Жестокият месец

ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА

Полицай Ивет Никол се събуди рано на другата сутрин. Беше твърде развълнувана, за да заспи отново. Денят, за който бе копняла толкова, най-сетне бе настъпил. Денят, когато Гамаш щеше да разбере истинската ѝ стойност.

Погледна се в огледалото. Къса червеникава коса, кафяви очи, кожа със зачервени петна от човъркане. Въпреки че беше слаба, лицето ѝ изглеждаше малко подуто и напомняше на балон с коса.

Засмука бузите си и ги захапа отвътре с кътниците си. Изглеждаше по-добре, но нямаше как да излезе така сред хората.

Наследила бе външността на баща си и характера на майка си. Все така ѝ казваха, макар че тя никога не бе харесвала майка си и се чудеше дали лелите и чичовците ѝ го повтарят само за да я дразнят. Майка ѝ почина внезапно един ден и на другия от нея вече нямаше и помен.

Майка ѝ беше аутсайдер. Многобройните бърборещи лели и чичовци на Ивет я търпяха, но никога не я заобичаха. Не я уважаваха. Не я приемаха. Ивет знаеше, че майка ѝ се старае много. Приела бе всички дребнави предразсъдъци и мнения на Николаеви. Но те само ѝ се надсмиваха и променяха предпочитанията си.

Беше жалка женица. Все се стараеше да угоди, да спечели обичта на хора, които никога, никога нямаше да ѝ я дадат и я презираха за опитите ѝ.

„Същата си като майка си“ – тези думи, изречени с тежък акцент, се бяха запечатали в главата на Ивет. Те навярно бяха единственото, което лелите и чичовците ѝ знаеха на френски. Бяха го запомнили като клетва, като псувня. „Мамка ти. Върви по дяволите. Същата си като майка си. Бъди проклета.“

Не, тя обичаше само баща си. Той също я обичаше. И я защитаваше от войнствените акценти, миризми и обиди в собствения ѝ дом.

– Недей да слагаш грим – чу гласа му през вратата на банята.

Никол се усмихна. Татко ѝ очевидно смяташе, че е достатъчно красива и така.

– Без него изглеждаш по-млада. По-уязвима.

– Татко, аз съм полицай. В отдел „Убийства“. Не искам да изглеждам уязвима.

Баща ѝ все се опитваше да я учи как да използва различни трикове, за да се хареса на хората. Но тя знаеше, че триковете са безполезни. Хората не я харесваха. Никога не я харесваха.

Шефът ѝ се бе обадил предния ден, по време на великденския обяд с роднините. Всички мрънкаха колко по-добър бил някога животът в Румъния, Югославия или Чехия. Говореха на своите си езици и вдигаха още по-голяма врява, когато видеха, че тя не разбира. Ивет обаче разбираше достатъчно: питаха баща ѝ защо тя никога не боядисва яйца за Великден и не пече козунак. Постоянно ѝ намираха кусури. Никой не я похвали за новата прическа, за новите ѝ дрехи и не се поинтересува за работата ѝ. Тя беше служител в квебекската полиция, за бога! Единственият успял член на цялата им жалка фамилия. Обаче някой интересуваше ли се от това? Не. Ако беше шарено яйце, щяха да проявят повече интерес.

Когато ѝ се обадиха, Ивет изтича с телефона в спалнята си, та шефът ѝ да не чуе подигравките по неин адрес и кикотенето, което минаваше за смях.

– Спомняш ли си какво говорихме преди няколко месеца?

– За случая „Арно“ ли?

– Да, но повече недей да споменаваш това име. Ясно?

– Слушам.

Началникът ѝ се отнасяше към нея като към дете.

– Изникна един случай. Не е сигурно, че е убийство, но ако е, ще си в екипа. Уредено е. Време е да действаме. Сигурна ли си, че ще се справиш, полицай Никол? Ако не, трябва да ми кажеш още сега. Рискът е прекалено голям.

