Клара Мороу прокара ръце през косата си и се втренчи в статива. Как творението ѝ се бе превърнало от шедьовър в боклук толкова бързо? Взе четката, но пак я остави. Трябваше ѝ по-фина. След като намери подходящата, я потопи в зелената маслена боя, добави малко жълто и я приближи към картината.
Не, не можеше. Вече не знаеше какво иска да направи.
Омазана със синьо и жълто, косата на Клара стърчеше от двете страни на главата ѝ. Трябваше да стане клоун. Дори лицето ѝ беше омазано, а очите ѝ биха уплашили всяко дете, което се приближи към нея.
Стреснати, уплашени очи. До идването на Дени Фортен оставаше по-малко от седмица. Беше се обадил сутринта, за да каже, че ще доведе и няколко колеги. Тази дума винаги бе интригувала Клара. Художниците нямаха колеги. Почти нямаха приятели дори. Но сега тя мразеше думата. Мразеше телефона. И мразеше нещото на статива, което бе очаквала, че ще я изкара от неизвестността и ще я направи прочута в света на изкуството.
Дръпна се от статива, сякаш се боеше от картината си.
– Виж това.
Питър се показа на вратата. Клара вече обмисляше да я държи затворена. Стига толкова разсейване. Тя никога не го прекъсваше, докато работи, а той смяташе за нормално не само да ѝ приказва, а и да я кара да зареже работата си, за да „види това“. И какво беше то? Филия с дупка, която прилича на кралицата? Как Люси лежи, завряла глава под килима? Някой кардинал, кацнал на хранилката за птички? Прекъсваше работата ѝ дори с най-незначително основание. Но Клара си даваше сметка, че не е съвсем честна. Макар да не разбираше изкуството ѝ, съпругът ѝ бе най-големият ѝ поддръжник.
– Ела бързо – каза Питър. Даде ѝ знак и се скри.
Преди да излезе от ателието, Клара свали престилката и омаза ризата си с боя. Изгаси лампата и колкото и да не ѝ харесваше, изпита облекчение.
– Погледни!
Питър буквално я завлече до прозореца.
Рут беше на затревения площад и говореше на някого. Само дето беше сама. В което нямаше нищо странно. Всъщност щеше да е странно, ако имаше някой, готов да я слуша.
– Чакай малко – изрече Питър, усетил нетърпението на Клара. – Гледай сега – добави триумфално.
Рут каза още нещо, после се обърна и тръгна бавно по тревата към дома си. Носеше чанта с продукти. Когато тръгна, два камъка я последваха. Клара се вгледа по-внимателно. Всъщност бяха две пухкави топчета. Птички. Може би синигерите, които се срещаха навсякъде. После едната топка се изправи леко и размаха крилца.
– Патета – усмихна се Клара. При тази гледка напрежението я напусна.
Рут и двете патета пресякоха цялата ливада и в индианска нишка стигнаха до къщата си от другата страна на площада.
– Не видях кога е отишла да пазарува при мосю Беливо, но Габри я е забелязал. Обади се и ми каза да погледна. Дребосъците я изчакали пред магазина и после пак тръгнали след нея.
– Интересно, какво ли им говори?
– Сигурно ги учи да псуват. Представяш ли си? Това ще е нашата туристическа забележителност. Селото с говорещите патки.
– И какво ще казват? – развеселено попита тя.
– Мамица! – изрекоха двамата едновременно.
– Само поетеса може да има патица, която казва „мамица“ – засмя се Клара.
Изведнъж забеляза, че полицаите излизат от бистрото и се насочват към бившата гара. Поколеба се дали да излезе да ги поздрави и може би да ги подпита за информация по случая, но в този момент инспектор Бовоар дръпна Гамаш настрана. Младият полицай започна да говори и заръкомаха енергично, а главният инспектор слушаше.
– Това ли правите? – Бовоар се постара да не повишава глас. Протегна ръка и извади сгънатия вестник, който се подаваше от джоба на шефа му. – Това не е нищо. Нещо е, нали?
– Не знам – призна Гамаш.
– Заради Арно е, нали? Заради проклетия Арно както винаги.
– Трябва да ми се довериш, Жан Ги. Тази афера с Арно продължава твърде дълго. Време е да я прекратим.
– Ама вие не правите нищо. Това е силен удар срещу вас – изтъкна Бовоар, като размаха вестника.
От прозореца на къщата си Питър и Клара видяха вестника, който младият полицай размахваше като палка. Клара знаеше, че щом те гледат, сигурно и други жители на селото надничат през прозорците. Гамаш и Бовоар не можеха да изберат по-публично място за спора си.
– От месеци, от години знаете, че случаят „Арно“ не е приключил – изтъкна Бовоар. – Но мълчите. Вече никой не се допитва до мнението ви, когато се вземат важни решения...
