Жестокият месец

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ОСМА

Гамаш обикаляше кухнята на имението „Хадли“ и си пееше. Тананикането не беше нито достатъчно силно, за да уплаши духовете, нито достатъчно мелодично, за да го успокои. Но беше човешко и естествено и му правеше компания.

Главният инспектор излезе от кухнята и от зоната си на комфорт. Застана пред затворена врата. Като човек, разследващ убийства, винаги се боеше от затворени врати, както в буквалния, така и в преносния смисъл, макар да знаеше, че отговорите обикновено се крият точно зад тях.

Но понякога отзад дебнеше нещо друго. Нещо старо и гнило, изкривено от времето и нуждата.

Гамаш знаеше, че хората са като къщи. Весели и лъчезарни или пък мрачни. Някои бяха хубави отвън и окаяни отвътре. А понякога домовете с най-непривлекателна външност се оказваха топли и уютни.

Знаеше също, че първите няколко стаи са за показ. За да види истинската същност на жилището, трябваше да навлезе по-навътре. Накрая неизбежно попадаше в последната стая – онази, която държим заключена с резета и решетки дори от самите себе си. Най-вече от себе си.

Тъкмо тази стая Гамаш търсеше при всяко разследване. Там се пазеха тайните. Там чакаха чудовищата.

– Какво чакаш, та не се обаждаш? – прозвуча гневният глас на Мишел Бребьоф. Комисарят не обичаше да чака, още по-малко някакъв си нисш служител, който не му вдига. – Не се ли сети, че съм аз?

– Знаех, че сте вие, но не можех да вдигна. Зает бях.

Робер Лемио вече не звучеше угоднически. От последния им разговор в кабинета на комисаря нещо се беше променило. Силите някак се бяха разместили и Бребьоф не можеше да разбере как. Нито защо. И не знаеше какво да прави.

– Да не се повтаря. – Каза го като предупреждение, но прозвуча кисело и капризно. Лемио затвърди позицията си, като не коментира. – Къде си сега? – попита комисарят.

– В имението „Хадли“. Гамаш претърсва останалата част на къщата, а аз съм в стаята на убийството.

– Близко ли е до разрешаване на случая?

– Шегувате ли се? Допреди минути говореше с умрели пилци. Главният инспектор е много далеч от разплитане на случая.

– А ти?

– Какво аз?

– Разкри ли кой е убил жената?

– Това не ми влиза в работата, забравихте ли?

Главен комисар Бребьоф забеляза, че що се отнася до това кой командва, Лемио е изоставил всички преструвки. Дори бе спрял да използва уважителното „господин комисар“. Любезният, мек, амбициозен, но глупавичък млад полицай се бе превърнал в нещо съвсем друго.

– Как се справя полицай Никол?

– Пълна катастрофа. Не знам защо искахте да участва.

– Има причина.

Бребьоф бавно отпусна раменете си, които несъзнателно бе свил почти до ушите. Имаше поне една тайна от Лемио. Ивет Никол.

– Чуйте, трябва да ми кажете защо е тук – настоя младият мъж. След кратка пауза добави: – господин комисар.

Бребьоф се усмихна самодоволно. Жива и здрава да е полицай Никол. Окаяната, неориентирана полицай Никол.

– Главният инспектор видя ли вестника?

Последва кратка пауза, докато Лемио превключи от темата за Ивет Никол.

– Да. Говори за статията на обяд.

– И?

– Не изглеждаше притеснен. Дори се засмя.

„Засмял се е – помисли си Бребьоф. – Подложен е на директна, лична атака, а му е смешно.“

– Няма проблем. Очаквах го.

Наистина го очакваше. Но се надяваше на друго. В мечтите си виждаше познатото лице смаяно и наранено. Дори си беше представял как Гамаш се обажда на най-добрия си приятел за подкрепа и съвет. И какъв съвет само бе готов да му даде Мишел Бребьоф! „Не им позволявай да те победят, Арман. Съсредоточи се върху разследването и остави останалото на мен.“

Гамаш щеше да се успокои, уверен, че най-добрият му приятел ще го защити. Щеше да насочи цялото си внимание върху разкриването на убиеца и нямаше да види какво се промъква зад гърба му. От дългата, тъмна сянка, която сам бе създал.

