Жестокият месец

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ШЕСТА

Одил Монман бе заета с клиент, който разпитваше за разликата между твърдото и мекото тофу. Докато тя се занимаваше с него, Гамаш и Бовоар обикаляха магазина и разглеждаха рафтовете с биохрани и бурканите с чайове и билки. В дъното бяха произведенията на Сандон. Гамаш обожаваше антикварни мебели – особено тези от квебекски чам. Съвременният дизайн често го смущаваше. Но като гледаше масите и столовете на Жил, дървените паници и бастуните, у него оставаше усещането за забележителен синтез между старо и ново. Дървото изглеждаше създадено, за да образува тези форми, сякаш стотици години в горите на Квебек е расло и чакало този мъж да го намери и вкара в употреба. При все това хрумванията на Сандон бяха далеч от традиционни. Бяха модерни и смели.

– Искате ли някой от тях? – попита Одил.

Гамаш подуши миризма на евтино вино в дъха ѝ, зле замаскирана от ментова дъвка. Беше отвратителна комбинация и той положи голямо усилие да не се отдръпне.

– Да, но не днес. Опасявам се, че трябва да ви зададем още няколко въпроса.

– Няма проблем. Денят не е натоварен. Както повечето.

– Така имате свободно време да съчинявате стихове, предполагам.

Одил веднага се оживи:

– Чували сте за стихотворенията ми?

– О, да, мадам.

– Искате ли да ви прочета едно?

Бовоар се опита да привлече вниманието на шефа си, но Гамаш, изглежда, не забелязваше мимическите упражнения на по-младия си колега.

– За мен ще е чест, ако не е затруднение за вас, мадам.

– Добре, сядайте тук.

Жената буквално го насади в един от столовете на Жил. Гамаш очакваше да чуе силно скърцане – от счупването на стола и банковия му баланс. Но нищо такова не стана. Столът и спестяванията му си останаха непокътнати.

Одил дойде с изтърканата си тетрадка – онази, която Бовоар я бе видял да затваря гневно при предишното си идване. Покашля се и се изпъчи като войник, готов да отблъсне врага.

Над блатото по здрач препускат

зловещи облаци, а ние

срещу дъжда безмилостен вървим –

аз, моята любов и аз.

Проплаква чайка и тръстики

огъват се, но дружни ние

решими срещу вятъра вървим –

аз, моята любов и аз.

– Казва се „Аз, моята любов и аз“.

Гамаш занемя. Бовоар се опомни пръв:

– Прекрасно е. Може ли да го видя цялото?

Беше напълно искрен. Свикнал бе да слуша мъглявите цитати на Гамаш, извадени главно от неразбираемите творения на Рут, които дори нямаха рима. Сега най-сетне чу нещо смислено. Представи си птицата, чу крясъка ѝ, видя дъжда.

– Искате ли да ви прочета още едно?

– За съжаление, трябва да ви зададем няколко въпроса. – Гамаш потупа стола до себе си. – Но стихотворението наистина е прекрасно.

Одил седна и леко се олюля в опит да се закрепи.

– Какво беше мнението ви за Мадлен Фавро?

– Свястна жена. Идваше от време на време в магазина, но не я познавах добре. Съжалявам за смъртта ѝ. Имате ли представа кой го е извършил?

– А вие? Някакви предположения?

Жената се замисли.

– Мисля, че е била онази нейна приятелка. Хейзъл. Винаги толкова любезна. Прекалено любезна. Направо да те подлуди. Със сигурност трябва да е сред заподозрените. Макар че всъщност е по-вероятно нея да убият. Сигурни ли сте, че убиецът е очистил правилния човек?

– Разговаряли сте с Мадлен, докато сте отивали към имението „Хадли“.

– Наистина ли? Не си спомням. – Уменията на Одил да лъже съперничеха на поетичния ѝ талант.

– Да. Чули са ви.

– А, ами приказвахме си за разни работи.

– Чули са ви да спорите, мадам – заяви Гамаш тихо, но твърдо. Виждаше Одил в профил, отпуснатата ѝ брадичка.

– Не сме спорили.

Гамаш знаеше, че просто трябва да почака. И да се надява да не влезе нов клиент.

– Опитваше се да омае Жил – избълва Одил и лошият ѝ дъх лъхна главният инспектор със сила, сякаш жената бе задържала думите твърде дълго в устата си. – Знам, че това целеше. Все му се усмихваше, все го докосваше. – Имитира как Мадлен е галила ръката на Сандон. – Постоянно се домогваше до вниманието му, а той не я забелязваше.

– Сериозно?

– Самата истина! Той ме обича. – Изрече последните думи едва доловимо. Устата ѝ увисна и дълга лига се проточи по брадичката ѝ. Носът ѝ течеше, от очите ѝ закапаха сълзи. Лицето ѝ се деформира като разядено от киселина.

