото момче, че всичко ще се оправи. Че не е сам.

И не можеше да го направи. Приятелят му го беше спасил веднъж. И сега бе ред на Гамаш да стори същото за него.

Все пак Бребьоф напусна полицията, животът му бе съсипан. Продаде къщата си и двамата с Катрин щяха да напуснат Монреал и всичко, което обичаха. Мишел Бребьоф бе отлъчен.

Гамаш получи покана за чай у полицай Никол и семейството ѝ в събота следобед. Паркира колата си пред малката, но спретната къща. Видя няколко лица на големия прозорец, който гледаше към улицата, но когато тръгна по алеята към входа, те се скриха. Вратата се отвори още преди да почука.

За първи път Гамаш се срещна с Ивет Никол. С човека, не с полицая. Младата жена носеше семпъл панталон и пуловер и той осъзна, че за първи път я вижда без нито едно петно по дрехите. Ари Николаев – дребен, хилав и нервен човечец, избърса длани в панталона си и му подаде ръка.

– Добре дошъл в дома ни – каза на развален френски.

– За мен е чест – отговори Гамаш на чешки.

Сигурно и двамата се бяха упражнявали цяла сутрин да поздравят другия на родния му език.

През следващия час Гамаш бе принуден да слуша какофония от крясъци на езици, които дори не можеше да разпознае. Една стара стринка дори си го измисляше, докато говореше, беше убеден в това.

Храната и напитките не свършваха. После започнаха песните. Беше весело, дори еуфорично. Но всеки път, когато погледнеше Никол, тя стоеше на самия вход на дневната. Най-накрая отиде при нея.

– Защо не влезеш?

– Тук ми е добре, господин инспектор.

Гамаш я изгледа изпитателно.

– Какво има? Ти изобщо влизаш ли там? – попита я удивено.

Никол поклати глава:

– Никога не ме канят.

– Но това е твоят дом.

– Те са заели всичко. Няма място.

– На колко години си?

– На двайсет и шест.

– Време е да си извоюваш място. Настоявай. Не по тяхна вина стоиш тук, Ивет.

Тя все още се колебаеше. Истината бе, че там се чувстваше уютно. Може да беше студено и самотно понякога, но бе удобно. Какво, по дяволите, знаеше той? За него всичко бе лесно. Не беше момиче, не беше емигрант, майка му не беше починала млада, не ставаше за присмех на собствените си роднини. Не беше полицай с най-ниския ранг. Никога не би могъл да разбере колко ѝ е трудно.

Когато си тръгваше, преял със сладки и силен чай, Гамаш каза на Ивет Никол да го изпрати до колата.

– Искам да ти благодаря за всичко, което направи. Знам колко мъчително е било съзнателно да се отлъчиш от групата.

– Аз винаги съм извън нея.

– Време е да го промениш. Мисля, че това е твое.

Инспекторът бръкна в джоба си, извади нещо и го сложи в ръката ѝ. Ивет отвори длан и видя затоплен камък.

– Благодаря – добави Гамаш.

Младата жена кимна.

– Знаеш ли, че според еврейската традиция, когато някой умре, близките му оставят камъни върху надгробната му плоча. Преди около година, когато за първи път говорихме за случая „Арно“, аз ти дадох съвет. Помниш ли го?

Никол се престори, че се замисля, но помнеше много добре.

– Казахте, че трябва да погреба покойниците си.

Гамаш отвори вратата на колата си.

– Помисли добре за това. – Кимна към камъка в ръката ѝ. – Но преди да ги погребеш, се увери, че наистина са мъртви, защото иначе никога няма да се отървеш от тях.

Докато караше към къщи, се замисли, че навярно трябва да послуша собствения си съвет.

Арман Гамаш се качи на последния етаж на главното полицейско управление. Спря пред масивна дървена врата и почука, като се надяваше да няма никого.

– Влез.

Отвори вратата и застана пред Силвен Франкьор. Комисарят не помръдна. Вгледа се в него с нескрита омраза. Гамаш бръкна в джоба си – инстинктивно търсеше талисмана, който носеше почти винаги със себе си. Но джобът му бе празен. Преди седмица бе сложил очуканото, надраскано кръстче на баща си в обикновен пощенски плик заедно с едно по-малко и ги беше дал на сина си.

– Какво искате?

– Искам да се извиня. Несправедливо ви обвиних, че разпространявате клевети за семейството ми. Съжалявам.

Франкьор присви очи. Явно чакаше да последва още нещо, но друго нямаше.

– Ще подготвя писмено извинение и ще го разпратя до членовете на съвета.

– Искам да си подадете оставката.

Двамата останаха втренчени един в друг. Изведнъж Гамаш се усмихна широко:

– Така ли ще продължаваме до края на живота си? Вие заплашвате, аз отмъщавам? Аз обвинявам, вие изисквате? Необходимо ли е?