Гамаш вече бе претърсил таванското помещение. Подплаши няколко прилепа с фенера си, а с тях – и себе си. Огледа всички спални, бани и килери. Пресече решително оплетената в паяжини дневна с масивна полица и орнаменти на камината и влезе в трапезарията.

Там се случи нещо странно. Изведнъж долови апетитния аромат на току-що приготвена вечеря. Миришеше на печено месо със сос, картофи и сладки репички. Дори подуши карамелизираните лукчета, пресния, все още топъл хляб и червеното вино.

Чу смях и говор. Спря се като хипнотизиран насред тъмното помещение. Дали къщата се опитваше да го съблазни? Да притъпи бдителността му? Тази опасна сграда може би знаеше какъв ефект има върху него миризмата на храна. Но от друга страна, остана със странното усещане за вечеря, приготвена преди дълги години за хора, отдавна починали и погребани. Хора, които някога са били щастливи тук. Беше само въображение, знаеше го. Само въображение.

Гамаш излезе от столовата. Ако в къщата имаше нещо или някой, знаеше къде ще го намери.

В мазето.

Хвана дръжката. Беше керамична и студена. Вратата се отвори със скърцане.

– А, ето ви! – Изабел Лакост махна за поздрав на Бовоар и се направи, че не забелязва Никол. – Как мина?

– Взехме това. – Инспекторът хвърли на масата годишника на Мадлен и разказа какво са научили от Хейзъл и Софи.

– Как мислиш? – попита Лакост, след като се замисли върху чутото. – Софи обичала ли е Мадлен, или я е мразила?

– Не знам. Сложно е. И двете са еднакво вероятни.

Лакост кимна:

– Много момичета си харесват някоя по-възрастна жена. Учителка, писателка, спортистка. Аз например харесвах Хелън Келър[50].

Бовоар не беше чувал името, но идеята за страстна връзка между Лакост и тази дама го накара да спре за момент, докато събличаше якето си. Представи си лъщящите им от пот сплетени тела...

– Била е сляпа и глуха – уточни Лакост, тъй като го познаваше достатъчно добре, за да предугади реакцията му. – И е покойница.

Това определено промени фантазията му. Жан Ги премигна, за да пропъди образите.

– Каква партия само.

– Освен това е била гениална.

– Но е покойница.

– Така е. Опасявам се, че това малко осакати връзката ни. Но все още я обожавам. Удивителна жена. Нейни са думите: Всичко има своите чудеса, дори мракът и тишината. – Лакост се усети. – Та, за какво приказвахме?

– За влечения – обади се Никол и веднага се смъмри мислено, че си е отворила устата. Искаше двамата да забравят, че е там.

Бовоар и Лакост се обърнаха и я погледнаха, изненадани от присъствието ѝ и от факта, че е казала нещо полезно.

– Наистина ли си харесвала Хелън Келър? – добави. – Тя е била луда. Гледах филма.

Лакост я изгледа с пълно пренебрежение. Дори не с презрение. За нея младата полицайка не съществуваше.

„Мракът и тишината не винаги са чудесни“ – помисли си Никол.

Бовоар и Лакост ѝ обърнаха гръб и се отдалечиха.

– Казваш, че е нормално за момиче на годините на Софи да е объркано, така ли? – попита инспекторът.

– С много млади жени е така. Емоциите са извън контрол. Нормално е да заобича Мадлен Фавро, а след това да я намрази. После пак да я обожава. Виж какви отношения имат някои момичета с майките си, например. Обадих се в лабораторията – смени темата Лакост. – Докладът от влизането с взлом ще излезе чак утре сутринта, но доктор Харис е изпратила предварителния и пише, че ще се отбие на път за вкъщи. Иска да се види с началника в бистрото след около час.

– Къде е той?

