Жестокият месец

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТА

Настъпилата утрин бе прекрасна – обагрен в зелено и златисто ден. Ранното младо слънце огря селото и всичко грейна, свежо и чисто след вчерашния дъжд. Въпреки че бе будувал два-три часа през нощта, Гамаш стана рано и излезе на сутрешна разходка. Стъпваше на пръсти, за да не мачка изпълзелите на улицата червеи – още един признак на пролетта. Те поне не вдигаха шум. След няколко минути при него откъм площада дотича Жан Ги Бовоар.

– Може днес да изясним случая – заяви по-младият мъж. Обърна внимание на походката на шефа си, който сякаш се промъкваше.

– Така ли мислиш?

– Ще получим доклада за ефедрина, после пак ще разпитаме Софи. Ще ни каже всичко.

– Ще признае, така ли? Нима мислиш, че тя е убийцата?

– Нямаме нови улики, затова мисля, че тя го е извършила. Да разбирам ли, че вие не сте на това мнение?

– Мисля, че е имала мотив и възможност и вероятно е била гневна.

– Тогава какъв е проблемът?

Гамаш спря да стъпва на пръсти и погледна колегата си. Имаше чувството, че денят е само за тях. Все още никой не се бе размърдал в красивото селце. За момент се отдаде на тази фантазия. Представи си как дава на хората на Арно онова, което искат. Много лесно можеше да отиде в Монреал и да си подаде оставката още днес. После щеше да вземе Рен-Мари от библиотеката и да я докара тук. Щяха да обядват на терасата на бистрото, срещу река Бела Бела, а после да тръгнат да си търсят къща. Щяха да се установят в селото и да си купят един от изработените с любов люлеещи се столове на Сандон. Гамаш всяка сутрин щеше да седи в него, докато чете сутрешния вестник и пие кафе, а местните жители щяха да се обръщат към него за дребни проблеми. Като изчезването на чорап от простора, например. Или кражбата на семейна рецепта, която съседът по незнаен начин е разгадал и сготвил за гостите си. Рен-Мари щеше да се запише в Художествения клуб на Уилямсбърг и най-сетне да започне курсовете, които от толкова време се канеше да изкара.

Нямаше да има повече убийства. Нямаше да чуе повече за Арно.

Беше толкова изкушаващо.

– Прегледа ли „Енциклопедия на магичните места“?

– Да. Вие много деликатно ми намекнахте да прегледам раздела за Франция.

– Много съм умен – съгласи се Гамаш. – Прочете ли го?

– Пишеше само за някакви пещери, открити преди петнайсетина години. С причудливи рисунки на животни. Пещерните хора ги нарисували преди няколко хиляди години. Четох, четох, но не видях нищо важно. Има много други пещери с рисунки. Не бих казал, че са открили нещо невиждано.

– Така е.

Гамаш още си представяше рисунките. Добре оформени дебели бизони, коне – не поединично, а цяло стадо, което сякаш тичаше по скалната повърхност. При откриването на рисунките преди по-малко от двайсет години археолозите били изумени. Образите били толкова детайлни, толкова живи, че учените отначало помислили, че това е върхът на пещерното изкуство. Последният етап преди преминаването му на по-висше ниво.

Изведнъж обаче било направено удивително откритие. Оказало се, че рисунките са с двайсет хиляди години по-стари от всичко, откривано преди тях. Не били последният стадий, а първият.

Кои били тези хора, постигнали онова, което потомците им не могли? Да използват светлосенки, да правят триизмерни рисунки, толкова изящно да изобразяват мощ и движение? И накрая – още по-смайващо откритие.

Дълбоко в пещерите намерили ръка, очертана с червено. При други пещерни рисунки никога не било намирано изображение на художника. Но създателят на тези рисунки имал съзнание за самоличност. За индивидуалност.

Предната вечер рисунката бе привлякла вниманието на Гамаш. На очертаната с червено ръка в енциклопедията. Сякаш художникът заявяваше присъствието си отново след трийсет и пет хиляди години.

