Жестокият месец

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И СЕДМА

За първи път от двайсет и пет години насам Клара Мороу затвори вратата на ателието си. Щяха да идват Оливие и Габри. Арман Гамаш и другият инспектор, Жан Ги Бовоар, тъкмо бяха дошли. Мирна се появи по-рано с овчарски пай и огромна подаръчна кошници с цветя, напъпили клонки и нещо, което приличаше на боне.

– Има подарък за вас – каза на Гамаш.

– Наистина ли? – изненада се инспекторът, като се надяваше Мирна да няма предвид бонето.

Клара покани Жана Шове в хола, където се бяха събрали всички. Гамаш погледна домакинята и се усмихна за благодарност. Тя му отвърна със същото, макар че изглеждаше уморена.

– Добре ли сте? – попита я инспекторът, като взе таблата с напитки от ръцете ѝ и я остави на обичайното ѝ място върху пианото.

– Само малко стресирана. Днес се опитах да рисувам, но Питър беше прав. Ако музата я няма, по-добре да не се напъваш прекалено. За щастие, се разсеях с организирането на вечерята.

Клара обаче изглеждаше, сякаш предпочита да откъсне собствения си крак, вместо да присъства на вечерното парти.

Оливие взе порцелановата купа с домашен пастет от черен дроб от Габри, който по принцип трябваше да го предлага на гостите, но се бе спрял до камината и говореше с Жана.

– Пастет? – предложи на Бовоар, който взе голямо парче франзела и си намаза дебел пласт от лакомството.

– Разбрах, че сте вещица – каза Габри на Жана и всички в стаята замлъкнаха.

– Предпочитам да се наричам уиканка, но да – спокойно отвърна тя.

– Пастет? – попита Оливие, доволен, че може да се скрие зад ордьоврите.

– Благодаря – кимна Жана.

След малко във веселата стая нахълта Рут. Бовоар използва разсейването, за да заговори Жана.

– Полицай Лемио е проверил къде сте учили – каза ѝ, като я дръпна в един ъгъл.

– Така ли? Интересно.

– Да, наистина. Оказва се, че няма такова училище.

– Моля?

– В Монреал няма гимназия „Гарет Джеймс“.

– Невъзможно. Аз съм завършила там.

Жана видимо се притесни, Бовоар обичаше заподозрените точно такива. Изобщо не харесваше тази жена, тази вещица.

– Училището е изгоряло преди двайсет години. Удобно, не мислите ли? – добави и стана, без да ѝ даде шанс да отговори.

– Къде ми е пиячката? – Рут докуцука до пианото. – Исках да дойда по-рано, преди да сте излочили всичко – каза на Гамаш.

Оливие бе доволен, че най-сетне е дошъл някой, по-непохватен от Габри.

– Скрил съм бутилки из цялата къща и ако бъдете любезна с мен, мадам Зардо, ще ви издам къде са някои от тях – заяви главният инспектор и леко се поклони.

Рут се замисли, но явно реши, че ще ѝ коства твърде много главоболия. Грабна една водна чаша и я подаде на домакина:

– Скоч!

– Как е възможно да си поетеса? – възкликна Питър.

– Ще ти кажа как. Не си хабя думите за такива като теб. – Старицата взе чашата и отпи глътка. После се обърна към Гамаш: – Кажете сега защо сте се пропили.

– Това във вестника е пълна лъжа – заяви Бовоар. – Той не пие.

– Какъв вестник? – попита Рут. – А какво е това? – добави, като посочи чашата уиски в ръката на Гамаш.

– Пия за разпускане – отвърна главният инспектор. – А вие?

Поетесата го погледна, но всъщност видя двете новоизлюпени патенца, сгушени на топло във фурната ѝ, в гнездо от кърпи и водни грейки. Беше нахранила Роза и се опита да даде храна на Лилия, но тя не искаше да хапва.

Рут ги бе целунала нежно по меките главички, при което по тънките ѝ стари устни полепна тънък слой пух. Отдавна не бе целувала нещо. Ухаеха на свежо и бяха топли. Лилия наведе глава и леко клъвна ръката ѝ, сякаш също я целуваше. Рут смяташе да тръгне по-рано за Питър и Клара, но изчака патетата да заспят. После взе кухненския таймер, нагласи го на два часа и половина и го пъхна в проядения си от молци пуловер.

Сега отпи голяма глътка шотландско уиски и се замисли. Защо пиеше?

– Пия, за да не полудея – изрече след малко.

