Жестокият месец

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВА

Сърцето на Клара се бе качило в гърлото, китките, слепоочията. Цялото ѝ тяло пулсираше с неговия ритъм. Не можеше да повярва, че отново е в имението „Хадли“.

В мрака, осветен от нищо и никаква свещ.

Когато инспектор Бовоар се обади да каже какво иска Гамаш, Клара си помисли, че се шегува или е пиян. Че бълнува.

Той обаче говореше съвсем сериозно. Всички трябваше да се съберат в девет в имението „Хадли“. В стаята, където бе умряла Мадлен.

Цяла вечер Клара гледа как стрелките на часовника пълзят, отначало мъчително бавно, после – сякаш хукнаха да се надпреварват около циферблата. Не беше в състояние да се храни, а Питър я помоли да не ходи там. Накрая страхът надделя и тя се съгласи да си остане у дома. В малката им къща, до огъня, с хубава книга и чаша мерло.

Да се скрие.

Осъзна обаче, че ако го направи, угризенията за тази страхлива постъпка ще я измъчват до края на живота. Затова, когато часовникът показа девет без пет, стана (замаяна, сякаш наблюдаваше отстрани другиго), облече палтото си и излезе. Като зомби от черно-белите филми на Питър.

И се озова в черно-бял свят. Без улични лампи и светофари, след залез слънце Трите бора се забулваше в черно. Единствените светлини бяха звездите в небето и прозорците на къщите край селския площад, които тази нощ сякаш я предупреждаваха, умоляваха я да не ги изоставя, да не прави тази глупост.

В мрака се присъедини към останалите. Мирна, Габри, мосю Беливо, вещицата Жана – всички те се влачеха с усилие към прокълнатата къща на хълма, сякаш изгубили свободната си воля.

Сега Клара отново бе в онази стая. Погледна лицата, втренчени в мъждукащата свещ по средата на кръга, която се отразяваше в очите им като външен израз на страха, сковал душите им. И изведнъж си даде сметка колко заплашително може да е потрепването на свещта, ако тя е единствената сигурност, която имаш.

Одил и Жил седяха срещу нея заедно с Хейзъл и Софи.

Мосю Беливо беше до Клара, а Жана Шове – до Габри. Хотелиерът бе целият опасан с кръстове и еврейски звезди и с кроасан в джоба. Мирна специално попита за последното, защото ѝ приличало на нещо друго.

Кръгът не беше пълен. Един от столовете лежеше встрани, както бе паднал преди близо седмица. Седеше си там като надгробен паметник, макар че на мъждивата светлина приличаше на скелет с дървени крайници и хърбав гръб и хвърляше сенки по стената.

Навън бе спокойна и тиха нощ. Но имението „Хадли“ си имаше собствена атмосфера, собствен живот. Беше свят на стонове и поскръцвания, на тъга и въздишки. Къщата бе погубила още един живот, даже два, ако броим птичето, и отново беше гладна. Искаше още. Вътре беше като в гробница. Даже по-лошо, помисли си Клара, като в чистилището. Когато влезеха в тази къща, в тази стая, попадаха в небитието, някъде между живота и смъртта. В свят, където трябваше да бъдат осъдени и разделени.

От мрака изникна ръка, която хвана подобния на скелет стол. Арман Гамаш се присъедини към кръга. Поседя мълчаливо за момент. Наведен напред, облегнал лакти на коленете си, събрал широките си длани с преплетени като за молитва пръсти. Дълбоките му кафяви очи изглеждаха замислени.

Някой издиша шумно. Пламъчето на свещта затрептя от силата на освободеното напрежение.

Гамаш огледа всички. Когато стигна до Клара, задържа погледа си върху нея и се усмихна, но тя предположи, че всеки от присъстващите е останал с такова усещане. Почуди се как инспекторът винаги успява да накара времето да наруши собствените си правила. Знаеше, че и самото село Трите бора има подобно свойство – в него времето изглеждаше изменчиво.

– Това е трагедия на тайните – започна Гамаш. – История на проклятия, духове, злина, предрешена като добродетел. История на скрити и погребани неща. Погребани живи. Когато нещо, което не е съвсем умряло, бъде погребано, то рано или късно се завръща. Прокопава с нокти пръстта и излиза, разкапало се, вонящо. И гладно.