– Не съм видял нищо, което да промени мнението ми за вас, главен инспекторе. Включително начина, по който завърши този скандал. Комисар Бребьоф беше много по-добър полицай от вас, а сега и него го няма. Познавам ви, Гамаш. – Франкьор се изправи и се наведе над бюрото. – Вие сте арогантен и глупав човек. Слаб. Осланяте се на интуицията си. Но нито за миг не заподозряхте, че най-добрият ви приятел работи срещу вас. Къде беше интуицията ви в този случай? Гениалният Гамаш, героят от случая „Арно“, се оказа сляп. Заслепен от емоциите, от нуждата да помагате на хората, да ги спасявате. Откакто сте заели тази ръководна длъжност, носите само беди на полицията. А сега идвате да се перчите. Случаят не е приключил, Гамаш. Никога няма да приключи.

Думите бяха като плесница в лицето на главния инспектор, чиято усмивка бе помръкнала. Той се вгледа във Франкьор, който трепереше от гняв. После кимна, обърна се и излезе. Знаеше, че някои неща отказват да умрат.

Няколко дни по-късно семейство Гамаш, включително кучето им Хенри, бяха поканени на празненство в Трите бора. Беше слънчев пролетен ден, младите листа се бяха разтворили и дърветата бяха обагрени във всички оттенъци на свежозеленото. Докато се друсаха по черния път под лимоненозелените клони, които блестяха като стъклописите на „Свети Тома“, забелязаха необичайна дейност от едната страна. Не виждаха ясно каква е, но Гамаш знаеше, че там се намира имението „Хадли“, и се почуди дали местните не са отишли най-сетне да го съборят. На пътя излезе някой и им махна да отбият. Беше мосю Беливо – с работен гащеризон и бояджийска шапка.

– Чудесно. Всички ви очаквахме с нетърпение.

Бакалинът се наведе над отворения прозорец и потупа Хенри по главата. Кучето се беше покатерило върху Гамаш и изглеждаше, сякаш то кара колата. Детективът отвори вратата, Хенри изскочи навън и хукна към хората, които го посрещнаха с радостни викове.

След броени минути Рен-Мари се бе покатерила на строителна стълба и стържеше боята от старото имение, а Гамаш почистваше рамките на прозорците на долния етаж. Той не обичаше да се катери, а тя – да чисти рамки.

Докато стържеше, на инспектора му се стори, че къщата пъшка, както правеше Хенри, когато го чешеш между ушите. От удоволствие. Години на разпад, безстопанственост и тъга се смъкваха на слоеве под шпаклите. Дали през цялото време бяха чували пъшкане? Дали старата къща е стенела от удоволствие, когато е имала компания? А те са си мислели, че е нещо зловещо?

Жителите на Трите бора бяха решили да не събарят имението „Хадли“, а да му дадат шанс. Реставрираха го за нов живот.

Сега къщата сякаш се перчеше под слънцето, участъците с прясна боя блестяха. Някои работници сменяха прозорците, други чистеха вътре.

– Хубаво пролетно почистване – отбеляза собственичката на пекарната, Сара, чиято дълга кестенява коса бе събрана на кок.

Навън бяха запалили барбекю и в почивките хората пийваха бира или лимонада и хапваха сандвичи и наденички. Гамаш си взе една бира и се загледа надолу към Трите бора. Селото беше спокойно. Всички бяха тук – млади и стари; дори болните бяха получили столове и четки, за да може всеки жител на Трите бора да допринесе за имението „Хадли“ и за развалянето на магията. Магията на тревогата и скръбта.

Но най-вече на самотата.

Единствените, които липсваха, бяха Питър и Клара Мороу.

– Готова съм! – извика Клара от ателието си.

Лицето ѝ бе оцапано с боя. Избърса ръце в един парцал, който бе твърде мръсен, за да ѝ свърши работа.

Питър стоеше пред ателието. Подготви се. Пое си дълбоко въздух, мислено каза молитва. Отчаяна молитва. Молеше се картината да бъде истински, безспорно, непоправимо ужасна.

Отказал се бе да се бори срещу нещото, от което бягаше от дете, от което се беше крил, преследван ден и нощ от жестоките думи. От упреците на разочарования си баща, който искаше от него да е най-добрият. А Питър знаеше, че винаги ще се проваля. Някой винаги щеше да е по-добър от него.

– Затвори очи.

Клара дойде до вратата. Питър се подчини и почувства малката ѝ ръка върху своята. Тя го въведе в стаята.

– Погребах Лилия – каза Рут, като се приближи до Гамаш.

– Моите съболезнования.

Старицата стоеше облегната на бастуна си, а зад нея беше Роза, която вече се превръщаше в хубава здрава патица.

