Жестокият месец

ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА

Гамаш отвори стаята на Мадлен Фавро. Това щеше да е най-близкото му запознанство с жената.

– Е, убита ли е? – Думите дойдоха от коридора на горния етаж.

– Вие сигурно сте Софи – каза Бовоар и се приближи към младата жена, задала въпроса. Косата ѝ беше още мокра от банята и дори от няколко крачки той долови свеж плодов аромат на шампоан.

– Познахте – усмихна се момичето. Наклони глава на една страна и му подаде ръка.

Софи Смит беше стройна и загърната в бяла хавлия. Бовоар се запита дали младата жена подозира какъв ефект му оказва това облекло.

Вероятно да. Младият инспектор също се усмихна.

– Споменахте убийство – добави сериозно, сякаш въпросът ѝ му се стори подозрителен. – Често ли ви хрумват опасни мисли?

Софи се изсмя, сякаш Бовоар бе казал нещо едновременно неприлично и остроумно, и го сръга игриво.

Гамаш остави Жан Ги да упражнява съмнителния си чар върху момичето и влезе в стаята на Мадлен.

В спалнята ухаеше леко на парфюм, или по-скоро на тоалетна вода. Нещо едва доловимо и изтънчено. Не натрапчивата предизвикателна миризма на младата жена, която бе усетил в коридора.

Гамаш се завъртя и се огледа. Стаята бе малка и светла дори на отслабващите слънчеви лъчи. Стените бяха боядисани в чисто, освежаващо бяло, а покривката на леглото бе плюшена, с характерните неравности. Леглото беше двойно (по-голямо едва ли щеше да се побере) и с месингова рамка. Беше красива антика и главният инспектор си позволи да погали за момент хладния метал с едрата си длан. На всяко от двете нощни шкафчета имаше лампа, на едното бяха струпани купчина книги и списания, а на другото бе сложен будилник. Цифровият дисплей показваше 16,19. Гамаш извади кърпичка от джоба си и през нея натисна копчето на алармата. Показа 7,00.

В гардероба имаше рокли, поли и блузи. Повечето – размер 12, една – размер 10. Най-горното чекмедже на чамовата ракла съдържаше бельо – чисто, но не сгънато, както и сутиени и чорапи. В другите чекмеджета имаше пуловери и няколко фланелки. Личеше, че жената, живяла тук, все още не е сменила зимните с летните дрехи. И никога нямаше да го стори.

– Е... – Бовоар се облегна на стената. – Разкажете ми за снощи.

– Какво искате да знаете?

Софи също се облегна на около трийсет сантиметра от него. Бовоар се почувства неловко, когато момичето навлезе в личното му пространство. Но все пак сам си го беше изпросил. Освен това беше по-добре, отколкото на бодливия диван.

– Защо отидохте на сеанса?

– Сериозно ли питате? От три дни съм тук, насред пущинака, с две дъртачки. Ако бяха предложили да се къпем в горещо олио, пак щях да отида.

Бовоар се засмя.

– Всъщност нямах търпение да се прибера у дома. Имах толкова мръсни дрехи и така нататък, сещате се. Пък и мама винаги ми готви любимите неща. Обаче, ей богу, след няколко часа вече ми беше писнало.

– Как се държеше Мадлен?

– Кога? Този уикенд или по принцип?

– Имаше ли разлика?

– Отначало, когато дойде, беше готина, предполагам. Останах само една година тук и после заминах за университета. Виждах ги само през ваканциите. Отначало я харесвах.

– Отначало?

– Тя се промени.

Софи опря гръб в стената с изпъчени гърди и изпънати напред бедра, втренчена в голата стена насреща. Бовоар мълчеше. Чакаше. Знаеше, че има още, и подозираше, че момичето иска да му го разкаже.

– Спря да е толкова готина. Не знам.

Погледна надолу. Косата ѝ падна пред лицето и Бовоар вече не виждаше изражението ѝ. Момичето измърмори нещо.

– Моля?

– Не съжалявам, че умря – каза Софи в шепи. – Вземаше разни неща.

– Какви? Бижута, пари?

– О, не, не такива. Други неща.

Бовоар се втренчи в косата ѝ, после премести поглед към ръцете. Бяха вкопчени една в друга, сякаш момичето имаше нужда някой да ги подържи, но никой не изявяваше желание да го стори.

Гамаш взе книгите от нощното шкафче на Мадлен. Бяха на английски и френски. Биографии, история на Европа след Втората световна война и роман на известен канадски писател. Доста разнороден вкус.

Пъхна дългата си ръка между пружината на леглото и дюшека и опипа. От личен опит знаеше, че ако човек има книга или списание, които се срамува да покаже, ги крие точно там.

Следващото най-често използвано скривалище беше не толкова за криене, колкото за съхранение на по-съкровени неща. Чекмеджето на нощното шкафче. Гамаш го отвори и намери книга.

Интересно защо бе отделена от останалите? Дали криеше тайна? На него му изглеждаше съвсем безобидна.

Погледна снимката на корицата – усмихната възрастна жена с вълнени дрехи и дълги пищни гердани. В едната си ръка елегантно държеше чаша с коктейл. „Сара Бинкс“ на Пол Хибърт. Отвори на случайна страница и се зачете. Седна на ръба на леглото и продължи да чете.

След пет минути още четеше. Беше усмихнат, а от време на време се засмиваше с глас. Огледа се виновно, после затвори книгата и я прибра в джоба си.

След минути беше готов с претърсването. Завърши с шкафа до вратата, където Мадлен държеше няколко снимки в рамки. Гамаш взе една, на нея Хейзъл бе с друга жена – стройна, с много къса тъмна коса и блестящи очи. Очи като на сърна, които изглеждаха още по-големи заради прическата. Усмивката ѝ беше сърдечна, у жената не личаха притворство или задни мисли. Хейзъл бе спокойна и се усмихваше до нея. Изглеждаха съвсем естествено заедно. Хейзъл – доволна и спокойна, другата жена – грееща от щастие.

Най-сетне Арман Гамаш се запозна с Мадлен Фавро.

– Тъжна къща – отбеляза Бовоар, като гледаше в огледалото за обратно виждане. – Дали някога обитателите ѝ са били щастливи?

– Мисля, че преди време това място е било много щастлив дом.

Бовоар разказа на шефа си разговора със Софи. Гамаш се загледа през прозореца, само бледа светлина се виждаше в далечината. Нощта ги застигна по разкъртения път към Монреал.

– Какво е твоето впечатление? – попита главният инспектор.

– Мисля, че Мадлен Фавро е изместила Софи от собствения ѝ дом. Не умишлено, може би, но вече не е имало достатъчно място. И без това човек едва намира къде да стъпи, с присъствието на Мадлен вече е било прекалено. Нещо е станало излишно.

– Нещо е трябвало да се махне.

– Софи.

Гамаш кимна в тъмното и се замисли за любов, толкова лакома, че е могла да изяде и изплюе родната дъщеря на Хейзъл. Как би се почувствала младата жена?

– А вие какво открихте? – попита Бовоар.

Гамаш описа стаята.

– Но нямаше ефедрин?

– Не. Нито в спалнята, нито в банята.

– Какво мислите?

Гамаш извади телефона си и набра номер.

– Мисля, че Мадлен не е взела ефедрина сама. Някой ѝ го е дал.

– В достатъчно голяма доза, че да я убие.

– Да, в смъртоносна доза.