– Ще се справя. – И наистина вярваше, че ще се справи.

Това се случи вчера. Но дойде днес. Случаят се оказа убийство. И беше време да се действа.

Ивет бе уплашена до смърт. След по-малко от три часа щеше да бъде в Трите бора с екипа. Но докато те се опитваха да разкрият убиеца, тя щеше да търси предателя в полицията. Не, не просто да го намери. Да го изправи пред правосъдието.

Полицай Никол обичаше тайните. Обичаше да разкрива тези на другите хора, а също и да има свои. Съхраняваше ги в тайната си градина, издигнала бе стена около тях, а те растяха и процъфтяваха.

Умееше да пази тайни. И се питаше дали шефът ѝ не я бе избрал именно затова. Но подозираше, че причината е по-банална. Беше я избрал, защото вече всички я мразеха.

– Ще се справиш – увери Ивет непознатата млада жена в огледалото. Страхът неочаквано я бе загрозил. – Ще се справиш – повтори по-уверено. – Ти си умна, смела и красива.

Вдигна червилото към устните си с несигурна ръка. Спусна го пак и строго погледна момичето в огледалото.

– Не се проваляй!

Стисна китката си с другата ръка и започна да нанася евтиното ярко червило върху устните си, сякаш изписваше великденско яйце. Най-сетне роднините ѝ щяха да се гордеят с нея.

Огряна от лъчите на яркото утринно слънце, полицай Изабел Лакост стоеше пред имението „Хадли“ и гледаше осеяната с дупки и бабуни пътека към входната врата. Изглеждаше, сякаш някой се е опитвал да се изкопае от земята.

Най-сетне бе достигнала границите на смелостта си. След повече от пет години в отдел „Убийства“, след толкова срещи с побъркани и невменяеми убийци, тази къща успя да я уплаши. Все пак си наложи да остане още малко пред нея. После се обърна и тръгна. Имаше чувството, че къщата я гледа. Лакост ускори ход, докато накрая буквално хукна към колата.

Пое си дълбоко въздух, обърна се и пак се втренчи в къщата. Трябваше да влезе. Но как? Сама нямаше да стане – знаеше, че няма да се престраши да прекрачи прага. Имаше нужда от компания. Погледна към селото с пушещи комини и светли прозорци, представи си хората, седнали на чаша кафе, препечени филийки и мармалад, и се запита кого да избере. Обхвана я силна емоция и се почуди дали така са се чувствали канадските съдии, когато още са се издавали смъртни присъди в страната.

Спря поглед върху една къща. И осъзна, че от самото начало е знаела кого да избере.

– Аз ще отворя! – извика Клара от ателието си.

Беше станала рано с надеждата на свежата утринна светлина да види онова, което Питър бе забелязал преди няколко дни: недостатъка в картината ѝ. Цветовете, които не пасваха. Грешен оттенък на синьото, например. Или на зеленото. Дали не трябваше да използва изумрудено вместо морскозелено? Нарочно се беше въздържала да използва морскосиньо, но може би беше грешка...

Имаше само седмица да завърши платното, преди да дойде Дени Фортен.

Времето минаваше. А в творбата ѝ имаше нещо не както трябва, което тя не можеше да определи. Седеше на столчето, пиеше силно кафе, хапваше геврек и се надяваше утринното слънце да ѝ подскаже.

Но то мълчеше.

„Боже мой, какво ще правя?“

В този момент някой почука на вратата. Клара се запита дали не е бог, но реши, че той едва ли ще чука.

– Не, нали работиш – викна Питър от кухнята, като погледна часовника. Минаваше седем. – Аз ще отида.