– Все още е в имението „Хадли“.

– Сам ли?

– Не. Лемио е там. Трябва да поговорим за нещо.

Лакост погледна Никол, която седеше на бюрото си и зяпаше монитора. Сигурно редеше пасианс.

– Хайде да се поразходим – предложи Бовоар. – Да глътнем малко чист въздух преди бурята.

– Каква буря?

Двамата отидоха до вратата. Бовоар отвори и кимна навън.

Лакост видя само синьо небе и няколко облачета. Беше прекрасен ден. Погледна го. Инспекторът се открояваше на светлината в профил и също гледаше небето с мрачно изражение. Изабел Лакост се вгледа по-внимателно. И наистина, точно над тъмната борова гора на хребета, зад имението „Хадли“, я видя.

Черна ивица. Сякаш небето бе купол – светъл и красив, и изкуствен. И нещо го отваряше.

– Какво е това?

– Просто буря. На открито изглеждат по-страшни. В града не се виждат добре от високите сгради – обясни Бовоар, като махна небрежно към черната ивица, сякаш зараждането на всяка буря приличаше на приближаването на нещо зловещо.

Облече якето си, излезе и тръгна към каменния мост, който водеше към Трите бора. Лакост обаче се подвоуми.

– Имаш ли против да отидем натам – подхвърли и кимна в противоположната посока.

Бовоар погледна натам и видя приятна наглед алея, която криволичеше навътре в гората. Старите дървета надвесваха клони над нея и почти се докосваха. През лятото там щеше да е дълбока сянка, но сега, рано напролет, клоните бяха едва напъпили, сякаш покрити със зелени станиолчета, и слънчевите лъчи лесно проникваха през тях. Двамата мълчаливо навлязоха в свят на ухания и птичи песни. Бовоар си спомни твърдението на Жил Сандон. Дърветата говорели. И може би понякога пеели.

Лакост най-сетне се увери, че никой не може да ги чуе. Най-вече Никол.

– Разкажи ми за случая „Арно“.

Гамаш се взря в тихото тъмно помещение. Беше слизал веднъж в мазето. Отворил бе същата тази врата в разгара на свирепа буря, в мрака, с отчаяна надежда да открие една отвлечена жена. И бе стъпил в празното пространство. Като в сбъдващ се кошмар. Прекрачи прага и изпадна в нищото. Нямаше лампа, нямаше стълби.

Падна. И повлече другите със себе си. Стовариха се долу като потрошена, кървава купчина.

Имението „Хадли“ се защитаваше. Изглежда, къщата търпеше дребни смущения с мрачно благоволение. Но ставаше все по-злонамерена, колкото по-дълбоко в нея навлизаш. Инстинктивно Гамаш бръкна в джоба на панталона си, но не напипа нищо.

Спомни си, че Библията е в джоба на якето му, и малко му олекна. Въпреки че не ходеше на църква, познаваше силата на вярата. И на символите. Сега обаче се замисли и за другата книга, която бе намерил и бе взел от местопрестъплението, и моментното спокойствие отново го напусна. Сякаш се изтръгна от него и се сгромоляса в празното пространство отпред.

Освети с фенерчето надолу. Вече имаше стълби. Предпазливо постави крак на първото стъпало и провери дали ще издържи тежестта му. Пое си дълбоко въздух и тръгна надолу.

– Моля? – възкликна Бовоар.

– Трябва да разбера всичко за случая „Арно“.

– Защо?

Жан Ги спря по средата на алеята и се обърна. Лакост го погледна решително.

– Не съм глупава. Виждам, че става нещо, и искам да знам какво.

– Сигурно си следила новините по телевизията и във вестниците.

– Да. И в полицейския колеж всички говореха за случая „Арно“.

Бовоар се върна мислено към онова ужасно време, когато полицията се тресеше от скандала. Когато лоялната и единна организация започна война сама със себе си. Свои стреляха по свои. Беше ужасно. Всеки полицай знаеше, че силата на службата е в лоялността. Животът им зависеше от нея. Но случаят „Арно“ промени всичко.

