Рамп заспа дълбоко. Събрах бутилката и чашите от масата, сложих ги в мивката зад бара и намалих осветлението, така че да не свети толкова остро. Едно обаждане до агенцията за телефонни услуги ми даде да разбера, че съобщения от Бостън няма — само няколко телефона по работа, с които се оправих за около половин час.
В четири и половина телефонът иззвъня — някой искаше да разбере кога ще отварят „Халбата“. Казах: „Колкото е възможно по-скоро“ и затворих, чувствайки се като бюрократ. През целия следващ час разочаровах сума хора, искащи да си направят резервации за вечеря.
Към пет и половина ми стана хладно и регулирах термостата на климатика. Свалих покривката от една маса и я метнах върху Рамп. Той продължаваше да спи. Бягство от действителността. Също като Мелиса, само че никой от двамата не би го забелязал.
В пет и четиридесет влязох в кухнята и си направих сандвич с ростбиф. Кафето в кафеварката бе студено, затова спрях избора си на кутия кола. Пренесох всичко на бара и започнах да ям, гледайки как Рамп спи, след което позвъних в къщата, която той по-рано наричаше свой дом.
Отговори Мадлен. Попитах дали Сюзън Лафамилия е още там.
— Oui. Един момент.
Секунда по-късно чух гласа на адвокатката:
— Здравейте, доктор Делауер. Какво става?
— Как е Мелиса?
— Точно това исках да ви питам и аз.
— Искам да кажа, как е в момента?
— Накарах я да хапне малко и си мисля, че това е добър знак. Какво можете да ми кажете за състоянието на психиката й?
— В какъв смисъл?
— Умствена стабилност. В случай като нейния нещата понякога може да загрубеят. Мислите ли, че може да застане пред съда, без да се пречупи?
— Въпросът не е в пречупването — отвърнах, — а в нивото на натрупания стрес. Настроението й хвърчи нагоре и пропада надолу. Тя се люшка между изтощение и затваряне в себе си и гневни изблици. Още не се е стабилизирала. Ще я понаблюдавам известно време. Не бих я посъветвал да хукне по съдилища, докато не се уверя, че се е оправила.
— Нагоре и надолу, а? — каза тя. — Да не е някаква маниакална депресия?
— О, нищо такова. Всъщност то е доста логично, като се имат предвид преживените от нея емоционални сътресения.
— За колко време смятате, че ще се оправи?
— Трудно е да се каже. Можете да разработите с нея стратегията си, тоест интелектуалната й част. Обаче засега избягвайте конфликтните ситуации.
— Ами че досега това е постоянното й поведение. Този факт много ме изненада. Майка й е починала едва преди няколко дни и аз очаквах да изпитва малко повече мъка.
— Това сигурно е свързано с нещо, което тя научи още преди много години. Да трансформира страха си в гняв, за да чувства по-добре, че владее положението.
— Разбирам — отвърна тя. — Значи й давате чист здравен картон?
— Както вече казах, засега не ми се иска да я подлагам на каквито и да било големи изпитания, но с течение на времето очаквам да се справи без проблеми. Но гарантирам, че няма никакво психическо заболяване.
— Добре. Бихте ли казали същото в съда? Защото цялата работа сигурно ще се завърти около нейните умствени способности.
— Дори и ако ответната страна бъде уличена в незаконна дейност?
— Ако нещата се отплеснат натам, ще извадим голям късмет. Аз също се опитвам да погледна от този ъгъл, както сигурно Майло ви е казал. Джим Даус току-що приключи с един много скъп развод и знам със сигурност, че е накупил твърде много съмнителни облигации за личния си портфейл в банката. Из колегията се носят слухове за някакъв странен бизнес, но това може да се окаже просто кал, хвърляна по него от адвокатите на бившата му жена. Затова аз трябва да си покрия всички бази и да допусна, че Даус и банкерът са действали като светци. Но дори и да не са, по начина, по който могат да се обработват бумагите, вече е много трудно да се открият нередности. Непрекъснато си имам работа с кинаджии — счетоводителите им са специалисти в тази област. А този случай сигурно ще загрубее, защото имуществото е огромно. Може да се проточи с години. Трябва да съм сигурна, че клиентката ми е непоклатима.