Направи кратка пауза и продължи:

– Точно това се е случило тук. Всеки в тази стая има тайна. Нещо, което иска да скрие. Нещо, което се е съживило преди броени дни. Когато полицай Лакост ми разказа за разговора си с мъжа на Мадлен, обстоятелствата около убийството започнаха да ми се изясняват. Той сравнил Мадлен със слънцето. Даващо живот, весело, ярко и красиво.

Осветените лица в кръга закимаха.

– Но слънцето също така пари. Изгаря и заслепява. – Гамаш отново се вгледа във всеки от тях поотделно. – Създава тъмни сенки. Кой може да оцелее близо до слънцето? Сетих се за Икар, красивото момче, което заедно с баща си направило криле, за да полетят. Бащата обаче го предупредил да не се приближава до слънцето. Но разбира се, Икар не послушал съвета му. Всеки, който има деца, ще разбере как се случват тези неща.

Погледна за миг Хейзъл. Лицето ѝ беше безизразно. Празно. Където преди имаше тревога, болка и гняв, сега нямаше нищо. Варварите бяха минали и опустошили всичко. Но не бяха посели мъка, помисли си Гамаш. Варварите, които Хейзъл толкова отчаяно се бе опитвала да не допуска в душата си, бяха оставили след себе си нещо много по-страшно. Бремето на самотата.

– Най-очевидният заподозрян е Софи. Горката Софи, както всички я наричате. Винаги наранена, винаги болна. Въпреки че нещата започнали да се подобряват след идването на Мадлен.

Софи го погледна намръщено и заплашително.

– Къщата, пълна с толкова вещи и същевременно толкова празна, изведнъж се изпълнила с живот. Представете си само.

Изведнъж всички се пренесоха във въображението си назад, към момента, когато мрачният дом на Хейзъл и Софи бил посетен от слънцето. Когато завесите били дръпнати. Когато смях огласил прашасалите стаи и те се изпълнили с топли лъчи.

– Но цената на тази радост била, че сенките ти излезли наяве. Влюбила си се в Мадлен, нали?

– Любовта не е сянка – троснато възрази Софи.

– Права си. Любовта не е. Но привързаността е. Мирна ми обясни теорията за близката противоположност.

– Привързаност, замаскирана като любов – кимна книжарката. – Но тогава нямах предвид Софи.

– Не, имахте предвид другиго. Но примерът важи и в този случай. – Гамаш отново се обърна към Софи. – Искала си Мадлен само за себе си. Отишла си в нейния университет, за да я впечатлиш. Да я накараш да ти обръща повече внимание. Достатъчно мъчително е било да делиш Мадлен с майка си, но когато при последното си идване си установила, че тя има връзка с мосю Беливо, това преляло чашата.

– Как можа да го направи? Погледнете го само. Той е стар, грозен и беден. Един бакалин, за бога! Как можа да си падне по него? Отидох в скапания „Куинс“ заради нея, а когато се връщам, нея я няма. Отишла с него на някакъв скапан сеанс.

Софи размаха патерицата си към Беливо, който не изглеждаше ни най-малко засегнат от обидите ѝ.

– Когато са насрочили следващия сеанс, ти си видяла своя шанс. Цял живот си се борила с наднорменото тегло, дори преди няколко години си вземала ефедрин, но са го намерили и са ти го взели. След време обаче пак си почнала да напълняваш и си поръчала още хапчета по интернет. На тази снимка само отпреди няколко години се вижда едно дебеличко момиче.

Гамаш извади снимката от хладилника на Хейзъл. Всички в кръга я разгледаха. Изглеждаше, сякаш е правена на друга планета. В свят, където хората се смееха, обичаха се, празнуваха. Свят, в който Мадлен все още беше жива.

– Намерила си шишенцето с хапчетата. Знаела си, че майка ти не изхвърля нищо. Инспектор Бовоар ми разказа за цял шкаф, пълен с лекарства, повечето – отдавна преминали срока си на годност. От лабораторията знаем, че не си използвала наскоро поръчаните хапчета, а стария ефедрин. Знаела си, че сърцето на Мадлен е увредено от химиотерапията...

