Жестокият месец

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Хейзъл Смит се суетеше из уютната си тясна къщичка. Имаше милион неща да свърши, преди дъщеря ѝ да си дойде от университета „Куинс“. Леглата бяха вече застлани с чисти, изгладени чаршафи. Бобът на фурна се печеше бавно, хлябът втасваше, хладилникът бе зареден с любимите неща на Софи. Хейзъл се отпусна на неудобния диван в хола с пълнеж от конски косми. Чувстваше се смазана от тежестта на всичките си четирийсет и две години. Старият диван беше като покрит с микроскопични иглички и боцкаше всяка част от тялото ѝ, която влизаше в допир с него, сякаш се опитваше да я прогони. Въпреки това Хейзъл го обичаше, може би защото никой друг не го харесваше. За нея тапицерията на тази мебел бе пълна колкото с конски косми, толкова със спомени, също боцкащи понякога.

– Още ли го държиш, Хейз? – изсмя се Мадлен, когато за първи път влезе в малката стая преди няколко години.

Веднага отиде при стария диван и се покатери отгоре. Провеси се през облегалката, сякаш бе забравила как се седи, и обърна стегнатия си задник към смаяната Хейзъл.

– Велико! – чу се приглушеният ѝ глас между дивана и стената. – Спомняш ли си как се криехме зад него, за да шпионираме вашите?

Хейзъл бе забравила. Ето още един спомен, който щеше да свързва с тази мебел. Внезапно Мадлен се изкиска като ученичка, подскочи и се тръсна на дивана с лице към нея, като протегна ръце. Хейзъл се приближи и видя нещо между фините ѝ пръсти. Нещо чисто и бяло. Приличаше на избеляло от времето кокалче. Хейзъл леко се стъписа, малко уплашена какво ли е изпаднало от дивана.

– Това е за теб.

Мадлен внимателно остави подаръчето в дланта на Хейзъл. Цялата сияеше. Да, буквално. Голата ѝ глава бе увита с шал, веждите ѝ бяха очертани малко нескопосано и ѝ придаваха изненадано изражение. Синкавите сенки под очите ѝ издаваха умора, причинена от нещо повече от безсънни нощи. Но иначе Мад сияеше. И невероятната ѝ жизнерадост изпълни мрачната стая.

Не се бяха виждали от двайсет години и макар да си спомняше всеки момент от младежкото им приятелство, Хейзъл бе позабравила колко жива се бе чувствала винаги в компанията на Мадлен. Погледна в дланта си. Бялото нещо не беше костица, а навито на руло листче.

– Беше в дивана, представяш ли си? – възкликна Мадлен. – След толкова години. Сигурно ни е чакало. Чакало е този момент.

Хейзъл си спомни, че приятелката ѝ винаги изглеждаше като заобиколена от магия. А където има магия, има и чудеса.

– Къде го намери?

– Там, отзад. – Мадлен посочи зад дивана. – Веднъж, когато ти беше в тоалетната, го пъхнах в малка дупка.

– Малка дупка?

– Малка дупка, пробита от малка химикалка.

С искрящи очи Мадлен имитира как върти и пробива с химикалката дивана. Хейзъл се засмя. Представи си как момичето съсипва скъпоценната мебел на родителите ѝ. Мадлен не се страхуваше от нищо. Някога Хейзъл дежуреше в училищния коридор и следеше за спазването на дисциплината, а Мадлен се опитваше да се промъкне със закъснение в час, след като се бе крила в гората да пуши.

Хейзъл погледна бялото хартиено рулце в ръката си, непохабено от слънчевата светлина и времето, погълнато от дивана и изплюто десетилетия по-късно.

Разви го. И разбра, че е имало причина да се бои. Защото то съдържаше нещо, което промени живота ѝ в същия този момент – завинаги. На него, написано с ярколилаво мастило, имаше простичко послание:

Обичам те.

Не можеше да погледне Мадлен в очите. Затова се огледа наоколо и забеляза, че дневната ѝ, която тази сутрин изглеждаше толкова мрачна, сега бе топла и уютна, избледнелите ѝ цветове сякаш се бяха съживили. И когато отново върна погледа си на Мадлен, чудото се беше случило. Едно бе станало две.

Мадлен отиде в Монреал, за да завърши терапията си, но при първа възможност се върна в къщичката на село, заобиколена от хълмове, гори и поляни с пролетни цветя. Там намери своя дом, Хейзъл – също.

Сега Хейзъл вдигна нещата си за кърпене от стария диван с конски косми. Тревожеше се заради онова, което ставаше в бистрото.