— Непоклатима е — отвърнах. — За човек на нейните години. Но това не означава неуязвима.
— Непоклатима ми е достатъчно, докторе. А, ето я, идва насам. Искате ли да поговорите с нея?
— Да.
Леко стъргане, после:
— Здравейте, доктор Делауер.
— Здрасти. Как е?
— Бива… Всъщност си мислех, че двамата с вас бихме могли да поговорим.
— Разбира се. Кога?
— Ами… В момента работя със Сюзън и вече започвам да се уморявам. Какво ще кажете за утре?
— Утре да бъде. В десет часа сутринта добре ли е?
— Да. Благодаря, доктор Делауер. И съжалявам, ако съм била… трудна.
— Не си била, Мелиса.
— Просто… Не мислех за… майка. Аз… някак си го отхвърлях. Не знам… спах толкова много. А сега непрекъснато мисля за нея. Не мога да се спра. Че няма да я видя никога вече… лицето й… Че тя вече никога няма да…
Сълзи. Дълго мълчание.
— Слушам те, Мелиса.
— Нещата никога няма вече да бъдат същите — каза тя. После затвори.
Шест и двадесет — все още никаква следа от Бетъл или Ноел. Позвъних в службата и бях информиран, че се е обаждал професор Сет Файъкър и е оставил бостънски телефонен номер.
Набрах го и оттатък ми се обади детски глас.
— Ало?
— Професор Файъкър, моля.
— Татко го няма.
— А знаеш ли къде е?
Намеси се женски глас.
— Дом Файъкър. Кой се обажда, моля?
— Казвам се доктор Алекс Делауер и търся професор Файъкър.
— Говорите с детегледачката, докторе. Сет каза, че може да се обадите. Ето ви номера, където можете да го намерите.
Записах си го. Благодарих й, дадох й номера на „Халбата“, в случай че се наложи, затворих и набрах записания телефон.
Отговори мъжки глас:
— Морски ресторант, Кендъл Скуеър.
— Опитвам се да се свържа с професор Файъкър. Разбрах, че вечеря там.
— Повторете буква по буква, моля.
Направих го.
— Изчакайте малко.
Мина цяла минута. После още три. Рамп като че ли започна да се събужда. С велико усилие успя да се изправи в седнало положение, избърса лицето с ръкава на ризата си, примигна, огледа се и впери поглед в мен.
Никаква реакция, че ме е познал. Затваряйки очи, той придърпа покривката върху раменете си и отново легна.
Сет най-сетне се обади.
— Алекс?
— Здрасти, Сет. Съжалявам, че те безпокоя на вечеря.
— Улучи времето без грешка — тъкмо се канят да поднесат второто. Не можах да науча кой знае колко за Габни, освен че заминаването им оттук не било съвсем доброволно. Така че вероятно наистина е имало нещо гнило, но не можах да разбера какво точно.
— Помолени ли са били да напуснат Харвард?
— Неофициално. Доколкото разбрах, не е имало никакви официални процедури. Хората, с които говорих, не пожелаха да се впускат в подробности. Накрая ми стана ясно, че всичко е станало по взаимно съгласие. Отказали се от заеманите длъжности и се махнали, а който знае нещо повече по това, не иска да се разпростира. А какво точно е това нещо, не знам.
— А да си разбрал какъв тип клиенти са лекували?
— С фобии. И това е всичко. Съжалявам.
— Много съм ти благодарен, че опита.
— Все пак прегледах Сайк Абстракт и Медлайн, за да разбера горе-долу с какво са се занимавали. Оказа се, че не е кой знае какво. Тя не е публикувала абсолютно нищо. Допреди четири години Лио е бълвал публикация след публикация. После изведнъж всичко спира. Никакви експерименти, никакви клинични изследвания, само няколко есета — слаба работа. От оня вид, дето ги използват, колкото да запълнят мястото. И никога е нямало да му ги публикуват, ако не се е казвал Лио Габни.
— Есета на каква тема?
— Философски разсъждения за свободната воля, колко е важно да поемаш лична отговорност. Въодушевени атаки срещу детерминизма — как всяко поведение можело да бъде променено, стига правилно да се идентифицират съответните дразнители и да се подсилят. И тъй нататък, и тъй нататък.
— Не е кой знае какво.
— Не е — отвърна той. — Може би се дължи на възрастта.
