Хладнокръвна ярост

10.

Горната площадка представляваше шестметрова розетка от черен мрамор с вградени вътре сини и жълти слънца. Около стените се гушеше френска провинциална мебелировка с издути шкафчета и вити крака. По стените висяха ренесансови картини от сантименталната школа — херувимчета, арфи, религиозни сцени. Оттук се разделяха три коридора. В единия коридор отдясно имаше две жени с прахосмукачки в ръка. Другите два бяха тъмни и пусти. Тук приличаше повече на хотел, отколкото на музей. Тъжен и безцелен разкош на хотел през извънсезонно време.

Мелиса зави по средния коридор и ме поведе покрай редица бели врати, украсени с черни брави със златни ивици.

Пред шестата поред врата тя се спря и почука.

Отвътре се чу глас:

— Да?

Мелиса отвърна:

— Доктор Делауер дойде.

После отвори вратата и влезе. Последвах я.

Бях се подготвил за поредната доза разкош, но се намерих в малка, простичка стая с кът за разговори не по-голям от два квадратни метра, боядисана в гълъбовосиво и осветена само от едно матово осветително тяло.

По-голямата част от задната стена бе заета от бяла врата. Останалите стени бяха почти голи, като се изключи някоя и друга литография по тях. Картина в меки цветове, изобразяваща майка и дете, която би трябвало да бъде на Касът6. Бе поставена точно над тапициран в розово мъничък диван. Дървена кафе масичка и два дървени стола представляваха кътчето за разговори. На масата — порцеланов сервиз за кафе. На диванчето — жена.

Тя се изправи и каза:

— Здравейте, доктор Делауер. Аз съм Джина Рамп.

Тих глас.

Тръгна към мен, като в походката й имаше нещо средно между грациозност и неловкост. Цялата тази неловкост обаче бе съсредоточена над шията — главата й бе неестествено високо и леко килната на една страна като от подсичащ удар.

— Радвам се да се запозная с вас, госпожо Рамп.

Тя пое ръката ми, леко я стисна и я пусна.

Бе висока — поне двадесет сантиметра по-висока от дъщеря си, и все още стройна като фотомодел, облечена в сива, дълга до коляното рокля с дълги ръкави. Закопчана догоре. Сиви сандали почти без токове. Гладка сватбена халка на лявата ръка. Златни топчици вместо обеци. Никакви други украшения. Никакъв парфюм.

Косата й бе руса, но не много, и започваща да побелява. Носеше я късо подстригана, с бретон. Като момче. Почти аскетична прическа.

Лицето й бе бледо, овално, създадено като че ли само за камера. Силен, прав нос, твърда брадичка, големи сиво-сини очи, леко напръскани със зелени ивички. Бръчици от усмихване, съвсем леко загатнати около устата, по-ясно изразени по челото.

На четиридесет и три години — знаех го от един стар вестник — и изглеждаше точно на толкова. Въпреки това възрастта като че ли само бе омекотила красотата й. Бе я подчертала някак си.

Тя се извърна към дъщеря си и се усмихна. Наведе глава, почти като ритуално движение, и ми показа лявата страна на лицето си.

Силно опъната кожа, бяла като кост и гладка като стъкло. Твърде гладка — с нездравия блясък на болен от треска. Линията на челюстта по-остра, отколкото би трябвало да бъде. Изкусно оформена скелетна постановка — отдолу сякаш е бил отнет пласт мускулатура и заменен с нещо изкуствено. Лявото й око бе подръпнато надолу, наистина, съвсем мъничко, но забележимо. Белези, които плуваха сякаш непосредствено под повърхността на кожата — почти незабележими нишчици, мърдащи в оцветен като човешка плът желатин.

Плътта по шията й, точно под челюстта, бе нашарена от три червеникави белега, сякаш някой я бе плеснал силно и пръстите му са се отпечатали. Лявата страна на устата й бе свръхестествено права, в рязък контраст с уморено отпуснатото око, и придаваше на усмивката й изкривен и не на място ироничен вид.

Тя промени положението на главата си и каза:

— Благодаря ти, Мелиса.

