Жестокият месец

ГЛАВА ПЕТА

– Какво искаше Рут? – попита Оливие и постави по чаша уиски пред Мирна и Габри.

Одил и Жил се бяха прибрали вкъщи, но всички други останаха в бистрото. Клара махна на Питър, който бе съблякъл палтото си и тъкмо го закачаше на кука до вратата. Обади му се веднага след края на сеанса, за да го покани на закриването.

– Отначало си помислих, че вика „мамицата“ – каза Мирна. – После осъзнах, че е „патицата“.

– Патицата? Сериозно? – измърмори Оливие, седнал на страничната облегалка на креслото на Габри, и отпи глътка коняк. – Патицата? Мислиш ли, че през цялото време е казвала това?

– И ние просто да не сме я чували добре? – добави Мирна. – Патицата ти стара! Това ли ми каза онзи ден?

– Патицата ти и прасе – намеси се Клара. – Възможно е. Тя често е в лошо настроение.

Мосю Беливо се засмя и погледна Мадлен, която стоеше бледа и мълчалива до него.

Прекрасният априлски ден бе заменен от студена и влажна нощ. Наближаваше полунощ и бяха единствените хора в бистрото.

– Какво искаше Рут? – попита Питър.

– Да ѝ помогнем с няколко пачи яйца. Нали помниш онези, които намерихме следобед – обърна се Клара към Мад. – Добре ли си?

– Да. Само съм малко напрегната.

– Съжалявам – каза Жана. Седеше на стол леко встрани от кръга. Беше възвърнала невзрачната си външност; всяка следа от силния, спокоен медиум бе изчезнала, щом лампите се включиха.

– О, не, сигурна съм, че няма нищо общо със сеанса – увери я Мадлен. – След вечеря пихме кафе и сигурно е било с кофеин. Той ми действа така.

– Mais, ce n’est pas possible[10] – възкликна мосю Беливо. – Сигурен съм, че беше безкофеиново. – Макар че и той самият се чувстваше малко неспокоен.

– Каква е тази история с яйцата? – попита Оливие и изглади една гънка на безупречния си панталон от рипсено кадифе.

– Рут отишла на езерото след нас и ги взела, за да ги разгледа – обясни Клара.

– О, не! – възкликна Мад.

– Птиците се върнали, но не искали да ги мътят – продължи художничката. – Точно както предупреди мосю Беливо. Затова Рут ги занесла вкъщи.

– За да ги изяде ли? – попита Мирна.

– За да ги мъти – каза Габри, който заедно с Клара бе отишъл у Рут, за да се опита да помогне.

– Нали не е седнала върху тях? – обади се отново Мирна, която не знаеше дали идеята я развеселява, или отвращава.

– Не, сцената беше дори много трогателна. Когато отидохме, яйцата бяха поставени върху меко фланелено одеялце в една кошница. Рут беше пуснала фурната на най-слабо и ги беше сложила вътре.

– Добра идея – отбеляза Питър, който също бе очаквал Рут да ги изяде, а не да се опита да ги спаси.

– Май не е пускала тази фурна от години. Казва, че хаби прекалено много ток – вметна Мирна.

– Е, сега го е направила – заяви Клара. – Опитва се да излюпи патетата. Ех, горките им родители.

Художничката взе своята чаша с уиски и погледна през прозореца към тъмния селски площад. Представи си патиците, застанали на брега на езерото, на мястото, където се е намирало невръстното им поколение; където бебетата им са стояли в черупките, уверени, че мама и татко ще ги пазят и топлят. Знаеше, че патиците остават верни на партньора си завинаги. Затова ловът на тези птици бе особено жесток. Често можеше да се чуе тъжно патешко крякане. Зов на осиротяла птица, която ще чака изгубения партньор до края на живота си.

Къде ли бяха сега родителите? Дали чакаха патенцата си да се върнат? Дали патиците вярваха в чудеса?

– Сигурно ви е накарала да се посерете от страх – засмя се Оливие, като си представи Рут на прозореца.

– За щастие, Клара овладя кризата. Повтаряше някаква древна благословия.

– Някой иска ли още за пиене? – попита Клара.

– Благослови, Господи – задекламира Габри и другите почнаха да му пригласят, – този свещен хляб и нас, твоите раби.

Питър избухна в смях и по брадичката му потече уиски:

– И насърчи ни да дадем на гладните – продължи вместо Габри, като се вгледа във веселите сини очи на съпругата си.

– Амин – изрекоха всички в един глас, включително Клара, която също се разсмя.

– Произнесла си молитвата за благославяне на храната – изненада се Питър.

– Вече си мислех, че никога повече няма да вечерям.

Всички прихнаха да се смеят. Дори мосю Беливо избухна в гръмогласен гърлен смях и започна да бърше очите си.

– Появата на Рут със сигурност бе достоен завършек на сеанса – призна Клара, след като се овладя.

– Така или иначе, не мисля, че щеше да е успешен – обади се Жана.

