Жестокият месец

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТА

Заседателната зала на последния етаж на квебекската полиция бе добре позната на Гамаш. Колко кафета бяха изстинали, докато той бистреше морално-етичните проблеми, стоящи пред службата, заедно с колегите си? Постоянният дъжд от въпроси в крайна сметка се свеждаха до един: колко далеч можеш да стигнеш в старанието си да защитаващ обществото? Сигурност или свобода?

Гамаш много уважаваше хората в тази стая. С изключение на един.

Цяла остъклена стена гледаше към Източен Монреал и олимпийския стадион, който се бе изтегнал като праисторическо създание, пробуждащо се за мъчителен живот. Вътре елипсовидната дървена маса бе заобиколена от удобни кресла. Еднакви. За да изглежда, че седящите са равни.

Но това бе измамно.

Въпреки че никой не разпределяше столовете, всеки знаеше мястото си. Няколко от старшите началници изгледаха Гамаш, двама-трима се ръкуваха с него, но повечето се държаха, сякаш не съществува. Очаквал го беше. Работил бе с тези хора цял живот, но сега те го обвиняваха, че ги е предал. Защото обяви случая „Арно“ пред обществото. Осъзнаваше какво ще му донесе това още докато го правеше. Знаеше, че ще го отлъчат. Ще го прогонят от племето.

Е, сега се завръщаше.

– И така – заяви комисар Паже, доайенът на групата, – поискахте да се съберем, Арман, и ето ни тук.

Звучеше делово, сякаш щяха да обсъждат графика на отпуските. Гамаш отдавна предвиждаше този момент като морска буря. Държеше се като плах мореплавател, който очаква стихията. Но чакането най-сетне бе свършило.

– Какво искате? – попита Паже.

– Това трябва да спре. Атаките срещу семейството ми трябва да спрат.

– Не е наш проблем – обади се комисар Дежарден.

– Разбира се, че е – заяви Бребьоф, като се обърна към колегата си, седнал до него. – Не можем да бездействаме, когато старши офицер е подложен на атаки.

– Главният инспектор винаги ясно е показвал, че няма нужда от помощ или съвет.

Гласът на мъжа, който го изрече, бе дълбок и разумен. Дори успокояващ. Повечето от присъстващите погледнаха говорещия. Няколко от тях започнаха да си записват.

Комисар Франкьор седеше до Арман Гамаш. Очаквано. Все пак това бе мястото, на което той винаги сядаше, и Гамаш нарочно се бе настанил на съседния стол. Не беше стигнал толкова далеч, за да се крие. По никакъв начин не смяташе да се свива в ъгъла или зад Бребьоф.

Беше седнал точно до човека, който искаше отстраняването му. Ако можеше, от самата планета. Най-добрият приятел, довереник и протеже на Пиер Арно. Силвен Франкьор.

– Не съм дошъл да водя стари битки – заяви Гамаш. – Тук съм, за да поискам всичко това да спре.

– И какво ви кара да мислите, че ние можем да ги спрем? Журналистите имат право да печатат каквото пожелаят и не си представям, че ще пуснат информация, която не са проверили из основи. Ако са публикували нещо невярно, може би трябва да ги съдите.

Неколцина се изсмяха. Бребьоф изглеждаше вбесен, но Гамаш се усмихна:

– Може би. Но едва ли. Всички знаем, че това са лъжи...

– Откъде знаем? – контрира Франкьор.

– Хайде, кой ще повярва, че Арман Гамаш може да накара дъщеря си да проституира? – попита Бребьоф.

– Кой можеше да повярва, че Пиер Арно е убиец? Но според главния инспектор излиза, че е такъв.

– Според съда, искате да кажете – уточни Гамаш, като се наведе към Франкьор и го погледна в лицето. – Но може би не сте запознат с тази част от правораздавателната система.

– Как смеете?

– А вие как смеете да нападате семейството ми?

Двамата мъже останаха втренчени един в друг няколко секунди. После Гамаш премигна, а Франкьор се усмихна и удобно се облегна назад в креслото.