Усмихна се, но лявата страна не последва усмивката.

Дадох си сметка, че макар и само за момент съм изключил Мелиса от съзнанието си. Обърнах се към нея и й се усмихнах. Тя ни гледаше втренчено с твърдо и съсредоточено изражение на лицето. Изведнъж ъглите на устните й отскочиха нагоре и тя също се усмихна.

Майка й каза:

— Ела тук, бейби.

Протегнала ръце за прегръдка, тя се приближи към нея, прибра я в прегръдките си и я погали по дългата коса.

Мелиса се отдръпна и ме погледна засрамено.

Джина Рамп каза:

— Ще се оправя, бейби. Не се притеснявай.

— Приятно прекарване — отвърна Мелиса.

Гласът й бе на косъм да се пречупи. Погледна ни още веднъж, обърна се и излезе, оставяйки вратата отворена. Джина Рамп отиде до нея и я затвори.

— Моля, седнете където ви е удобно, докторе — каза тя, като държеше главата си така, че да се вижда само здравата й страна. — Кафе?

— Не, благодаря.

Седнах на един от столовете. Тя зае предишното си място на диванчето. После се наведе да премести една от чашките и се забави повече, отколкото й бе необходимо.

— И така… — каза тя накрая и отново се усмихна.

— Радвам се да се запозная с вас, госпожо Рамп.

На лицето й болезненото изражение се пребори с усмивката и победи.

— Най-сетне ли? — И преди да успея да отговоря, добави: — Аз не съм ужасен човек, доктор Делауер.

— Разбира се, че не сте — отвърнах.

Твърде подчертано. Това я стресна и тя ме изгледа с дълъг поглед. Нещо у нея, нещо в това място като че ли ми пречеше да реагирам правилно. Стоях и не смеех да си отворя устата.

Като под команда на режисьор тя отново промени положението на главата си и отново ми предложи дясната страна на лицето, само че под друг ъгъл.

— Не съм дошъл тук, за да ви съдя. Става въпрос за заминаването на Мелиса. Това е всичко — казах.

Тя стисна устни и поклати глава.

— Вие й помогнахте толкова много. Въпреки мен.

— Не — отвърнах твърдо. — Поради вас.

Тя затвори очи, пое въздух през стиснати устни и впи нокти в коленете през роклята.

— Не се безпокойте, доктор Делауер. Минала съм през какво ли не. Мога да понеса жестоката истина.

— А истината, госпожо Рамп, е, че Мелиса се е превърнала в страхотната млада дама, която виждаме, само защото е получавала много любов и подкрепа у дома.

Тя отвори очи и много бавно поклати глава.

— Много сте любезен, но истината е там, че дори да усещах, че я подвеждам, не можех да изляза от моята… от това състояние. — Тя се извърна и този път показа част повредена плът. — Чувствах се в капан. Безпомощна и неадекватна. И непрестанно я подвеждах.

Премълчах.

Тя продължи:

— Знаете ли, че за тринадесет години нито веднъж не съм отишла на родителска среща? Че нито веднъж не съм й ръкопляскала на училищни тържества? И че нито веднъж не съм се срещала с майките на децата, с които тя играеше? Аз не бях майка, доктор Делауер! Не и в какъвто и да било истински смисъл на думата. Сигурно тя съжалява за това. Може дори и да ме мрази.

— Давала ли ви е повод да си мислите такива неща?

— Не, разбира се, че не. Мелиса е добро момиче, твърде много изпълнена с уважение, за да позволи другите да разберат какво мисли. Макар че съм се опитвала да я накарам да го направи. — Тя се наведе напред. — Доктор Делауер, тя се представя като храбра млада дама, чувства, че винаги трябва да бъде пораснала. Аз й дадох това нещо, слабостта ми й го даде. — Докосна с пръст болната страна. — Аз я превърнах в преждевременно пораснала жена и я лиших от детство. Затова най-добре знам какво има у нея — гняв. Запечатан като в бутилка вътре у нея.

