Хладнокръвна ярост

38.

— Толкова са мънички — каза тя. — Ще оцелеят ли?

— Това са оцелелите — отвърнах. — Номерът е да храниш добре големите, за да не ядат малките.

— А как успяхте да ги развъдите?

— Нищо не съм правил. То просто стана.

— Но сигурно все пак нещо сте направили. За да стане.

— Осигурих водата.

Тя се усмихна.

Бяхме до ръба на басейна. Въздухът бе спокоен и водопадът шумеше тихо. Голите й крака бяха подвити под полата, а ръцете й галеха тревата.

— Харесва ми. Може ли винаги да говорим тук?

— Разбира се.

— Толкова е спокойно — въздъхна тя.

Ръцете й оставиха тревата и започнаха да се мачкат една друга.

— Как е тя? — попитах.

— Добре. Май. Непрекъснато очаквам нещо да… не знам… Може би да се пречупи. Да започне да крещи и да губи самоконтрол. Изглежда прекалено добре.

— Това безпокои ли те?

— В известен смисъл. Но май това, което ме безпокои истински, е, че тя не знае. Не знае какво е станало. Искам да кажа… тя казва, че е припаднала и се е събудила в болницата, но…

— Но какво?

— Може би тя просто се опитва да ме предпази. Или себе си. Да го изгони от паметта си. Да го потисне.

— Аз й вярвам — казах. — През цялото време, откакто я видях, тя беше в безсъзнание. Изобщо не е съзнавала къде се намира.

— Да — отвърна тя. — Доктор Левин казва същото… Харесвам го. Левин. Кара те да си мислиш, че има много време. Че това, което казваш, е важно.

— Радвам се.

— Слава богу, че тя попадна на добър лекар. — Извърна се към мен с влажни очи. — Не знам как да ви благодаря.

— Вече го направи.

— Но това не е достатъчно… това, което направихте…

Посегна за ръката ми, после се отказа и се загледа във водата.

— Взех решение — каза тя. — Какво да правя. Една година тук, после ще видим. Само един семестър може би няма да е достатъчен. Има толкова неща да се вършат. Тази сутрин се обадих в Харвард. От болницата, преди да пристигне хеликоптерът. Благодарих им, че удължиха срока, и им съобщих решението си. Казаха, че ако искам да се прехвърля при тях от Лосанджелиския университет, ще ме вземат, ако оценките ми са добри.

— Сигурен съм, че ще бъдат.

— Може би… ако успея да се организирам. Ноел замина. Вчера се обади да си вземем довиждане.

— Как мина?

— Изглеждаше малко изплашен. Което доста ме изненада. Винаги съм мислела, че се владее. Беше почти… голям сладур. Майка му беше с него. Виж, тя беше много нервна. Много ще й липсва.

— Смятате ли двамата с Ноел да поддържате връзка?

— Разбрахме се да си пишем. Но знаете как е — нови места, нов живот. Той наистина беше добър приятел.

— Да, така е.

Слаба, тъжна усмивка.

— Какво има? — попитах.

— Знам, че иска нещо повече от това. Това ме кара да се чувствам… Не знам… Може би там ще се запознае с някое момиче, което ще бъде тъкмо за него.

Тя се наведе към водата.

— Големите риби идват. Може ли да ги нахраня?

Подадох й купата с храната. Тя напълни шепа, хвърли я надалеч от малките рибки и загледа как големите се замятаха, хранейки се.

— Хайде, момчета — мърмореше тя. — Стойте си тук. Брей, каква лакомия… Мислите ли, че някога ще се оправи? Левин казва, че ако й дадем време, тя отново ще може да живее нормално, но не знам.

— Какво те кара да се съмняваш?

— Може би той просто е оптимист.

Каза го така, сякаш беше недостатък.

— От това, което съм видял, смятам, че доктор Левин е реалист — казах.

Спомних си лицето на Джина, обрамчено от болнично бельо. Тръбичките, далечното тракане на метал в стъкло. Слаба, бледа ръка, стискаща моята…

Продължих:

— Само фактът, че приема болницата с такава лекота, е добър знак, Мелиса. Да разбере, че може да бъде извън дома, без да се разпадне. Колкото и странно да звучи, цялата тази работа може да се окаже за нея много добра терапия. Което пък не означава, че не е имало травмиране или че ще стане лесно.

— Сигурно — каза тя толкова тихо, че едва се чу от шума на водопада. — Има толкова много неща, които не разбирам. Защо се случи всичко това? Откъде идва това зло? Какво е направила, за да го заслужи? Искам да кажа… знам, че е психо, какви неща е вършил… — Потрепери. Отново замачка ръцете. — Сюзън каза, че ще го затворят завинаги. Само заради онези трупове, намерени в ранчото. Което е добре май. Не бих понесла процес… майка да застава пред още едно… чудовище. Но ми се струва просто… неадекватно.

