Жестокият месец

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Жан Ги Бовоар намери Гамаш седнал в „Свети Тома“. Главният инспектор и вещицата седяха един до друг и гледаха втренчено напред. Бовоар знаеше, че навярно прекъсва разпита, но не го интересуваше. Носеше вестника, пълен с помия. Гамаш се обърна, видя го и се изправи. Жан Ги се поколеба и пъхна вестника в джоба на якето си.

– Инспектор Бовоар, това е Жана Шове.

– Мадам.

Бовоар пое ръката ѝ и се опита да не потрепери. Ако знаеше, че му предстои да се ръкува с вещица, когато се събуди тази сутрин... е, не беше сигурен, че би действал много по-различно. Всъщност това бе едно от нещата, които най-много обичаше в работата си. Непредвидимостта.

– Тъкмо си тръгвах – заяви вещицата, но неизвестно защо не пускаше ръката му. – Вярвате ли в духове, инспекторе?

Бовоар почти изсумтя. Представи си как разпитът постепенно е преминал в дискусия между шефа му и вещицата на разни духовни и божествени теми.

– Не, мадам, не вярвам. Мисля, че това е шарлатанство, начин да се влияе на слаби умове и да се извлича изгода от скърбящи хора. Смятам, че е по-лошо от измама.

Дръпна ръката си от нейната. Започваше да се вбесява. Гневът клатеше клетката си и Жан Ги знаеше, че има опасност да се освободи. Не беше нормален, здравословен гняв, а ярост, която дере и разкъсва безразборно. Сляпа и могъща, без съвест или контрол.

В джоба на якето, до гърдите му, стояха думите, които най-малкото щяха да наранят Гамаш. Може би не само. И тъкмо Бовоар щеше да нанесе удара. Сега той изля яростта си върху дребничката, невзрачна, неестествена жена пред себе си.

– Мисля, че се възползвате от скърбящи и самотни хора. Отвратително! Ако зависеше от мен, щях да хвърля всички като вас в затвора.

– Или да ни обесите на ябълково дърво?

– Не е необходимо да е ябълково.

– Инспектор Бовоар! – Гамаш рядко повишаваше глас, но сега го направи.

Жан Ги разбра, че е преминал границата на допустимото, и то много.

– Моля да ме извините, мадам – озъби се, като едва сдържаше гнева си.

Но дребната женица пред него, така безлична в много отношения, дори не мигна. Беше спокойна и любезна пред лицето на гнева му.

– Няма проблем, инспекторе. – Отдалечи се до вратата. Отвори я и се обърна. Очерта се като черен силует на фона на златния ден. – Аз съм родена с було – каза на Бовоар. – Мисля, че вие също.

Затвори вратата и двамата мъже останаха сами в параклисчето.

– Говореше на вас – заяви Бовоар.

– Наблюдателността ти е остра като всякога, Жан Ги – усмихна се Гамаш. – Какво има? Идваш да се увериш, че не е промила мозъка ми?

Бовоар се почувства неловко. В интерес на истината вещицата се бе държала съвсем прилично. А сега той, а не тя, щеше да всее смут в съзнанието на шефа си. Мълчаливо извади вестника от джоба си и го подаде на Гамаш. Главният инспектор изглеждаше развеселен, но когато видя изражението на по-младия мъж, усмивката му помръкна. Взе вестника, сложи очилата си и в тишината на „Свети Тома“ се зачете.

Изведнъж се вцепени. Сякаш светът около него се забави. Всички детайли станаха много по-ясни. С невероятна яснота видя белите косми в тъмната коса на Бовоар. Имаше чувството, че може да стане, да ги отскубне и пак да се върне на мястото си, без колегата му да усети.

Арман Гамаш изведнъж прозря неща, за които е бил сляп.

– Какво означава това? – попита Бовоар.

Гамаш погледна заглавието на вестника. „Журне“. Парцал от Монреал. Едно от жълтите издания, които го хулеха по време на случая „Арно“.

– Стара история, Жан Ги. – Сгъна вестника и го остави върху якето си.

– Защо отново напомнят случая „Арно“? – попита Бовоар. Опитваше се да звучи спокойно и разумно като шефа си.