И той се сети за друга рисунка, макар и не толкова стара – онази върху книгата от прокълнатата разпадаща се къща.

– Това, което ги прави различни, е, че изглеждат рисувани заради самото удоволствие да се твори. И за магия. Учените считат, че тези рисунки са били предназначени за призоваване на истински животни.

– Откъде-накъде пък са решили така? – попита Бовоар. – Не сме ли склонни да виждаме магия във всичко, което не разбираме?

– Така е. Затова са горили жените, набедени за магьосници.

– За това ли пише мадам Зардо? За лова на вещици.

– Не съм сигурен, че тези времена са отминали – заяви Гамаш и погледна към имението „Хадли“. Премести поглед върху красивото спокойно селце. – Но всъщност най-много ме заинтересува името на пещерата, в която са открити рисунките. Спомняш ли си коя я?

Бовоар се замисли, макар да знаеше, че няма да може да отговори.

Главният инспектор се обърна и пак тръгна на пръсти между гърчещите се червеи. По-младият инспектор го погледа няколко секунди – високия, елегантен, як мъж, който се опитваше да не стъпче някоя животинка. После и той тръгна на пръсти между червеите. Така, ако някой погледнеше от близките къщи, щеше да види двама големи мъже, изпълняващи тромав, но добре заучен балет.

– Вие спомняте ли си името? – попита Бовоар, когато догони началника.

– Шове. Пещерите се намират край Шове.

Когато се върнаха, в пансиона ги посрещна аромат на кафе и бекон с яйца.

– Яйца по бенедиктински! – обяви Габри, като се завтече да ги поздрави и да вземе палтата им. – Да си оближеш пръстите.

Избута ги през дневната в трапезарията, където масата беше сложена. Двамата инспектори седнаха и домакинът постави пред всеки от тях голяма чаша с изпускащо пара пенливо кафе.

– Видяхте ли няколко книги в дневната, когато слязохте? – попита Гамаш, след като посръбна от ароматната течност.

– Книги ли? Не.

Главният инспектор кимна и се усмихна. Не го бе планирал, но нещата се нареждаха. Някой беше уплашен. Достатъчно, за да се промъкне в пансиона, за който всички знаеха, че никога не се заключва, и да открадне училищните годишници отпреди двайсет и пет години.

– Ам-ам – каза Габри, като постави чиниите със закуската пред гостите.

Във всяка имаше две яйца върху дебел резен канадски бекон, който на свой ред бе сложен върху препечена питка. Яйцата бяха полети със сос „Холандез“, а отстрани чиниите бяха гарнирани с плодова салата.

– Mangez![71] – нареди хотелиерът.

Гамаш се пресегна и хвана китката на Габри. Вгледа се в лицето на рошавия едър мъж. Той стоеше като вцепенен и го гледаше втренчено. След миг наведе очи.

– Какво има? Какво се е случило? – попита главният инспектор.

– Нахранете се. Моля ви.

– Кажете ми.

Вилицата на Бовоар, заредена с голямо парче яйце и капещ сос, застина във въздуха, малко преди устата му. Жан Ги се втренчи в другите двама мъже. Изведнъж се досети:

– Излязло е още нещо, нали? Във вестника.

Двамата полицаи станаха и отидоха с Габри в дневната. Домакинът им извади вестника иззад едната възглавничка на дивана, където го беше скрил. Подаде го на Гамаш, отиде при телевизора и го пусна. После включи и стереоуредбата.

След секунди стаята се изпълни с обвинения. От радиото, от сутрешните публицистични предавания, от заглавията във вестника:

Даниел Гамаш – следствен. Криминално досие.

Ани Гамаш – отстранена от работа; адвокатското ѝ разрешително – прекратено.

Арман Гамаш – заподозрян във всичко, от убийство до организиране на незаконни кучкарници.

