Жестокият месец

ГЛАВА СЕДМА

Посрещнаха Велика неделя със сиво небе, но все пак имаше надежда, че дъждът ще се забави, докато мине търсенето на яйцата. По време на църковната служба родителите не внимаваха в думите на свещеника, а постоянно се ослушваха за барабанене на капки по покрива на „Свети Тома“.

В храма ухаеше на момина сълза. На всяка пейка имаше оставени китки от миниатюрните бели камбанки с яркозелени листа. Беше истинска наслада.

Поне докато Полет Лего запрати букет по Тими Бенсън. Тогава настъпи истински ад. Свещеникът, разбира се, се преструваше, че не забелязва.

Децата търчаха напред-назад между пейките, някои родители се опитваха да ги усмирят, а други се правеха, че не ги виждат. И в двата случая резултатът беше същият. Най-сетне вярващите казаха „амин“ и всички хукнаха навън.

Обядът бе организиран от женското дружество към англиканската църква начело с Габри и на градския площад бяха наредени пластмасови масички с червени карирани покривки.

– Приятно търсене на яйца! – извика свещеникът, докато колата му се отдалечаваше нагоре по улица „Мулен“ на път за съседната енория. Беше почти сигурен, че кратката му проповед не е спасила нито една душа. Но пък и не беше погубила никоя, което пак беше добре.

Рут стоеше на върха на църковното стълбище, понесла чиния с дебели сандвичи с пушена шунка и все още топъл хляб от хлебарницата на Сара, домашна картофена салата с яйца и майонеза и огромно парче сладкиш. Мирна се приближи с дъска, отрупана с книги, цветя и шоколадови бонбони, която крепеше на главата си. Хората се разхождаха наоколо или седяха около масите: жени с пищни великденски бонета и мъже, които се преструваха, че не забелязват абсурдните им шапки.

Мирна – също с чиния, която изнемогваше под купчина храна – застана до Рут и двете започнаха да наблюдават лова. Децата тичаха из цялото село и надаваха радостни писъци, щом откриеха дървено яйце. Малката Роуз Трембли падна в езерото, бутната от един от братята си, а Тими Бенсън спря, за да ѝ помогне да излезе. Докато мадам Трембли се караше на сина си, Полет зашлеви Тими. „Сигурен признак на любов“ – помисли си Мирна, радостна, че отдавна не е на десет.

– Искаш ли да седнем заедно? – попита.

– Не, не искам – сопна ѝ се Рут. – Трябва да се прибирам.

– Как са пиленцата? – продължи Мирна. Не се обиждаше на Рут (обратното би означавало постоянно да се чувства обидена).

– Не са пиленца, а патенца.

– Откъде можем да получим истински яйца? – попита Роуз Трембли Рут. Стискаше три изящни дървени яйца в пухкавите си розови ръчички и приличаше на малката Синди Лу, застанала пред пред Гринч[14].

Незнайно защо децата от Трите бора се събираха винаги около Рут като нощни пеперуди около лампа.

– Аз откъде да знам?

– Нали вие сте госпожата с яйцата?

Опакована в мокро одеяло, Роуз малко напомняше на скъпоценните патешки яйца на Рут, завити с фланелена кърпа.

– Моите яйца са си у дома, на топло, а ти би трябвало да последваш примера им. – Рут посочи с бастуна си Клара, която се опитваше да се добере до маса с храна. – Но ако настояваш на това безумие, иди да поискаш от нея.

– Ама Клара няма нищо общо с раздаването на шоколадови яйца! – възкликна Мирна, когато малката Роуз хукна към художничката и извика другите деца. След секунди Клара като че ли бе попаднала в центъра на торнадо.

– Знам – изсмя се Рут и закуцука надолу по стълбите. Когато стигна до долу, се обърна и пак погледна дебелата негърка, която тъкмо поднасяше сандвич към устата си. – Ще ходиш ли довечера?

– На вечерята у Клара и Питър ли? Всички отиваме, нали?

– Знаеш, че нямам предвид вечерята. – Старата поетеса не погледна към имението „Хадли“, но Мирна знаеше, че тъкмо него има предвид. – Не го правете.

