Жестокият месец

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ПЕТА

– Много ми харесва как сте преобразили мястото – заяви Оливие, докато подреждаше салфетки и чинии в бившата гара. Тъкмо оставяше купичка супа на шкафчето, при списъка със заподозрените, когато с радост забеляза, че името му не е сред тях, и с още по-голяма – че това на Габри е. Чакай само да му каже! Щеше да се побърка от страх.

По средата на масата имаше гореща пилешка яхния с кнедли.

Главният инспектор се бе отбил в бистрото, за да помоли Оливие да донесе обяд.

– Как е мосю Беливо? – попита ресторантьорът. Беше видял Гамаш да идва от къщата на бакалина.

– Бил е и по-добре, предполагам.

– И по-зле. Спомням си колко скърби след смъртта на Жинет. Добре, че бяха Хейзъл и Мадлен. Те му помогнаха да се съвземе. Канеха го по всякакви поводи, особено на важни дни като Коледа. Спасиха му живота.

Гамаш се питаше дали и Беливо им бе толкова благодарен. Замисли се също за Хейзъл, останала съвсем сама, и дали в крайна сметка двамата ще се сближат.

Малко след като главният инспектор бе влязъл в оперативната зала, Бовоар се бе върнал от претърсването на дома на Хейзъл. Минути по-късно дойде и Лакост от Монреал и всички се събраха около масата. Оперативката бе в разгара си, когато Оливие донесе обяда.

Ресторантьорът нарочно се замота по-дълго, но те не казваха нищо интересно. Накрая Бовоар любезно го изпрати до вратата и затвори след него. Оливие се облегна за момент на студения метал, но не чу нищо отвътре.

Нямаше и какво толкова да чуе освен дрънкане на чинии, докато полицаите си сипваха супа с червена леща, къри и ябълка и ароматна яхния с големи парчета месо, и отваряне на безалкохолни напитки. Гамаш си взе бира.

– Докладвайте.

– Намерихме ефедрин – съобщи Бовоар и постави шишенцето на масата. – Снехме отпечатъци и ги пратихме в Монреал.

Вече бе информирал Гамаш, но сега разказа за претърсването на останалите членове на екипа.

– Софи Смит отрича, че е неин, но това се очакваше. Преди това призна, че е имала силни, може би маниакални чувства към Мадлен. И е лъжкиня. От самото начало се съмнявах, че глезенът ѝ е изкълчен, и наистина, когато ѝ се наложи, започна да стъпва на него съвсем добре. Да бяхте видели лицето на майка ѝ.

– Ядоса се, че дъщеря ѝ се е преструвала? – попита Лемио.

– Ох, как може да си толкова глупав? – присмя му се Никол и той я погледна на кръв.

– Полицай Никол, предупреждавам те – сряза я Гамаш.

– Не се ядоса – заяви младата полицайка. – Как е възможно да се роди такъв като теб? – обърна се към Лемио, който стисна гневно края на масата. – Хейзъл Смит се втрещи, когато открихме ефедрин в чантата на дъщеря ѝ –изрече бавно в лицето му. – Това е разследване на убийство. Не лекарски кабинет. Само на пълен кретен може да му дреме за един шибан глезен.

– Прекаляваш. Веднага при мен! – не издържа Гамаш. Стана и тръгна към вратата, като взе шишенцето с ефедрин.

Никол улови погледа на Лемио и кимна по посока на шефа.

– Има предвид теб, малоумнико.

Лемио понечи да стане.

– Полицай Никол! – извика строго Гамаш.

Младата полицайка се усмихна подигравателно на Лемио и стана, като прошепна „некадърник“, преди да се отдалечи.

– Какво има, господин инспектор? – попита, когато отиде при Гамаш. Сега, когато бяха само двамата, цялата ѝ дързост бе изчезнала.

– Прекаляваш. Трябва да си ходиш.

– Уволнявате ли ме?

– Още не. Изпращам те в Кингстън. Ще проучиш всичко за Софи Смит в университета „Куинс“.

– В Кингстън ли? Но дотам е половин ден път. Ще стигна чак вечерта.

– Даже по-късно. Когато минаваш през Монреал, остави това в лабораторията. Искам резултатите утре.

Никол го погледна мрачно.

– Мисля, че допускате грешка, господин главен инспектор – изрече тихо.

Гамаш я погледна в очите. Когато заговори, гласът му бе все така спокоен и равен, но пак накара Никол да направи половин крачка назад.