Казах:

— Не искам да ви убеждавам, че сте възпитали детето си идеално. Или че вашите страхове не са й повлияли. Повлияли са й. Но през цялото време — от това, което съм видял по време на терапията, тя гледаше на вас като на източник на несекваща и безусловна любов. И продължава да гледа на вас по същия начин.

Тя сведе глава и я обхвана с две ръце, като че ли от похвалите ми я заболяваше.

Продължих:

— Когато е подмокряла чаршафите ви, вие сте я прегръщали и успокоявали. Това за едно дете означава далеч повече, отколкото някакви си родителски срещи.

Тя вдигна глава и впери поглед в мен. Отпуснатостта на лицето й бе по-явна от всякога. Променяйки положението, тя предостави на погледа ми профила си. С усмивка.

— Сега разбирам защо сте добър за нея — каза. — Вие излагате своята гледна точка с такава… сила, че с вас не може да се спори.

— А трябва ли да спорим?

Тя прехапа устни. Едната й ръка литна нагоре и отново докосна болната страна.

— Не, разбира се, че не. Просто не знам как да й помогна.

— Сигурен съм, че разбирате на какъв кръстопът е застанала с това нейно заминаване за Харвард, госпожо Рамп. И всичко това е свързано със загрижеността й за вас. Безпокои се, че ако ви остави на този етап, това ще разстрои лечението и ще изгубите напредъка, който сте постигнали досега. Затова е много важно да чуе от вас, от вашата уста, че това няма да ви навреди. Че вие ще продължавате да напредвате и докато я няма. Че искате тя да замине. Ако наистина искате.

— Доктор Делауер — погледна ме тя право в очите, — разбира се, че искам. И съм й казвала това. Непрекъснато й го повтарям, още откакто разбрах, че е приета. Това ме зарадва. Такава чудесна възможност! Тя трябва да замине!

Настойчивостта й ме свари неподготвен.

— Това, което искам да кажа — продължи тя, — е, че разбирам повратния за Мелиса момент. Да се откъсне. Да започне нов живот. Ще ми липсва… разбира се, ще ми липсва ужасно. Но най-накрая аз вече стигнах до точката, където би трябвало да мисля за нея по начина, по който би трябвало да мисля от много отдавна. Още откакто беше малка. Аз имам изключителен напредък, доктор Делауер. Готова съм да предприема някои наистина решителни крачки. Да видя живота от различен ъгъл. Но не мога да накарам Мелиса да го разбере. Знам, че го чува, но това за нея са само думи и те не могат да я променят.

— А как бихте искали да се промени?

— Тя прекалява със загрижеността си за мен. Непрекъснато се върти наоколо. Урсула… доктор Кънингам-Габни се опита да й говори, но Мелиса не прояви разбиране. Двете с нея като че ли са влезли в личностен конфликт. А когато аз й кажа колко добре се чувствам, тя се усмихва, потупва ме, казва: „Браво, мамче“ и си тръгва. Не че я обвинявам. Толкова дълго я бях оставила тя да бъде родител… Сега си плащам за това.

Тя отново наведе глава, подпря я с ръка и остана дълго време така. После продължи:

— Не съм имала пристъп от четири седмици, доктор Делауер. Виждам света за първи път от толкова време насам и разбирам, че мога да се справя в него. Все едно се раждам отново. Не искам Мелиса да се ограничава заради мен. Какво трябва да й кажа, за да я убедя?

— Вие, изглежда, й говорите това, което трябва. Но тя просто може би не е готова да го чуе.

— Е, не искам да седна и да й казвам, че нямам нужда от нея. Никога не бих могла да я нараня по този начин. И то няма да е вярно. Имам нужда от нея. Както всяка майка има нужда от дъщеря си. Искам да сме близки. И не й давам двусмислени послания, докторе, повярвайте ми. Двете с доктор Кънингам-Габни поработихме върху това. Но госпожицата просто отказва да ги чуе.