– Защо? – попита Питър, любопитен да чуе оправданието ѝ.

– Боя се, че това място е твърде щастливо – обясни Жана, като се обърна към Оливие. – Заподозрях го още като влязох.

– По дяволите! Трябва да се направи нещо по въпроса.

– Защо тогава се съгласихте да направите сеанс? – попита Питър, сигурен, че сега вече ще я разобличи.

– Идеята не беше моя. Надявах се да прекарам вечерта с порция хубава паста и стари броеве на списание „Селски живот“. Наоколо няма лоши духове. – Погледна Питър в очите и усмивката ѝ помръкна.

– Освен един – обади се мосю Беливо.

Питър отмести очи от Жана и погледна към бакалина. Очакваше той да е насочил кривия си показалец обвинително към него. Но мосю Беливо гледаше замислено през прозореца.

– Какво искате да кажете? – попита Жана. Проследи погледа му, но през дантелената завеса и старото матово стъкло видя само топлите светлини на селските къщи.

– Там, горе – кимна Беливо. – Над селото. Няма да го видите, ако не знаете какво търсите.

Клара не погледна натам. Знаеше какво има предвид бакалинът и мислено го помоли да спре дотук.

– Но е там – продължи мъжът. – Ако погледнете към онзи хълм над селото, ще видите място, по-мрачно от всяко друго.

– Какво място? – попита Жана.

– Зло.

Стаята утихна. Дори огънят като че ли спря да пращи.

Жана отиде до прозореца и се загледа навън, над покривите на уютното селце. След малко успя да го различи на светлините на Трите бора – едно по-тъмно петно, което се открояваше в нощта.

– Имението „Хадли“ – прошепна Мадлен.

Жана се обърна към събралите се хора, които вече не си почиваха безгрижно, а изглеждаха плахи и изнервени. Мирна взе чашата си и отпи глътка уиски.

– Защо казвате, че е зло? – попита Жана. – Това е сериозно обвинение. Както за човек, така и за място.

– Там се случват лоши неща – отговори простичко Беливо и се обърна към останалите за потвърждение.

– Прав е – обади се Габри и хвана ръката на Оливие. После се обърна към семейство Мороу: – Да разкажа ли повече?

Клара погледна Питър, а той сви рамене. В момента имението „Хадли“ бе изоставено. От месеци никой не живееше там. Но Питър знаеше, че къщата не е празна. Най-малкото той самият бе оставил частица от себе си в нея. Не ръка, крак или носа си, слава богу. Беше се лишил от неща, които бяха безплътни, но имаха огромна тежест. Оставил бе там надеждата и доверчивостта си. Оставил бе вярата си. Изгубил бе и малкото, което бе имал. Там.

Питър Мороу знаеше, че имението „Хадли“ е прокълнато. То крадеше неща. Животи. И приятели. Души и вяра. Откраднало бе най-добрия му приятел – Бен Хадли. Чудовищната постройка на хълма връщаше само скръб.

Жана Шове се върна грациозно до камината и придърпа стола си по-близо, така че най-сетне да се присъедини към кръга. Опря лакти на хилавите си колене и се наведе напред. За първи път тази вечер Клара видя в очите ѝ пламък.

Всички насочиха вниманието си към художничката, която си пое дълбоко въздух. Проклятието на онази къща я преследваше още от идването ѝ в Трите бора преди повече от двайсет години, когато току-що се бе омъжила за Питър. Преследваше я и за малко да ѝ отнеме живота.

– Там бяха извършени убийство и отвличане. Както и опит за убийство. А по едно време в къщата живееха убийци.

Изненада се колко далечни ѝ звучаха тези събития.

Жана кимна и се обърна към бавно тлеещите въгленчета в камината.

– Баланс – изрече след малко. – Звучи логично. – Седна по-изправена, сякаш премина в друг режим. – Още щом пристигнах в Трите бора, го почувствах. Усещам го и сега, в този момент.

Мосю Беливо хвана ръката на Мадлен. Питър и Клара се притиснаха един към друг. Оливие, Габри и Мирна се примъкнаха по-близо. Художничката затвори очи и се опита да долови злото, което усещаше Жана. Но почувства само...

– Спокойствие – усмихна се леко гостенката. – От момента, в който пристигнах, усетих голяма доброта тук. Влязох в църквицата, мисля, че се казва „Свети Тома“, още преди да се настаня в пансиона, и поседях тихо. Почувствах само мир и задоволство. Това е старо село със стара душа. Четох плочите на стените на църквата и разгледах зацапаните стъкла. Мястото познава печал, хора, които са били убити преди отредения им час, катастрофи, войни, болести. Трите бора не е застраховано срещу тези неща. Но вие явно ги приемате като част от живота и не се вглъбявате в мъката. Тези убийства, за които говорите... познавахте ли жертвите?

Всички кимнаха.

– И все пак не изглеждате печални или парализирани от ужасното събитие. Изглеждате щастливи и в мир със себе си. Знаете ли защо?