– Това е друго. Висшите началници го правят не защото подкрепят Арно. Наказват ме, понеже се противопоставих на решението им. Знаеш, че е така. Различно е.
– Но не е правилно.
– Така ли смяташ? Мислиш ли, че когато арестувах Арно, не очаквах да стане нещо подобно?
Бовоар застина с ръка във въздуха, стиснал вестника. Гамаш сякаш го хипнотизира. Кафявите му очи бяха толкова съсредоточени, гласът му – толкова дълбок и властен. Главният инспектор прикова цялото му внимание.
– Знаех, че ще стане така. Висшето началство не можеше да ме остави да наруша безнаказано заповед. Това е тяхното наказание. И е правилно. Точно както стореното от мен е правилно. Не бъркай двете неща, Жан Ги. Без значение е, че повече няма да видя повишение и вече не участвам във вземането на решения в полицията. Бях го предвидил.
Гамаш внимателно взе вестника от Бовоар с големите си ръце. Понижи глас, докато почти зашепна. В Трите бора като че ли всичко притихна. Сякаш дори катеричките и птичките напрегнаха слух да чуят. Главният инспектор знаеше много добре, че хората със сигурност слухтят.
– Това е друго – каза, като вдигна вестника. – Скалъпено е от Пиер Арно и хората, които все още са му верни. Отмъщение е, а не цензура. И не е официалната политика на полицията.
„Дано“ – помисли си Бовоар.
– Не съм го очаквал – призна Гамаш, като погледна вестника. – Особено толкова години след арестуването и осъждането на Арно. Толкова време след като убийствата, извършени от него, станаха обществено достояние. Предупреждаваха ме, че случаят „Арно“ не е приключил, но аз подцених лоялността, на която Пиер все още се радва сред някои полицаи. Изненадан съм.
Поведе Бовоар към каменния мост на река Бела Бела. Когато мина по него, спря и за момент се вгледа в разпенените води, които влачеха листа и кални буци.
– Арно ви сварва неподготвен, господин главен инспектор – обади се Жан Ги.
– Не съвсем. Макар че, трябва да призная, това ме изненада. – Гамаш отново потупа по джоба, в който бе прибрал вестника. – Знаех, че ще пробва нещо, но нямах представа какво и кога. Очаквах, че атаката ще е по-директна. Тази публикация демонстрира хитрост и търпение, каквито не подозирах, че притежава.
– Не е дело на Арно. Поне не пряко. Сигурно има вътрешни хора в полицията. Знаете ли кои са?
– Мога само да гадая.
– Комисар Франкьор?
– Не знам, Жан Ги. Не мога да кажа. Имам само подозрения.
– Но Никол е работила при него в отдел „Наркотици“. Франкьор и Арно бяха добри приятели. Извади късмет, че не го арестуваха за съучастие в убийствата. В най-лошия случай е знаел какво прави Арно.
– Не можем да сме сигурни.
– И Никол е работила при него. Той я премести в „Убийства“. Спомням си, че спорихте за това.
Гамаш също си спомняше. Онзи напевен, убедителен глас, който се изливаше като сироп от телефонната слушалка. Още тогава Гамаш разбра. Досети се, че има причина да му изпращат отново Никол, след като веднъж я бе уволнил.
– Тя работи за него, нали. – Бовоар го изрече като твърдение, а не като въпрос. – Изпратена е да ви шпионира.
Гамаш го погледна изпитателно.
– Знаеш ли какво е „було“?
– Какво?
– Жана Шове каза, че е родена с було и смята, че ти също си. Знаеш ли какво е?
– Нямам представа и не ме интересува. Тя е вещица. Наистина ли я приемате сериозно?
– Аз приемам сериозно всеки. Внимавай, Жан Ги. Имаме си работа с опасни времена и опасни хора. Нужна ни е всяка помощ, до която можем да се доберем.
– Включително от вещици?
– Дори от дървета, може би – усмихна се Гамаш и вдигна иронично вежди. Посочи буйната река, чийто рев пречеше на хората отстрани да ги подслушват. – Водата е наш съюзник. Сега, ако намерим и човек, който говори с камъни, ще бъдем непобедими.
Гамаш огледа земята. Бовоар – също, макар и неволно. Вдигна камък, затоплен от слънцето, но главният инспектор вече бавно вървеше към местния щаб, спокойно събрал ръцете си зад гърба и вдигнал лице към небето. Бовоар видя, че шефът му леко се усмихва. Понечи да запрати камъка в реката, но се спря. Не искаше да го удави. „По дяволите – помисли си, като подхвърляше камъка и вървеше към щаба, – посее ли се веднъж семенцето, прецаква целия ти живот.“ Сега как щеше да цепи дърва или дори да коси тревата, щом не му стискаше да удави един камък.
Проклета вещица.
Проклет Гамаш.