Хладнокръвна ярост

16.

— Ако не ви харесва начинът, по който се държа с вас, сигурен съм, че ще ми го кажете. А колкото до плащането, разберете се с него.

Той отново извади бележника си и огледа обстановката. Приближи се до сивото диванче, разбута възглавниците и прокара ръка под тях.

— Какво е това, чакалня за гости?

— Хол — отвърна Мелиса. — Гости не й идват. Баща ми го е проектирал така, защото мислел, че така е модерно. Беше по-различно, много по-елегантна стая с далеч повече мебели. Майка ми обаче ги махна и я направи така. Поръча всичко по каталог. Тя всъщност е непретенциозна личност. Това е любимото й място и по-голямата част от времето си прекарва тук.

— И как го прекарва?

— Чете… тя чете много. Обича да чете. И прави упражнения. Уредите й са там — посочи тя с палец през рамо към спалнята.

Майло вдигна поглед към картината на Касът.

Обадих се:

— Откога има тя тази картина, Мелиса?

— Баща ми й я е дал. Когато била бременна с мен.

— А той има ли други картини на Касът?

— Вероятно. Той има много литографии. Складирани са горе, на третия етаж. За да не ги грее слънцето. И точно затова стаята й харесва. Няма прозорци.

— Няма прозорци — повтори Майло. — Това не я ли притеснява?

— Майка ми е слънчева личност — отвърна Мелиса. — Тя свети със собствена светлина.

— Аха.

Той отново се приближи до диванчето, вдигна възглавниците, после отново ги сложи обратно.

— Преди колко време е променила декора? — попитах аз.

И двамата ме изгледаха въпросително.

— Просто съм любопитен — казах. — Променяла ли е нещо напоследък?

Мелиса отвърна:

— Неотдавна. Преди няколко месеца. Три или четири може би. Всичко, което бе тук, бе останало от татко. Тя качи всичко на третия етаж. Каза ми, че се чувствала малко виновна, защото татко загубил толкова време, докато ги събере. Но аз я уверих, че в това няма нищо нередно, стаята си е нейна, може да прави каквото си иска с нея.

Майло отвори вратата към спалнята и пристъпи през прага. Чух го да казва:

— Но тук не е променила много неща, нали?

Мелиса побърза да влезе след него. Аз влязох след нея последен.

Майло бе застанал пред покритата с балдахин спалня.

— Сигурно й харесва така, както е.

— Сигурно — отвърна Майло.

Погледната отвътре, стаята изглеждаше още по-голяма. Поне двеста квадрата, с висок около четири метра и половина таван, украсен по ъглите с гипсови орнаменти, така че да приличат на прихванати с шнур завески. В средата на почти двуметровата мраморна полица над камината бе сложен златен часовник, а около него бяха пръснати цяла менажерия малки сребърни птички. Върху часовника бе кацнал златен орел, вперил поглед в дребосъка под него. Тук-там из стаята бяха разпръснати малки групички от тапицирани с масленозелена дамаска столове, заобиколили малки, инкрустирани със злато масички с неизвестна функция. По стените бяха накачени картини със селянки с щедри пазви и несигурни погледи.

Леглото бе покрито с плик от кремав сатен. Към главата бродираните възглавнички се застъпваха една друга като паднали плочки на домино. В края на спалнята, към краката, се виждаше безупречно сгънат пеньоар. Цялото легло бе повдигнато на нещо като подиум, което му придаваше още по-голяма височина. Страничните колонки на балдахина почти достигаха тавана.

Майло щракна електрическия ключ и заля стаята с ослепителна светлина от полилея. Наведе се, надникна под леглото, после се изправи и каза:

— Отдолу можеш да ближеш. Кога е подреждана стаята?

— Вероятно тази сутрин. Обикновено майка върши това сама. Не да работи с прахосмукачката или други такива неща, изискващи усилие. Но й харесва да си оправя леглото сама. Много е подредена.

Проследих погледа му към нощните шкафчета. И на двете имаше по един телефон от слонова кост в стил псевдоретро. На лявото — ваза с червена роза. До нея — книга с твърди корици.

Всички завеси бяха дръпнати. Майло се приближи до един от прозорците, дръпна завесите и вдигна рамката. Вътре нахлу чист въздух. Подаде глава навън. След като погледа малко, той се върна, отиде от лявата страна на леглото, взе книгата и я отвори. Прелисти няколко страници, обърна я надолу и я тръсна няколко пъти. Нищо не изпадна. Той я остави и се огледа.