Занимаваха се с гледане на руни – древните скандинавски гадателски символи. Според руническите камъни Клара беше вол, Мирна – боров факел, а Габри – пръчка, макар художничката да му каза, че руната означава „кучка“.

– Е, досега руните познават – отбеляза впечатлен той. – И бог знае, че си вол.

Мосю Беливо бръкна в кошничката и изтегли камък с издялан върху него ромб.

– Женитба? – предположи.

Мадлен се усмихна, но си замълча.

– Не – каза Жана, като взе камъка и го разгледа. – Това е бог Инг.

– Дайте сега аз да пробвам.

Жил Сандон пъхна мазолестата си лапа в кошничката и я извади стисната в юмрук. Отвори я и всички видяха камък с латинската буквата „R“. На Клара ѝ заприлича малко на дървените яйца, които бяха скрили за децата. По тях също имаше изрисувани символи. Само че яйцата носеха символи на живот, а камъните – на смърт.

– Какво означава? – попита Жил.

– Път. Приключение, скитане – отвърна Жана и го погледна. – Често придружено от тежък труд.

– Нещо ново можете ли да ми кажете?

Одил се засмя, Клара също. Жил се занимаваше с тежък физически труд и всичко в четирийсет и пет годишното му тяло свидетелстваше за професията му на дървосекач. Беше як, жилав и почти винаги насинен.

– Обаче – продължи Жана, като се пресегна и постави ръка на камъка, който все още бе върху мазолестата длан на Жил – ти го изтегли обърнат. Символът му е наопаки.

Настъпи мълчание.

Габри, който бе установил, че символът върху неговия камък означава „пръчка“, а не „кучка“, след като прегледа малкия памфлет със значенията на руните, досега бе спорил с Клара – заплашваше, че ще ѝ отреже дажбата пастет от гъши дроб и червено вино. Сега двамата млъкнаха и се присъединиха към другите, събрани в тесен кръг.

– Какво ще рече това? – попита Одил.

– Означава, че му предстои труден път. Предупреден е да внимава.

– А какво означава неговият камък? – попита Жил и посочи мосю Беливо.

– Бог Инг ли? Означава плодовитост, мъжка потентност. – Жана се усмихна на кроткия, добродушен бакалин. – Мощно напомняне да уважаваме всичко естествено.

Жил се изсмя. Кратко, надменно, злобно.

– Хайде, Мадлен – обади се Мирна в опит да разсее напрежението.

– Добре. – Мад изтегли камък. – Сигурна съм, че ще означава егоистка и безсърдечна. „P“. – Погледна символа и се засмя. – Удивително, защото всъщност ми се пишка[9].

– Означава радост – каза Жана. – Само че, знаете ли...?

Мадлен замълча. На Клара ѝ се стори, че бурната енергия, която винаги струеше от жената, сякаш помръкна. Мад се умърлуши, макар и само за миг.

– И моят е наобратно – отбеляза.

Хейзъл кърпеше стари чорапи, но мислите ѝ бяха другаде. Погледна часовника. Десет и половина. „Все още рано“ – каза си.

Питаше се какво ли става в бистрото. Мадлен бе предложила да отидат заедно, но Хейзъл отказа.

– Не ми казвай, че те е страх – подразни я Мадлен.

– Разбира се, че не. Просто мисля, че е глупава загуба на време.

– Да не би да те е страх от духове? Би ли се нанесла в къща, която се намира до гробищата?

Хейзъл се замисли за момент, преди да отговори:

– Сигурно не, но само защото после трудно ще я продам.

– Винаги практична – засмя се Мадлен.

– Вярваш ли, че тази жена може да говори с мъртвите?

– Не знам. Не съм се замисляла. Просто ми се струва забавно.

– Много хора вярват в духове, в прокълнати къщи. Онзи ден четох за една такава. Във Филаделфия. Там често се появявал духът на монах и хората виждали човешки сенки по стълбището. Имаше и още нещо, ама какво беше? Побиха ме тръпки, като четях. А, да. До едно голямо кресло температурата рязко падала и всеки, който седнел в него, умирал, но преди това виждал призрака на старица.

– Нали каза, че не вярваш в духове.

– Аз не, но много хора вярват.

– Много религии говорят за души – подхвърли Мадлен.

– Да, но сега не говорим за това, нали? Мисля, че има разлика. Духовете са лоши, злонамерени. В тях има отмъстителност и гняв. Не съм сигурна, че е добра идея да се правят шеги с това. Пък и сградата, в която е бистрото, е на няколко века. Бог знае колко хора са умрели там. Не. Ще си остана вкъщи, ще гледам телевизия, ще занеса храна на горката мадам Белоус, съседката. И няма да предизвиквам призраците.