От кръга се чу изненадан шепот.

– И си знаела, че достатъчно висока доза в комбинация със сърдечно заболяване може да я убие. Трябвало е само нещо да я уплаши. Нещо, което да натовари сърцето, да го накара да се разтупти по-силно. И такава възможност ти се е предоставила много скоро. Сеансът в имението „Хадли“.

– Това са глупости – заяви Софи, макар че съвсем не изглеждаше уверена.

– Седнала си до Мадлен на вечерята и си сипала незабелязано ефедрина в храната ѝ.

– Не съм го направила. Мамо, кажи му, че не съм.

– Не го е направила – каза Хейзъл, едва събрала енергия да се застъпи за дъщеря си.

– Разбира се, всичко, което казах досега за Софи, важи и за Хейзъл. – Гамаш се обърна към по-възрастната жена. – Вие сте обичали Мадлен. Никога не сте го крили. Платонична любов без съмнение, но силна. Вероятно я обичате от дете. В един момент тя идва при вас, възстановява се от химиотерапията и животът ви започва наново. Край на скуката. Край на самотата.

Хейзъл кимна.

– Ако Софи е могла да открие ефедрина, вие също сте могли. На вечерята сте седнали от другата страна на Мадлен. Могли сте да ѝ сипете ефедрина. Но важният въпрос е защо не сте я убили на първия сеанс. Защо да чакате?

Гамаш остави въпроса да увисне във въздуха. Вече като че ли нищо не съществуваше извън светлия им кръг. Познатият свят бе изчезнал зад границите на мрака.

– Двата сеанса са се различавали в три отношения. – Гамаш започна да изброява на пръстите на ръката си: – Вечерята у Питър и Клара, имението „Хадли“ и присъствието на Софи и Хейзъл Смит.

– Хубаво, но защо ѝ е на Хейзъл да убива Мадлен? – попита Клара.

– От ревност. Вижте снимката. – Гамаш посочи фотографията, която вече бе в ръцете на Габри. – Мадлен гледа с голяма любов Хейзъл. А приятелката ѝ гледа с още по-голяма любов. Но не Мадлен или Софи. Гледа към фотоапарата. Спомних си какво каза Оливие. Колко мило се държала Хейзъл към мосю Беливо след смъртта на жена му. Канела го на празници, особено на по-големите. На снимката Хейзъл носи шапка в бяло и синьо; тортата е в същите цветове. Това е мъжки рожден ден. Вашият рожден ден.

Обърна се към Беливо, който изглеждаше смаян. Габри му подаде снимката и бакалинът я погледна за няколко секунди. В тишината се чу още скърцане. Като че ли нещо се качваше по стълбите. Клара знаеше, че това е само във въображението ѝ. Знаеше, че по време на сеанса бе усетила само птичката, а не чудовището, което си представяше. Птичката вече бе мъртва. Затова нямаше какво да се качва по стълбите. Нямаше какво да дойде на горния етаж. Нямаше какво да скърца в коридора.

– Хейзъл винаги е била много внимателна с мен – проговори най-сетне Беливо и я погледна. Тя се бе свила, сякаш искаше да потъне в земята.

– Влюбили сте се в него – каза Гамаш. – Нали?

Жената леко поклати глава.

– Мамо? Наистина ли?

– Стори ми се симпатичен. Дори ми мина през ума, че може би... – Хейзъл замълча.

– Докато не се е появила Мадлен – продължи Гамаш. – Не го е направила нарочно, не е имала представа за чувствата ви към него, но ви е откраднала мосю Беливо.

– Той не е бил мой, за да ми го краде.

– Всеки казва така, но думите и чувствата са различни неща. Вие и мосю Беливо сте били две самотни души. В много отношения естествена двойка. Но Мадлен е била прекрасен, весел магнит и е омаяла мосю Беливо. Не казвам, че го е направила от злоба или с лоши намерения. Просто е била себе си. И е било трудно да не се влюбиш в нея. Нали, мосю Сандон?

– Moi?[74] – Когато чу името си, Сандон подскочи.