– Горкото мъниче.

– Все пак имаше щастието да изпита любовта – отбеляза Гамаш.

– Любовта я уби.

– Любовта я поддържаше жива.

– Благодаря. – Старата поетеса се обърна и погледна имението „Хадли“. – Горката Хейзъл. Тя страшно обичаше Мадлен. Дори аз го виждах.

Гамаш кимна:

– Мисля, че ревността е най-жестоката емоция. Превръща ни в нещо изродено. Ревността е разяждала Хейзъл. Погълнала е щастието ѝ, спокойствието ѝ. Разума ѝ. Накрая жената е била толкова заслепена от озлобление, че не е осъзнавала, че вече има всичко, което желае. Любов и приятелство.

– Тя не обичаше мъдро, а прекалено силно. Някой трябва да напише пиеса за това – мрачно се усмихна Рут.

– Това е най-голямата грешка – съгласи се Гамаш. След малко измърмори, сякаш говореше на себе си: – Най-близкият враг[78]. Не е човек, нали? Това сме самите ние.

Двамата се загледаха към имението „Хадли“ и хората, които работеха по него, за да го възстановят.

– Зависи от човека – каза Рут. Изведнъж на лицето ѝ се изписа изненада и тя посочи към задната страна на къщата. – Боже мой, не бях права! Там има феи.

Гамаш погледна. В дъното на градината един храст се размърда. След малко се появиха Оливие и Габри, които влачеха наръч окосена орлова папрат.

– Ха-ха! – изсмя се победоносно Рут. Когато смехът ѝ заглъхна, на лицето ѝ се изписа тънка усмивка. – Ето, една тайна ви казвам... – Кимна към хората в старата къща. – Мъртвите ще възкръснат нетленни, и ние ще се изменим.

– В една минута, в миг на око – добави Гамаш.

– Готов ли си? – попита Клара с глас, разтреперан от вълнение.

Беше работила без почивка, за да изпревари идването на Фортен. Но неусетно осъзна, че бърза за друго – да отрази онова, което виждаше, което чувстваше, върху платното.

Най-сетне бе успяла.

– Добре, може да погледнеш.

Питър отвори очи. Бяха му необходими няколко секунди, за да осъзнае какво вижда. Беше огромен портрет на Рут. Но Рут, каквато никога не я бе виждал. Всъщност даде си сметка, че я е виждал такава, но само мимоходом, под случайни ъгли, в неочаквани моменти.

Беше облечена в яркосиньо, с червена туника, леко показваща се отдолу. Кожата ѝ, набръчкана и осеяна с изпъкнали вени, бе открита на врата до изпъкналите ѝ ключици. Беше стара, уморена и грозна. Със слабата си ръка плахо стискаше синия шал около раменете, сякаш се боеше да се разголи. А на лицето ѝ бе изписана страшна тревога и горчивина. Самота и скръб. Но имаше нещо още по-смайващо. Нещо в очите ѝ.

Питър имаше чувството, че няма да може да си поеме дъх повече. Или че няма да му е необходимо. Портретът сякаш дишаше вместо него. Сякаш бе проникнал в тялото му и се бе слял със същността му. Страха, празнотата, срама.

Но в тези очи, в тях имаше нещо друго.

Това беше Рут като Мария, Божията майка. Богородица като една забравена от всички старица. Но тези стари очи започваха да виждат нещо. Питър стоеше неподвижно и направи това, което Клара винаги го съветваше, а той не правеше. Остави картината да влезе в него.

Тогава го видя.

Клара бе уловила момента, в който отчаянието се превръща в надежда. Мига, в който светът се променя завинаги. Това виждаше Рут. Надежда. Първия новороден зачатък на надежда. Питър ясно си даде сметка, че картината е шедьовър. Като фреските на Микеланджело в Сикстинската капела. Но докато великият италиански художник бе отразил мига, в който бог създава човека, Клара бе уловила момента, в който пръстите им се докосват.

– Гениално – прошепна. – Най-невероятната картина, която съм виждал.

Всички префърцунени епитети бяха неадекватни за този портрет. Всичките му страхове и тревоги изчезнаха. И любовта му към Клара се възвърна.

Питър я прегърна и двамата се смяха и плакаха от радост.

– Идеята ми дойде онази вечер, когато слушах Рут да говори за Лилия. Ако не беше дал идеята да ги поканим на вечеря, Питър, това нямаше да се случи. Благодаря ти. – Притисна го силно до себе си и го целуна.

През следващия час Клара му разказва надълго и нашироко за произведението си. Ентусиазмът ѝ бе заразителен. Накрая и двамата се изтощиха от вълнение.

– Хайде – предложи тя. – Да отидем в имението „Хадли“. Вземи стек бира от килера, сигурно вече са жадни.