Чувстваше се ужасно заради онова, което бе казал за картината на Клара. После я убеждаваше да не се впряга толкова. Че нищо ѝ няма на картината. Но постигна обратния ефект. Клара прие уверенията му като проява на снизхождение. Дори за миг не ѝ хрумна, че я е излъгал първия път. Че картината ѝ е великолепна. Че е блестяща и необикновена и заслужава всички други епитети, които му се искаше хората да използват за неговите творби.

Вярно, собствениците на галерии и декораторите обичаха картините му. Питър вземаше обикновен предмет – някое клонче например – и го рисуваше в такива детайли, че го правеше неузнаваем, абстрактен. Критиците използваха думи като „комплексен“, „дълбок“ и „приковаващ“. И на него всичко това му беше достатъчно, докато не видя картината на Клара. Сега копнееше да се намери един човек, само един, който да погледне творбите му и да ги нарече „блестящи“.

Питър много се надяваше Клара да не промени нищо в тази картина. И в същото време му се щеше да го стори.

Сега отиде до входната врата, отвори и видя полицай Изабел Лакост.

– Bonjour – усмихна се тя.

– Бог ли е? – извика Клара от ателието.

Питър изгледа Лакост и поклати глава с виновно изражение.

– Не, скъпа. Не е бог. Съжалявам.

Клара се показа на вратата, като бършеше ръцете си с парцал, и се усмихна приветливо.

– Здравейте, полицай Лакост. Не сме ви виждали отдавна. Искате ли кафе?

Изабел Лакост много искаше. В къщата миришеше на прясно сварено кафе, на препечени гевречета и сгряващ огън в студената пролетна утрин. Искаше да седне и да си поприказва с тези гостоприемни хора, докато топли дланите си на чашата. И да не се връща в онази къща. Можеше да го направи. Никой от екипа на Гамаш не знаеше, че е ходила там. Целта ѝ беше дълбоко лична, малък таен ритуал.

– Имам нужда от помощта ви.

Клара вдигна изненадано вежди. И ги спусна, когато чу какво иска от нея Изабел Лакост.

Мирна Ландърс си тананикаше и мелеше кафе за стъклената кана. Беконът се пържеше, а на дървения кухненски плот бяха оставени две кафяви яйца, които чакаха да бъдат счупени в тигана. Обикновено сутрин хапваше само препечени филийки и кафе, но от време на време се поглезваше с пълна закуска. Беше чувала да казват, че всички англоезични тайно копнеят да закусват по три пъти на ден. Знаеше, че за нея е абсолютно вярно. Можеше да живее само на бекон, яйца, кроасани, кренвирши, палачинки с кленов сироп, каша и вкусна кафява захар. На прясно изстискан портокалов сок и силно кафе. Разбира се, ако се хранеше така, щеше да умре за месец.

Да пукне.

Мирна задържа шпатулата над пържещия се бекон. От тигана пръсна мазнина на ръката ѝ, но тя не реагира. Беше се пренесла отново в онази ужасна стая през онази ужасна нощ. Когато обърна Мадлен с лице към себе си.

– Леле, много хубаво мирише! – чу познат глас от другата страна на хола.

Мирна се сепна и се обърна. Видя Клара и друга жена, които тъкмо събуваха калните си обувки. Непознатата се огледа удивено:

– C’est magnifique[38]! – възкликна.

Сега единственото, което Лакост искаше, бе да седне на дългата дървена маса, да хапва бекон и яйца и никога да не си тръгва. Огледа цялата стая. Над главите им имаше голи дървени греди, потъмнели с времето. Стените бяха тухлени, почти розови на цвят, украсени със смели, удивително абстрактни картини и закрити на места от етажерки, претъпкани с книги. От двете страни на дървената камина, разположена в средата на стаята, бяха поставени две стари кресла, а насреща – голям диван. Подът бе с дюшеме от меденожълтеникав чам. Две врати водеха (поне така подозираше Лакост) към банята и спалнята.

Изабел се почувства като у дома си. Изведнъж ѝ се прииска да хване Клара за ръката. Домът ѝ беше тук. В този хол. Но също и с тази жена.