Приближих се и погледнах заглавието. „Патагония експрес“ от Пол Терокс.

Мелиса се обади:

— Това е пътепис.

Майло не отговори и продължи да се оглежда.

Стената срещу леглото бе заета от триметрова орехова секция и широк резбован дрешник с инкрустирани по него цветя. Върху него имаше мраморен часовник и шишета с най-различни парфюми. Майло отвори най-горната вратичка на секцията. Вътре бе сложен цветен телевизор „Сони“ с 19-инчов екран, който бе поне на десет години. Върху телевизора — телевизионен справочник. Майло го отвори и го разлисти. Долният рафт бе празен.

— Няма ли видео? — попита той.

— Тя не обича много да гледа филми.

Той отиде към дрешника, дръпна няколко чекмеджета и прокара длани през пластовете сатен и коприна.

Мелиса го погледа известно време, после попита:

— Какво точно търсите?

— Къде държи останалата част от дрехите си?

— Ето там.

Тя посочи към резбованите летящи врати в лявата страна на стаята.

Майло безцеремонно ги бутна.

От другата страна имаше късо коридорче с още три врати. От първата се влизаше в баня, облицована със зелен мрамор, с матирани в цвят на шампанско огледала, вана джакузи, вградена в пода и достатъчно голяма за съвместно семейно къпане, златни кранове, биде и тоалетна чиния от зелен мрамор. Аптечката бе скрита зад поредното огледало. Майло я отвори и надникна вътре. Аспирин, паста за зъби, шампоан, няколко гилзи червило, две-три бурканчета с крем. Бе полупразна.

— Можете ли да прецените дали е взела нещо със себе си?

Мелиса поклати глава.

— Това е всичко, което има. Не употребява много козметика.

През втората врата се влизаше в голямо колкото нормална стая гардеробно помещение, в средата на което имаше тоалетна масичка, подредена с хирургическа точност. Две стени в кедрова ламперия със закачалки. Дрехи, подредени по функционалност, но нямаше какво толкова да се подрежда. Повечето бяха рокли в убити цветове. Някои от тях официални. Няколко кожени палта в дъното, все още с етикетите по тях. Десетина чифта обувки, три от които маратонки. Колекция пуловери, прилежно сгънати на рафта до задната стена. Бе запълнена едва четвърт от пространството.

Майло се позабави малко повече, бъркайки из джобове, клякайки и оглеждайки пода под облеклата. Нищо не намери и отвори третата врата.

Комбинация от библиотека и зала за упражнения. От пода до тавана стените бяха покрити от дъбови лавици, а подът бе от лакиран буков паркет. Предната половина бе постлана с гумени стелки, сложени плътно една до друга. Стационарен велосипед, гребна машина и стойка за щанги. Две неотворени бутилки минерална вода върху малък хладилник до стойката. Майло го отвори. Празен.

Той отиде към лавиците с книги и прокара ръка по тях. Аз зачетох заглавията.

Още Терокс. Джан Морис. Брус Чатуин.

Атласи. Фотоалбуми с пейзажи. Антологии на пътеписната литература от викториански времена до наши дни. Седемдесет години „Нешънъл Джиографик“ в кафява подвързия. И още десетки списания за природа, спорт и пътешествия.

За първи път, откакто бе пристигнал в къщата, Майло доби угрижен вид. Но само за момент. Той прегледа набързо останалата част от библиотеката и каза:

— Май тематиката се оформи, а?

Мелиса не отговори.

Нито пък аз.

Никой не посмя да облече очевидното в думи.

Върнахме се в спалнята.

— Къде държи банковите и финансовите си документи? — попита Майло.

— Не знам. Не съм сигурна дали изобщо държи нещо тук.

— Защо мислите така?

— Банковите й операции се извършват от господин Ангър от Първи фидуциарен тръст. Той е президент. Баща му и моят баща са се познавали.

— Ангър — записа Майло в бележника си. — Да знаете случайно телефона му наизуст?

— Не. Банката е на Каткарт, само на няколко преки от мястото, откъдето завивате за насам.

— Да имате представа колко сметки има там?

— Ни най-малка. Аз имам две. Детският ми влог и една разплащателна, с която си плащам разходите. — Многозначителна пауза. — Баща ми искал да бъде така.

— А вторият ви баща? В коя банка си държи парите?

— Нямам представа. — Ръцете се замачкаха една друга.