– Вие също сте били влюбен в нея. Силно. И всеобхватно. Любовта ви е била още по-силна, защото е останала несподелена. Мадлен е била идеал за вас. Съвършената жена. Но в един момент съвършената жена допуснала голяма грешка. Влюбила се в друг. Нещо по-лошо. В мъж, когото вие презирате. Мосю Беливо. Носещият смърт. Мъжът, по чиято вина един могъщ дъб е умрял мъчително.

– Не бих могъл да убия Мадлен. Аз не съм в състояние дори да отсека дърво. Не мога да смачкам цвете, да стъпча щипалка. Не съм способен да отнема живот.

– Напротив, мосю Сандон, можете. – Гамаш замълча за момент и се наведе напред, като се втренчи в лицето на дървосекача. – Сам ми казахте. По-добре да избавите някое същество от мъките му, отколкото да го обречете на дълга агония. Говорехте за дъба. И сте били готов да го убиете. Да му спестите мъките. Ако сте знаели, че Мадлен умира, може би сте щели да сторите същото за нея.

Сандон занемя с ококорени очи и зинала уста.

– Аз я обичах. Не бих я убил.

– Жил – прошепна Одил.

– А тя е обичала друг. – Гамаш се приближи, сякаш да забие думите по-дълбоко в съзнанието му. – Обичала е мосю Беливо. Виждали сте го всеки ден, всеки ден е било пред очите ви неоспоримо. Тя не е изпитвала нищо към вас.

– Как можа да го направи? – Сандон стана от стола и стисна като чукове огромните си юмруци. – Не знаете какво беше да я виждам с него. – Обърна се и изгледа свития мосю Беливо. – Наясно бях, че няма как да обърне внимание на някой като мен, но... – Замълча.

– Но ако не обича вас, не е имала право да обича никой друг, така ли? – тихо изрече Гамаш. – Сигурно е било ужасно.

Дърводелецът се отпусна тежко на стола. Всички очакваха дървената мебел да се пропука под тежестта му, но тя удържа, както майка удържа раненото си дете.

– Но нали веществото, което я е убило, е било в аптечката на семейство Смит! – възкликна Одил. – Нямало е как да се добере до него.

– Права сте. Не го е взел от дома им. – Гамаш се обърна към Одил. – Споменах доклада от лабораторията. Според него ефедринът, който е убил Мадлен, не е от скорошна партида. Бил е по-близък до природния. Какъв глупак съм бил. Няколко души ми повтаряха, а аз не обърнах внимание. Ефедрата е растение. Билка. Използва се от векове в китайската медицина. Може би Жил не е взел ефедрина от семейство Смит. Може би и вие не сте го взели оттам. Знаете ли какво взех от магазина ви?

Одил го гледаше като вцепенена.

– Ма хуанг. Древна китайска билка. Известна още като мормонски чай. Или ефедра.

– Не съм убила Мадлен. И той не я е убил. Тя не го обичаше. Беше кучка, ужасна, отвратителна кучка. Подлъгваше хората да си мислят, че ги обича.

– Вие сте говорили с нея за това, предупредили сте я, нали? Докато сте идвали насам в онази нощ. Казали сте ѝ, че може да има всеки мъж, но Жил е единственият, когото вие желаете. Помолили сте я да стои далеч от него.

– Каза ми да не бъда такава глупачка. Но аз не съм глупава.

– Обаче е било твърде късно. Била е погълнала ефедрина. – Гамаш огледа наредените в кръг лица, втренчени в него. – Всички сте имали причина да я убиете. Всички сте имали възможност да я убиете. Но е трябвало още едно условие. Мадлен Фавро е била убита от комбинацията на ефедрин и уплаха. Някой е трябвало да осигури второто.

Погледите се насочиха към Жана Шове. Очите ѝ бяха тъмни и хлътнали.

– Всички насочвахте вниманието ми към Жана. Казвахте ми, че се съмнявате в нея, че не я харесвате. Че ви плаши. Отдадох го на някаква истерия. Тя беше чужд човек сред вас. Вещица. Кого друг бихте обвинили?

Клара го погледна шокирано. Колко добре го каза. Наистина ли бяха готови да хвърлят невзрачната женица на инквизицията? Да я предадат на палачите? Да запалят кладата и да се топлят на нея като самодоволни пуритани, уверени, че дяволът не е един от тях. Без да се замислят за истината, без да помислят за жената.