— Проблемът се състои в това, че известна част от конфликта й няма нищо общо с вашия напредък в лечението. Всеки осемнадесетгодишен млад човек би изпитвал тревога да напусне дома си за първи път. Но животът, който е водила Мелиса досега — отношението между вас двете, размерът на това място, изолацията, прави заминаването да изглежда по-страшно за нея, отколкото за който и да е първокурсник. Като съсредоточава страховете си върху вас, тя се избавя от необходимостта да се справя със своите собствени страхове.

— Ако нещата стоят така, какво бих могла да направя аз?

— Тя ще свикне с вашето подобрение постепенно, естествено, с течение на времето. Но честно да си кажа, може би няма да успеете да я убедите да отиде в Харвард, преди срокът за подаване на молбите да е изтекъл.

Тя се намръщи.

Аз продължих:

— Според мен още едно нещо усложнява ситуацията — ревност.

— Да, знам — отвърна тя. — Урсула наблегна на това колко е ревнива.

— Има за какво да бъде ревнива Мелиса, госпожо Рамп. Понесла е ударите на доста промени, и то за къс период от време. Без да споменаваме вашия напредък в лечението. Смъртта на Джейкъб Дъчи, вашият повторен брак. — Завръщането на един луд, казах си наум аз. — А това, което прави нещата още по-сложни за нея, е фактът, че отговорността, а може би и вината за повечето от тези промени тя стоварва върху себе си. Затова че ви е убедила да започнете лечение, затова че ви е запознала с мъжа ви.

— Знам — каза тя. — И е вярно. Тя ме убеди да се лекувам. Буквално ме принуди, Бог да я благослови. И това лечение ми помогна да си пробия прозорец в моята клетка. Понякога се чувствам такава глупачка, че не съм започнала по-рано. Всичките тези години…

Тя внезапно промени положението си и ми показа цялото си лице. Сякаш горда с него.

Нищо не каза за втория си брак. Не настоях.

Тя изведнъж се изправи, стисна ръка в юмрук, вдигна го пред себе си и се вторачи в него.

— Трябва да я убедя по някакъв начин. — От напрежението болната страна на лицето й побледня, то отново стана като мрамор и белезите на шията й почти изчезнаха. — Та аз съм нейна майка, за бога!

Тишина. Далечен шум от прахосмукачка.

— Точно в момента изглеждате доста убедителна. Защо не я извикате и не й го кажете?

Тя помисли малко. Свали си юмрука, но не го отпусна.

— Да — каза накрая тя. — Добре. Ще го направя. Хайде!

Тя се извини, отвори вратата в задната стена и изчезна зад нея. Чух приглушени стъпки, после гласа й. Станах и надникнах.

Госпожа Рамп седеше в края на легло с балдахин в огромна кремава спалня с изрисуван таван, изобразяващ куртизанки, радващи се на живота във Версай преди потопа.

Седеше леко наведена напред, притиснала златно бяла слушалка към ухото си, и болната й страна се виждаше. Леглото бе покрито със сатенен плик, а телефонът стоеше на специална поставка до него. От двете страни се издигаха високи френски прозорци. Огледала, дантела, тоалетни принадлежности, картини в подходящ тон и толкова много френски антики, че Мария Антоанета би се чувствала съвсем като у дома си.

Тя кимна, каза нещо и затвори. Аз отново седнах. Тя излезе след секунда и каза:

— Идва. Имате ли нещо против да присъствате?

— Ако Мелиса няма нищо против.

Усмивка.

— Няма да има. Тя е доста привързана към вас. Във ваше лице вижда съюзник.

Отвърнах:

— Аз съм й съюзник.

— Разбира се — каза тя. — Всеки има нужда от съюзник, нали?

След малко откъм коридора се чуха стъпки. Джина стана, посрещна Мелиса на вратата, хвана я за ръката и я въведе вътре в стаята. Слагайки двете си ръце на раменете на Мелиса, тя сведе тържествен поглед към нея, като че ли щеше да й дава благословията си.

— Аз съм твоя майка, Мелиса Ан. Правила съм грешки, била съм слаба и непълноценна като майка, но това не променя факта, че съм ти майка, а ти си мое дете.