— Нещо да ви подсказва, че е изпаднал във финансови затруднения?

— Не бих могла да знам.

— Какъв ресторант притежава той?

— Поднася стек и бира.

— Добре ли му върви?

— Доста добре. Той поднася най-различни марки вносна бира. В Сан Лабрадор това се смята за екзотика.

— С което ме подсещате — вметна Майло, — че с удоволствие бих пийнал нещо — сок или газирана вода. С лед. Тук имате ли хладилник с нещо в него?

Тя кимна.

— Има малка сервизна кухничка в края на коридора за прислугата. Ще ви донеса нещо оттам. Вие какво искате, доктор Делауер?

Майло ме изпревари:

— Кока-кола.

Казах същото.

Тя каза:

— Две коли. — И зачака.

— Какво има? — попита я Майло.

— Свършихте ли тук?

Той се огледа още веднъж.

— Да.

Минахме през хола и излязохме в коридора. Мелиса затвори вратата и каза:

— Две ко̀ли. Веднага се връщам.

Когато останахме сами, казах:

— И така, какво мислиш?

— Какво мисля ли? Че парите наистина не могат да купят щастие. Тая стая там — той рязко посочи с палец през рамо към спалнята — прилича на някой хотелски апартамент. Все едно че е долетяла с конкорда, разопаковала си е багажа и е излязла да разгледа забележителностите. Как, по дяволите, е могла да живее така… без да остави белег от присъствието си никъде? И какво, по дяволите, е правила с времето си по цял ден?

— Четяла е и е поддържала тонуса на мускулите си.

— Да бе — отвърна той. — Пътеписи. Звучи ми като лоша шега. Като странна представа за ирония на някой филмов режисьор.

Не отговорих.

Той каза:

— Какво? Мислиш, че съм си изгубил способността да съчувствам ли?

— Ти от време на време говориш за нея в минало време.

— Виж какво, направи ми една услуга. Не ме анализирай. Не казвам, че е мъртва, а че просто я няма. Шестото ми чувство ми подсказва, че се е канила отдавна да направи това, събрала е най-сетне кураж и го е направила. Вероятно в момента гони оня „Ролс-ройс“ по път 66 с отворени прозорци, пеейки с цяло гърло.

— Не знам — отвърнах. — Не я виждам така леко да изостави Мелиса.

Той се изсмя с кратък и грапав смях.

— Не се обиждай, Алекс, но мислиш ли, че познаваш дамата добре? Та ти си я виждал само веднъж. А тя е била актриса. Били са близки с дъщеря си, ама нека помислим. Никога не й била крещяла. За осемнадесет години нито веднъж? Без значение колко ти е добро хлапето, от време на време няма начин да не му креснеш, така ли е? Дамата сигурно е седяла на буре с барут. В нея е нагнетен гняв от това, което й е направил Маклоски. От това, че е изгубила съпруга си. От това, че е прикована тук заради проблемите си. Това е истинско буре с барут, не е ли така? Скарването с хлапето накрая е подпалило фитила — хлапето е попрекалило малко. Мама дълго чака детето да се върне и когато то не се връща, тя си казва: „Всичко да върви по дяволите, стига само съм чела за интересни места, хайде да отида и да видя поне едно от тях“.

Отвърнах:

— Ако приемем, че си прав, мислиш ли, че ще се върне?

— Вероятно да. Не е взела почти нищо със себе си. Но кой знае? Според мен не е зле да й посветя два дни от времето си. Дотогава може да се върне. А може и да се откажа веднага, но това ще накара хлапето и Рамп да хукнат при някой друг. А аз поне няма да ги одера. Седемдесет долара на час!

— Канех се да те питам за това — казах аз. — Нали каза петдесет?

— Казах петдесет. Но после дойдох тук и видях къщата. А сега, след като видях и известна част от интериора, съжалявам, че не поисках деветдесет.

— Гъвкав ти е ценоразписът.

— А как иначе? Дай нещо и на мен от богатството си. Половин час в тая къща и вече съм готов да гласувам за социалистите.

— Може би Джина се е чувствала по същия начин?

— Какво искаш да кажеш?

— Видя колко малко дрехи има. Видя и холчето й. Как го е реконструирала. Поръчвайки по каталог. Може би просто е искала да се махне.

— Или пък е страдала от снобизъм в обратна посока, Алекс. Все едно да притежаваш скъпи предмети на изкуството и да ги държиш на тавана.