– Извинявайте, комисар. Не трябваше да избухвам.

Франкьор кимна великодушно като рицар на прост селяк.

– Не съм дошъл да се карам с никого. Всички сте чели вестниците и сте гледали новините по телевизията. Знам, че нещата тепърва ще загрубяват. Както вече казах, това са лъжи, но не очаквам да ми вярвате. Нормално е след случая „Арно“. Знам, че преминах границата. Няма връщане.

– Тогава какво очаквате, главен инспектор? – попита Паже.

– Бих искал да приемете оставката ми.

Онези, които все още не седяха надвесени над масата, рязко се наведоха напред, някои – толкова бързо, че креслата им за малко не изсипаха високопоставеното си съдържание. Всички погледи бяха вперени в Гамаш. Сякаш Мон Роял бе тръгнал да потъва. Нещо забележително щеше да изчезне завинаги. Арман Гамаш. Дори онези, които го мразеха, признаваха, че се е превърнал в легенда, в герой за хората както в полицията, така и извън нея.

Понякога обаче героите се сгромолясват.

И сега те щяха да станат свидетели на такова падане.

– Защо да го правим? – попита Франкьор. Всички погледи се насочиха към него. – За да се измъкнете от нападките? Това ли искате? Искате да избягате точно както след решението за Арно. Правите го винаги когато стане напечено.

– Не е вярно – намеси се Бребьоф.

– Мислите, че някой от нас е отговорен за пускането на тези истории в пресата, нали? – продължи Франкьор, спокоен и уверен, неофициалният, естественият водач на групата.

– Точно така.

– Voilà. Ето какво мисли за нас!

– Не за всички. Само за един – уточни Гамаш, като го погледна право в очите.

– Как се осмелявате...?

– За втори път ми задавате този въпрос и вече ми омръзна. Осмелявам се, защото някой трябва да се осмели. – Гамаш огледа всички в залата. – Случаят „Арно“ не е приключен и вие много добре го знаете. Някой в тази стая продължава по неговите стъпки. Не с убийства засега, но съм сигурен, че и дотам ще се стигне.

– Сигурен бил. Сигурен? Откъде? – Франкьор скочи на крака и се наведе заплашително над него. – Абсурдно е дори да седим тук и да ви слушаме. Чиста загуба на време. Вие се водите не от разума си, а от сантименти, Гамаш.

Няколко души се изкискаха.

– Водя се и от двете, комисар.

Франкьор стоеше надвесен над Гамаш, сложил една ръка на облегалката на стола му, а другата – на масата, сякаш искаше да му прегради пътя.

– Това е нечувана наглост! Вие сте от най-лошия тип полицаи. Самовлюбен. Създали сте частна армия от лакеи. Хора, които ви се прекланят. Всички останали избират само най-добрите от полицейското училище, а вие – най-лошите. Опасен човек сте, Гамаш. Отдавна го знам.

Арман Гамаш също се изправи. Стори го бавно и Франкьор се принуди да отстъпи крачка назад.

– Екипът ми разкрива почти всяко убийство, което е започнал да разследва. Хората ми са умни, самоотвержени и смели. Вие се вживявате в ролята на съдия и отхвърляте всички, които не отговарят на разбиранията ви. Чудесно. Но не ме обвинявайте, че прибирам боклука ви и виждам стойност в него.

– Дори в полицай Никол? – понижи глас Франкьор и другите трябваше да напрегнат слух, за да чуят думите му. Но не и Гамаш. Той ги чу съвсем ясно.

– Дори в нея – отговори и се вгледа в студените сурови очи.

– Веднъж я изхвърлихте, доколкото си спомням – изсъска едва доловимо Франкьор. – Уволнихте я и я пратихте в моя отдел. В „Наркотици“. Хареса ѝ.

– Тогава защо ми я върнахте?

