Жестокият месец

ГЛАВА ВТОРА

Рут бе права. Мечките се връщаха всеки Великден, за да търсят шоколадови яйца. Разбира се, вече не намираха и след няколко години се отказаха, но останаха в горите около Трите бора. Жителите на селцето скоро се научиха да не предприемат дълги разходки в околността по Великден и никога, ама никога да не застават между новородено мече и майка му.

„Това е част от природата“ – мислеше си Клара. Но натрапчивата тревога остана. Сами бяха докарали това бедствие на главата си.

Сега Клара отново пълзеше на четири крака, но този път носеше кошничка красиви дървени яйца, с които бяха заменили шоколадовите. Идеята беше на Хана и Рор Пара. Дошли от Чехия, те бяха много талантливи в боядисването на яйца.

Цяла зима Рор дялаше яйца от дърво, а Хана ги раздаваше на всеки, който имаше желание да ги украсява. Не след дълго в селото заприиждаха хора от цялата околност, за да вземат яйца. Учениците ги украсяваха за часа по трудово, родителите откриваха отдавна забравени умения, баби и дядовци рисуваха сцени от далечната си младост. През дългата квебекска зима всички рисуваха и боядисваха, а на Разпети петък започваха да крият яйцата. След като ги откриеха, децата разменяха дървените находки за истински лакомства. По-точно за шоколадови.

– Я вижте това! – провикна се Клара от брега на езерото.

Мосю Беливо и Мадлен Фавро се приближиха. Възрастният мъж се наведе и преви почти на две върлинестото си хилаво тяло. Във високата трева имаше гнездо с яйца.

– Тези са истински – засмя се, като разтвори тревата, за да ги покаже на Мадлен.

– Колко са красиви! – възкликна тя и посегна.

– Недей! – спря я мосю Беливо. – Майката няма да ги мъти, ако ги пипнеш.

Жената бързо дръпна ръка и погледна Клара с широка усмивка на лице. Художничката винаги бе харесвала Мадлен, въпреки че не се познаваха добре. Мад живееше в района едва от няколко години. Беше малко по-млада от нея и кипеше от живот. Освен това бе надарена с естествена красота, къса тъмна коса и умни кафяви очи. И изглеждаше така, сякаш винаги се забавлява. „И защо не? – помисли си Клара. – След всичко, което е преживяла.“

– Какви са тези яйца? – попита Клара.

Мадлен направи гримаса и вдигна ръце. Нямаше представа.

Мосю Беливо отново се преви на две с грациозно движение.

– Не са на кокошка. Trop grands[4]. Може би на патица или гъска.

– Това ще е забавно – обади се Мадлен. – Едно малко семейство на селския площад. – Погледна към Клара: – В колко е сеансът?

– Ще дойдеш ли? – изненада се приятно художничката. – С Хейзъл?

– Не, тя отказа. Софи се прибира утре сутрин и Хейзъл каза, че трябва да сготви и да почисти, mais, franchement[5]... – Мадлен се наведе и зашепна съзаклятнически: – Мисля, че се страхува от духове. Мосю Беливо се съгласи да дойде.

– Трябва да се радваме, че Хейзъл е предпочела да готви – отбеляза бакалинът. – Ще ни приготви прекрасна гозба на фурна.

„Напълно в стила на Хейзъл – замисли се Клара. – Винаги се грижи за другите.“ Малко се страхуваше, че хората само използват щедростта на Хейзъл, особено дъщеря ѝ, но си даваше сметка също, че не ѝ влиза в работата.

– Знаеш ли колко работа ни чака преди вечеря, mon ami[6] – напомни Мадлен на Беливо и го докосна леко по рамото. Усмихна се лъчезарно.

Възрастният мъж стори същото. След смъртта на жена му се случваше рядко, но ето че сега на лицето му се появи усмивка – още една причина Клара да харесва Мадлен. После двамата, понесли кошнички с великденски яйца в ръце, се отдалечиха под лъчите на късното априлско слънце. Най-младата и нежна светлина на годината озари тяхната млада и крехка връзка. Беливо – висок, слаб и леко прегърбен – стъпваше, сякаш са му пораснали криле.

Клара се изправи, разкърши четирийсет и осем годишното си тяло и се огледа. Пред нея се откри пейзаж от задници. Всеки жител на селото се бе надупил и криеше яйца насред затревения площад. Художничката съжали, че не си е взела скицника.

В Трите бора със сигурност нямаше нищо модерно, нищо шикозно или на гребена на вълната. Всъщност селото не можеше да се похвали с никое от нещата, които бяха важни за Клара преди двайсет и пет години, когато завърши колежа. Тук нищо не беше специално проектирано. Селото като че ли бе следвало примера на трите бора на площада и бе израсло от земята около тях.