„Дали наистина Мадлен е искала да отнеме Жил от Одил?“ – запита се Гамаш. Ако бе така, имаше двама души с мотив за убийство. Одил – да убие съперничката си. И мосю Беливо – от ревност. Какво бе казала Клара? Мадлен винаги получавала онова, което иска. Но какво е искала? Кого е искала? Жил или Беливо? Или нито един от двамата?

– За какво спорихте онази нощ? – настоя детективът.

– Казах ѝ да престане. Доволен си сте? Помолих я да стои далеч от Жил. Можеше да има всеки мъж. Беше красива и умна. Всеки искаше да е с нея. Кой не би искал? А аз? Знам какво мислят хората за мен. Че съм глупава, скучна и ме бива само с числата. Цял живот обичам Жил и най-сетне той ме избра. Мен. Не исках никой да ми го отнеме. Помолих я да ми го остави.

– А тя какво каза?

– Отрече всичко. Остави ме да се държа като глупачка, да се унижа, а после дори нямаше куража да признае каква е курва.

Когато си тръгваха, Гамаш стисна ръката ѝ, влажна и лепкава. Но докосването на скръбта често е такова. Бовоар успя да се изниже без ръкуване.

Намериха Жил Сандон навътре в гората. Ориентираха се по ударите от брадва, а след като превалиха ниско възвишение и прескочиха един паднал, изгнил дънер, видяха якия мъжага да работи с брадвата върху отсечено дърво. Постояха да погледат известно време мощните и грациозни движения на огромните ръце, с които мъжът вдигаше древния инструмент и го спускаше върху дървото. В един момент той спря, обърна се и ги погледна. Тримата останаха втренчени един в друг няколко секунди, след което Сандон им махна.

– Върнахте се – каза на Бовоар.

– Този път идвам с шефа.

Сандон се приближи и няколко клонки изпращяха под краката му.

– Тук няма шефове – отвърна. Обърна се и изгледа Гамаш. – Вие сте оня от вестниците.

– Да – спокойно отговори главният инспектор.

– Не приличате на убиец.

– Защото не съм.

– И трябва да ви повярвам?

– Вярвайте в каквото искате. Не ме интересува.

Сандон изръмжа. Посочи един пън, сякаш бе кресло с копринена тапицерия.

– Работили сте като дървосекач – отбеляза Гамаш, след като се настани там.

– В един мрачен период от живота си, да. Вече не се срамувам от това. Тогава не знаех.

Все пак изглеждаше засрамен.

– Какво не знаехте?

– Казах ви. Не знаех, че дърветата са живи същества. Тоест всички знаем, че са живи, но не ги възприемаме като същества. А те са. Не можеш да убиеш живо същество. Не е правилно.

– Как разбрахте? – попита главният инспектор.

Сандон бръкна в джоба си и извади мръсна кърпичка. Започна да бърше острието на брадвата, докато говореше:

– Работех като дървосекач към една от местните дъскорезници. Всеки ден ходех в гората с бригадата. Сечахме дървета и ги теглехме с трактори на пътя, за да ги извозват. Смазваща работа, но ми харесваше. На открито, на чист въздух. Без шеф.

Погледна подозрително Гамаш. Обруленото му лице бе обрасло с прошарена рижа брада, погледът му бе остър, но замислен.

– Един ден дойдох в гората с брадвата и чух стенание. Звучеше като бебешки плач. Беше през същия сезон, в който сме сега. Най-доброто време за сечене на дървета. Но тогава и на животните им се раждат малки. Бригадата започваше да се събира, а стенанията се усилиха. Изведнъж чух писък. Извиках на момчетата да спрат, да запазят тишина и да се ослушат. Стоновете бяха преминали в плач. Чуваше се навсякъде около нас. Усещах го. Винаги съм се чувствал в гората като у дома, но изведнъж ме хвана страх. „Не чувам нищо“ – каза един от мъжете и отново удари дървото с брадвата. И пак чух писък. Можете да се досетите какво стана после. За една нощ всичко се преобърна. Аз се бях променил. Започнах да чувам дърветата. Мисля, че винаги съм чувал радостта им. Навярно затова съм се чувствал толкова щастлив в гората. Но вече чувах и болката им.

– Какво направихте?

– Какво можех да направя? Вие какво бихте сторили? Трябваше да ги спра. Трябваше да спра това избиване. Представяте ли си да сечете гора, която пищи от болка?

Бовоар си представяше, особено ако по цял ден не спира да пищи.

– Но през повечето време дърветата са тихи. Просто искат да ги оставим на мира – продължи Жил. – Странно как се научих на свобода от същества, които са вечно закотвени на едно място.

На Гамаш това му звучеше съвсем логично.

– Уволниха ме, но и без това щях да напусна. В онзи ден влязох в гората като дървосекач, а излязох съвсем друг човек. Светът вече не бе същият. Нямаше как да бъде. Жена ми се опита да ме разбере, но не можеше. Не издържа и си тръгна с децата. Върна се в Шарлевоа. Не ѝ се сърдя. Всъщност ми олекна. Тя все ми повтаряше, че дърветата не говорят, не пеят и със сигурност не пищят. Обаче те го правят. С нея живеехме в различни светове.

