Жестокият месец

ГЛАВА ШЕСТА

Мосю Беливо отвори вратата на колата за Мадлен.

– Сигурна ли си, че не искаш да те закарам у вас?

– Няма нужда, ще се справя. Нервите ми почват да се успокояват – излъга тя. Пулсът ѝ бе ускорен и се чувстваше уморена. – Достатъчно е, че ме доведе безаварийно до колата ми. Предпази ме от мечките.

Бакалинът я хвана за ръката. Кожата му бе като оризова хартия – суха и напукана, но имаше здрав захват.

– Те не нападат. Опасни са само ако застанеш между мече и майка му. Гледай да не го правиш.

– Ще го запомня. Да не дразня мечките. Сигурен ли си?

Беливо се засмя. Мадлен харесваше смеха му. Харесваше този човек. Запита се дали някога ще събере смелост да му признае тайната си. Би ѝ донесло облекчение. Отвори уста, но пак я затвори. Бакалинът излъчваше такава тъга. Такава добрина. Мадлен не можеше да си позволи да му я отнеме. Още не.

– Ще дойдеш ли до нас за едно кафе? Този път специално ще се погрижа да е безкофеиново.

Мадлен дръпна леко ръката си от неговата.

– Трябва да се прибирам. Денят беше прекрасен. – Наведе се и го целуна по бузата.

– Въпреки че не се появиха духове – с малко съжаление добави Беливо.

Изчака, докато светлините ѝ се отдалечиха по улица „Мулен“, сетне покрай имението „Хадли“, а накрая съвсем изчезнаха. После се обърна и тръгна към къщи. В походката му имаше нова, едва забележима лекота. Малка искрица се бе събудила у него – нещо, което си бе мислил, че е погребал заедно с жена си.

Мирна пъхна няколко цепеници в печката и затвори вратичката от ковано желязо. Тръгна предпазливо през стаята, като гасеше лампите. Тътреше по навик краката си от килимче на килимче като плувец, който се прехвърля от едно островче на друго. Голямото помещение с тухлени стени и дебели греди на тавана постепенно потъна в сумрак. Остана да свети само лампата до голямото подканващо легло. Мирна остави чашата с топъл шоколад и кутията с какаови бисквити на старата дървена маса и взе книгата, която четеше. Нгайо Марш[12]. Постоянно препрочиташе класиците. За щастие, в антикварната ѝ книжарница имаше неограничен запас от такива. Мирна беше най-добрият си клиент. Освен Клара, която купуваше стари детективски романи. Сложи си грейка с топла вода на краката, зави се с юрганчето и отвори книгата. След малко, докато пийваше шоколад и хапваше бисквити, осъзна, че вече десет минути чете една и съща страница.

Мислите ѝ бяха другаде. Сякаш засмукани от мрачното петно между светлините на Трите бора и звездите.

Одил пъхна диска в уредбата и си сложи слушалките.

С нетърпение бе чакала този момент. Шест дни копнееше за него и с напредването на седмицата копнежът ѝ се засилваше. Не че не харесваше ежедневието си. Дори се удивляваше какъв голям късмет има. Фактът, че Жил прояви интерес към нея, когато бракът му забуксува, още я изненадваше. Харесваше го още в гимназията. Но когато най-сетне събра куража да го покани на бала, получи отказ. Все пак той не я отряза по най-бруталния начин. Някои момчета бяха жестоки, особено към момичета като Одил. Жил не беше. Винаги се усмихваше и я поздравяваше по коридорите, дори когато приятелите му бяха наблизо.

Одил го обожаваше тогава, обожаваше го и сега.

И все пак всяка седмица копнееше за този момент. В петък Жил си лягаше рано и тя отиваше в скромната им дневна в Сан Реми.

Първите ноти на първата песен прозвучаха в ушите ѝ, тя отпусна рамене и усети как се освобождава от напрежението. Музиката почти приспиваше бдителността ѝ. Избавяше я от необходимостта да следи всяка дума, всяко действие. Затвори очи и отпи голяма глътка червено вино като удавник, който си поема въздух. Бутилката вече бе полупразна и Одил се уплаши да не би да свърши, преди да се е случила магията. Трансформацията.

След няколко минути стоеше права. Със затворени очи излезе насред окичена с цветя сцена. В Осло. Там беше, нали? Няма значение.

Изтъкнатата публика – хора с вратовръзки, фракове и вечерни рокли – беше на крака. Ръкопляскаше. Не. Плачеше.

Одил спря по средата, за да благодари за овациите. Постави ръка на гърдите си и направи лек реверанс – жест на огромна скромност и достойнство.

Кралят, и той просълзен, я награди с копринен церемониален колан.

– За мен е огромно удоволствие, мадам Монман, да ви връча Нобеловата награда за поезия.

Тази вечер обаче силните аплодисменти не я трогнаха, не я обгърнаха и не я защитиха от подозрението, че околните са открили що за жалка дребна душица е тя. Не я предпазиха от неуспешните опити да се адаптира в свят, където всички освен нея знаят правилата.

Но Одил бе наясно с нещо, което никой друг не знаеше. Нейната малка тайна. Всички онези хора, присъствали на сеанса, се страхуваха от зли духове, но чудовището не бе от отвъдния свят, а от този.

Одил Монман знаеше кой е злодеят.

Когато Мадлен се прибра, Хейзъл изглеждаше разсеяна.

– Не можах да заспя – каза и наля по чаша чай. – Сигурно защото се вълнувам, че Софи се прибира.