– Bonjour – поздрави я дебелата негърка, облечена с кафтан. Приближи се към нея с протегнати ръце и топла усмивка. – C’est аgent Lacoste, n’est-ce pas?[39]

– Oui.

Двете жени се целунаха по бузите. После Мирна се обърна и повтори същия ритуал с Клара.

– На закуска ли сте дошли? Има много храна. Може да сложа още. Кой какво ще иска?

Видя напрежение на лицето на Клара.

– Полицай Лакост има нужда от помощта ни.

– Какво мога да направя за вас? – попита Мирна, като погледна младата жена, облечена семпло и елегантно като повечето жителки на Квебек.

Мирна се почувства като грамадна къща до нея. Уютна и щастлива къща.

Лакост ѝ разказа. Имаше чувството, че думите ѝ оскверняват това прекрасно място. Когато свърши, Мирна стоеше неподвижно със затворени очи. След няколко секунди ги отвори и каза:

– Разбира се, че ще ти помогнем, дете.

Десет минути по-късно, след като Мирна вдигна бекона от огъня, изключи чайника и се облече, трите жени бавно тръгнаха през пробуждащото се село. Над езерото и по склоновете на околните хълмове се стелеше тънка мъгла.

– Спомням си онзи ритуал, който направихте, когато почина съседката ви – каза Лакост на Клара.

Мирна кимна. Помнеше как обикаляха Трите бора със стрък пушеща салвия и ароматна трева. Ритуалът имаше за цел да върне на селото радостта, изгорена при жестокото убийство. Подействал беше.

– Това беше стар езически ритуал от времето, когато езичници са били селските труженици, а те са играли важна роля в обществото – обясни Мирна.

Лакост замълча. Наведе глава и погледна мръсните си гумени ботуши, с които шляпаше в калта. Тук много ѝ харесваше. Никъде другаде не можеше да върви по средата на улицата и да е сигурна, че никой няма да я сгази. Подушваше уханието на пръст и на свежа борова гора.

– Мадлен убита ли е била? – попита Клара. – Затова ли искате да направим това?

– Да, било е убийство.

Мирна и Клара спряха.

– Не мога да повярвам – каза негърката.

– Горката Мадлен – измърмори Клара. – Горката Хейзъл. Тя е толкова всеотдайна, а сега да ѝ се случи това.

„Ако благородните дела можеха да ни предпазят – помисли си Лакост, – светът щеше да е много по-добър. Воден от просветен егоизъм навярно, но все пак просветен. Затова ли правя това сега? За да си спечеля благоволение? Опитвам се да докажа колко съм добра пред Силата, която решава кой ще живее и кой ще умре и раздава блага?“

Трите жени отново погледнаха към целта си, точно над селото. Проклетото имение бе взело още един живот, мислеше си Клара, докато влачеше краката си натам.

Надяваше се къщата да се е заситила, да не е гладна. Радваше се, че не е закусила и не ухае на бекон с яйца.

– Защо го правите? – тихо попита Мирна.

– Защото мисля, че е възможно... – започна Лакост, но замълча. – Защото човек никога не знае.

Мирна се обърна и я хвана за ръка. Полицай Лакост не беше свикнала заподозрени и свидетели да я държат за ръка, но не се дръпна.

– Добре, дете. Погледни ни. Ние сме две дърти вещици. Запалихме китка салвия и ароматна трева и окадихме селото срещу зли духове. Мисля, че те разбираме.

Лакост се засмя. През целия си съзнателен живот се срамуваше от вярванията си. Възпитана бе като католичка, но една студена мрачна утрин, застанала пред яркочервеното петно на мястото, където бе издъхнал един младеж, затвори очи и мислено се обърна към него.

Каза му, че няма да бъде забравен. Никога няма да бъде забравен. И тя ще открие убиеца му.