– Май няма голяма полза – измърмори Мирна.

На дивана Габри отново бе хванал Жана на тясно:

– Та, с какво се занимават вещиците?

– Габри, би ли сервирал ти този път – каза Оливие и се опита отново да му подаде купата с пастет, но Габри само гребна за себе си и го остави да я държи.

– Лекуваме.

– Мислех си, че правите точно обратното. Няма ли зли вещици?

– Господи, не му позволявай да ни изпрати в Страната на мънчкините[63] – измърмори Оливие на Питър и двамата се отдалечиха.

– Има, но не толкова много, колкото си мислите – усмихна се Жана. – Вещиците са като всички други хора, но с по-развита интуиция.

– Значи не е магия – намеси се Бовоар, който подслушваше, въпреки че се опитваше да не го прави.

– Ние не призоваваме нищо, което вече не съществува. Просто виждаме неща, които другите хора не виждат.

– Като мъртви хора – вметна Габри.

– О, това е елементарно – намеси се Рут, като избута Мирна с лакти и се настани на дивана. – Аз ги виждам постоянно.

– Така ли? – изненада се книжарката.

– Да, и сега виждам – заяви Рут и всички в стаята млъкнаха. Дори Питър и Оливие се върнаха при компанията.

– Къде? – попита Клара. – В къщата ли?

– Най-вече тук.

– Сега ли?

– Ето там – каза Рут и посочи с пръст. Към Гамаш.

– Мъртъв? Той ли е мъртъв? – прошепна Клара.

– Мъртъв ли? Не говорехме ли за мърляви хора? Както и да е.

– Как е възможно тази жена да е поетеса? – попита Питър и заведе Оливие в другия край на стаята, за да му покаже последния си пъзел.

– И така, кой го е извършил? Знаете ли кой е убил Мадлен? – попита Рут. – Или сте твърде зает да бутате рушвети и да пиете, за да си вършите работата?

Бовоар отвори уста да възрази, но Гамаш вдигна ръка, разпознал шегата на поетесата.

– Все още не знаем, но съвсем скоро ще разберем.

Бовоар се изненада, но се опита да не го показва.

– Знаехте ли, че е имала рак? – попита Гамаш.

Всички се спогледаха и кимнаха.

– Но това беше преди години – уточни Мирна.

Главният инспектор изчака малко и реши да зададе въпроса по-ясно:

– Беше ли излекувана, доколкото ви е известно?

Всички отново се спогледаха, този път озадачено, като опит за телепатична връзка между добри приятели.

– Не съм чувал да е имала проблеми – каза Питър.

Никой от другите не възрази. Гамаш и Бовоар се спогледаха. Разговорите се възобновиха и Питър отиде в кухнята, за да провери яденето.

Главният инспектор влезе след него и го завари да бърка агнешка яхния. Взе една франзела и ножа за хляб и ги показа на Питър, който се усмихна благодарно.

Двамата мълчаливо се заеха да приготвят храната, като слушаха разговорите в другата стая.

– Чух, че утре най-сетне ще е хубаво времето – отбеляза след малко домакинът. – Слънчево и топло.

– Април си е такъв, нали? – отговори Гамаш.

Продължи да реже франзелата и да подрежда филийките върху чиста кърпа, постлана в дървена купичка. Повдигна леко кърпата и погледна пирографирания подпис върху дървото. Беше дело на Сандон.

– Непредвидим, това ли искате да кажете? – попита Питър. – Труден месец.

– Днес слънчево и топло, утре сняг – съгласи се Гамаш. – Шекспир говори за „несигурната слава на април“[64].

– Предпочитам Т. С. Елиът: „Април е най-жестокият месец“[65].

– Защо?

– Вижте покосените пролетни цветя. Случва се почти всяка година. Топлината ги подлъгва да се покажат, да цъфнат. Да се отворят. И не само пролетните луковички. Също и пъпките на дърветата. Розите и останалите растения. Всички радостно се подават навън. И изведнъж „бум“! Свирепа снежна буря ги убива.

Гамаш имаше чувството, че вече не говорят само за цветя.

– Как иначе да бъде? – попита инспекторът. – Те трябва да цъфнат, дори да е за съвсем кратко. И пак ще се появят на следващата година.

– Не всички. – Питър се обърна към детектива. От дървената лъжица в ръката му капеше гъст сос. – Някои не успяват да се съвземат. Имахме една прекрасна роза. Преди няколко години тъкмо бе напъпила, когато дойде убийственият мраз и я уби.