Мадлен разбърка чая си и кимна. Хейзъл винаги бе малко неспокойна, когато Софи си идваше. Появата ѝ смущаваше спокойния им живот. И не защото беше голяма купонджийка или пък вдигаше много шум. Не, причината беше друга. В уютния им дом изведнъж се появяваше напрежение.

– Занесох храна на горката мадам Белоус.

– Как е тя? – попита Мад.

– По-добре, но още я боли.

– Знаеш, че би трябвало мъжът и децата ѝ да се грижат за нея.

– Да, но не го правят.

Понякога Хейзъл се изненадваше от суровостта, която виждаше у Мадлен. Сякаш не ѝ пукаше за хората.

– Ти си добър човек. Дано поне едно „благодаря“ да ти е казала.

– Бог ще ме възнагради – заяви Хейзъл и театрално вдигна ръка към челото си.

Двете се засмяха. Едно от многото неща, които Мад харесваше у Хейзъл, бе добротата ѝ. Както и факта, че не се взема много на сериозно.

– Ще правим още един сеанс – обяви Мадлен, топна бисквитка в чая си и лапна наквасената тестена маса. – В неделя вечерта.

– Да не би духовете да се оказаха твърде много, за да се справите с тях на един сеанс? На смени ли ги разделихте?

– Прекалено малко са. Медиумката обясни, че бистрото е твърде щастливо място.

– А дали не е казала „гейско“[13]?

– Възможно е – усмихна се Мад. Знаеше, че Хейзъл и Габри са добри приятели и от години работят заедно в женското дружество към англиканската църква. – Така или иначе, в бистрото няма духове. Затова ще отидем в имението „Хадли“.

Мад наблюдаваше приятелката си. Хейзъл се ококори и след малко попита:

– Сигурни ли сте, че е разумно?

– Влизал ли си тук? – извика Клара от ателието си.

Питър се вцепени, докато подаваше кучешка бисквита на Люси. Животното замаха още по-енергично с опашка, втренчено в лакомството, сякаш можеше да го премести със силата на желанието си. Ако ставаше така, вратата на хладилника щеше да е постоянно отворена.

Клара надникна от вратата на ателието. На лицето ѝ се четеше само любопитство, но Питър имаше чувството, че тя го обвинява. Опита се да измисли оправдание, но знаеше, че не може да я излъже. Поне за това.

– Влязох, докато беше на сеанса. Имаш ли нещо против?

– Дали имам против? Поласкана съм. Нещо ти трябваше ли?

Дали да каже, че му е трябвало малко кадмиево жълто? Четка номер четири? Линийка?

– Да. – Прегърна я през кръста с дълга ръка. – Трябваше да видя картината ти. Извинявай. Май беше по-добре да изчакам да се върнеш и да те попитам дали може. – Очакваше реакцията ѝ с трепет и свито сърце.

Клара го погледна и се усмихна:

– Наистина ли си искал да я видиш? Това е прекрасно!

Питър потрепери.

– Хайде, ела. – Клара го хвана за ръка и го заведе при онова нещо по средата на стаята. – Кажи ми какво мислиш.

Творбата ѝ бе толкова красива, че го болеше да я гледа. Да. Точно така. Болката, която усещаше, не идваше отвътре, не. А извън него.

– Невероятна е, Клара. – Хвана я за ръката и я погледна в ясните сини очи. –Най-красивото нещо, което си правила. Адски се гордея с теб.

Клара отвори уста, но не успя да издаде звук. През целия си живот като творец бе чакала Питър да разбере, да „схване“ някоя от творбите ѝ. Да види нещо повече от платно, изрисувано с бои. Да почувства изкуството ѝ. Знаеше, че не трябва да му отдава чак такова значение; че това е слабост. Че приятелите ѝ, които се занимават с изкуство, включително Питър, казват, че трябва да твориш заради себе си и да не се интересуваш какво мислят другите.

И тя не се интересуваше от ничие мнение – освен на този мъж. Искаше човекът, който споделя душата ѝ, да споделя и художествените ѝ виждания. Поне веднъж. Само веднъж. Ето че сега се случваше. И, о, блаженство, с картината, която бе най-важна за нея. Онази, която само след броени дни щеше да покаже на най-влиятелния галерист в Квебек. Картината, в която бе вложила целия си талант.

– Обаче дали това е подходящата комбинация на цветовете? – Питър се наведе над платното, после се дръпна назад, без да я погледне. – Е, предполагам, че е. Ти знаеш какво правиш. – Целуна я и ѝ прошепна на ухо: – Браво!

И излезе.

Клара се върна пред статива и се втренчи в картината. Питър беше един от най-уважаваните и успешни художници в Канада. Може би имаше право. Картината ѝ изглеждаше добре, но все пак...

– Какво правиш? – попита Оливие.

Беше посред нощ и двамата с Габри стояха насред дневната на пансиона. Бяха си легнали, но Оливие се събуди и когато опипа другата половина на леглото, установи, че е празна. Сега стегна колана на копринения си халат и погледна партньора си със сънени очи.

Габри – по намачкана пижама и чехли – държеше кроасан и като че ли смяташе да го разходи из дневната.

– Прогонвам злите духове, които може да са ме последвали вкъщи след сеанса – обясни.

– С кроасан?

– Ами като нямаме обреден хляб... Не намерих нещо по-подходящо. А и нали полумесецът е символ на исляма.

Оливие редовно се изненадваше от хрумванията на Габри. От неочакваната му мъдрост и от дълбоката му глупост. Поклати глава и се върна в леглото, сигурен, че на заранта и злите духове, и кроасаните ще са изчезнали.