Сега Хейзъл седеше в дневната на бледата светлина от единствената запалена лампа. Спомни си, че след този разговор я бяха побили тръпки, сякаш до нея бе застанал дух със смразяващо ледено присъствие. Стана и светна всички лампи. Но стаята остана мрачна. Без Мадлен като че ли линееше.

Заради промяната в осветлението обаче Хейзъл не виждаше през прозореца навън. Взираше се в собственото си отражение. Поне се надяваше да е нейното. Виждаше жена на средна възраст, седнала на диван, с практична карирана пола и маслиненозелен пуловер и жилетка. На врата ѝ имаше скромен гердан. Можеше да е майка ѝ. А може и наистина да беше тя.

Питър Мороу стоеше на вратата и се взираше в ателието на Клара в мрака. Измил беше чиниите и бе почел книга пред камината в хола, а когато му стана скучно, реши да поработи около час върху последната си картина. Мина през кухнята и отиде в другия край на малката къща с доброто намерение да влезе в студиото си.

Защо тогава стоеше тук и надничаше в ателието на жена си?

Вътре беше тъмно и много тихо. Чуваше биенето на собственото си сърце. Дланите му бяха студени и осъзна, че е задържал неволно дъха си.

А правеше нещо толкова банално и ежедневно.

Светна лампата. И влезе.

Седяха в кръг на дървени столове. Жана ги преброи и очевидно се разтревожи.

– Осем е лошо число. Не трябва да го правим.

– Какво му е лошото? – попита Мадлен. Сърцето ѝ вече туптеше от вълнение.

– Следва веднага след седем – отвърна Жана, сякаш това обясняваше всичко. – Осем символизира безкрайността. – Описа символа с пръст във въздуха. – Енергията се върти до безкрай. Няма откъде да се освободи. Обхваща я гняв и чувство за безсилие и става много силна. – Въздъхна. – Това изобщо не ми харесва.

Лампите бяха изгасени и единствената светлина идеше от трептящите пламъци в камината. Някои от гостите бяха в сянка, с гръб към огъня; другите приличаха на тревожни безтелесни лица.

– Искам всички да прочистите ума си – продължи Жана с дълбок, кънтящ глас.

Лицето ѝ не се виждаше. Седеше с гръб към огъня. Клара подозираше, че е нарочно, но може и да не беше. – Дишайте дълбоко и се освободете от безпокойството и страха си. Духовете усещат енергията. Ако е отрицателна, привлича само злонамерените. Трябва да изпълним бистрото с положителни, хубави чувства, за да привлечем благосклонните духове.

– Мамка му – прошепна Габри. – Идеята не беше добра.

– Млък! – сряза го Мирна, седнала до него. – Добри мисли, глупако. Бързо!

– Страх ме е.

– Ами, престани да се страхуваш. Представи си, че си на щастливото си място, Габри, на щастливото си място.

– Това е щастливото ми място! – сопна се готвачът. – Моля ви, духовете, изяжте първо нея, тя е дебела и сочна. Моля ви, не вземайте мен!

– Гадняр!

– Тишина, ако обичате – прекъсна ги Жана с повече авторитет, отколкото Клара очакваше от нея. – Ако чуете внезапен силен шум, искам веднага да се хванете за ръце. Ясно?

– Защо? – прошепна Габри на Одил. – Нещо лошо ли очаква да се случи?

– Шшшт – заповяда тихо Жана и всички млъкнаха. Спряха да дишат. – Те идват.

Сърцата им се свиха.

Питър пристъпи в ателието на Клара. Беше влизал стотици пъти и знаеше, че тя държи вратата отворена с причина. Нямаше какво да крие. Но незнайно защо се чувстваше виновен.

Огледа се бързо и отиде направо при големия статив в средата на помещението. В ателието миришеше на бои, лакове и дървесина с лек нюанс на силно кафе. С дългите години творене и варене на кафе тук стаята се бе пропила с усещане за комфорт. Защо тогава Питър изпитваше страх?

Спря пред статива. Клара бе покрила картината си. Втренчи се в плата, каза си да се маха оттам, умоляваше се да не го прави. Сам не повярва, когато видя, че посяга с дясната си ръка. Като човек, който бе напуснал тялото си и знаеше, че няма власт над онова, което ще се случи. Изглеждаше неизбежно.