– Отначало отхвърлях тази теория, защото изглеждаше прекалено очевидно. Но снощи, на вечерята, размислих.

На Клара отново ѝ се счу скърцане, сякаш къщата се разбуждаше, предусетила смърт. Сърцето ѝ се разтуптя, свещта също затрептя, сякаш и нея я беше страх. В имението „Хадли“ имаше нещо. И то се бе съживило. Гамаш също го усети. Наведе глава на една страна и на лицето му се изписа озадачение. Ослуша се.

– Рут Зардо говореше за лова на вещици и ви нарече Жана д’Арк. Жена, която е била изгорена на кладата, защото чувала гласове и имала видения. Вещица.

– Светица – поправи го Жана с разсеян, далечен глас.

– Ако предпочитате – съгласи се Гамаш. – Първият сеанс е бил шега, но втория сте приели сериозно. Постарали сте се да бъде възможно по-автентичен, по-страховит.

– Не съм виновна за страховете на другите.

– Така ли мислите? Ако изскочите от тъмното пред някого и извикате „бау“, не можете да го вините, че ще се уплаши. А вие сте направили точно това. Умишлено.

– Никой не е карал Мад да идва онази нощ – заяви Жана и изведнъж замълча.

– Мад – повтори тихо Гамаш. – Прякорът ѝ. Използван от хора, които са я познавали добре, а не от такива, които току-що са се запознали с нея. Вие я познавахте, нали?

Жана не отговори.

– Да, познавали сте я. Ще се върна на този момент. Последният елемент на убийството е бил сеансът. Но никой тук не прави спиритически сеанси, а кой е очаквал в селото да се появи медиум точно по Великден? Стори ми се твърде удобно, за да е съвпадение. И не е. Вие ли сте изпратили това?

Гамаш подаде на Габри брошурата за пансиона му.

– Никога не съм ги изпращал никъде – отговори хотелиерът, без дори да я погледне. – Отпечатах брошурите заради Оливие, който все повтаря, че не правим нищо, за да се рекламираме.

– И никога не сте изпращали от тях по пощата? – настоя Гамаш.

– За какво да го правя?

– Държиш пансион – изтъкна Мирна. – Това е бизнес.

– Същото ми повтаря и Оливие, но ние имаме достатъчно клиенти. За какво ми е да си търся повече работа?

– Да си Габри, е достатъчно трудно – съгласи се Клара.

– Изтощително е – потвърди хотелиерът.

– Значи не сте написали вие това върху брошурата?

Гамаш посочи гланцираната хартия в едрата ръка на Габри и той се наведе към свещта, за да погледне.

– Тук се пресичат леи-линиите. Великденска оферта. – Габри се изсмя гръмогласно. – И таз хубава. Това ли имахте предвид, когато казахте, че няма да правя секс[75]? – попита хотелиерът Жана, като помести кроасана в джоба си.

– Не съм казала такова нещо. Казах, че лей линиите не се пресичат тук.

– Мисля, че казахте, че не действат тук. Както и да е, не съм писал това – каза Габри с облекчение и върна брошурата на Гамаш. – Дори нямам представа какво означава.

– Значи вие не сте напечатали надписа и не сте изпратили брошурата. Тогава кой го е направил? – Беше очевидно, че Гамаш не очаква отговор. Говореше си сам. – Някой, който е искал да примами Жана в Трите бора. Някой, който я е познавал достатъчно добре, за да знае, че лей линиите ще привлекат интереса ѝ. Но същевременно не е достатъчно запознат с тях, за да напише правилно думата.

– Трябва да призная, че това включва всички нас – изтъкна Клара. – Освен един човек. – Погледна Жана.

– Мислите, че съм го написала сама? За да излезе, че някой е искал да ме примами в Трите бора? И дори не съм написала думата правилно? Не съм толкова умна.

– Може би – допусна Гамаш.

– За първия сеанс, Габри – заговори Клара, – ти разлепи плакати с обява, че мадам Блаватски ще призове мъртвите. Излъга за името ѝ...

– Артистична интерпретация – оправда се той.