Клара вдиша дълбоко ароматния пролетен въздух и погледна към къщата, в която живееше с Питър. Беше тухлена, с дървена веранда и каменна стена откъм главната улица. Портата на двора и входната врата бяха свързани с алея, която се виеше край няколко напъпили ябълкови дръвчета. Клара хвърли поглед към близките къщи. Подобно на обитателите си, домовете в Трите бора бяха солидни и пригодени към обкръжението си. Преживели бяха бури и войни, нещастия и скръб. Така се бе създала общност от добри и състрадателни хора.

Клара обичаше селото. Къщите, магазините, затревения площад, цветните градини и дори изровените от влага улици. Харесваше ѝ, че Монреал е само на два часа с кола оттук, а американската граница е буквално през един хълм. Но най-много обичаше хората, които прекарваха всеки Разпети петък в криене на дървени яйца за децата.

Тази година Великден бе късно, към края на април. Не винаги имаха късмет с времето. Поне веднъж, откакто Клара живееше тук, селото се бе събудило на празника с дебела покривка от пресен пролетен сняг, заровил крехки пъпки и боядисани яйца. Често беше такъв кучи студ, че се налагаше от време на време да се спасяват с греян сайдер или топъл шоколад в бистрото на Оливие, като стискаха топлите чаши с треперещи премръзнали пръсти.

Но не и днес. Беше прекрасен априлски ден. Съвършеният Разпети петък – слънчев и топъл. Снегът се бе стопил дори на сенчестите места, където обикновено се задържаше. Тревата растеше, а около всяко дърво имаше ореол от най-нежно зелено. Сякаш аурата на Трите бора изведнъж бе станала видима: златна, с трептящ зелен край.

Луковичките на лалетата започваха да разпукват земята и скоро селският площад щеше да се покрие с пролетни цветя, които да изпълнят селото с ухание и наслада: тъмносини зюмбюли и синчец, весело поклащащи се нарциси, кокичета и ароматна момина сълза.

Този Разпети петък Трите бора ухаеше на свежа почва и надежда. И може би на някой и друг червей.

– Каквото и да приказваш, няма да отида! – чу Клара трескав злобен шепот.

Клекнала бе във високата трева до езерото. Не виждаше кой говори, но осъзна, че хората са на моравата, току до нея. Жената, която бе чула, говореше на френски, но бе толкова напрегната и разстроена, че Клара не можеше да разпознае гласа ѝ.

– Става въпрос за безобиден сеанс – заяви мъжки глас. – Ще бъде забавно.

– Това е светотатство, за бога! Спиритически сеанс на Разпети петък?!

Последва пауза. Клара се почувства неудобно. Не защото подслушваше, а понеже краката ѝ почнаха да изтръпват.

– Стига, Одил. Ти дори не си религиозна. Какво толкова може да стане?

„Одил ли?“ – замисли се Клара. Единствената Одил, която познаваше, беше Одил Монман. А тя бе...

Жената отново прошепна:

Тъй както мраз и червей вреден

оставят белег във гората,

белязва скръб с дъха си леден

на старец и дете сурата.

Настъпи неловко мълчание.

... много некадърен поет, завърши мисълта си Клара.

Одил бе изрекла стиха тържествено, сякаш той разкриваше и друго освен посредствения ѝ поетичен талант.

– Аз ще те пазя – каза мъжът.

Сега Клара го позна, беше приятелят на Одил, Жил Сандон.

– Защо толкова искаш да отидеш, Жил?

– За забавление.

– Или защото тя ще е там?

Настъпи пълна тишина (макар че коленете на Клара вече пищяха от усилието).

– Той също ще е там – настоя Одил.

– Кой?

– Знаеш кой. Мосю Беливо. Имам лошо предчувствие, Жил.

Последва нова пауза. Когато Сандон заговори, гласът му звучеше напрегнато и равно, сякаш мъжът полагаше огромно усилие да потисне някаква емоция:

– Не се безпокой. Няма да го убия.

Изведнъж Клара забрави за болката в краката си. Да убие мосю Беливо? На кого изобщо би хрумнало подобно нещо? Старият бакалин не бе ощетил никого дори с цент. За какво можеше да му има зъб Жил Сандон?

Двамата се отдалечиха. Клара се изправи с малко усилие и тръгна след тях. Одил леко поклащаше крушовидното си тяло; Жил бе едър като мечок, a рунтавата му рижа брада стърчеше и се виждаше дори в гръб.

Клара погледна запотените си ръце – стиснала бе несъзнателно дървените яйца и ярката боя се бе отпечатала върху дланите ѝ.

Сеансът, който ѝ се бе сторил забавна идея преди няколко дни, когато Габри закачи в бистрото обява за посещението на прочутия медиум мадам Изидор Блаватски, вече не ѝ изглеждаше толкова безобиден. Вместо с трепетно очакване душата ѝ се изпълни със страх.