– А вдругиден студ свива смъртоносен... – цитира детективът. – И изведнъж захапва го във корена и ей го загинал като мене![66]

Питър трепереше.

– Кой загива, Питър? Клара ли?

– Никой. Аз няма да го позволя.

– Странно как в Канада обичаме да говорим за единственото, което не можем да контролираме. Времето. Не можем нито да спрем убийствения мраз, нито да попречим на цветята да правят това, за което са създадени. По-добре да разцъфтиш, пък дори само за миг, ако това диктува природата ти, отколкото вечно да се криеш.

– Не съм съгласен – възрази Питър, обърна се с гръб към госта си и буквално направи яхнията на пюре.

– Извинявайте, не исках да ви засегна.

– Не сте ме засегнали.

Гамаш занесе хляба на дългата чамова маса, подредена за вечеря, и се върна в хола. Размишляваше за Т. С. Елиът и си каза, че поетът е нарекъл април най-жестокия месец не защото убива цветята и пъпките на дърветата, а защото понякога не го прави. Колко ли мъчително бе за онези, които не разцъфтяваха, когато наоколо кипи от нов живот и надежда?

– Нека да изясним нещата – заяви Оливие.

– Той почти никога не говори така – обясни Габри на Клара. После се обърна към подноса със скариди, които партньорът му се опитваше да му даде за сервиране, и си взе една.

– Великден не е ли християнски празник? – продължи Оливие.

– Християнски е – потвърди Жана.

Дребната невзрачна женица някак бе успяла да се превърне в център на вниманието в стая, пълна със силни личности. Седеше свита в ъгъла на дивана, притисната между страничната облегалка и Мирна, и всички погледи бяха насочени към нея.

– Обаче в древността църковните власти не са знаели точно кога е бил разпнат Христос, затова са избрали дата от календара на езическите ритуали.

– Защо? – поинтересува се Клара.

– В първите години от съществуването си църквата е трябвало да печели нови последователи, за да оцелее. Били са опасни и деликатни времена. За да надделее над езичниците, е приела някои техни празници и ритуали.

– Окадяването с тамян е като ритуала, който ние направихме – съгласи се Мирна. – Когато запалихме сухи билки, за да очистим селото от духове.

Погледна към Клара, която кимна. Но онова бе успокоителен ритуал, пълен с радост, а не мрачното и леко заплашително размахване на църковна кадилница. Художничката никога не бе възприемала двете неща за сходни и се запита какво ли биха казали свещениците за това сравнение. Или вещиците.

– Така е – потвърди Жана. – Същото е с празниците. Понякога наричаме Коледа Юлтайд[67].

– Поне в някои коледни песни – съгласи се Габри.

– И имаме бъдник[68] – изтъкна Оливие.

– Юл е древното название на зимното слънцестоене. Най-дългата нощ в годината. Около двайсет и първи декември. Това е езически празник. Затова в периода на зараждането си църквата решила да сложи Коледа тогава.

– Хайде бе. За да накара вещиците да празнуват Рождество? – изсумтя Рут. – Не се ли мислите за по-важни, отколкото сте в действителност?

– Абсолютно. В течение на столетия църквата изобщо не се интересувала от нас, освен може би като подпалки за клади, както сама знаете.

– Какво искате да кажете? Какво се предполага, че знам?

– Вие многократно описвате древните вярвания. Темата се появява в много от стихотворенията ви.

– Четете прекалено много, Жана д’Арк.

Аз бях обесена, защото сама живеех,

защото имам сини очи и загоряла кожа...

О, да, и заради гърди налети...

Когато демони се търсят,

така избират изкупителните жертви.

Жана изрецитира стихотворението, като внимателно наблюдаваше Рут.

– Да не би и Рут да е вещица? Това ли искате да кажете? – попита Габри.

Набръчканата стара поетеса се наежи, но Жана бързо отвлече вниманието от нея.

– Според философията на уика старите жени съхраняват мъдростта, лековете, древните сказания. Те са пазителките.

– Вярно е, всички се пазят от нея – обяви Габри и останалите прихнаха да се смеят, дори Жана се усмихна.

– В древността повечето хора били езичници и празнували старите празници. Юл и Остара. Пролетното равноденствие. Великден. Вие извършвате ли ритуали? – обърна се Жана към Мирна.

– Случва се. Празнуваме равноденствието и понякога окадяваме. Някакъв миш-маш от индиански и езически ритуали.