– Какво обичаше да казваш, инспекторе? За всичко си има причина. Много дълбока. Има причина за всичко, Гамаш. Открий я. – Франкьор понижи още глас. – Какво имаше в плика, който толкова тайно даде на сина си? Даниел, нали? И има дъщеря Флоранс. Жена му, доколкото чух, пак е бременна.

Никой друг в стаята не чу, толкова тихо бяха изречени тези думи. На Гамаш дори му се стори, че Франкьор не ги е казал на глас, а ги е инжектирал директно в съзнанието му. Остри, режещи, нараняващи.

Пое си рязко въздух и се опита да се овладее, за да не вдигне юмрук и да размаже онова ухилено, самодоволно, грозно лице.

– Направи го, Гамаш – изсъска Франкьор. – Направи го, за да спасиш семейството си.

Дали го предизвикваше да го нападне? За да даде повод да го арестуват и вкарат в затвора? Да го направят уязвим за „инцидент“, който би могъл да се случи зад решетките? Тази цена ли предлагаше Франкьор, за да спаси Гамаш семейството си?

– Шибан страхливец. – Франкьор се усмихна и се дръпна назад, като поклати глава. – Мисля, че най-малкото, което главен инспектор Гамаш може да направи, е да даде обяснение – продължи с нормален глас. Другите лица, напрегнати и изнервени, се успокоиха малко, след като пак можеха да го чуят. – Мисля, че преди да решим дали да приемем, или да отхвърлим оставката му, трябва да изясним някои неща. Например какво е имало в онзи плик, който е дал на сина си. Хайде, главен инспекторе, това е основателен въпрос.

Останалите, които седяха на масата, закимаха в съгласие. Гамаш погледна Бребьоф, който вдигна вежди, изненадан от нетипично безвредния въпрос. Лесно щяха да се измъкнат, ако това щеше да задоволи съвета.

Гамаш се замисли за момент. Но поклати глава:

– Съжалявам. Много е лично. Не мога да ви кажа.

Всичко свърши, съзнаваше го. Наведе се, прибра документите си в чантата и тръгна към вратата.

– Вие сте глупак, главен инспекторе! – извика след него Франкьор, като се ухили широко. – Когато излезете оттук, животът ви ще бъде съсипан. Журналистите ще продължават да глозгат вас и децата ви, докато не останат и кокали. Без кариера, без приятели, без личен живот, без чест. И всичко това заради гордостта ви. Какво е казал един от любимите ви поети? Йейтс? Всичко се разпада. Центърът не може да удържи.[73]

Гамаш спря, обърна се и решително се върна в стаята. С всяка стъпка сякаш порастваше. Офицерите около масата, ококорени от удивление, се отдръпваха от пътя му. Главният инспектор застана пред Франкьор, чиято усмивка бе изчезнала.

– Центърът ще издържи.

Изрече всяка дума бавно и ясно, с решителен и нисък глас, по-заплашителен от всичко, което Франкьор бе чувал. Комисарят се опита да възвърне самообладанието си, но твърде късно. Гамаш се обърна и излезе. Всички в стаята видяха страха на лицето на Франкьор и не един се запита дали не е застанал на грешната страна.

Но беше късно.

Докато Гамаш вървеше по коридора и от всички страни редовите полицаи му се усмихваха и го поздравяваха, умът му се успокои. Думите на Франкьор му бяха подсказали нещо. За миг се бе промъкнала определена информация и той я видя по различен начин. Но в стреса на момента я пропусна. Дали беше нещо, свързано с Арно? Или със сегашното разследване в Трите бора?

– Е, добре мина. За Франкьор – подхвърли Бребьоф, който го настигна, докато чакаше асансьора.

Гамаш не коментира. Гледаше сменящите се числа и се опитваше да си спомни какво му се бе сторило толкова важно. Асансьорът дойде и двамата се качиха сами.

– Можеше да обясниш за плика – продължи Бребьоф. – Вътре едва ли е имало нещо важно. Какво даде на Даниел всъщност?

– Извинявай, Мишел, какво каза? – сепна се Гамаш.

– В плика, Арман. Какво имаше вътре?

– О, нищо особено.