– Знам какво правя. Тръгвай. Веднага.

Изчака на вратата, докато тя се отдалечи. Тромава както винаги, Никол мина по моста и изрита един камък в реката.

Гамаш се върна на масата. Атмосферата му се стори по-лека без Никол. Лемио изглеждаше по-спокоен.

Оливие бе донесъл също браунита и сладки с фурми. Докато хапваха десерта и пиеха кафе, полицаите изслушаха историята на мосю Беливо.

– Отишъл е там да умре? – измърмори Лакост и остави сладката си. – Колко тъжно.

Тъжно. Пак тази дума, замисли се Гамаш. Горкият тъжен мосю Беливо. Но изведнъж се замисли не за уморения стар бакалин, а за малката червеношийка. Пищяща от страх. Загинала, защото е търсила сродна душа.

Лакост докладва за ходенето си в Монреал.

– Секретарката на гимназията ми даде някои неща. – Постави на масата две папки. – Данни за училищния успех на Мадлен и Хейзъл. Още не съм ги прегледала. Изглежда, Мадлен е била жива легенда в училище.

Бовоар посегна към папките. Лакост отново се наведе под масата и извади още нещо.

– Опитах се да се отърва от тези, но тя ми даде и тях. – Остави на масата училищните годишници и пак посегна към браунито. Беше ароматно и домашно приготвено, с дебела пухкава глазура.

– Говори ли с бившия мъж на Мадлен? – попита Гамаш.

– Франсоа Фавро не помогна много. Идеята за развода била на Мадлен, но той призна, че сам я е подтикнал към това с поведението си. Каза също, че все още я обича, но животът с нея бил като живот в опасна близост до слънцето. Красив, но опасен.

Всички се умълчаха: хапваха и мислеха. Лакост се замисли за жената, убита заради прекаления си успех; Лемио – за проклетата Никол; Бовоар – за Софи, която по всяка вероятност бе убила жената, която е обичала; а Арман Гамаш – за Икар[61].

Бовоар шофираше. Гамаш гледаше през прозореца и се опитваше да не обръща внимание на дупките, коловозите и рововете по пътя. В тях можеха да се поберат цели цивилизации.

Отново се замисли за разследването.

Софи Смит притежаваше ефедрин. Беше отишла на втория сеанс, но на първия – не, което можеше да обясни защо убийството е извършено тогава. Признала бе и за силните си чувства към Мадлен. Имаше и още нещо. Когато Клара му го каза, не направи впечатление на Гамаш, но сега то също хвърляше вината върху Софи. Въпросът, който го интересуваше, бе как ефедринът е сложен в храната на Мадлен. Според Клара Софи бе побързала да седне до мосю Беливо. Но така бе седнала също до Мадлен. Нарочно бе заела стола между тях.

Защо?

Имаше две възможни причини. Толкова е ревнувала, че е застанала между тях. Буквално. Или е искала да сипе ефедрин на Мадлен.

Или и двете.

Момичето имаше и мотив, и възможност.

След обяда Гамаш изпрати патрулна кола да наблюдава къщата на семейство Смит, но не смяташе да предприема нищо, преди да получи доказателство, че шишенцето е на Софи. На заранта щеше да има арест.

Дотогава трябваше да си отговори на още въпроси.

Погледна часовника си.

– Първото издание на вестника ще пристигне до час – отбеляза Бовоар. – Мосю Беливо ще ни запази един брой.

– Merci.

– Радвам се, че отпратихте Никол. Така ще е по-лесно. – След като началникът не отговори, Бовоар продължи: – Така и не сте ми казвали какво се случи, след като осъзнахте какво прави Арно. Някои подробности се чуха в съда, но знам, че има още.

Гамаш гледаше преминаващия край прозореца пейзаж. Дърветата започваха да се събуждат. Почувства се, сякаш става свидетел на момента, в който се заражда животът.

– Беше свикан спешен съвет – заговори.

Вече не виждаше чудото на новия живот, а студената заседателна зала в главното управление на полицията. Членовете на ръководството идваха един по един. Никой освен него и Бребьоф не знаеше какво става. Пиер Арно се усмихваше безгрижно. Приказваше си с комисар Франкьор, седнал до него, и двамата се засмяха.

– Изгасих лампите и започнах да прожектирам снимки на стената. Снимки на момчета от училищни дневници. После снимки на същите младежи мъртви. Един след друг. Прочетох показанията на свидетели и докладите от лабораторията. Всички бяха като сащисани. Не можеха да разберат какво става. После един по един млъкнаха. Освен Франкьор и Арно.