Хвана изцапания стар плат и го дръпна.

Стаята бе притихнала. Клара копнееше да стисне ръката на Мирна, но не смееше да помръдне. За всеки случай. За да не привлече вниманието на онова, което ще се появи.

Изведнъж го чу. Всички го чуха.

Стъпки.

Завъртане на бравата.

Някой заскимтя като уплашено кученце.

И внезапно ужасно думкане раздра тишината. Дрезгав вой... Клара усети, че хората от двете ѝ страни стискат ръцете ѝ. Вкопчи се в тях отчаяно и заповтаря: „Благослови, Господи, този свещен хляб и нас, твоите раби. И насърчи ни да дадем на гладните. Амин.“

– Пуснете ме да вляза! – закрещя гласът от отвъдното.

– О, боже, това е гневен дух – промълви Мирна. – Ти си виновен – упрекна Габри, който седеше ококорен от ужас.

– Мамицата...! – виеше безплътният глас. – Мааамицата му!

Издрънча стъкло и на прозореца се показа ужасяващо лице. Наредените в кръг хора подскочиха и се задърпаха назад.

– По дяволите, Дороти, знам, че си там! – изкрещя гласът.

Клара никога не бе мислила, че това ще са последните думи, които ще чуе. Очакваше да са: „Какви ги вършиш!?“

Габри се изправи на разтрепераните си крака.

– Мили боже – прошепна, като се прекръсти. – Една от живите мъртви.

Зад стъклото Рут Зардо присви очи и му показа среден пръст.

Питър се втренчи в платното на статива. Стисна зъби и погледът му стана суров. Беше по-лошо от всичко, което очакваше, от всичко, от което се опасяваше, а Питър имаше много страхове. Пред него стоеше последната творба на Клара – картина, която щеше да покаже на влиятелния галерист от Монреал Дени Фортен. Досега Клара си твореше, незабелязана от никого, и създаваше неразбираеми произведения. Поне за Питър бяха неразбираеми.

Ненадейно самият Дени Фортен почука на вратата им един ден. Питър бе сигурен, че прочутият ценител с контакти в целия артистичен свят е дошъл, за да се види с него. Все пак той беше известният художник в семейството. Картините му се отличаваха с невероятно прецизни детайли, продаваха се за хиляди долари и украсяваха стените на най-богатите хора в Канада. Когато покани госта в ателието си обаче, Фортен учтиво му заяви, че картините му са добри, но той иска да говори с Клара Мороу.

Изненадата на Питър нямаше да е толкова голяма дори търговецът на картини да бе казал, че иска да се превърне в зелено човече и да отлети за Луната. Да види картините на Клара? Какво?! Втренчи се във Фортен и умът му блокира.

– Защо? – попита със заекване.

Фортен на свой ред го погледна изненадано:

– Нали тук живее Клара Мороу? Художничката? Една приятелка ми показа портфолиото ѝ. Нали е това?

Галеристът извади папка от куфара си и в нея наистина бе плачещото дърво на Клара. Плачеше думи. „Къде се е чуло и видяло дърво да плаче думи?“ Това се бе запитал Питър, когато Клара му показа картината за първи път. А сега Дени Фортен, най-изтъкнатият галерист в Квебек, твърдеше, че тя е уникално произведение на изкуството.

– Мои са! – каза Клара и се опита да се вмъкне между двамата. После удивена и сякаш насън разведе Фортен из ателието си. Разказа му за картината, над която работеше, скрита под парче плат.

Фортен дълго гледа статива, но не посегна да вдигне покривалото, дори не помоли Клара да го направи.

– Кога ще е готова?

– След няколко дни – отговори Клара, все още недоумяваше на какво се дължи интересът му.

– Да кажем, първата седмица на май? – Мъжът се усмихна и сърдечно стисна ръката ѝ. – Ще доведа кураторите си, за да решим.

„Да решим“?

След малко повече от седмица великият Дени Фортен щеше да се върне тук, за да види последната картина на Клара. И оценката му щеше да предопредели кариерата ѝ.

Сега Питър стоеше втренчен в платното.

И изведнъж усети, че нещо го сграбчва. Отзад. Обгърна го и проникна в него. Художникът изохка от болка – изгаряща и мъчителна болка. Очите му се насълзиха от пробождане, опасно за живота му. Онова, от което се бе крил като дете; от което бе бягал; което бе погребал и отрекъл, сега го бе издебнало и открило. Тук, в ателието на обичната му съпруга. Докато стоеше пред това произведение на изкуството, ужасното чудовище го хвана.

И погълна.