– За бога, защо не му отговори тогава?

– Не каза „моля“ – усмихна се Гамаш.

Бребьоф се намръщи:

– Ти чуваш ли се какво говориш понякога? От всички съвети, които даваш на другите, някой влиза ли в дебелата ти глава? Защо пазиш тази тайна? Собствените ни тайни ни съсипват. Не го ли повтаряш постоянно?

– Има разлика между тайна и потайност.

– Въпрос на изразяване.

Вратата на асансьора се отвори и Бребьоф слезе. Събранието бе минало по-добре, отколкото се бе надявал. Гамаш почти със сигурност щеше да изхвърчи от квебекската полиция, но по-важното – щеше да е унизен и съсипан.

Арман Гамаш остана в асансьора, вкоренен като едно от дърветата на Жил Сандон. И ако дърводелецът беше там, щеше да чуе това, което никой друг не можеше – как Арман Гамаш крещи като дърво, което секат.

Ето, една тайна ви казвам.

Могъщите думи от посланието на свети Павел до коринтяните прозвучаха в главата на Гамаш. Бяха пророчески. За едно мигване на окото светът се промени. Сега ясно видя нещо, което е било скрито. Нещо, което никога не е искал да види.

Минал бе през гимназията в „Нотр Дам дьо Грас“ и хвана секретарката точно когато си тръгваше от работа. Сега седеше на паркинга с двете неща, които му бе дала. Списък на възпитаниците на училището и още един годишник. Жената се почуди защо, за бога, му трябват толкова много годишници, но Гамаш смотолеви някакво извинение и тя се смили. Хрумна му, че трябва да го накаже да напише сто пъти: „Няма да губя повече годишници.“

Само че годишниците не бяха изгубени. А откраднати. От някого, който бе учил с Мадлен и Хейзъл. И който искаше да запази самоличността си в тайна. Сега, когато прегледа списъка на възпитаниците и годишника, Гамаш разбра кой е крадецът.

Ето, една тайна ви казвам. Отново чу дрезгавия глас на Рут, когато четеше великолепния пасаж. Чу и друг глас. На Мишел Бребьоф. Обвиняващ, гневен. Собствените ни тайни ни съсипват.

Вярно беше, Гамаш го знаеше от личен опит. От всичко, което задържаме в себе си, най-вредни са тайните. Нещата, от които толкова се срамуваме, толкова се боим, че трябва да скрием дори от себе си. Тайните водят до самозаблуждение, самозаблуждението – до лъжи, а лъжите създават стена.

Тайните ни съсипват, защото ни разделят от другите хора. Правят ни самотни. Превръщат ни в уплашени, гневни и озлобени хора. Обръщат ни един срещу друг и в крайна сметка срещу себе си.

Всяко убийство почти винаги започва с тайна. Убийството е тайна, разпростряна във времето.

Гамаш се обади на Рен-Мари, Даниел, Ани и накрая – на Жан Ги Бовоар.

После запали колата и потегли. Докато караше, слънцето залезе и когато пристигна в Трите бора, вече беше нощ. На светлината на фаровете виждаше стотици подскачащи жаби, които се опитваха да пресекат пътя по незнайна причина. Гамаш намали, за да не ги сгази. А те скачаха пред фаровете, сякаш го приветстваха радостно. Изглеждаха досущ като жабите, нарисувани върху глупавите старомодни чинии на Оливие. За момент Гамаш се замисли дали да не купи няколко от тях, за да му напомнят за пролетта и танцуващите жаби. Но после си даде сметка, че вероятно няма да го направи. Не искаше нищо да му напомня за днешния ден.

– Извиках всички – каза Бовоар, когато Гамаш влезе в оперативната зала. – Ще дойдат. Сигурен ли сте, че искате да го направите така?

– Сигурен съм. Знам кой е убил Мадлен Фавро, Жан Ги. Изглежда ми най-правилно този случай, започнал с кръг, да направи пълен цикъл. Ще се съберем в имението „Хадли“ в девет тази вечер. И ще разкрием убиеца.