Това беше първият ѝ случай. Нещата изглеждаха съвсем невинно, но интуицията я предупреди да се пази. Не от мъртвите, а от живите. И когато един колега я разкри, страховете ѝ се оказаха основателни. Започнаха да я подиграват и да ѝ се присмиват безмилостно. Сочеха я из коридорите на управлението и я иронизираха, защото вярвала в духове.

Точно когато бе решила да напусне, даже чакаше пред кабинета на началника с готова молба, вратата се отвори и от стаята излезе главен инспектор Гамаш. Всички го познаваха, разбира се. Беше знаменитост дори без славата, която си спечели със случая „Арно“.

Арман Гамаш я погледна и се усмихна. После направи нещо невероятно. Подаде ѝ едрата си ръка, представи се и каза:

– За мен ще е чест, ако дойдете да работите с мен, полицай Лакост.

Изабел си помисли, че инспекторът се шегува. Но той я гледаше право в очите.

– Моля ви, приемете.

И тя прие.

Гамаш вероятно знаеше, че на всяко местопрестъпление, след като всички си свършеха работата, екипите се разотидеха и въздухът се успокоеше, Изабел Лакост оставаше.

Говореше с мъртвите. Уверяваше ги, че главен инспектор Гамаш и екипът му разследват смъртта им, че няма да бъдат забравени.

Сега, на бледата слънчева светлина, хванала грубите ръце на Мирна и загледана в топлите сини очи на Клара, Изабел Лакост изля душата си:

– Мисля, че духът на Мадлен Фавро е още там. – Погледна към пустата къща на хълма. – Чака да го освободим. Искам да ѝ кажа, че се опитваме да разкрием убиеца и че няма да я забравим.

– Правиш нещо свещено – увери я Мирна и стисна ръката ѝ. – Благодаря ти, че се обърна за помощ към нас.

Лакост се запита дали след няколко минути жената ще е на същото мнение. Най-сетне трите застанаха рамо до рамо пред имението „Хадли“.

– Хайде – каза Клара. – По-лесно няма да стане. – Устреми се по неравната алея към главния вход и пробва вратата. – Заключено е – установи и веднага си представи как се връщат у Мирна и се гощават с пушен бекон, яйца, топли препечени филийки и домашен мармалад. Бяха положили всички усилия, но не можаха...

– Имам ключ – обяви Лакост.

По дяволите!

В това време Гамаш и Бовоар влизаха в болницата на Ковънсвил. Няколко души стояха отпред и пушеха цигари, една жена влачеше кислородна бутилка след себе си. Двамата инспектори я заобиколиха отдалеч.

– Защо се забави толкова?

Ивет Никол стоеше на вратата, до будката за подаръци. Носеше син костюм с панталон, който не ѝ беше по мярка, маншетите на сакото бяха зацапани. Прическата ѝ беше подстригана късо, старомодна, а червилото ѝ стоеше така, сякаш някой бе минал с картофобелачка по устните ѝ.

– Полицай Никол – кимна Бовоар.

От това мрачно, намръщено лице му ставаше лошо. Знаеше, беше сигурен, че Гамаш е направил ужасна грешка, като я е поканил в екипа. По никакъв начин не можеше да си обясни защо началникът е решил да я вземе.

Имаше предположение обаче. Гамаш бе приел за своя лична мисия да помага на всяка провалена, пропаднала и прокудена душа. И не се задоволяваше да им даде по някоя ласкава служебна препоръка например, а ги включваше в екипа си. Избираше ги и ги слагаше в отдел „Убийства“ – най-престижното подразделение на полицията под ръководството на най-известния детектив в Квебек.

Самият Бовоар бе първият.

Толкова го мразеха в участъка на Троа ривиер, че все му възлагаха задачи в хранилището за веществени доказателства. Беше като в клетка там. Не напускаше само защото знаеше, че присъствието му вбесява шефовете му. Беше озлобен като звяр. Може би мястото му беше в клетката.