— Кое?
— Това да се прехвърлиш на философски релси и да изоставиш истинската наука. Виждал съм и други типове да преминават през това, като ги хване критическата. Казал съм на студентите ми, че ако усетят аз да бия натам, да ме изкарат някъде навън и да ме застрелят.
Разменихме си още няколко шеги и любезности и си казахме довиждане. Затворих и набрах „Гала Банър“. Телефонен секретар ме информира, че офисът на вестника е затворен. Сигнал за оставяне на съобщения нямаше. Набрах бостънските „Справки“ и се опитах да намеря номера на редакторката Бриджит Макуилямс. В телефонния указател имаше Б. Л. Макуилямс с адрес в Сидър, на Роксбъри, но гласът, който отговори, беше мъжки, сънлив, с лек карибски акцент и със сигурност нямаше нищо общо с жена на име Бриджит.
В шест и четиридесет станаха два часа, откакто бях останал сам в ресторанта, а вече ми се струваше, че го мразя. Зад бара намерих топче хартия за писане и едно радио. ККГО не предаваха вече джаз, затова се задоволих с рок балади.
Седем часът. Няколко листа с драсканици. Все още никаква следа нито от Бетъл, нито от Ноел, Реших да стоя тук, докато Майло стигне до Сакраменто, после да му се обадя и да го помоля да ме освободи. Да си отида вкъщи, да се погрижа за хайвера си, дори може би да се обадя на Робин… Отново се обадих в службата и оставих съобщение за Майло, в случай че позвъни, докато ме няма.
Операторката прилежно го записа, после каза:
— Има едно съобщение и за вас, докторе.
— От кого?
— От някоя си Сали Етъридж.
— Каза ли за какво става въпрос?
— Има само име и телефон. Междуградско обаждане. С код 617. Къде беше това — Бостън?
— Да — отвърнах. — Продиктувайте ми номера.
Отговори женски глас.
— К’во?
Чуваше се музика. Изключих си радиото. Музиката оттатък се чу по-ясно — ритъм енд блус. Май Джеймс Браун.
— Сали Етъридж?
— На телефона.
— Обажда се доктор Алекс Делауер от Лос Анджелис.
Мълчание.
— Чудех се дали ще ми се обадите. — Пресипнал глас с южен акцент.
— Какво мога да направя за вас?
— Молещата страна не съм аз.
— Бриджит Макуилямс ли ви даде телефона ми?
— Бинго — отвърна тя.
— Да не сте репортер от „Банър“?
— И още как. Интервюирам елтабла. Аз съм електротехник, господине.
— Но познавате Кати… Кейт Мориарти?
— Тия ваши въпроси наистина валят като град — каза тя.
Говореше бавно, нарочно бавно. Лек смях в края на изречението. Стори ми се, че долових леко алкохолно провлачване на думите.
— Кейт я няма вече повече от месец — казах. — Семейството й…
— О, да, да. Знам ви песничката. Бридж ми я изпя. Кажете на семейството да не потъва в скръб. Кейт често изчезва — такъв й е номерът.
— Този път може да не е нормално.
— Мислите ли?
— Да.
— Е — каза тя, — такава ви е работата.
— Щом не се безпокоите, защо тогава си давате труда да се обаждате?
Пауза.
— Добър въпрос… Аз дори не ви познавам. Така че защо да не ви намаля разходите и да ви кажа чао…
— Чакайте — побързах да кажа аз. — Моля ви.
— О, колко сме учтиви, а? — Смях. — Добре, спечелихте една минута.
— Аз съм психолог. В съобщението, което оставих за Бриджит, се обясняваше как…
— Да, да, и това знам. Значи си психар. Извини ме, ако не ти звуча много ласкаво.
— Да не би да имате лоши спомени от психари?
Тишина.
— Харесвам се такава, каквато съм.
Казах:
— Ийлин Уагнър. Затова се обадихте.
Дълго мълчание. За миг помислих, че е затворила.
После ме попита:
— Познаваше ли се с Ийлин?
— Запознах се с нея, когато работеше като педиатър тук. Тя ми предаде един пациент, но когато се опитах да се свържа с нея и да поговорим за него, не можах да я намеря. Май беше напуснала града. И страната.
— Май да.