Видял бе онези сини очи, студени като стъклени мъниста. Усетил бе как Арно трескаво осмисля всички факти и търси начин да ги оспори. Отначало се държеше спокойно, уверен в преимуществото си, сигурен, че никой не може да го пипне. Но с напредването на заседанието стана неспокоен, потаен.

Гамаш се бе подготвил добре. Работеше по случая от близо година – без много шум, в свободното си време и в празничните дни. Погрижил се бе всеки път за бягство, който Арно би могъл да използва, да е преграден, затворен и надеждно заключен.

Знаеше, че има право само на един изстрел – днешното заседание. Ако Арно си тръгнеше безпрепятствено, той и мнозина други, включително Бребьоф, бяха обречени.

Фактите бяха на негова страна, но знаеше, че Пиер Арно може да използва едно мощно оръжие. Лоялността. Служителите в управлението бяха готови по-скоро да умрат, отколкото да изменят на колегите си и полицията. Арно изискваше безпрекословна вярност.

И победи.

Изправен пред фактите, той призна вината си в подтикване към убийства и дори в самото им извършване. Но убеди съвета в името на високия му чин и дългите години служба той и другите двама полицаи, замесени в престъпленията, да не бъдат арестувани. Още не. Обеща, че щели да сложат в ред нещата си, да се сбогуват с близките си и после да отидат в ловната хижа на Арно в района на Абитиби. Там щели да се самоубият.

Така щели да избегнат позорния процес. Да спестят на полицията публичното унижение.

Гамаш категорично се противопостави на тази лудост. Но съветът, който се страхуваше от Арно и от общественото мнение, се наложи.

Пиер Арно си тръгна свободен. Не за дълго. Но човек като него можеше да причини много пакости за кратко време.

– И тогава поехме онова разследване в Бе де Мутон, нали? – попита Бовоар.

– Да, възможно най-далеч от Монреал.

Гамаш бе изпратил Рен-Мари в провинцията и беше помолил приятеля си Марк Бро от монреалската полиция да постави охрана на децата му. Самият той взе самолет от град Квебек до Бе Комо, после за Наташкуан, Харингтън Харбър и накрая пристигна в рибарското селце Бе де Мутон. Отиде да търси убиец, а намери себе си. В едно мизерно ресторантче на скалистия бряг. Вътре миришеше на риба, сурова и пържена, и един опърпан, обрулен рибар, сякаш самият той одялан от груба скала, седнал сам в едно сепаре, го погледна и му се усмихна с такава неочаквана лъчезарност, че детективът веднага разбра какво трябва да направи.

– Тогава се върнахте в Монреал – каза Бовоар. – И неочаквано всички вестници започнаха да пишат за Арно и двамата му съучастници.

Каква ирония наистина, помисли си Гамаш и се опита да не поглежда отново към часовника си.

Гамаш отиде в Абитиби, за да предотврати самоубийството. През целия път обратно другите двама полицаи, пияни и в истерия от облекчение, плакаха. Арно – не. Седя изпънат между тях и през цялото време гледа Гамаш в огледалото за обратно виждане.

Още с влизането си в хижата бе осъзнал, че Арно не възнамерява да се самоубие. Другите – да. Но не и Арно. В продължение на четири часа в развихрилата се снежна буря Гамаш търпя този поглед.

В медиите го възпяха като герой, но той знаеше, че не е такъв. Истинският герой никога не би се поколебал. Истинският герой нямаше да избяга.

– Каква беше реакцията, когато се появихте с Арно и другите двама? – попита Бовоар.

– Развълнувано посрещане, както може да се очаква – усмихна се Гамаш. – Членовете на съвета направо побесняха. Бях пренебрегнал волята им. Обвиниха ме в нелоялност и бяха прави.

– Зависи към какво са очаквали да сте лоялен.

– Попречих на виновниците да се самоубият. Майките заслужаваха нещо повече от мълчание – заговори отново Гамаш след кратка пауза. – Старата индианка, която бях срещнал, и другите като нея заслужаваха публично извинение, обяснение и обещание, че това никога няма да се повтори. Някой трябваше да излезе и да поеме вината за станалото с децата им.