– Защо? Аз постоянно извършвам такива ритуали. Спомни си как след смъртта на Джейн всички жени се събрахме и извършихме ритуала за пречистване. Включително и ти.

Мирна никога нямаше да забрави как всички жени обикаляха селския площад с китки градински чай, за да прогонят с дима страха и подозренията, обхванали Трите бора.

– Сега е друго, Мирна Ландърс.

Мирна не подозираше, че Рут знае фамилното ѝ име. И дори малкото ѝ име всъщност. През повечето време възрастната поетеса просто посочваше и командваше.

– Това не е ритуал. А съзнателно предизвикване на злото. Няма нищо общо с бог или богиня, с духове или духовност. Тук става въпрос за отмъщение.

Аз бях обесена, защото сама живеех,

защото имам сини очи и загоряла кожа,

защото нося дрипави поли със копчета откъснати,

във ферма буренясала живея

и безотказен лек срещу брадавици забърквам.

О, да, и заради гърди налети

и сладка круша, в тялото ми скрита.

Когато демони се търсят,

така избират изкупителните жертви.

– Не го прави, Мирна Ландърс. Ти знаеш каква е разликата между ритуал и мъст. И това, което обитава имението, също я знае.

– Мислиш, че го правят за отмъщение? – попита смаяно Мирна.

– Разбира се. Оставете го на мира. Оставете онова, което обитава къщата, на спокойствие.

Старицата размаха бастуна си към имението. Ако беше магически жезъл, сигурно щеше да избълва мълнии и да унищожи мрачната къща на хълма, помисли си Мирна. После Рут се обърна и закуцука към къщи. За да се върне при яйцата си. При живота си.

Мирна остана със спомена за острите сини очи на поетесата, за вечно загорялата ѝ от слънцето кожа, опърпаните поли и липсващите копчета. Проследи с поглед възрастната жена, която се отдалечаваше към къщата си, буренясала с треви и думи.

Дъждът се забави и Велика неделя препускаше като заек. Тими Бенсън намери най-много яйца и получи за награда огромен шоколадов заек, пълен с играчки. Полет Лего му го открадна, но мосю Беливо я накара да му го върне и да се извини. Тими предвиди какво ще последва, затова отвори кутията, счупи ушите на заека и даде останалото на Полет, която го удари с юмрук.

Вечерта Питър и Клара организираха традиционна великденска вечеря. Жил и Одил донесоха франзели и сирена. Мирна пристигна с пищна подаръчна кошница и я остави по средата на чамовата маса в кухнята. Медиумът Жана Шове донесе китка диви цветя, които бе набрала по поляните около Трите бора.

Софи Смит също беше там – дойде с майка си Хейзъл и Мадлен. Беше пристигнала предния ден с малка синя кола, пълна с мръсни дрехи. Сега си приказваше с другите гости, докато Хейзъл и Мадлен предлагаха поднос със скариди.

– Значи вие сте медиумът – отбеляза Софи, като взе няколко скариди от майка си и ги натопи в сос.

– Казвам се Жана.

– Като Жана д’Арк – засмя се Софи с не много приятен глас. – Внимавайте. Нали знаете какво се е случило с нея.

Висока и стройна, Софи имаше добра стойка, макар да бе леко прегърбена. Косата ѝ беше мръсноруса и стигаше до раменете. Всъщност беше доста привлекателна. И все пак у нея имаше нещо, което накара Жана леко да се отдръпне.

В този момент мосю Беливо дойде с боровинкови сладкиши от пекарната на Сара.

Къщата ухаеше на печено агнешко с чесън и розмарин, пресни картофи, кремсупа от праз и още нещо.

– За бога, консервиран грах?! – възкликна Клара, като погледна манджата, която бяха донесли Габри и Оливие.

– Хубаво, от консерва е, какъв е проблемът? – попита Оливие.

– Погледни го! Ужасен е.

– Ако бях на ваше място, бих го приел като лично оскърбление – каза Габри на мосю Беливо, който се приближи с чаша вино и филийка от франзела с парче размекнато бри отгоре. – Купихме консервата от неговия магазин.