– Да, сигурно е трудно да си Габри – измърмори Мирна.

– Но си знаел, че Жана е медиум. Как разбра?

– Тя сама ми каза.

След кратко мълчание Жана проговори:

– Вярно е. Все се заричам да не казвам нищо, но това винаги е първото, което излиза от устата ми. Не знам защо.

– Искате да сте специална – каза Мирна не без състрадание. – Всички искаме. Просто по-открито си го признаваме.

– Е – изрече Габри с нехарактерно хрисим тон, – може да се каже, че я изнудих да ми каже. Винаги разпитвам гостите с какво се занимават. Какво обичат да правят. Интересно е.

– И после ги впрягаш на работа – измърмори Сандон, който все още не бе преглътнал загубата на двеста долара от шампиона по покер, който бе отседнал веднъж в пансиона.

– Животът на село е скучен – обясни Габри на Гамаш и гордо добави: – Аз донасям култура в Трите бора.

Никой не напомни за пищящата оперна певица.

– Когато се настани в пансиона, Жана ми гледа на ръка – продължи Габри. – В миналия си живот съм бил пазител на светлината в Акропола, но не казвайте на никого.

– Обещавам – увери го Клара.

– Но преди това обиколих из селото – каза Жана. – Почувствах енергията на мястото. Странното е, че който и да е написал това – посочи брошурата в ръката на Гамаш, – почти е познал. Тук има лей линии, но минават успоредно през Трите бора. Необичайно е да са разположени толкова близко. Но не се пресичат. Всъщност не е много хубаво да се пресекат. Така се натрупва твърде много енергия. Хубаво е за свещените места. Но сигурно сте забелязали, че никой не живее в Стоунхендж.

– Поне що се отнася до обитателите на видимия свят – за всеобща изненада се съгласи Гамаш. – Този, който е изпратил брошурата, е знаел, че Габри ще разбере, че гостенката е медиум, и със сигурност ще я впрегне на работа. Сеансът е бил в кърпа вързан. Снощи у Питър и Клара вие ми донесохте една книга, Мирна. „Енциклопедия на магичните места“. Прегледах я и знаете ли какво открих?

Всички мълчаха. Гамаш се обърна към Жана:

– Мисля, че вие знаете. Видимо се притеснихте, когато извадих книгата, особено след като видяхте, че е последното издание. Оливие попита дали са открили нови магични места. Шегуваше се, разбира се, но се оказва, че е познал. През последните двайсет години наистина са открили едно ново магично място. Във Франция. Група пещери, кръстени на местността, в която са намерени. Пещерите Шове.

Отново се чу изскърцване и Гамаш разбра, че няма много време. Нещо зловещо се приближаваше.

– Жана Шове. Медиум и самопровъзгласила се уиканка с имената на жена, изгорена през Средновековието като вещица, и магична пещера. Нямаше начин това да е истинското ви име. Но снощи се случи нещо. С инспектор Бовоар не можахме да спим заради жабите. Слязохме в дневната и прегледахме годишниците от гимназията на Хейзъл и Мадлен. Жана също се появи. На сутринта годишниците ги нямаше. Само един човек може да ги е взел. Защо, Жана?

Тя седеше втренчена в мрака. След малко каза:

– Нещо идва.

– Pardon?

Погледна го и очите ѝ най-сетне се осветиха от свещите. Блестяха. С неестествена, обезпокоителна светлина.

– И вие го усещате, знам. Тъкмо за него ви предупредих онази сутрин в църквата. То е тук.

– Защо взехте годишниците, Жана?

Гамаш трябваше да остане съсредоточен и да не мисли за другото нещо. Но знаеше, че не остава много време. Необходимо бе да приключи с това сега.

Жана се втренчи във вратата и запази мълчание.

– Отбих се през гимназията на идване тази вечер и взех две неща. Друг годишник и списък на възпитаниците на училището. Бих искал да прочета нещо от годишника на Хейзъл и Мадлен. – Гамаш извади книгата и я постави в скута си. Отвори я на страница, означена с листче, и прочете: – Джоан Къмингс. Мажоретка. Жана д’Арк планира да подпали целия свят.

Бавно затвори книгата.