Снимката на първа страница този път не беше на главния инспектор, а на сина му в Париж. Зад него се виждаше Розлин, прегърнала Флоранс. Бяха заобиколени от репортери. Даниел изглеждаше ядосан и уплашен.

Сърцето на Гамаш препускаше. Пое си рязко въздух – осъзна, че е спрял да диша. По телевизията показаха млада жена, която излизаше от апартамента си и криеше лицето си с куфарче.

Ани.

– О, боже – прошепна Гамаш.

Изведнъж тя смъкна куфарчето и спря. Това изненада репортерите, които предпочитаха жертвите им да бягат. Усмихна се.

– Не, недей – прошепна Бовоар.

Ани вдигна ръка и им показа среден пръст.

– Ани – раздвижи устни Гамаш, но не издаде звук. – Трябва да вървя.

Изтича горе и грабна телефона си. С изненада забеляза, че пръстът му трепери. Едва натисна копчето за бързо набиране. Жена му вдигна още на първото иззвъняване.

– О, Арман, видя ли?

– Току-що.

– Преди малко говорих с Розлин. Задържали са Даниел в Париж. По подозрения за разпространение на наркотици.

– Така – прошепна Гамаш, вече възвърнал част от самообладанието си. – Така. Нека да помисля.

– Няма да намерят нищо – заяви Рен-Мари.

– Може да намерят.

– Ама това беше отдавна, Арман. Той беше още дете, експериментирал е.

– Не е изключено да са му подхвърлили нещо. Как беше Розлин?

– Разстроена.

Рен-Мари не го каза, за да не го притеснява излишно, но Гамаш знаеше, че жена му се тревожи за нероденото бебе. При подобен стрес може да се получи помятане.

Двамата се умълчаха.

Това бе много повече от всичко, което Гамаш предвиждаше, че може да се случи. Какво правеше Бребьоф? Така ли се опитваше да прекрати атаките? С голямо усилие спря да обвинява приятеля си. Знаеше, че Мишел е най-лесната мишена. Беше сигурен, че той прави всичко възможно, но враговете просто бяха по-озлобени, отколкото Гамаш бе подозирал и отколкото Бребьоф можеше да неутрализира.

Някой се беше потрудил здраво. Бяха проучили семейството му, знаеха за присъдата на Даниел отпреди години за притежание на наркотици. Знаеха, че Даниел е в Париж и вероятно дори, че жена му е бременна.

– Това вече е прекалено – каза след дълго мълчание.

– Какво ще направиш?

– Ще го спра.

След малко Рен-Мари попита:

– Как?

– Ще напусна, ако трябва. Те печелят. Не мога да поставям в опасност семейството си.

– Страхувам се, че напускането ти вече няма да ги задоволи, Арман.

Гамаш се замисли и за това.

След разговора с жена си телефонира на Мишел Бребьоф и го помоли да свика съвета на директорите в квебекската полиция същия следобед.

– Не бъди глупак, Арман. Те това искат.

– Не съм глупак, Мишел. Знам какво правя.

Затвориха. Гамаш – благодарен, че приятелят му ще помогне; Бребьоф – уверен, че колегата му е глупак.

Тази сутрин оперативката беше кратка и напрегната.

Лакост докладва за срещата си с лекаря на Мадлен. Ходила при него две седмици преди смъртта си. Лекарят потвърдил, че ракът е дал разсейки в черния дроб. Насрочил ѝ поддържаща терапия, но по време на убийството още не била започнала.

Отишла сама за прегледа. И лекарят останал с впечатление, че макар и да я разстроила много, диагнозата не я изненадала.

Ивет Никол още не се беше върнала от Кингстън и от лабораторията не бяха изпратили доклада за съдържанието на шишенцето с ефедрин. Имаше все пак резултат от пръстовите отпечатъци. Бяха на Софи. Само на Софи.