Като повечето служители на квебекската полиция Бовоар бе изпитал отвращение и срам, когато чу за деянията на Арно. Но Арман Гамаш изми позора им, доказа, че не всички полицаи са злодеи. Голямото мнозинство от служителите с различни чинове застанаха твърдо и безпрекословно зад него. Както и повечето вестници.

Но не всички.

Някои обвиниха шефа му в конфликт на интереси, пишеха, че имал лични сметки за уреждане с Арно. Дори намекваха, че самият той бил един от убийците, решил да натопи ползващия се с голяма популярност комисар.

Сега отново хвърляха същите обвинения.

– Колко поддръжници на Арно са останали в службата? – попита Бовоар с делови тон. Не водеше непринуден разговор. Събираше тактическа информация.

– Не искам да се замесваш.

– Не ми дреме.

Жан Ги Бовоар никога не бе държал такъв тон на началника си, така че сега и двамата останаха като втрещени.

Бовоар спря встрани от пътя.

– Как не ви е срам? Писна ми да се държите с мен като с дете. Знам, че сте с по-висок чин. Знам, че сте по-стар и по-опитен. Ето, доволен ли сте? Но е крайно време да ми позволите да застана до вас. Престанете да ме бутате все отзад. Престанете.

Удари по волана с такава сила, че едва не го счупи, а ръцете си натърти почти до кокал. От очите му потекоха сълзи на ужас. От болка, опита се да си внуши, само от болка.

Но клетката в дълбините на съзнанието му беше празна. Не бе погребана достатъчно дълбоко. Любовта му към Гамаш се беше освободила и сега го разкъсваше.

– Слизай – прошепна Гамаш.

Бовоар непохватно се заигра със закопчалката на колана и когато най-сетне я отвори, се измъкна на черния път. Наоколо бе пусто. Дъждът беше спрял и слънцето се мъчеше да пробие, както той самият се опитваше да намери себе си.

Гамаш застана твърдо до него.

– Майната ти – изкрещя Бовоар с все сила.

Искаше да зареве. Да стисне юмруци, да започне да удря нещо или някого и да крещи. Вместо това заплака. Размаха ръце и започна да раздава удари на сляпо. Не знаеше колко продължи това, но постепенно дойде на себе си. Първо видя светлина, после чу птиците, долови аромата на влажна гора. Бавно сетивата му се пробудиха, сякаш се раждаше повторно. И до него стоеше Гамаш. Не беше мръднал. Не се бе опитал да го усмири, да го спре. Да го успокои. Просто го бе оставил да плаче и да размахва ръце.

– Искам само... – започна Бовоар, но замълча.

– Какво искаш? – тихо попита Гамаш. Слънцето бе зад него и по-младият мъж го виждаше само като силует.

– Искам да ми имате доверие.

– Струва ми се, че има още нещо.

Бовоар бе изчерпан, изнемощял, изтощен. Двамата се вгледаха един в друг. По клоните на дърветата висяха водни капчици и блестяха на слънцето.

Гамаш много бавно се приближи до колегата си и протегна ръка. Жан Ги я погледна – голяма и силна. И сякаш наблюдаваше сцената отстрани, видя как неговата собствена ръка се вдига и бавно се отпусна в дланта на другата. Ръката му изглеждаше крехка в тази на началника.

– От момента, в който те видях – гневен и обиден, заточен в хранилището на участъка в Троа ривиер, го знам – заговори Гамаш. – Защо, мислиш, те взех, когато никой друг не те искаше? Защо те направих мой заместник? Да, ти си талантлив детектив. Имаш дарбата да откриваш убийци. Но има и нещо повече. Между нас двамата има връзка. Връзка, която чувствам с всеки член на екипа, но с теб – най-силно. Ти си моят наследник, Жан Ги. Следващият в йерархията. Обичам те като син. И имам нужда от теб.

Носът и очите на Бовоар смъдяха и от гърлото му се изтръгна стон, който бързаше да настигне останалите, вече понесени от вятъра, сякаш емоцията му бе нещо толкова естествено, колкото и дърветата.

Двамата мъже се прегърнаха и Бовоар прошепна в ухото на Гамаш:

– И аз ви обичам.

Разделиха се. Без неловко усещане. Бяха баща и син. И цялата ревност на Бовоар към Даниел изчезна, изпари се.

– Трябва да ми разкажете всичко.

Гамаш още се колебаеше.

– Незнанието няма да ме предпази – настоя Бовоар.

Тогава Арман Гамаш му разказа всичко. Разказа му за Арно, за Франкьор, за Никол. Бовоар го изслуша смаян.