– Сигурно няма достатъчно събития. Няма новини. Този вестник е смешка. Къде го намери?

– Жил Сандон ми го даде.

– Намерил си го. Хубаво. Разкажи ми какво ти каза.

Гамаш взе якето си и вестника и докато Бовоар му разказваше за сутрешните разпити на Сандон и Одил, двамата излязоха на слънце и слязоха до бившата гара. Бовоар се радваше, че разговарят нормално. Началникът му просто бе пренебрегнал коментарите във вестника. Сега и двамата можеха да се преструват, че не е станало нищо.

Вървяха в крачка, с наведени глави. Външен наблюдател можеше да ги помисли за баща и син, излезли да се поразходят в хубавия пролетен ден, увлечени в разговор. Но нещо се бе променило.

Не усетих как думата изстреляна улучва

и как като куршум ме поразява.

Поразената плът се затвори върху изстреляната дума и Арман Гамаш продължи да върви и слуша с цялото си внимание разказа на инспектор Бовоар.

Хейзъл Смит се бе върнала от погребалното бюро в Ковънсвил. Софи беше предложила да отиде вместо нея, но толкова дръпнато, че майка ѝ предпочете да отиде сама. Наистина, няколко приятели бяха казали, че могат да я заменят, но тя не искаше да притеснява никого.

Чувстваше се като отвлечена в свят на съчувствени думи, прошепнати за нещо, което все още не искаше да повярва, че е станало. Вместо да иде на среща на Клуба по плетене, трябваше да гледа ковчези. Вместо да заведе горката Еме на химиотерапия или да пие чай със Сюзан и да слуша за нейните деца с увреждания, се опитваше да измисли надгробно слово.

Как да я нарече? Безценна приятелка? Скъпа спътница? Оставила неутешима празнота... Защо нямаше думи, които да звучат на място? Думи, които веднага усещаш, че са казани от сърце? Които описват каква бездна е оставила Мадлен. Буцата, заседнала в гърлото, която пареше и болеше. Ужаса да заспиш, защото знаеш, че когато се събудиш, скръбта ще се възроди – като Прометей, прикован и изтезаван всеки ден. Всичко се бе променило. Дори граматиката ѝ. Вече живееше в минало време. И в единствено число.

– Мамо – извика Софи от кухнята. – Там ли си? Ела да ми помогнеш.

Хейзъл се върна от далечното място, където се бе пренесла, и тръгна към дъщеря си – отначало бавно, но после се забърза, щом думите достигнаха съзнанието ѝ.

Ела да ми помогнеш.

В кухнята завари Софи, опряла се на плота, с вдигнат крак и болезнено изражение.

– Какво има? Какво се е случило?

Наведе се да пипне крака ѝ, но Софи го дръпна.

– Недей. Боли.

– Седни тук. Дай да видя.

Хейзъл успя да накара дъщеря си да седне на един стол до кухненската маса. Сложи възглавничка на друг стол и внимателно вдигна крака ѝ върху нея.

– Изкълчих го на алеята, в една дупка. Колко пъти съм ти казвала да запълниш тези дупки.

– Знам. Съжалявам.

– Отидох да ти взема пощата и ето какво стана.

– Само дай да видя.

Хейзъл се наведе и с внимателни, умели пръсти заопипва глезена.

Десет минути по-късно Софи лежеше на дивана в дневната с дистанционното за телевизора в ръка, сандвич с шунка и кашкавал в чиния и диетична кола на поднос. Хейзъл бе превързала стегнато глезена ѝ и дори намери чифт стари патерици от последния път, когато Софи се бе осакатила.

Странно, но вече не се чувстваше замаяна, разсеяна и вцепенена. Сега бе съсредоточена върху дъщеря си, която имаше нужда от нея.

Оливие влезе в задния салон на бистрото с табличка сандвичи. На масичката за сервиране имаше също тенджера с гъбена супа с кориандър, бири и безалкохолни. Когато полицаите дойдоха да обядват, хвана Гамаш за лакътя и го дръпна настрани.

– Видяхте ли днешния вестник? – попита.

– „Журне“ ли?

Оливие кимна:

– Имат предвид вас, нали?