– Одил във вашия свят ли живее? – поинтересува се Бовоар.

– Не. Не съм срещал човек, който да живее в него. Но тя го приема. Не се опитва да ме промени или да ме убеди, че греша. Приема ме такъв, какъвто съм.

– А Мадлен?

– Тя беше красиво и екзотично същество. Все едно да се разхождаш в гората и изведнъж да срещнеш палма. Няма как да не привлече вниманието ти.

– Имахте ли любовна връзка с нея? – попита Бовоар по-рязко, отколкото на Гамаш му се искаше, но такъв беше неговият стил.

– Не. Беше достатъчно да ѝ се възхищавам отдалеч. Може да приказвам с дърветата, но не съм луд. Тя нямаше интерес към мен. Всъщност и аз не се интересувах от нея. Може би съм си фантазирал, но нищо в реалния свят.

Бовоар се запита какво според Сандон е „реалният свят“.

– Защо не харесвате мосю Беливо? – попита Гамаш.

На Сандон му трябваха няколко секунди, за да превключи от мислите за Мадлен към аскетичния бакалин. Погледна големите си ръце и зачопли един мазол.

– На негова земя имаше прекрасен дъб. Беше ударен от мълния и един клон висеше отчупен. Чух дървото да плаче и помолих Беливо да отрежа клона. Той отказа.

– Защо?

– Каза, че ще убия цялото дърво, ако отрежа клона. Признах, че има такъв риск, но му казах, че дървото го боли и би било по-хуманно да му помогнем да оздравее или да умре по-бързо.

– Но той не ви повярва?

Сандон поклати глава:

– Дървото се мъчи четири години, преди да умре. Чувах го как плаче за помощ. Умолявах Беливо, но той не искаше да чуе. Мислеше си, че дъбът е на път да оздравее.

– Не е знаел – отбеляза Гамаш. – Било го е страх.

Жил сви рамене пренебрежително.

– И фактът, че той излиза с Мадлен, нямаше нищо общо?

– Той трябваше да я предпази. Трябваше да защити и дървото. Изглежда много добър, но всъщност е лош човек.

Как се беше нарекъл мосю Беливо? Гамаш се опита да си спомни. „Нещото, което носи смърт.“ Точно така. Първо жена му, после Мадлен, птичката. Дървото. Около Беливо все нещо умираше.

Мъжете замълчаха. Вдишваха приятния, смолист аромат на мокри борове, есенни листа и млади пъпки.

– Сега идвам в гората, намирам дървета, които вече са мъртви, и правя от тях мебели.

– Давате им нов живот – отбеляза Гамаш.

Сандон го погледна:

– Предполагам, че не чувате дърветата.

Детективът се ослуша, после поклати глава. Сандон кимна.

– Наблизо има ли гинко? – попита Гамаш.

– Гинко ли? Сигурно има няколко. Произлизат от Азия, доколкото знам. Много са стари.

– Имате предвид, че живеят дълго?

– Това също, макар и не колкото секвоите. Някои от тях са на хиляди години, представяте ли си? Бих искал да си поговоря със секвоя. Гинкото не живее дълго, но е най-древното известно дърво. Праисторическо. Жива вкаменелост. Представяте ли си?

Гамаш остана впечатлен. Сандон знаеше доста за гинкото. А то бе представител на древното семейство растения, които произвеждаха ефедрин.

Вестникът бе оставен грижливо сгънат на бюрото в оперативната зала. Беше пет и Лемио работеше на компютъра си. Вдигна очи и им махна, после за момент погледна към вестника, сякаш съчувстваше на Гамаш.

Главният инспектор посегна към изданието. Бовоар бе до него. Гамаш си спомни едно предаване за горилите, което бе гледал. Когато са в опасност, те се втурват напред, като гледат нападателя право в очите, реват и се бият по гърдите. Но от време на време протягат ръка и докосват горилата до себе си, за да се уверят, че не са сами.

Сега горилата до него бе Бовоар.

На първа страница имаше снимка на Гамаш с глупава физиономия, притворени очи и уста, разкривена в странна гримаса.

SOÛL![62] – пишеше отдолу с главни букви.

– Виждам, че сте пияница, изнудвач, сутеньор и убиец – измърмори Бовоар.

– Всестранно развита личност – поклати глава Гамаш.

Все пак леко си отдъхна, когато прегледа статията за имената на Даниел, Ани и Рен-Мари. Намери само своето и на Арно. Винаги свързани, сякаш не можеха да съществуват един без друг.

Обади се на семейството си и им отдели половин час, за да ги увери, че всичко е наред.

„Колко е странен светът – помисли си, докато отиваха към пансиона с училищните данни и годишниците от гимназията на Мадлен, – щом можеш да смяташ деня си за добър, ако единственото, в което са те обвинили, е пиянство и некадърност.“