Един ден главният инспектор го намери и го взе в „Убийства“, а само няколко години по-късно го направи инспектор и свой заместник. Но Жан Ги Бовоар никога не се освободи напълно от клетката. Тя бе влязла в него и пазеше най-свирепия му гняв добре затворен, за да не може да навреди на никого. Но в тази клетка имаше и друг, по-тих кафез. Там, свито в ъгъла, се таеше нещо, което го плашеше много повече от гнева. Бовоар живееше в постоянен ужас, че един ден то може да се измъкне.

В този кафез държеше заключена любовта си. И ако се измъкнеше, тя щеше да отиде право при Арман Гамаш.

Сега Бовоар погледна Ивет Никол и се запита какво ли държи тя в своята клетка. Каквото и да беше, той се надяваше да е здраво заключено. Нещата, на които младата жена даваше свобода, бяха достатъчно зли.

Слязоха в най-дълбокото подземие на болницата, в помещение, където нищо не бе естествено. Нито светлината, нито въздухът (всичко бе пропито с миризма на химикали), нито мебелите (всичко беше от алуминий). Нито смъртта.

Лаборант на средна възраст издърпа чекмедже. Небрежно разкопча найлоновия чувал с тялото на Мадлен Фавро, но в следващия момент се дръпна уплашено.

– Мамка му! – изкрещя. – Какво се е случило на тая?

Въпреки че бяха подготвени за гледката, им трябваха няколко секунди, за да се опомнят. Гамаш възвърна самообладанието си пръв:

– На какво ви прилича? – попита.

Лаборантът се приближи плахо, изви глава доколкото му бе възможно, и надникна в чувала.

– Проклет да съм – изпъшка. – Не знам, но със сигурност не искам да умра по този начин. – Погледна към главния инспектор. – Убийство?

– Умряла е от уплаха – обади се Никол, която стоеше като хипнотизирана. Не можеше да откъсне очи от това лице.

Мадлен Фавро се беше вцепенила в момент на писък. Очите ѝ бяха изцъклени, зъбите – оголени, устата – широко отворена и безмълвна. Беше ужасяваща гледка.

Какво можеше да причини такова нещо?

Гамаш се втренчи в трупа. Пое си дълбоко въздух и попита:

– Кога ще дойде доктор Харис?

Лаборантът погледна работния график.

– В десет – отговори рязко, може би за да компенсира за изпищяването си по-рано.

– Merci.

Гамаш излезе, следван от двамата си колеги и вонята на формалдехид.

Мирна, Лакост и Клара се насочиха направо към стълбите. Заради по-късите си крака Клара едва догонваше приятелката си, която вземаше две стъпала наведнъж. Стараеше се да върви точно зад Мирна с надежда духовете да грабнат първо нея. Освен ако не им излезеха в гръб... Погледна назад и в този момент се блъсна в задника на Мирна, която бе спряла рязко в коридора.

– Ако баща ми беше видял това, щеше да ни принуди да се оженим – отбеляза негърката.

– Добре, че още има мъже с такива традиционни разбирания.

Мирна бе спряла, защото Изабел Лакост, която вървеше напред, също спря. Рязко. Насред коридора.

Клара надникна иззад Мирна като зад щит. Стойката на полицайката издаваше силна тревога.

„О, боже – помисли си Клара. – Какво значи това?“

Лакост бавно тръгна напред. Другите две жени я последваха. Изведнъж Клара видя: парчета от жълта найлонова лента, разхвърляни по пода; жълти ивици, които висяха от касата на вратата.

Ограничителната лента не беше просто махната, дори не бе срязана. Раздрана беше. Нещо отчаяно е искало да излезе от стаята.

Или да влезе в нея.

През отворената врата Клара видя мрачното помещение. По средата на кръга от столове, върху наръсената сол, лежеше птичка – червеношийка.

Мъртва.