Жестокият месец

ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА

Клара се облегна назад и посегна към чашата си. Пред нея бяха остатъците от закуската. Трохи. Чинията ѝ изглеждаше толкова самотна, че сложи две филийки в тостера.

С Мирна бяха останали в имението „Хадли“, докато полицай Лакост правеше каквото бе необходимо да се направи. Не достатъчно бързо, ако питаше тях. През повечето време Клара просто стоеше в стаята и гледаше птичката, свита на една страна с притиснати до гърдите крачета – почти като Мадлен, но в умален вариант. И с пера. Е, може би не съвсем като Мадлен. Но все пак имаше прилика. И двете бяха мъртви.

Въпреки че ѝ беше много жал за Мадлен, Клара не чувстваше вина за смъртта ѝ. Тази животинка обаче бе друго нещо. Знаеше, че е допринесла за гибелта ѝ. Онази нощ всички знаеха, че в стаята има птица. Всъщност точно затова бяха решили да проведат сеанса там – за да я спасят.

Но опитаха ли се? Не. Точно обратното. Клара се ужасяваше при мисълта, че птицата може да ги нападне. Вместо да се опита да я спаси, я бе намразила. Искаше птицата да умре, или поне да се махне, да не напада никого.

И ето я сега. Мъртва. Невръстната червеношийка. Мъничка, уплашена до смърт, вероятно бе пропаднала през комина от гнездото си и единственото, което искаше, бе да намери майка си и дома си.

Когато полицай Лакост най-сетне си свърши работата, трите жени се хванаха за ръце и се втренчиха в поръсената в кръг сол. И всяка мислено се обърна към Мадлен. Лакост бе видяла само зловещата ѝ обвивка, но Клара и Мирна си я спомняха жива. Весела и засмяна. Мадлен предразполагаше всеки. Грееше. Когато те слушаше, сякаш попиваше информацията с умните си очи. Живата Мадлен изглеждаше по-истинска. И така трябваше.

После Клара се сети за птичката и ѝ се извини, обеща следващия път да се постарае повече.

Това бяха най-спокойните мигове, които бе прекарвала някога в имението „Хадли“. И все пак никой не възрази, когато дойде време да си тръгват.

Тъкмо излизаха от къщата, когато Гамаш мина с колата и Лакост му помаха да спре. Другите две жени го поздравиха, след което се върнаха у Мирна. Върнаха бекона на печката да се пържи и Клара се обади на Питър да му каже къде е.

– Видя ли вестника? – попита я той.

– Не, бяхме заети с гонене на духове.

– При Мирна ли си? Стой там. Ей сега идвам.

Приятелката ѝ сложи още бекон и смля кафе; Клара подреди масата и наряза още хляб за печене. Когато Питър дойде, закуската беше готова.

– От Сара – обяви той и ѝ подаде хартиено пликче.

Кроасани.

Клара го целуна и ги взе.

Двайсет минути по-късно Питър облиза пръстите си и избърса малко масло от бузата на жена си. Дори не беше близо до устата ѝ. Как бе успяла да се омаже там, почуди се. Сякаш имаше някаква суперсила.

– Минах и през магазина на мосю Беливо – заяви Питър, докато сипваше кафе.

– Отворено ли беше? – попита Мирна. – Не съм забелязала.

– Както винаги. Снощи дойде на вечеря. – Питър отвори няколко бурканчета с конфитюр. Едното все още бе запечатано с восък и се наложи да го остърже с ножа. – Почти нищо не яде.

– Не се изненадвам. Мисля, че беше влюбен в нея.