— Те двете с Кейт бяха ли приятелки?
Смях.
— Не.
— Но Кейт се интересуваше от смъртта на Ийлин… намерих една изрезка в бележника й. От „Бостън Глоуб“, без име. Кейт по това време за „Глоуб“ ли е работела?
— Не знам — отвърна грубо тя. — От къде на къде, по дяволите, ще се интересувам, какво, по дяволите, прави и за кого, по дяволите, работи?
Този път определено алкохолно провлачване.
Отново мълчание.
Казах:
— Съжалявам, ако това ви разстройва.
— Съжаляваш ли?
— Да.
— Защо?
Въпросът ме свари неподготвен и докато успея да намеря какво да отговоря, тя продължи:
— Изобщо нямаш представа за мен, защо, по дяволите, трябва да ти пука как се чувствам?
— Окей — отвърнах. — Не изпитвам съчувствие към теб специално. Това е силата на навика. Радвам се, когато карам хората да се чувстват добре. Може би това е добре за егото ми. В училище ми викаха Мистър Йе27.
— Мистър Йе? Йе, страхотно. Йе, йе, йе — като „Бийтълс“. Джон, Пол, как му беше името и Ринго. И Психаря. Подлудяващи тълпата… „Искам да ти държа жлезата“28.
Накъсан смях. Някъде отзад Джеймс Браун молеше за нещо. За любов или милост.
Казах:
— Ийлин също беше госпожа Йе. Не съм изненадан, че се е захванала с психиатрия.
Джеймс Браун.
— Ало?
Мълчание.
— Сали?
— Да, слушам те. Бог знае защо.
— Разкажи ми за Ийлин.
Отново само Джеймс Браун. Затаих дъх.
Накрая тя каза:
— Няма какво да разказвам. Беше загуба на време. Шибана загуба на време.
— Защо го е направила, Сали?
— А защо мислиш, че го е направила? Щото не искаше да бъде повече това, което беше… след всичкото това…
— Всичкото това какво?
— Шибано време! Лайнарски истории с часове наред. С психари, със съветници, с какви ли не. Мислех си, мамка му, че всички тези лайна ще ги оставим зад нас. Мислех си, мамка му, че тя е щастлива. Мислех си, мамка му, че е доволна от начина, по който Бог, в неговата безгранична милост, я е сътворил. Бог да я убие!
— Може би някой се е опитал да я убеди в противното. Може би някой се е опитал да я промени.
Десетина такта от Джеймс Браун. Заглавието на песента най-сетне проблесна в главата ми — „Мила, моля те, не си отивай“.
Тя каза:
— Може. Не знам, мамка му!
— Кейт Мориарти е мислела така, Сали. Тя е открила нещо за терапевтите на Ийлин, нали? И точно затова се е озовала чак в Калифорния.
— Не знам — повтори тя. — Не знам. Тя не правеше нищо друго, освен да задава въпроси. Никога не говореше за това, което върши, въпреки че аз бях задължена да й говоря, защото тя беше лесбийка.
— А как се свърза с теб?
— Чрез „Гала“. Правих цялата инсталация в шибаните им офиси. Отворих си малко повече устата и заговорих за… Ийлин. Кейт грейна като коледна елха. И изведнъж станахме сестри по оръжие. Тя обаче никога не разказваше, само питаше. Имаше си такива правила — за какво може да говори и за какво не може… Мислех си, че бяхме… Но тя… О-о, мамка му! Да му го начукам на всичко. Мамка му, беше толкова отдавна, да пукна, ако отново мина през всичко това, така че майната му! Майната ти и на теб!
Пустота. Без музика.
Изчаках малко и набрах отново. Заето. Пет минути по-късно пак опитах. Същият резултат.
Седях, без да помръдвам, и обобщавах детайлите в главата си. Вече виждах нещата в нова светлина. В друг контекст, който накара всичко да застане на мястото си.
Време беше да набера един друг телефон.
С друг код.
Този беше вписан в указателя. С презиме и инициал. Записах си го, набрах, изчаках да иззвъни пет пъти, докато някой го вдигна и каза:
— Ало.
Затворих, без да отвърна.
В залата не влизаше никакъв въздух отвън, но изведнъж ми се стори много студена. След като отново завих раменете на Рамп с покривката, излязох.