– Мадам – заяви сериозно Беливо, – това е най-хубавият консервиран грах, който може да се намери. Доколкото знам, дори ги отглеждат така, направо в кутията. Само военните могат да изобретят абсурден хибрид като граха в шушулка. Нелепо. Отвратително!

Изказването на Мосю Беливо прозвуча толкова искрено, че ако не беше игривата искрица в очите на бакалина, Клара почти щеше да му повярва.

Скоро чиниите бяха препълнени с печено агнешко, ментов сос и зеленчуци. На масата имаше панерчета с топли питки, масло и сирена. Художничката стенеше под апетитния товар, както и гостите. Огромната подаръчна кошница на Мирна беше по средата, протегнала към тавана напъпили вейки. Ябълкови клонки, котенца, форзиция с едва показали се нежни жълти цветчета, яркорозови кичести лалета.

– Et voilà! – каза Мирна. Бръкна в кошницата и извади шоколадово яйце. – Достатъчно за всички ни.

– Възкресение – заяви Клара.

– Но преди това трябва да има смърт – отбеляза Софи, като се огледа с престорена невинност. – Не е ли така? – Момичето се настани между Мадлен и мосю Беливо. Зае стола точно когато бакалинът посягаше към него. После взе шоколадовото яйце и го постави пред себе си. – Раждане, смърт, прераждане – изрече тържествено, сякаш споделяше някаква мъдра мисъл чак от университета „Куинс“.

В Софи Смит имаше нещо обаятелно, помисли си Клара. Отдавна го бе забелязала. Връщаше се от университета ту руса, ту яркорижава, понякога пълничка, понякога стройна, с обеци или без. Човек никога не знаеше какво да очаква. Но едно беше постоянно, каза си художничката, като гледаше младата жена с яйцето пред нея. Софи винаги получаваше онова, което желаеше. Но какво ли искаше сега? Защото очевидно не беше само великденското яйце.

След около час Питър, Рут и Оливие наблюдаваха как приятелите и любимите им хора се отдалечават в нощта – виждаха се единствено поклащащите се светлини на фенерчетата, които носеха. Отначало вървяха скупчени, но после на Питър му се стори, че светлините започнаха да се разделят все повече с приближаването към тъмното имение на хълма, което сякаш ги очакваше. Всеки ходеше отделно от другите.

„Не бъди такъв пъзльо! – каза си художникът. – Това е просто една глупава къща. Какво толкова би могло да се случи?“

Но Питър Мороу усещаше, когато нещо не е наред.

Клара не се бе чувствала така от дете, когато умишлено се плашеше до безумие, като гледаше „Заклинателят“[15] или се возеше на влакчето на ужасите, където пищеше, лигавеше се и дори веднъж се подмокри.

Беше едновременно вълнуващо, ужасяващо и смайващо. Когато се приближиха към имението, художничката имаше усещането, че къщата идва към тях, а не те към нея. Вече не си спомняше защо го правят.

Чу шумолене и гласове зад себе си. За щастие, си спомни, че там са Мадлен и Одил. Двете изоставаха от групата. Клара си спомни също, че във филмите на ужасите първи умират изостаналите от групата. Но ако я задминеха, тя щеше да остане последна. Затова се забърза. След малко пак забави крачка, раздвоена между желанието си да оцелее и любопитството да чуе какво си приказват двете. След онова, което бе подслушала, докато криеше великденски яйца, предполагаше, че Одил не харесва Мад. Тогава за какво можеха да си говорят?

– Не е честно – заяви поетесата.

Другата жена отвърна нещо, но Клара не чу добре, а ако забавеше още повече крачка, фенерчето на Мад щеше да освети онова, което по принцип светлина не огрява.

– Беше ми необходима много смелост, за да го направя – заговори по-високо Одил.

– За бога, не говори глупости! – изрече Мадлен ясно и малко грубо. Клара не познаваше тази нейна страна.

Художничката така се бе съсредоточила в подслушването, че се сблъска с човек, който бе спрял пред нея в тъмното. Жил. Клара вдигна очи.

Бяха стигнали.