Клара и Питър кимнаха. Горкият човек. Да изгуби две жени, които е обичал, в рамките на няколко години. Миналата вечер у тях се държа толкова любезно. Дори донесе пай от хлебарницата на Сара. Но енергията му бързо се изчерпа и след половин час вече просто седеше и местеше храната из чинията си. Питър все му доливаше вино, а Клара бърбореше как е започнала да подготвя градината. Това му беше хубавото на приятелството. Никой не очакваше нищо от мосю Беливо и той го знаеше. Понякога е хубаво просто да не си сам. Тръгна си рано, веднага след вечерята. И изглеждаше малко по-ободрен. Клара и Питър взеха Люси и го изпратиха до дома му от другата страна на парка. На верандата го прегърнаха, но не се опитаха да го утешават. Така биха помогнали само на себе си. Мосю Беливо имаше нужда да пострада малко. После щеше да се почувства по-добре.

Сега, на закуска, Клара и Мирна разказаха на Питър какво са правили сутринта. Той ги изслуша, удивен от смелостта им да се върнат в къщата, а също и от глупостта им. Наистина ли вярваха, че духът на Мадлен витае в стаята и може да ги чуе? Да не говорим пък за духа на мъртвото птиче. И още по-обезпокоително: нима една служителка на квебекската полиция вярваше в подобни неща? Това обаче му припомни нещо. Вдигна вестника и го отвори.

– Слушайте сега.

– Резултати от състезания по голф? – попита Мирна, като си сипа още кафе и предложи на Клара.

Питър бе извадил монреалския вестник „Журне“.

– Това е от рубриката за местни новини – уточни, като надникна иззад страниците.

Мирна си сипваше сметана, а Клара предпазливо вадеше филийките от тостера. Даде една на приятелката си, после взе мармалада и намаза дебел слой на другата. Двете явно изобщо не го слушаха. Питър пак се скри зад вестника и се усмихна. Скоро щеше да привлече цялото им внимание. Започна да чете на глас:

– Повод за загриженост в обществото е фактът, че един висш служител на квебекската полиция живее по-охолно, отколкото позволяват доходите му. Според мои източници човек на такава длъжност не би трябвало да печели повече от деветдесет и пет хиляди долара годишно. Даже това според мен е твърде високо. Но дори при такава свръхщедра заплата начинът му на живот очевидно надвишава доходите му. Модни дрехи, главно внос от Англия. Почивки във Франция. Апартамент в Отремон. И съвсем наскоро си е купил волво.

Питър бавно свали вестника, за да види ефекта. Мирна и Клара го гледаха зяпнали. Бяха застинали, а с тях – и филийките на път за устата им.

Отново вдигна вестника и прочете последния ред. Последният гвоздей в ковчега:

– И всичко това след злополучния случай с комисар Арно. По какъв начин е спечелил тези пари?

Габри изчака, докато клиентката изпи последните глътки билков чай и остави чашата. Надничаше зад вратата на кухнята и през пролуката я видя да става.

Жана Шове се беше върнала в пансиона миналата нощ, след вечеря. Тогава Габри се усмихна, даде ѝ ключа от стаята, а после дискретно се обади на Гамаш в дома му.

– Върна се – прошепна.

– Pardon?[40]

– Върна се – повтори Габри по-силно.

– Кой се обажда?

– Ох, за бога – изкрещя хотелиерът в слушалката, – вещицата се прибра!

– Габри?

– Не, Глинда[41] е. Разбира се, че съм аз! Дойде преди пет минути. Какво да правя?

– Нищо. Само следете да не напуска пансиона, докато дойда утре.

– Кога ще дойдете? Как да я спра? Ало? Гамаш, ало?

Цяла нощ лежа втренчен в тавана и се опитваше да измисли как да задържи жената на долния етаж. И сега моментът настъпи. Жана Шове стана от масата.

Дали тази невзрачна дребна женица беше убийца? Може би. Със сигурност бе виновна за сеанса, който уби Мадлен. Впрочем той за малко не уби и него. Това ли беше намерението ѝ? Нима тази ужасна жена се опитваше да го убие? Той ли беше истинската ѝ мишена? Но на кого му е притрябвало да го убива?