– Мисля, че да.

– Но защо?

– Не знам.

– Често ли правят такива неща?

– Не често, но се случва – отговори Гамаш толкова спокойно, че на Оливие му олекна.

– Ако имате нужда от нещо, само ми кажете. – Излезе бързо, за да обслужва стеклите се за обяд клиенти.

Гамаш си сипа супа, взе сандвич със зеленчуци на скара и козе сирене и седна. Хората му се настаниха около него, хапваха супа и сандвичи и хвърляха кратки погледи към него. Всички, освен Никол, която седеше с наведена глава. Въпреки че се бяха настанили в кръг, тя сякаш бе на отделна маса в съвсем различна стая.

Дали не беше грешка, че я доведе?

Вече две години работеше с нея и като че ли нищо не се бе променило. Това бе най-обезпокоителното. Ивет Никол сякаш привличаше неприязън, привличаше я и даже я създаваше. Беше като малък производител на обиди, сърбежи и дразнения. Фабрика, която работеше ден и нощ и бълваше гняв. Превръщаше добрите намерения в атаки, подаръците в обиди, щастието на другите хора в язвителни забележки. Смехът и усмивките като че ли я увреждаха психически. Хващаше се за всяка неприязън. И не изпускаше нищо. Убягваше ѝ само здравият разум.

И все пак Ивет Никол имаше невероятен усет към убийците. Беше като мъдър идиот, който притежава само една способност – навярно усещаше сродни умове.

Сега обаче младата жена участваше в разследването по специална причина. Причина, която Гамаш пазеше в тайна.

Никол толкова се бе навела над супата си, че топеше коса в нея. Пред лицето ѝ висеше почти непрогледна завеса от кичури. И между потракванията на прибори Гамаш чуваше как тя изсипва и разплисква съдържанието на лъжицата си, преди да я поднесе към устата.

– Сигурно всички сте го прочели – заяви главният инспектор и показа броя на „Журне“.

Останалите полицаи кимнаха.

– Имат предвид мен, разбира се, но това нищо не означава. Днес просто е ден без събития след дългия уикенд и затова са решили да съживят случая „Арно“. Нищо повече. Не искам да се разсейвате. D’accord?[47]

Огледа се. Лемио кимна. Никол попиваше със салфетка супата от краищата на косата си и се държеше, сякаш не е чула. Бовоар го гледа изпитателно известно време, после кимна кратко и грабна огромен сандвич с печено телешко и хрян.

– Полицай Лакост?

Изабел Лакост го гледаше втренчено, застанала неподвижно. Не се хранеше, не кимаше, не казваше нищо. Само го гледаше.

– Кажи ми какво има – подкани я Гамаш, като събра ръцете си в скута, далеч от храната, и насочи цялото си внимание към нея.

– Мисля, че е нещо важно, господин главен инспектор. Вие винаги казвате, че всичко се случва с причина. Мисля, че има причина да го сложат във вестника.

– И каква ще да е тази причина?

– Знаете отлично. Каквато е била винаги. Искат да се отърват от вас.

– Кои?

– Хората в полицията, които все още са верни на Арно. – Дори не се поколеба, не се замисли. Имаше значение, разбира се, че сутринта бе размишлявала доста, докато стигне до този извод.

Гамаш бавно осмисли думите ѝ. Взря се право в очите ѝ. Погледът му бе невъзмутим, замислен, спокоен. В целия хаос, при всички заплахи и стрес, след всички атаки, вербални и физически, Арман Гамаш не се разколебаваше и продължаваше да търси убийци. Лакост винаги щеше да си го спомня такъв. Главен инспектор Гамаш – спокоен, силен и владеещ положението. Неслучайно беше техен водач. Окото му не мигваше. Нямаше да мигне и сега.

– Може и да си имат причина – отвърна най-сетне главният инспектор. – Но тя не ме интересува.

Сега дори Никол го гледаше с леко отворена уста.

– Ами другите? – настоя Лакост. – Хората тук. Или другите полицаи в управлението. Може да повярват на тия лъжи.

– И какво, ако го сторят?

– Ами, ще навреди на нас.