– Ти си Джоан Къмингс? – възкликна Хейзъл, като се изправи. – От училище?

– Не ме позна, нали? Мад също.

– Много си се променила – смутено измънка Хейзъл.

– Но Мад си беше същата.

Гамаш обърна годишника и показа на всички снимките на мажоретките. На бледата светлина видяха момиче, вдигнало загорелите си ръце към небето и с огромна усмивка на красивото си лице.

– Това е отпреди близо трийсет години. Но въпреки всичкия грим и усмивки пак са ви наричали Жана д’Арк и са говорели за подпалване.

Жана хвърли бърз поглед към вратата, после пак се обърна към Гамаш.

– Познавах Мадлен от отбора на мажоретките. Бяхте прав за слънцето. Тя беше точно като него. Беше искрено добра, което само влошаваше нещата. След като години наред ме тормозеха и ми се присмиваха, че съм различна, единственото, което исках, бе да се впиша в компанията. Носех грим, правех си прически, научих се да говоря глупости и най-накрая се добрах до екипа на мажоретките. Исках да бъда приятелка на Мад, но тя не ми обръщаше внимание. Не се държеше жестоко, просто пренебрежително.

– Намразихте ли я? – попита Клара.

– Вие сигурно винаги сте били популярна – тросна се Жана. – Красива, талантлива, интересна.

Клара чу думите, но не се разпозна в тях. Жана продължи:

– Аз не разполагах с нито едно от тези качества. Исках само да имам приятелка. Поне една. Знаете ли колко е ужасно да си винаги аутсайдер, през цялото време? Най-сетне се добрах до екипа. Бях сред готините момичета. И знаете ли как го постихнах?

Жана толкова понижи глас, че почти съскаше.

– Предадох всичко, което бях. Представях се за глупава, повърхностна. Маскирах се всеки ден. Заключвах в себе си всичко, което обичах, и обръщах гръб на хора, които можеха да ми бъдат приятели. И всичко това в преследване на единственото, съвършеното момиче.

– Мадлен – изрече Гамаш.

– А тя беше съвършена. Най-лошият момент в живота ми беше, когато осъзнах, че съм предала всичко, което обичам, напразно.

– Затова сменихте името си на Шове и отново се предрешихте.

– Не, най-сетне приех себе си. Приемането на името Шове беше празник, заявление. За първи път не се криех от това, което съм.

– Тя е вещица – прошепна Габри на Мирна.

– Знаем, mon beau. Аз също.

– Знаех коя съм, но не можех да си намеря мястото. Навсякъде се чувствах чужда. Докато не дойдох тук. Още щом се спуснах по този път в Трите бора, разбрах, че съм открила дома си.

– Но открихте също и Мадлен – напомни Гамаш.

Жана кимна:

– На сеанса в петък вечерта. И разбрах, че тя пак ще открадне светлината ми. Не защото беше алчна, а защото аз щях да ѝ я дам. Чувствах го. Бях намерила себе си, бях намерила дом и единственото, което ми липсваше, беше приятел. Щом видях Мад, осъзнах, че пак ще го направя. Щях да се опитам да стана нейна приятелка и пак щях да бъда отхвърлена.

– Но защо трябваше да я убивате? – попита Клара.

– Не съм я убила аз.

От кръга се чу скептичен шепот.

– Това е истината – каза Гамаш. – Не е убила тя Мадлен.

– Тогава кой? – попита Габри.

Жана се изправи и се втренчи в черния вход на стаята.

– Господин главен инспектор?

Гласът, който се чу от вратата, беше млад и плах, но това по някаква причина го правеше още по-плашещ. Като да откриеш, че дяволът е стар семеен приятел.

Гамаш също стана и се обърна към вратата. Видя само мрак, но след малко се появи и силует. Времето бе свършило. Инспекторът се обърна към кръга от хора. Всички го гледаха. Лицата им, кръгли и светли като прожектори, сякаш чакаха уверение.

– Ще се върна след няколко минути.

– Не можете да ни изоставите сега! – възкликна Клара.

– Съжалявам. Налага се, но нищо лошо няма да ви се случи.

Гамаш се обърна, излезе от блещукащата светлина на свещта и изчезна в мрака.