Местните се загледаха втренчено в огъня, в чашите си, в пода. Как да опишат щастието? Удовлетворението от живота?

– Освобождаваме се – каза след известно време Мирна.

– Освобождавате се. – Жана кимна. – Но... – Замълча и погледна Мирна право в очите. Не предизвикателно. По-скоро умолително, сякаш я молеше да разбере онова, което ще каже. – Къде отива?

– Кое къде отива? – попита Габри след минута мълчание.

– Нашата мъка – прошепна Мирна. – Тя трябва да отиде някъде.

– Точно така. – Жана ѝ се усмихна като на особено надарена ученичка. – Ние сме енергия. Мозъкът и сърцето функционират чрез импулси. Организмът ни се зарежда от храната, която се трансформира в енергия: калориите. Това – вдигна ръце и потупа хилавото си тяло – е най-невероятната фабрика и тя произвежда енергия. Но ние сме също така емоционални и духовни същества и това също е енергия. Аура, вибрации, както искате го наречете. Когато се разгневиш – обърна се към Питър, – усещаш ли как се разтреперваш?

– Аз не се гневя – заяви Питър и срещна очите ѝ с хладен поглед. Беше му писнало вече от врели-некипели.

– Сега си разгневен, чувствам го. Всички го усещаме.

Обърна се към другите, които не коментираха думите ѝ от лоялност към приятеля си. Но съзнаваха, че има право. Усещаха гнева. Питър направо го излъчваше.

Художникът се почувства измамен от тази шаманка и предаден от собственото си тяло.

– Това е естествена реакция – продължи Жана. – Тялото изпитва силна емоция и изпраща сигнали.

– Вярно е – потвърди Габри, като погледна виновно Питър. – Усещам, че си ядосан, както и че останалите се чувстват неловко. По-рано тук имаше щастие. Всички бяха спокойни. Не беше необходимо някой да ми казва. Когато влезеш в стая, пълна с хора, не го ли усещаш веднага? Можеш да разбереш дали са радостни, или са напрегнати.

Габри се огледа и всички кимнаха, дори Беливо.

– В магазина бързо се научаваш да преценяваш хората. Дали са в лошо настроение, разстроени или опасни.

– Опасни? В Трите бора? – изненада се Мадлен.

– Non, c’est vrai[11] – призна бакалинът. – Никога не се е случвало. Но все пак съм нащрек, за всеки случай. Мога да разбера още щом влязат.

– Защото разчиташ езика на тялото – възрази Питър. – А не енергията им. – Вдигна ръце и ги разтресе подигравателно, сякаш треперят.

Мосю Беливо замълча.

– Не ви карам да вярвате – каза Жана. – Повечето хора не вярват. – Усмихна се на Питър по начин, който той възприе за снизходителен. – Всяко действие има последствия – добави неочаквано. – Ако извадим лошата енергия навън, какво ще ни се върне? Елементарно е.

Питър огледа лицата на събралите се. Всички слушаха съсредоточено, сякаш вярваха в тези глупости.

– Спомена за баланс – каза Мирна.

– Точно така. Природата е баланс. Действие и противодействие. Живот и смърт. Всичко е балансирано. Логично е, че имението „Хадли“ е близо до Трите бора. Те взаимно се уравновесяват.

– Какво искате да кажете? – попита Мадлен.

– Иска да каже, че имението „Хадли“ е нашата противоположност. Ако ние сме светлина, то е мрак – отговори Мирна.

– Трите бора е щастливо място, защото сте се освободили от мъката. Но тя не е отишла далеч. Събрала се е на хълма. В имението „Хадли“.

Сега Питър го почувства. Косъмчетата на ръцете му настръхнаха. Всичко, от което се бе отърсил, беше оставило своя белег. И бе отлетяло направо в имението. То беше пълно със страховете им, скърбите им, гнева им.

– Защо не направим сеанс там? – обади се мосю Беливо.

Всички се обърнаха бавно и се втренчиха в него смаяно, сякаш камината бе проговорила и бе казала някаква страшна небивалица.

– Не знам... – измънка Габри и нервно се размърда на стола.

Инстинктивно се обърна към Клара. Без да го е искала, тя се бе превърнала във водач на компанията им. Дребничка, на средна възраст и леко пухкава, художничката бе рядка комбинация: едновременно разумна и чувствителна. Сега тя стана, взе шепа кашу и онова, което бе останало от уискито ѝ, и отиде до прозореца. Повечето лампи край площада бяха изгасени. Трите бора спеше. След като наблюдава няколко минути спокойствието отвън, премести поглед към черното петно на хълма. Постоя така, като отпиваше и дъвчеше. Размишляваше.

Възможно ли бе имението „Хадли“ да е изпълнено с гнева и мъката им? Затова ли привличаше убийци? И духове.

– Мисля, че трябва да го направим – заяви след малко.

– Ох, за бога... – измърмори Питър.

Клара отново погледна за момент през прозореца.

Време бе да усмирят злото.