– И какво предлагаш? Да пусна съобщение, че не е вярно? Мога да направя две неща. Да се ядосам и да започна да се тревожа или да не им обърна внимание. Досети се кое избирам.

Гамаш се усмихна. Напрежението най-сетне се уталожи и всички се върнаха към обяда и докладите си. Докато Оливие раздигна чиниите и донесе сирената, Бовоар и Гамаш запознаха колегите си с новата информация по случая. Лемио докладва за разговора си с мосю Беливо.

– Какво знаем за жена му? – попита Бовоар. – Жинет.

– Все още нищо – отговори Лемио, – починала е преди няколко години. Важно ли е?

– Възможно е. Жил Сандон май намекна, че смъртта на две жени, свързани с мосю Беливо, може да не е съвпадение.

– Така ли? Дърветата ли са му го подсказали? – измърмори Никол.

– Моля? – сепна се Бовоар и я погледна.

– Нищо. – Супата бе покапала от косата ѝ по раменете на евтиното сако с подплънки; по гърдите ѝ имаше трохи. – Просто не мисля, че можем да приемаме на сериозно думите на Сандон. Очевидно е, че е смахнат. Говори с дърветата, за бога. Същото се отнася и за онази вещица. Ръси сол, пали свещи и разговаря с мъртвите. И вие обръщате внимание на приказките ѝ? – обърна се към Гамаш.

– Ела с мен, полицай Никол.

Гамаш внимателно остави салфетката си на масата и стана. Без да добави друго, отвори плъзгащата се врата в задната част на бистрото, която водеше към вътрешен двор с изглед към реката.

Бовоар за момент се наслади на фантазията как шефът му хвърля Никол във водата, за да бъде отнесена след седмица в клетия Атлантически океан. Последното, което щяха да видят от нея, бе как мята отчаяно ръце в бялата пяна.

Само че членовете на полицейския екип наблюдаваха как Никол енергично ръкомаха и дори тропа с крака, докато Гамаш я слуша със строго, сериозно изражение. Не чуваха нищо от бученето на реката. По едно време главният инспектор вдигна ръка и младата жена изведнъж млъкна. Каза ѝ нещо. Никол кимна и тръгна нанякъде.

Гамаш се върна в стаята. Изглеждаше обезпокоен.

– Тръгна ли си? – попита Бовоар.

– Отиде в щаба.

– А после?

– После ще дойде с мен в имението „Хадли“. Искам и ти да дойдеш – заяви Гамаш на Лакост.

Бовоар се въздържа от коментар и дори изслуша доклада на Изабел Лакост, въпреки че умът му работеше трескаво. Защо шефът бе извикал Никол? Защо? Ако за всичко си имаше причина, значи и за нейното присъствие тук имаше обяснение! Със сигурност беше така, Жан Ги бе убеден.

– Мадлен Фавро е била на четирийсет и пет години – докладва Лакост с ясен, отчетлив глас. – Моминското ѝ име е Мадлен Мари Ганьон, родена в Монреал, израснала в квартал „Нотр Дам дьо Грас“. На улица „Харвард“. Семейство от средната класа, англоезични.

– Наистина ли? – изненада се Лемио. – С тази фамилия?

– Е, наполовина. Бащата на Мадлен Фавро е франко-канадец. Името ѝ е френско, но възпитанието – предимно англосаксонско. Учила е в кварталната гимназия. Училищната секретарка дори каза, че в главния коридор още има две-три нейни снимки. Била е спортист на годината и председател на ученическия съвет. Едно от онези деца, които сами изпъкват. Освен това е била мажоретка.

Гамаш беше доволен, че Никол не е в стаята. Представяше си какво би могла да направи, ако чуе да възхваляват чужд успех.

– Оценки?

– Секретарката обеща да провери дневниците. Би трябвало да е готова, когато се върнем в щаба. След гимназията...

– Един момент – прекъсна я Гамаш. – Попита ли за Хейзъл Смит? Били са съученички.

– Да, попитах. Хейзъл Ланг. На четирийсет и четири години. Живяла на Мелроуз авеню в „Нотр Дам дьо Грас“.

Гамаш познаваше квартала. Имаше стари, удобни къщи. Дървета и скромни градини.