Изведнъж се сети за доста дълъг списък – от момиченцето, което бе тормозил във втори клас, до приятелите, чиито рецепти бе откраднал. Да не говорим за злобните забележки, които бе изричал зад гърба им достатъчно силно, че да го чуят. Остроумни язвителни коментари. Компанията около него се забавляваше, а Габри се наслаждаваше на ефекта от думите си и се опитваше да не забелязва обидата, смайването и болката по лицата на хора, смятали го за приятел.

Нали затова с Оливие решиха да се преместят тук. Отчасти за да се махнат от кашата, която бяха забъркали в живота си дотогава, но също и за да живеят на място, където добротата надделява над многознайството.

Беше започнал нов живот тук, но може би сега миналото се завръщаше да го преследва. Може би един от ония стари педерасти го бе открил и платил на тази вещица да го погуби.

Да, това беше единственото разумно обяснение. Ако не го убиеше сега, а в присъствието на Гамаш едва ли би го направила, със сигурност щеше да го прокълне. Да направи така, че някоя част от него да изсъхне и падне. Дано само да не е косата му!

Жана се огледа и бавно тръгна по коридора към стаята си.

„Дали смята да се измъкне през прозореца в другия край?“ – питаше се Габри. Можеше да очаква такъв хитър ход от нея. Отвори вратата още малко и надникна. Котаракът се измъкна и наперено влезе в трапезарията.

– Отиваш при любовницата си, а, мръснико? – изсъска Габри. Беше убеден, че проклетият котарак на Оливие се е сдушил с Жана.

Каквото и да ставаше, не беше за добро. Изви глава и погледна зад вратата. Коридорът бе празен. Отвори вратата възможно най-малко, колкото да измъкне едрото си тяло (тоест доста широко) и излезе на пръсти в коридора. Прозорецът беше открехнат, но мрежата против насекоми си беше на мястото.

Габри си каза, че ще е в по-стратегическа позиция, ако застане на рецепцията. След около трийсет секунди зорко наблюдение реши да поиграе пасианс на компютъра, докато чака или Гамаш да дойде, или вещицата да го убие. Нямаше защо да скучае междувременно. Когато премести мишката, на монитора се отвори прозорец с картинка. Ефедрин, гласеше рекламата. Габри я прочете и се замисли дали да си поръча, но реши все пак да се обади на Оливие.

– Интересно дали го е прочел – измърмори Клара, като остави филийката. Най-сетне се чувстваше нахранена, даже преситена.

– Изглеждаше съвсем спокоен, когато го срещнахме тази сутрин – отбеляза Мирна.

– Едва ли би издал как се чувства, не мислите ли? – изтъкна Питър и взе филийката на Клара.

– Какво общо има със случая „Арно“? – попита Мирна. – Оттогава минаха години.

– Поне пет – съгласи се Питър.

Зае по-изправена поза на стола и опря ръце на масата в добре заучена спокойна стойка. Веднъж Рут го бе смъмрила, че е надменен педант. Питър знаеше, че не е права, но все пак се засегна. Оттогава се стараеше да не се държи твърде официално и високомерно, когато казва на хората неща, които може би не знаят: по какъв начин да режат правилно домат или как да държат вестник, или когато им даваше информация – по случая „Арно“, например.

Навремето бе изчел всичко за него. Нашумя много в новините и месеци наред бе тема номер едно.

– Сега си спомням – обърна се към него Мирна. – Беше се вманиачил по него.

– Не се бях вманиачил. Беше важен случай.

– Да, интересно беше – съгласи се Клара. – Разбира се, тогава още не познавахме Гамаш, но всички бяхме чували за него.

– Той беше една от звездите в полицията – вметна Мирна.

– До случая „Арно“ – уточни Питър. – Защитата го изкара лицемер, който преследва лична изгода. Жаден за почести и власт, но слабохарактерен. Воден от завист и горделивост.

– Точно така – съгласи се Мирна, която си спомни още подробности, след като се замисли. – Защитата не намекна ли също, че той е натопил Арно?