От едната страна стояха комисар Арно и двамата му съучастници, обвинени в убийство. От другата – главен инспектор Гамаш. Да се каже, че полицията се раздели на два лагера, би било грешно. Всеки служител, когото Бовоар познаваше, се отвращаваше от Арно. Но и мнозина не одобряваха стореното от Гамаш.

– Значи знаеш всичко – каза ѝ.

– Не зная всичко, много добре ти е известно. Какво става? Защо ме държите в неведение? Знам, че нещо се случва. Случаят „Арно“ не е приключен, нали?

Бовоар се обърна, тръгна бавно по пътя и навлезе по-навътре в гората.

– Какво става? – изкрещя след него Лакост.

Но Жан Ги не ѝ отговори. Събра ръце зад гърба си и продължи да върви бавно и да размишлява.

Дали да ѝ каже всичко? Как щеше да реагира Гамаш? Имаше ли значение изобщо? Началникът не винаги беше прав.

Спря и погледна назад. Изабел Лакост стоеше упорито по средата на пътя. Бовоар ѝ даде знак и когато тя се приближи, му каза:

– Разкажи ми какво знаеш.

Това просто изречение го изненада. Свикнал бе да го чува от Гамаш.

– Знам, че Пиер Арно е бил комисар в квебекската полиция.

– Да, най-главният от всички комисари. Беше се издигнал от „Наркотици“ в „Тежки престъпления“.

– Но с него се случило нещо – вметна Лакост. – Станал жесток, циничен. Често се случва, знам. Но при Арно е имало и друго.

– Искаш ли неофициалната версия?

Изабел кимна.

– Арно беше обаятелна личност. Хората го харесваха, дори го обичаха. Срещал съм го няколко пъти и също го усетих. Беше висок, суров мъж. Изглеждаше така, сякаш е способен да пребори мечка с голи ръце. И беше умен. Умът му бе като бръснач.

– Това, което всеки мъж иска да види в огледалото.

– Именно. Караше подчинените си да се чувстват силни, избрани. Могъщи.

– Ти беше ли привлечен от чара му?

– Кандидатствах за отдела му, но не ме приеха. – Бовоар бе признавал това само на Гамаш. – По онова време работех в участъка на Троа ривиер. Както и да е, сигурно си чувала, че Арно се радваше на почти митична лоялност от страна на хората си.

– Но?

– Беше грубиян. Искаше пълно подчинение. В крайна сметка истински добрите полицаи отпаднаха от отдела му и при него останаха само подлизурковците.

– Самите те грубияни или твърде страхливи, за да се противопоставят на такъв – вметна Лакост.

– Нали каза, че не знаеш неофициалната версия.

– Не, но познавам училищните дворове. Навсякъде е едно и също.

– Това не е училищен двор. Отначало започна тихо. Нерегистрирани случаи на насилие в индиански резервати. Потулени убийства. Арно беше решил, че ако туземците искат да се избиват помежду си, това си е тяхна вътрешна работа и не трябва да им се месим.

– Но тези престъпления са попадали в неговите правомощия.

– Точно така. Заповяда на подчинените си, които отговаряха за резерватите, да не правят нищо.

Изабел Лакост знаеше какво означава това. Деца и кокаин. Дишали лепило и бензинови пари, докато младите им мозъци се разкапят. Докато станат безчувствени към насилие, тормоз и отчаяние. И вече не се интересуват от нищо. Не ги е еня за никого. Млади момчета се застрелвали помежду си, а после се самоубивали. Момичета ставали жертва на изнасилвания и умирали след побои. Може би в отчаянието си някои от тях са се опитвали да се свържат с полицията, но никой не им е вдигал. Дали полицаите до телефона – почти винаги новобранци на първата си служба – са гледали звънящия апарат със самодоволна усмивка, понеже са угодили на шефа си? Един дивак по-малко. Или и те самите са били уплашени до смърт? Когато са знаели, че още един млад индианец умира, дали и те са умирали вътрешно?

– Какво се случи после?