– Секретарката ще провери и нея.

– Но не си я спомни веднага, така ли?

– Не, но оттогава са минали много години. След гимназията Мадлен е следвала инженерство в „Куинс“, а после е работила в „Бел Канада“. Напуснала преди четири години и половина.

Бовоар погледна Гамаш. Не можеше да спре да мисли за скарването с Никол. Ако друг от екипа проявеше подобно отношение към главния инспектор, щеше да изхвърчи моментално. И честно казано, на никого не би му минало през ум да говори на Гамаш по този начин. Не от инстинкт за самосъхранение, а защото твърде много го уважаваха.

Защо Никол се държеше така с шефа им и защо Гамаш го допускаше?

– Жената от телефонната компания, с която говорих, беше от друг отдел и на по-нисък пост – продължи Лакост, – но ми каза, че мадам Фавро била добър началник и много умна. Хората я харесвали. Освен това говорих за кратко с шефа ѝ. – Лакост погледна записките си. – Пол Маршан. Той е заместник-директор на „Изследователска дейност и развитие“. Мадлен си е сътрудничела често и с отдела по маркетинг.

– Значи, когато са излизали нови продукти, като телефони и други, тя е работила с тях? – намеси се Лемио.

– Била е специалист по информационни технологии. Много актуална сфера. Според шефа ѝ получила тази квалификация малко преди да напусне.

Гамаш слушаше внимателно. Изабел Лакост бе един от най-добрите полицаи, с които бе работил, и ако инспектор Бовоар напуснеше по някаква причина, тя беше естественият избор за негов заместник. Докладите ѝ бяха подробни, ясни и точни.

– Омъжила се за Франсоа Фавро, но бракът им не вървял. Развели се преди няколко години. Маршан я попитал защо, но тя отговорила уклончиво. Във всеки случай решението е било нейно.

– Той има ли някакви предположения? – попита Гамаш.

– О, да. Преди шест години на Мадлен ѝ открили рак на гърдата. Мосю Маршан смята, че една от причините за болестта може да е бил разводът. Съчувстваше ѝ. Долових го в гласа му, харесвал я е.

– А дали я е обичал?

– Не знам. Но мисля, че е таял привързаност, която е надминавала обикновеното уважение. Съжалявал е, че е напуснала.

– А после е дошла тук – измърмори Гамаш и се облегна назад.

Оливие почука на вратата и донесе кафе и десерт. Помота се из стаята малко повече от необходимото, но накрая излезе само с останките от франзелите и нито трохичка информация.

– Няма ли деца? – попита Лемио.

Лакост поклати глава и се пресегна за порция шоколадов мус, бухнал много над кристалната паничка и украсен с истинска сметана и една малинка. Взе чаша силно черно кафе, доволна от доклада и обяда си.

Бовоар забеляза, че е останал само един мус. За негово облекчение Лемио бе взел плодова салата, но това го изпълни и с известно подозрение. Кой би предпочел плодова салата пред шоколадов мус? Сега обаче Жан Ги бе изправен пред ужасна дилема, кулинарен кръстопът. Имаше един мус. Дали да го вземе за себе си, или да го остави за Гамаш?

Втренчи се в купичката и когато вдигна очи, видя, че шефът също гледа. Но не десерта. А него. На лицето му имаше тънка усмивка и още нещо. Нещо, което Бовоар рядко виждаше.

Тъга.

Тогава изведнъж разбра. Разбра всичко. Разбра защо Никол все още е в екипа. Разбра дори защо Гамаш я вземаше със себе си.

Ако полицаите, лоялни на Арно, искаха да съсипят главния инспектор, как можеха да го направят най-добре? Като внедрят човек в екипа му. Гамаш сигурно се бе досетил. И вместо да я уволни, бе решил да играе тази опасна игра. Да я задържи. И нещо повече. Държеше я близо до себе си, за да я наблюдава. Така можеше да я държи и настрана от хората си. Гамаш се хвърляше със собственото си тяло върху гранатата Ивет Никол. Заради тях.

Жан Ги Бовоар протегна ръка, взе шоколадовия мус и го постави пред Арман Гамаш.