– Е, нещата май се изясниха – отбеляза Лемио. – Убила е Мадлен Фавро от ревност. Прибрала се вкъщи, видяла възможност в сеанса, пробутала ѝ няколко хапчета на вечеря и изчакала имението „Хадли“ да свърши останалото.

Всички кимнаха в съгласие. През прозореца на бившата гара Гамаш видя Рут и Габри бавно да вървят през парка. Беше рано и утринната свежест още стоеше над селото. Зад Рут се поклащаше една пухкава топчица, размахваща крилца. Сама.

– Господин главен инспектор?

– Извинявайте.

Всички го гледаха озадачено. Това беше най-неловката ситуация, в която бе изпадал. През всичките години, откакто го познаваше, Бовоар не знаеше нито един случай, когато Гамаш се е разсейвал по време на разговор или заседание. Винаги ги гледаше в очите, караше ги да се чувстват като единствените важни хора на земята. Ценни и защитени.

Днес обаче умът му блуждаеше.

– За какво говорехме? – попита Гамаш, като се обърна към хората си.

– Изглежда повече от ясно, че Софи Смит е убила Мадлен. Да я доведем ли?

– Не можете да го направите – чу се изневиделица глас зад тях.

Там, до огромната пожарна кола, стоеше дребна женица. Хейзъл. Макар че едва я познаха. Скръбта най-сетне я бе завладяла. Сега изглеждаше изпита, очите ѝ – големи и отчаяни.

– Моля ви. Моля ви, недейте!

Гамаш се приближи до нея, като кимна на Бовоар. Двамата заедно я заведоха в задната стаичка, която се използваше за склад на доброволната противопожарна команда на Трите бора.

– Хейзъл, знаете ли нещо, с което можете да ни помогнете? – попита Гамаш. – Нещо, което да ни убеди, че дъщеря ви не е убила Мадлен, защото в момента определено изглежда така.

– Не го е извършила тя. Сигурна съм. Не е възможно.

– Някой е дал ефедрин на Мадлен. Софи притежава ефедрин и е била там – бавно и ясно изрече главният инспектор, макар да се съмняваше, че тя възприема думите му.

– Няма да издържа така повече – прошепна жената. – И не мога да изгубя Софи. Ако я арестувате, ще умра.

Гамаш ѝ вярваше.

Бовоар погледна Хейзъл. С Мадлен бяха на една и съща възраст, но ако ги погледнеш, никога не би си казал, че е така. Хейзъл приличаше на изкопаемо, на реликва от планините около Трите бора. На някой от шепнещите камъни на Жил Сандон. Не, не камък. Те са силни. Тази жена бе по-скоро като създанията, които двамата с Гамаш се опитваха да не настъпват, докато се разхождаха сутринта. А сега щяха да я стъпчат.

– Когато открихме ефедрина, казахте: „Софи, нали обеща!“ – припомни ѝ Бовоар. – Какво имахте предвид?

– Така ли съм казала? – Хейзъл замълча, вероятно се опитваше да си спомни какво е имала предвид. – Да, така казах. Преди две-три години Мадлен намери шишенце с ефедрин в банята на Софи. Беше точно след смъртта на онези спортисти и по новините само за това говореха. Може би оттам ѝ е дошла идеята да взема хапчета за отслабване.

Хейзъл сякаш извличаше спомените от дъното на океана, такива кански усилия полагаше, за да си спомни.

– Беше си поръчала от някаква фирма по интернет. Мадлен ги намери и ѝ ги взе.

– Софи как реагира?

– Като всяко деветнайсетгодишно момиче. Ядоса се. Най-вече заради нарушаването на личната ѝ свобода, но мисля, че също така се засрами.

– Това повлия ли на отношенията им?

– Софи обичаше Мадлен. Никога не би я убила – заяви Хейзъл. Беше ѝ останало само едно послание и го повтаряше безспир. Дъщеря ѝ не беше убийца.

– Засега още няма да говорим със Софи – каза Гамаш. Повдигна главата ѝ така, че да я погледне в очите. – Разбирате ли?