– Пълна каша – намеси се Рут. – Била съм на такива изпълнения. Два дни смърдях на изгоряла салвия. Хората в аптеката помислиха, че се друсам.

– Понякога магията действа – каза Мирна на Клара през смях.

– Вечерята! – провикна се Питър от кухнята.

Когато отидоха там, вече бе сложил тенджерите с яхнията и зеленчуците на масичката за сервиране, при чиниите. Клара и Бовоар обиколиха и запалиха свещите, наредени из цялата кухня, и когато всички седнаха, помещението вече беше като затъмнен планетариум, пълен с точкови лампички.

Когато напълниха чиниите с агнешка яхния, овчарски пай, пресен хляб и гладко, пухкаво картофено пюре със зелен фасул, всички се настаниха удобно и се разприказваха за градини, за бурята, за женското дружество към англиканската църква и за състоянието на пътищата.

– Обадих се на Хейзъл да поканя и тях, но ми отказа – съобщи Клара.

– Тя почти винаги отказва – отбеляза Мирна.

– Наистина ли? – попита Оливие. – Не съм забелязал.

– И аз не съм – призна Клара, като си взе още пюре. – Но сега, като се замислям, след смъртта на Мадлен се опитахме да я каним, но тя не искаше и да чуе.

– Има такива хора – каза Мирна. – Винаги са готови да помагат на другите, но не желаят да приемат помощ от никого. Жалко, наистина. Сигурно преживява ужасен период. Не мога да си представя какво ѝ е.

– Какво оправдание измисли, за да не дойде днес? – поинтересува се Оливие.

– Каза, че Софи си е изкълчила глезена – отговори Клара и се намръщи. Всички около масата се разсмяха, а тя обясни на Гамаш: – Откакто я познавам, Софи все е болна или контузена.

– Какво мислите за това? – обърна се детективът към Мирна.

– За Софи ли? От ясно по-ясно. Търси внимание. Ревнува мама и Мадлен... – Осъзна как могат да се изтълкуват думите ѝ и замълча.

– Не се безпокойте – успокои я Гамаш. – Вече се досетихме. Освен това наскоро е свалила килограми.

– Тонове – потвърди Габри. – Но теглото ѝ постоянно варира. Ту отслабне, ту пак надебелее.

– Това наследствено ли е? Теглото на Хейзъл също ли е колебливо?

Останалите отново се спогледаха. Само Рут използва момента да открадне една филийка от чинията на Оливие.

– Хейзъл си е такава, откак я помня – каза Клара.

Гамаш кимна и отпи глътка вино.

– Прекрасна вечеря, Питър. Благодаря. – Вдигна чашата си към домакина, който върна тоста.

– Бях сигурен, че ще има пиле – обади се Оливие. – Не е ли това специалитетът ви за гости тази година?

– Да, но вие не сте гости. Готвим го само за нормални хора.

– Май прекарваш твърде много време в компанията на Рут.

– Всъщност мислехме да направим пиле, но решихме, че сега няма да искаш да ядеш – каза Питър на поетесата. – Покрай твоите бебета.

– Какво искаш да кажеш?

Рут изглеждаше искрено озадачена и Гамаш се почуди дали не е забравила, че патетата ѝ всъщност не са човешки деца.

– Значи нямаш нищо против да ядеш пилешко? – попита Питър. – Дори патица от езерото Брюм? – изненада се. – Мислехме да метнем на скарата една патица.

– Роза и Лилия не са нито кокошки, нито патици – заяви Рут.

– Не са ли? – попита Клара. – А какво са?

– Сигурно са летящи маймуни – подхвърли Габри на Оливие, който изсумтя.

– Канадски гъски.

– Сигурна ли си? Изглеждат доста дребни, особено Лилия – изтъкна Питър.

Всички изведнъж млъкнаха и ако Клара беше по-близо, щеше да го изрита. Вместо това ритна Бовоар. Още един пример за потиснатия гняв на англосаксонците, помисли си младият инспектор. Не можеше да им се вярва.

– И какво? Тя винаги си е била дребничка – не се впечатли поетесата. – Когато се излюпваха, едва излезе от яйцето. Роза беше вече навън и крякаше, но да бяхте видели само как Лилия се мяташе и мърдаше крилца, докато се опитваше да счупи черупката.

– Вие какво направихте? – попита Жана. Беше осветена от свещите като останалите гости, но докато светлината правеше техните лица по-привлекателни, на нейното придаваше демонично изражение с хлътнали тъмни очи и подчертани сенки.