Питър кимна:

– Арно беше комисар в отдел „Тежки престъпления“. На процеса се разбра, че умишлено е спирал разследвания на сериозни случаи, дори на убийства.

– Особено когато жертвите са били индианци – кимна Мирна.

– Точно щях да го кажа. В крайна сметка Арно започнал да заповядва на най-приближените си колеги да убиват хора.

– Защо? – попита Клара, която не си спомняше подробности от толкова отдавна.

Мъжът ѝ сви рамене:

– Появиха се намеци в издания като това – вдигна вестника, който държеше, – че Арно просто е оставял престъпниците да се трепят помежду си, вместо да убиват невинни хора. В полза на обществото.

В хола на Мирна настъпи тишина. Тримата започнаха да си спомнят други шокиращи разкрития. Случаят беше още по-ужасен, защото квебекчани, както говорещите английски, така и франкофоните, имаха дълбоко уважение към местната полиция. До този случай. Процесът срещу Арно ги бе отблъснал.

Питър си спомняше как следеше новините тогава. Как всеки ден висши полицейски началници излизаха с умърлушени лица пред камерите. Как журналистите тикаха микрофони под носовете им. Отначало се появяваха заедно, за да демонстрират единство. Но накрая двама бяха изолирани от стадото.

Гамаш и прекият му началник. Комисар не знам си кой. Единственият, който заставаше до Гамаш открито. Беше почти трогателно да гледаш как двамата мъже стават все по-тревожни с ожесточаването на обвиненията.

Но Гамаш продължаваше да се усмихва, докато репортерите му задаваха все същите глупави, подвеждащи и оскърбителни въпроси. Беше спокоен и любезен по един старомоден начин. Дори когато го обвиняваха в нелоялност. Дори когато накрая го обвиниха в съучастничество. Знаел за убийствата и мълчаливо ги одобрявал. Все пак, намекваше Арно, как би могъл началникът на отдел „Убийства“ да не е наясно?

– Беше ужасно – каза Клара. – Все едно да гледаш катастрофата на „Хинденбург“[42] на повторение безброй пъти. Как съсипват нещо благородно.

Питър не знаеше дали жена му има предвид Гамаш, или цялата полиция.

– Медиите, разбира се, бяха разделени – отбеляза той. – Повечето подкрепяха Гамаш, но някои го призоваваха да подаде оставка.

– Този специално – добави Мирна и посочи вестника, сгънат отстрани на масата – публикуваше коментари, според които Гамаш трябвало да лежи заедно с Арно. Та двамата да се хванат за гушите.

– Какво се случи с Арно и съучастниците му? – попита Клара.

– Лежат зад решетките някъде. Цяло чудо е, че другите затворници още не са ги очистили.

– Басирам се, че тоя гадняр Арно командва целия затвор – заяви Мирна.

Смачка салфетката си и хвърли хартиената топка по масата с колкото сила имаше. Двамата ѝ гости я погледнаха, изненадани от внезапния ѝ изблик на гняв.

– Какво има? – попита Клара.

– Не разбирате ли? Говорим за този случай, сякаш е епизод от телевизионен сериал. А той е реалност. Този Арно убиваше хора. Същите хора, които трябваше да защитава. Защо? Защото са били индианци, отчаяни и надрусани с кокаин. И единственият, който го спря, единственият, който имаше куража да се изправи срещу Арно и цялата полицейска йерархия, също пострада – опитаха се да го унищожат. Арно е психопат, а аз не поставям с лека ръка такава диагноза. Познавам симптомите. Работила съм години наред с психопати. Не разбирате ли?

Мирна погледна двамата си приятели. Наведе се, взе вестника и го удари в масата, сякаш искаше да го накаже.

– Случаят не е приключил. Аферата „Арно“ продължава.

Телефонът иззвъня и Клара вдигна.

– Оливие се обажда – каза, като закри слушалката. – Ей, благодаря. Ще предам. – Затвори и се обърна към Питър и Мирна: – Чували ли сте за ефедрин?