Хейзъл се втренчи в дълбоките му кафяви очи и ѝ се искаше никога да не ги отмества. Но той, разбира се, ги отмести. И тя отново остана сама.

Обадиха се на Клара да вземе Хейзъл и да ѝ прави компания през деня. Художничката дойде и я заведе вкъщи. Попита я дали иска да подремне. Хейзъл се чувстваше толкова уморена, че на драго сърце прие и легна на дивана. Клара я зави с одеяло и изчака, докато се увери, че неочаквано остарялата жена, която всъщност бе по-млада от нея самата, е заспала.

После бавно се върна в ателието си и пак започна да рисува. Вече движеше четката по-спокойно, ръката ѝ бе по-твърда и решителна. Образът започваше да се очертава, но освен картината на платното се раждаше още нещо.

– Софи Смит се ползва с голяма популярност в „Куинс“. Дори помага в доброволческия център. Работи на половин работен ден в университетската книжарница и прилича на нормална студентка.

Ивет Никол се беше върнала. Седеше и пийваше от двойното кафе, което си бе донесла.

– Оценки? – попита Бовоар.

– Добри, но нищо феноменално. Беше прекалено късно, за да говоря с ръководството, но разпитах състудентите ѝ и казаха, че Софи се учи добре.

– Заболявания? – поинтересува се Гамаш.

Направи му впечатление, че Лемио е нехарактерно мълчалив, седнал със скръстени ръце, притиснати почти болезнено до гърдите му.

– Няма – отговори Никол. – Не я е боляло дори гърло, не е имала нито синина, нито навяхване. Никога не е ходила в здравния пункт или в болницата „Кингстън“. Доколкото знаят приятелите ѝ, никога не е отсъствала от лекции, освен когато умишлено е пропускала.

– Безупречно здраве – измърмори Гамаш почти на себе си.

– Значи онази жена, Ландърс, беше права – заключи Никол. – Софи се е преструвала на болна, когато се е прибирала, за да отвлече вниманието на мама от Мадлен.

– Остави ли шишенцето с хапчетата в лабораторията? – попита Бовоар.

– Разбира се – отговори Никол, като отхапа от поничката си с крем, без да се впечатлява от гладните погледи край себе си.

– Ще се обадиш ли да попиташ дали резултатът е готов? – обърна се Гамаш към Бовоар.

Докато заместникът му говореше по телефона, главният инспектор раздаде задачите за деня. После се върна на бюрото си. Всички погледи бяха вперени в него, усещаше ги. Какво очакваха? Да експлодира или да се разтвори във въздуха? Обърна се и ги погледна. Лакост, Лемио, Никол. Толкова млади. Толкова ентусиазирани. Толкова живи. И се усмихна.

Лемио също се усмихна. След малко го стори и Лакост, макар и не много весело. Никол го гледаше обидено.

Гамаш намери каквото търсеше. Неизвестният крадец, който бе проникнал в пансиона за училищните годишници, не беше взел всичките. Най-важният все още бе на бюрото на главния инспектор. Онзи, който Никол бе намерила в дома на Хейзъл. Годишникът на Мадлен. Гамаш отвори на абитуриентските снимки най-отзад. Но не го интересуваше нито Хейзъл, нито Мадлен. Искаше да види друго момиче. Една от мажоретките.

– Резултатите са готови – обяви Бовоар, като се настани на стола си до заседателната маса и постави бележника си отгоре. – Ефедринът от хапчетата на Софи не е същият, от който е починала Мадлен.

Гамаш се наведе напред и остави годишника.

– Не е ли?

– От лабораторията още не са сигурни и искат да пуснат пълен спектрален анализ, но изглежда, че хапчетата на Софи съдържат и друго вещество, което нашите специалисти нарекоха „свързващ агент“. Фирмите, произвеждащи ефедрин, използват различни свързващи агенти. Този не съвпада с веществата, намерени в кръвта на Мадлен.