Мелиса я гледаше озадачено, после врътна глава към мен. Усмихнах й се, както ми се стори, насърчително и преместих поглед към майка й. Мелиса последва примера ми.

Джина продължи:

— Знам, че моята слабост е била бреме за теб, бейби. Но всичко това ще се промени. Нещата ще бъдат различни.

При думата „различни“ Мелиса застина.

Джина видя това и я притисна към себе си. Мелиса не се възпротиви, но и не се поддаде с охота.

— Искам да си останем винаги близки, бейби, но искам и всеки от нас да живее своя собствен живот.

— Точно това правим, майко.

— Не, не го правим, скъпа. Не съвсем. Ние се обичаме и се грижим една за друга — ти си най-добрата дъщеря, за която една майка може да мечтае. Но положението, в което се намираме, е много… объркано. Трябва да го оправим. Да развържем възлите.

Мелиса леко се отдръпна назад и втренчи поглед в нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което искам да кажа, бейби, е, че заминаването ти е златна възможност за теб. Златна ябълка. Ти си я заслужила. Толкова се гордея — цялото ти бъдеще е пред теб и ти притежаваш ум и талант да извлечеш най-доброто от него. Така че използвай тази възможност, настоявам да я използваш.

Мелиса се отскубна от нея.

— Настояваш?

— Не, не искам да кажа… Искам да кажа, бейби, че…

— Ами ако не искам да се възползвам от нея?

Гласът на Мелиса беше тих, но борбен. Като прокурор, подготвящ почвата, за да хвърли бомбата на обвинението.

Джина каза:

— Мисля, че трябва да отидеш, Мелиса Ан.

Обаче част от убеждението я бе напуснало.

Мелиса се усмихна.

— Това е чудесно, майко, но защо не ме попиташ какво мисля аз?

Джина отново я притегли към себе си и я притисна към гърдите си. Лицето на Мелиса бе безизразно.

— Това, което мислиш, бейби, е най-важно, но искам да се убедя, че знаеш точно какво наистина мислиш… че твоето решение няма да бъде повлияно от безпокойството ти за мен. Защото аз съм добре и ще продължавам да бъда добре.

Мелиса я погледна в очите. Усмивката й бе станала по-широка, но студена. Джина отклони поглед от нея, докато й говореше.

Намесих се и аз:

— Майка ти много е мислила за това. Сигурна е, че ще може да се справи.

— Така ли?

— Да, ще мога — каза Джина. Тонът й се бе вдигнал с половин октава. — И очаквам да уважиш мнението ми.

— Уважавам всички мнения, майко. Но това не означава, че трябва да ги заобикалям.

Джина отвори и затвори уста.

Мелиса хвана ръцете на майка си и ги отдели от тялото си. Отстъпвайки назад, тя сложи пръсти в гайките на дънките и остана така.

Джина каза:

— Моля те, бейби.

— Не съм бейби, майко. — Все още с усмивка.

— Не. Не си. Разбира се, че не си. Извини ме, че те наричам така. Старите навици се забравят трудно. Точно за това говорим — за промяна. Аз работя за тази промяна, знаеш с какъв труд работих досега, Мелиса. Това означава различен живот. За всички нас. Искам да заминеш за Бостън.

Мелиса погледна предизвикателно към мен.

— Говори с майка си, Мелиса — казах.

Вниманието на Мелиса се насочи към майка й, после отново към мен. Очите й се присвиха.

— Какво става тук?

Джина отвърна:

— Нищо, бей… Нищо. Двамата с доктор Делауер проведохме чудесен разговор. Той ми помогна да си изясня много неща. Чак сега разбрах защо го харесваш.

— Така ли?

Джина отвори уста да отговори, заекна и се отказа.

— Мелиса, в това семейство стават големи промени — намесих се аз. — За всички ви е тежко. Майка ти се опитва да намери правилен подход да ти каже, че е добре. За да не се чувстваш вече задължена да се грижиш за нея.

— Да — потвърди Джина. — Точно така. Наистина съм добре, моето момиче. Отивай и живей свой живот. Бъди си ти.

Мелиса не помръдваше. Усмивката бе изчезнала.