– А вие как мислите? Счупих яйцето. Отворих го достатъчно, за да излезе.

– Спасила си ѝ живота – отбеляза Питър.

– Може би – каза Жана и се облегна назад, при което почти изчезна в мрака.

– Как така „може би“? – наежи се Рут.

– Императорската пеперуда – намеси се Габри.

– Правилно ли чух? – попита Клара. – Императорската пеперуда ли спомена?

– Точно така, при това с причина. – Габри замълча за момент, за да се увери, че всички го слушат внимателно. – Години са необходими, докато яйцето се развие във възрастна пеперуда. В последния стадий гъсеницата се завива в пашкул и там всичките ѝ тъкани се втечняват и превръщат в нещо коренно различно. Преобразява се неузнаваемо. Превръща се в огромна императорска пеперуда. Но не е толкова лесно. За да излезе на бял свят, възрастната пеперуда трябва да разкъса собствения си пашкул. Не всички успяват.

– Ако аз съм там, ще успеят – каза Рут, като отпи глътка уиски.

Габри запази несвойствено за него мълчание.

– Какво? Какво има?

– Трябва сами да се измъкнат от пашкулите. Така заякват крилата и мускулите им. Тъкмо борбата ги прави годни да оцелеят. Без това усилие излизат сакати. Ако помогнеш на императорската пеперуда да излезе, ще я убиеш.

Ръката на Рут застина във въздуха, докато тя поднасяше чашата към устата си. За първи път, откакто я познаваха, старицата отказа пиене. Тропна чашата на масата и течността се разплиска.

– Глупости. Какво разбираш ти от природа.

Настъпи неловко мълчание.

След минута Гамаш се обърна към Мирна:

– Много красива подаръчна кошница. И май казахте, че в нея има нещо за мен?

– Да, има. Но трябва да го откриете сам.

Главният инспектор стана и внимателно разтвори клонките. Там, насред гората, имаше книга. Той я извади и седна.

– „Енциклопедия на магичните места“ – прочете на корицата.

– Последно издание.

– Още вълшебни места ли са намерили? – попита Оливие.

– Явно. Видях какво четяхте в бистрото вчера и реших, че това също може да ви е интересно – каза Мирна на Гамаш.

– Какво сте чели? – поинтересува се Клара.

Гамаш отиде в антрето и донесе книгите, които бе събрал. Сложи ги на другата маса. Най-отгоре беше онази с малката ръка, очертана с червено на фона на черна кожена корица. Никой не посегна да я пипне.

– Къде я намерихте? – попита Жана. Изглеждаше разтревожена.

– В имението „Хадли“. Позната ли ви е?

Дали му се стори, или тя наистина се колебаеше? Жана протегна ръка и той ѝ подаде книгата. След като я огледа за няколко секунди, тя я остави.

– Това е хамса. Древен символ за защита срещу завистници и уроки. Наричат го още Ръката на Мириам. Или Мария.

– Мария ли? – попита Клара, като бавно се облегна назад на стола. – Богородица?

Жана кимна.

– Глупости! – заяви Рут, която бе избърсала от масата капчиците уиски с пръст и сега го облизваше.

– Не вярвате ли в магията? – попита я Жана.

– Не вярвам в магии, не вярвам в бог. Няма такива неща като ангели, феи, край на света или рай. Няма нищо такова. Единствената магия е това. – Старицата вдигна чашата си.

– Помага ли? – попита Гамаш.

– Гледайте си работата.

– Сладкодумна, както винаги – отбеляза Габри. – Аз вярвах в бог навремето, но го зарязах заради постите.

Оливие се изсмя.

– Искате ли да знаете в какво вярвам? – попита Рут. – Ето, дайте ми това.

Без да чака, поетесата се наведе и грабна втората книга от масата. Напуканата и износена Библия, която Гамаш бе взел от имението „Хадли“. Рут присви очи и я доближи до една свещ, докато търсеше желаната страница. Всички в стаята млъкнаха и единственият шум идваше от пращенето на свещите.

– Ето, една тайна ви казвам – започна да чете Рут с глас, износен като книгата, която държеше. – Не всички ще починем, но всички ще се изменим, в една минута, в миг на око, при последната тръба; защото тя ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, и ние ще се изменим.[69]

Всички я гледаха занемели.

Мъртвите ще възкръснат.

В този момент таймерът на Рут иззвъня.