– Какъв глупак съм бил! – възкликна Гамаш със светнал поглед. – Казаха ли нещо за веществата, които са убили Мадлен?

Зачака отговора със затаен дъх.

– Казаха, че този ефедрин е друго производство. По-близък до природния, но по-нетраен.

Гамаш кимна:

– По-близък до природния. Естествено.

Извика Лемио, зададе му няколко въпроса, а после каза на Бовоар:

– Ела с мен.

Когато стигнаха до магазина, Одил Монман тъкмо отваряше.

– Още стихове ли искате да чуете?

Бовоар не можеше да разбере дали е сериозна, или се шегува. Престори се, че не е чул въпроса ѝ.

– Чували ли сте за ефедрин?

– Не, никога.

– Питах ви за него след смъртта на Мадлен. Знаете, че това вещество е използвано за убийството ѝ.

– Е, да, чух от вас. Но никога преди това.

Влязоха в ухаещия магазин. Миришеше на прекалено много чайове и подправки. И билки.

Гамаш се приближи до бурканите с надписи като „дяволски нокът“, „жълт кантарион“, „гинко билоба“. Взе найлоново пликче, но вместо да използва оставената за тази цел лъжица, извади пинсети от джоба си и внимателно щипна с тях малко от една билка. Затвори пликчето и го надписа.

– Бих искал да купя това, s’il vous plaît.

Одил го изгледа, сякаш имаше нужда от питие в количеството, което поглъщаше Рут.

– Толкова е малко, че може да не го плащате.

– Не, мадам. Трябва да го платя.

Той ѝ подаде малката проба да я претегли.

На етикета пишеше „ма хуанг“.

– Китайската билка, за която Лемио ни каза още първата сутрин – сети се Бовоар, докато се връщаха към колата. – Ефедра.

– Използва се от векове, може би дори от хилядолетия, за други цели, докато фармацевтите я открили и превърнали в убиец. Ма хуанг. Доктор Харис също ми каза за нея. Всеки път, когато говорех за ефедрина с някого, който разбираше нещо по въпроса, чувах, че се извлича от растение. Че се използва в китайската медицина. Но бях прекалено съсредоточен върху употребата му като хранителна добавка. А отговорът е бил пред очите ми.

– Явно сте по-напред от мен – отбеляза Бовоар, като се опита да заобиколи една жаба на мокрото шосе, макар че от действията му не личеше дали всъщност не се старае нарочно да я сгази. – На мен ми се присъни как Сандон преварява гинково дърво.

– Булото не винаги върши работа.

– Така е, май ми е замъглило очите. Какво означава ма хуанг? Одил ли е убила Мадлен с него? Ами медиумката? Съвпадение ли е, че има същото име като онези магични пещери във Франция? Вече нищо не разбирам.

– Защото сега виждаме нещата неясно, като в стъкло, а тогава ще ги видим лице с лице.

– Знам тази мисъл – възкликна Бовоар, сякаш бе спечелил награда от викторина. – От първото послание до коринтяни. Четохме го на сватбата ми. Говори се за любовта. Но не е същият откъс, който Рут прочете снощи. Какво ще правим с това? – добави, като посочи пликчето с ма хуанг.

– Ще го занеса в лабораторията в Монреал.

– Бъдете внимателен. Ако репортерите ви видят, ще ви помислят за най-редовния клиент на Даниел. – Бовоар стисна устни, възмутен от собствената си дебелашка шега.

– В ден като този ми се иска да беше вярно – засмя се Гамаш.

– Извинявайте.

– Няма за какво. Всичко ще се оправи.

– Като в стъкло – измърмори Бовоар, сякаш говореше на себе си. – Какво прекрасно сравнение. Наистина ли мислите, че този прозорец скоро ще се изчисти?

– Да, със сигурност – увери го Гамаш, макар да знаеше, че свети Павел е говорил не за прозорец, а за огледало[72].