— Изглежда, тук възрастните вече са решили кое е най-доброто за малката глупачка.

— О, момичето ми! — изпъшка Джина. — Изобщо не е така!

Отново се намесих:

— Никой нищо не е решавал. Всъщност най-важното е, че двете говорите за това и оставяте вратичките за общуване отворени.

— Разбира се. И ще минем през тях, нали, моето момиче?

Джина пристъпи към дъщеря си с протегнати напред ръце.

Мелиса отстъпи към вратата и се хвана за касата й.

— Страхотно — каза тя. — Това е направо страхотно.

Очите й гневно проблеснаха и тя насочи пръст към мен.

— Не очаквах това от вас.

— Скъпа! — възкликна Джина.

Изправих се.

Мелиса клатеше глава и държеше ръце пред себе си с длани към нас.

— Мелиса… — успях само да кажа.

— Забравете! Просто го забравете!

Тя потрепери от гняв и избяга навън.

Подадох глава от вратата и я видях да тича по коридора с развяна коса.

Помислих си дали да не я настигна, после се отказах и се извърнах към Джина, мъчейки се да съчиня нещо дълбоко и прочувствено.

Но тя не бе във форма да слуша.

Лицето й беше станало призрачно бледо, а ръката й стискаше роклята на гърдите. Устата отворена, бореща се за въздух. Тялото започваше да се тресе.

Спазмите се усилваха. Спуснах се към нея. Тя залитна назад и поклати глава, задържайки ме. Очите й гледаха диво.

Бръкна в единия джоб на роклята, затърси нещо там с усилие, намери го и извади малък Г-образен инхалатор. Мушна късата част в устата си, затвори очи и с треперещ пръст натисна бутончето в горния край на дългата част.

Чу се тихо съскане. С едната ръка тя стискаше инхалатора, а с другата се подпираше на ъгъла на дивана. Задържа дъх няколко секунди, после се строполи на него.

Гърдите й трескаво се вдигаха и спадаха. Стоях, без да помръдна. Гледах как ритъмът постепенно се забавя и реших да седна до нея. Още трепереше — вибрациите се усещаха дори през меката тапицерия на дивана. Дишаше тежко през устата и се опитваше да забави дишането. Затвори очи, после отново ги отвори. Видя ме и пак ги затвори. Цялото й лице бе обляно в пот. Докоснах ръката й и тя отвърна със слабо стискане. Плътта й бе влажна и студена.

Стояхме двамата, без да помръдваме, без да говорим. Тя се опита да каже нещо, но нищо не излезе. Положи глава на облегалката и се вторачи в тавана. Очите й се напълниха със сълзи.

— Този беше малък — каза тя със слаб глас. — Удържах го.

— Да, удържахте го.

Инхалаторът още беше в ръката й. Погледна го, после го пусна в джоба си. Навеждайки се напред, тя ме хвана за ръката и отново я стисна. Издиша. Вдиша. Усетих дъха й — хладен ментов полъх.

Бяхме толкова близо един до друг, чувах ударите на сърцето й. Вниманието ми обаче бе насочено да улови други шумове — от стъпки. Мислех си какво би станало, ако Мелиса се върне и ни завари така.

Когато ръката й се отпусна, тя я отдръпна от мен. Още една-две минути и дишането й се нормализира съвсем.

— Да повикам ли някого? — попитах я аз.

— Не, не, вече съм добре. — Тя потупа джоба си.

— Какво има в инхалатора?

— Мускулен релаксант. Урсула и доктор Габни са го разработили. Много е добър. За кратко време.

— Да ви донеса ли малко вода? — попитах.

— Не, не, добре съм. Наистина. Изглежда по-лошо, отколкото е всъщност. Това беше малък… първият от… четири седмици… Аз…

— Много важен разговор проведохте.

Тя сложи ръка на устата си.

— Мелиса!

Скочи като ужилена и изхвръкна от стаята.

Хукнах подир нея, следвайки стройната й фигура по коридора, после по една спираловидна стълба. Гледах да не я изпусна, в противен случай като нищо щях да се изгубя.