— Струва ти се, че наказанието трябва да е по-голямо?

— Да. Той трябва да страда. — Отново се извърна към мен. — И вие трябва да бъдете там, нали? На процеса.

Кимнах.

— Това е нещо, без което спокойно бих минал.

— Добре. То е за добро. Просто не… Какво кара някой да… — Поклати глава. Погледна към небето. Замачка ръце. По-силно и по-бързо.

Попитах:

— За какво мислиш?

— За оная. За Урсула. Левин ми каза, че била изписана от болницата и се върнала в Бостън. При семейството си. Някак си е странно човек като нея да си има семейство, да има нужда от някого. Мислех я за всемогъща, можеща всичко, нещо като жена дракон. — Раздели ръце и ги избърса в тревата. — Снощи се обади на майка. Или майка й се обади, не знам. Когато влязох, майка говореше с нея по телефона. Още щом чух да й споменава името, излязох от стаята и отидох долу в кафенето.

— Това притеснява ли те? Това, че разговарят.

— Не знам какво може да предложи на майка, след като и тя самата е била жертва.

— Може би нищо — предположих.

Тя рязко вдигна поглед към мен.

— Какво означава това?

— След като вече не са терапевт и пациент, това не означава, че трябва да прекратят контактите си.

— А какъв е смисълът от тях?

— Приятелство.

— Приятелство?

— Това притеснява ли те?

— Н-не… Не знам… Да, тя още ми е неприятна. Освен това според мен тя е виновна за това, което се случи. Макар че и тя пострада. Тя беше лекар на майка. Трябваше да я предпази… но това не е честно, нали? Тя се оказа жертва също като майка.

— Не е важно. Ти чувстваш нещата така. И ти трябва да се справяш с това, което чувстваш.

— С много неща трябва да се справям — въздъхна тя.

— Но и много време имаш.

Тя се извърна пак към водата.

— Толкова са малки. Да не повярваш, че могат да…

Бръкна в купата, взе малко храна и отново я хвърли във водата.

— Снощи наминах през „Халбата“. Да занеса на Дон някои негови неща от къщи. Много хора имаше. Той беше зает с клиентелата и не ме забеляза. Аз пък не го изчаках, просто оставих нещата и си тръгнах… — Свиване на раменете.

— Не се опитвай да свършиш всички неща наведнъж — казах аз.

— Да, точно това искам да направя. Да уредя всичко и да започна наново оттам. Да уредя него — гадината. Не е справедливо да прекара остатъка от живота си в някоя чистичка болница. Та майка и той са кажи-речи в една и съща ситуация. Това не е ли абсурд?

— Той ще стои там цял живот. А майка ти ще излезе.

— Дано.

— Ще излезе.

— И пак не ми изглежда честно. Трябва да е някак си по-… завършено. Правосъдие — и точка. Както стана с Маклоски. Да гние в ада дано! Майло разбра ли кой го е направил? Предложението ми да платя за защитата му все още е в сила.

— Полицията не можа да разкрие случая — отвърнах. — И едва ли някога ще успее.

— И правилно — забеляза тя. — За какво да си губят времето.

Тя хвърли още малко храна на рибите и изтупа ръце една в друга. Отново започна да ги мачка. С напрегнато тяло. Потърквайки накрая вежда, дълбоко въздъхна.

Чаках.

— Всеки ден летя дотам, за да я видя — каза тя накрая. — И непрекъснато се питам защо е там, защо трябва да преминава през всичко това? Защо един човек, който не е направил нищо лошо през живота си, трябва да става жертва на две гадини едно след друго? Ако има Бог, защо е наредил нещата така?

— Добър въпрос — казах. — Хората са си измисляли какви ли не обяснения, откакто свят светува.

Тя се усмихна.

— Това не е отговор.

— Вярно.

— Мислех, че имате отговор на всички въпроси.

— Тогава се приготви да се сблъскаш с горчивата истина, Мелиса.

Усмивката й стана по-широка и топла. Наведе се напред, събрала косите си с една ръка, докосвайки водата с другата.

— Вие сте видели някои неща — каза тя. — Там… на онова място. Неща, за които не сме говорили.

— Има много неща, за които не сме говорили. Всичко…

— Знам, знам, всичко с времето си. Само че ми се иска да узная кога ще настане това време… да му сложа номерче и да знам.

— Това е разбираемо.

Тя се засмя.

— Хайде пак започвате. Да твърдите, че съм добре.

— Това е така, защото си.

— Така ли?

— Твърдо.

— Е — каза тя, — вие сте специалистът.