Наканих се да му кажа за Касът в кабинета на Урсула Кънингам-Габни, но Мелиса се завърна, носейки две чаши. По петите й вървяха Мадлен и две ниски, набити испанки на около тридесетина години, които се подредиха до рамото на Мадлен. Едната бе с дълга коса, сплетена на плитка, а другата с къса прическа. Ако си бяха свалили белите униформи за вечерта, сега си ги бяха облекли отново. И отново се бяха гримирали. Изглеждаха крайно напрегнати, като пътници, готвещи се да минат през митницата на неприятелски настроена страна.

— Това е детектив Стърджис — каза Мелиса, подавайки ни напитките. — Той е тук, за да разбере какво се е случило с майка. Детектив, запознайте се с Мадлен дьо Кьор, Лупе Ортега и Ребека Малдонадо.

— Дами — каза Майло.

Мадлен скръсти ръце пред пазвата си и кимна. Другите две само гледаха, без да помръднат.

Мелиса продължи:

— Чакаме Сабино, градинаря. Той живее в Пасадина. Би трябвало скоро да дойде. — Тя се обърна към нас: — Те чакаха в стаите си. Помислих си, че няма да е зле да ги доведа, за да започнете веднага. Вече ги питах…

Звънецът от вратата я прекъсна.

— Само секунда — каза тя и тичешком се спусна по стълбите.

Преди обаче да стигне до вратата, тя се отвори и влезе Рамп. След него пристъпи Сабино, а веднага след това влязоха и петимата му синове. И шестимата бяха облечени в спортни ризи с къс ръкав и дълги панталони. Подредиха се в редица като на парад и се заоглеждаха, смаяни от големината на къщата. Запитах се дали през всичките тези години някой от тях е влизал въобще вътре.

Всички се събрахме в предната стая. Майло — прав, с бележник и химикалка в ръка, останалите — насядали в крайчеца на столовете.

Деветте изминали години бяха превърнали Сабино в немощен старец — беловлас, сгърбен, с отпусната челюст и тремор на ръцете. Изглеждаше ужасно крехък за каквото и да било физическо усилие. Синовете му, превърнати от момчета в мъже за същото време, го бяха наобиколили като стълбове, набити около някое престаряло дърво, предпазвайки го от рухване.

Майло задаваше въпросите си, молеше всеки да прерови паметта си много внимателно. Жените му отговаряха с влажни очи, а мъжете — с блеснали погледи.

Единственото ново нещо тук бе, че откри свидетел на тръгването на Джина. Двама от синовете на Ернандес работели в градината, когато Джина Рамп минала с колата си край тях. Единият, Гилермо, работел точно до алеята — подкастрял някакво дърво — и я видял да минава покрай него. Видял я много ясно, защото стоял от дясната страна на алеята, а лимузината била с десен волан. Огледалното стъкло на шофьора било свалено до долу.

Сеньората не се усмихвала, нито се мръщела — просто гледала сериозно напред.

С двете ръце на волана.

Карала съвсем бавно.

Не го забелязала, не му кимнала.

Това било малко необичайно — сеньората винаги се държала много приятелски. Но не, не изглеждала нито уплашена, нито разстроена. Нито пък ядосана. Нещо друго — той се помъчи да намери точната дума на английски и се посъветва с брат си. Ернандес старши гледаше право пред себе си и сякаш бе някъде много далеч от разговора.

Замислена, каза Гилермо. Изглеждаше като че ли замислена за нещо си.

— Да имате представа за какво?

Гилермо поклати глава.

Майло зададе въпроса към всички.

Празни погледи.

Едната испанка отново заплака.

Мадлен я смушка и пак насочи поглед напред.

Майло запита французойката дали има нещо да добави.

Тя отвърна, че мадам била много добър човек.

Non.16 Няма представа къде е отишла мадам.

Non, мадам не взела нищо със себе си освен чантичката. Черната си кожена чантичка. Единствената, която имала. Мадам не обичала да има много неща, но това, което имала, било от най-доброто. Мадам била… très classique17.

Отново сълзи от Лупе и Ребека.

Кланът Ернандес се размърда по столовете си.

Обезкуражени погледи от тяхна страна. Рамп гледаше съсредоточено кокалчетата си. Дори на Мелиса сякаш цялата борбеност бе изсмукана.

Майло продължи сондажите си по-настоятелно. С методичност, каквато не бях виждал.

Нищо повече не разбра.