Когато тръгваше, Питър отново хвърли поглед към ателието на жена си и с облекчение установи, че смазващата завист, която бе изпитвал по-рано, почти я няма. Знаеше, че си отива завинаги. Скоро щеше да изчезне съвсем и за първи път в живота си той щеше да изпита искрена радост заради другиго.

Така тръгнаха към имението „Хадли“. Питър носеше стек бира и само частица завист, която започваше да избледнява.

– Радваш ли се?

Рен-Мари пъхна ръка в тази на съпруга си. Арман я целуна и кимна, след което посочи с бирата си моравата. Хенри си играеше с ядосаната Мирна, която се опитваше да накара друг да хвърля топката на неуморното куче. Беше направила грешката да му даде един кренвирш, който бе паднал на земята, и сега той я приемаше за най-добрия си приятел.

– Mesdames et messieurs[79] – извиси се гласът на мосю Беливо над събралите се.

Всички оставиха храната и се събраха пред верандата на старото имение. До Беливо стоеше Одил Монман. Изглеждаше притеснена, но абсолютно трезва.

– Прочетох „Сара Бинкс“ – прошепна Гамаш на Мирна. – Прекрасна книга. – Извади я от джоба си. – Написана е в чест на поезията на онази жена от прерията, но стихотворенията в нея са ужасни.

– Нашата съгражданка Одил Монман е написала ода за днешния ден и за имението „Хадли“ – обяви Беливо.

Одил пристъпваше от крак на крак, сякаш ѝ се пишкаше.

– Книгата е моя! Исках да я подаря на нея. – Рут я грабна от Гамаш и посочи към Одил с нея. – Къде я намерихте?

– Беше скрита в нощното шкафче на Мадлен.

– Мадлен ли? Откраднала я е от мен? Мислех, че съм я загубила някъде.

– Взела я е, когато е разбрала какво мислиш да направиш – изсъска Мирна. – Когато каза на Одил, че ти напомня за Сара Бинкс, тя си помисли, че ѝ правиш комплимент. Ти си нейният идол. Мадлен не е искала да нараниш чувствата ѝ. Затова е откраднала книгата.

– Това е нещо дребно, което написах снощи, докато гледах хокейния мач – заяви Одил.

Присъстващите закимаха в знак на одобрение към такова вдъхновение, към тази естествена връзка между поезията и дългите мачове.

Одил се покашля и изрецитира:

Настъпи пълна тишина. Одил стоеше неловко на верандата. Сетне, за негов ужас, Гамаш видя как Рут си проправя път между хората, стиснала под мишница книгата за Сара Бинкс и следвана по петите от покрякващата Роза.

– Път за патицата и мамицата! – провикна се Габри.

Рут се изкачи бавно на верандата и застана до Одил. Хвана я за ръката. Гамаш и Мирна затаиха дъх.

– Никога не бях чувала стихотворение, което да ме развълнува така. Толкова майсторски си изразила самотата и мъката от загубата. Да използваш мъжа като алегория за къщата, е гениално хрумване, мила.

Одил я погледна неразбиращо.

– И също като осакатения мъж имението „Хадли“ ще бъде отново обичано – продължи Рут. – Стихотворението ти дава надежда на всички нас, които сме стари, грозни и пълни с недостатъци. Браво!

Старата поетеса пъхна книгата в опърпания си пуловер и прегърна Одил, която изглеждаше на седмото небе на паянтовата веранда на имението „Хадли“.

Питър и Клара дойдоха и бирите, които донесоха, бяха посрещнати с радост. Но спряха, преди да стигнат до самата къща. Гамаш ги погледна и се запита какво ще направят. Двамата бяха теглили от проклятието на имението повече от всеки друг жител на селото. Сега стояха сред суетящите се хора и гледаха. Клара се наведе и вдигна падналата табела „Продава се“. Избърса я с ръкава си и я подаде на Питър, който я заби в земята. Табелата застана пред къщата чиста и горда.

– Мислите ли, че някой ще я купи? – попита Клара, като избърса ръце в дънките си.

– Някой ще я купи и ще се влюби в нея – заяви Гамаш.

– Но една жена дойде и влюби се в мъжа с любов, чиста и красива. И заобича го както само една жена може да обича мъж с изкълвано от патица ухо – изрецитира Рут, като се приближи до тях. – Ужасно стихотворение, разбира се. Но какво пък... – Закуцука обратно към Одил, за да прояви още веднъж добрина. Малката Роза се заклатушка след нея.

– Сега Рут има извинение да кряка на воля – отбеляза Клара.

Под яркото слънце Арман Гамаш гледаше как имението „Хадли“ се възстановява за нов живот, после остави бирата си и се присъедини към работещите хора.

София, 2016