Хладнокръвна ярост

36.

Заключих Габни в хамбара, занесох Джина и Урсула в къщата, завих ги, дадох на Урсула да пие малко ябълков сок, който намерих в хладилника. Натурален. Както и всичко останало в добре заредения хладилник. Книги за оцеляване по лавиците в кухнята. Пушка и ловна карабина, окачени над масата. Швейцарски армейски нож, пълна кутия с игли за подкожни инжекции и ампули лекарства. Професорът се е подготвял за дълго пътуване.

Обадих се на 911, после спешно позвъних и на Сюзън Лафамилия. Тя превъзмогна ужаса забележително лесно, тонът й бързо стана делови, записа си най-важните подробности и ми каза, че щяла да се погрижи за останалото.

Линейките дойдоха след около час и половина, придружени от четири коли на полицията от Санта Барбара. Докато ги чаках да пристигнат, намерих дневниците на Габни — не кой знае какво постижение. На масата в столовата той бе оставил половин дузина тетрадки. Две страници бяха всичко, което можах да понеса от тях.

Следващите два часа прекарах в разговори с мъже в униформа и със сериозни лица. Сюзън Лафамилия пристигна заедно с един млад мъж, облечен в масленозелен костюм „Хюго Бос“ и с ретро връзка, продума си няколко думи с ченгетата и ме измъкна оттам. Господин Моден се оказа един от сътрудниците й — изобщо не можах да науча името му. Той закара севилята ми обратно в Лос Анджелис, а Сюзън ме откара у дома с нейния „Ягуар“. Не ми задаваше никакви въпроси и аз тутакси заспах, доволен, че съм пътник.

На другата сутрин пропуснах срещата си в десет часа с Мелиса, но не защото не се опитах. В шест часа сутринта вече бях буден, клечах пред басейна и гледах как малките рибки, големи колкото половин карфица, се стрелкаха насам-натам из водата. В девет и половина бях пред Съсекс Нол. Портите отвън бяха отворени, но никой не отвори вратата на къщата.

Видях един от синовете на Ернандес да подкастря бръшляна близо до външната стена на имението и го попитах къде са откарали Джина. В някаква болница в Санта Барбара, каза ми той. Не, не знаел в коя точно.

Повярвах му, но въпреки това опитах вратата.

Докато минавах покрай него с колата, той ме погледна тъжно — може би ме е съжалявал, че му нямам доверие.

Тъкмо подадох носа на севилята на улицата, когато забелязах кафявия шевролет да се приближава от юг. Движеше се толкова бавно, сякаш стоеше на едно място. Дръпнах се навътре и когато тя влезе в алеята, аз вече се приближавах към дясната врата на стреснатата и изплашена Бетъл Дръкър.

— Съжалявам — каза тя и включи на задна.

— Не — отвърнах. — Моля ви. Няма никого, но искам да поговоря малко с вас.

— Няма за какво.

— Тогава защо сте тук?

— Не знам — каза тя.

Бе облечена в кафява рокля, имаше няколко украшения и съвсем малко грим. Фигурата й не можеше да не бъде забелязана. Все пак щеше да мине известно време, преди да изпитам удоволствие от гледката й.

— Наистина не знам — повтори тя. Ръката й остана на лоста за скоростите.

— Дошли сте да покажете уважението си — казах. — Много мило от ваша страна.

Тя ме изгледа така, сякаш говорех на суахили. Заобиколих предницата на колата и седнах отпред до нея.

Тя отвори уста да протестира, после с лекота, която говореше за принуда цял живот да се съгласява, чертите й добиха примирен израз.

— Какво? — попита тя.

— Знаете ли какво стана?

Кимване.

— Ноел ми каза.

— Къде е Ноел?

— Отиде при тях сутринта.

Неизречените думи: както винаги.

— Той е страхотно хлапе. Свършили сте чудесна работа.

Лицето й трепна.

— Понякога ми се струва толкова умен, че се питам дали е мой. За щастие още помня болката. Няма никога да си го помислите, като го гледате, но наистина се роди много едър — четири килограма и половина. Петдесет и осем сантиметра. Всички ми разправяха как щял да стане футболист. Никой обаче не предположи колко умен ще стане.

— Ще заминава ли за Харвард?

— Той невинаги ми казва всичко. А сега, ако ме ’звините, трябва да тръгвам. Трябва да почистя.

— „Халбата“ ли?

— Единственото място, което ми е останало.

— Дон ще отваря ли отново в близко бъдеще?

Свиване на раменете.

— И той не ми казва какво възнамерява да прави. Просто искам да изчистя. Преди да се е насъбрал много боклук.

— Окей — казах. — Може ли само да те питам за едно нещо? Нещо лично.

Очите й се напълниха.

— Готово… И без това каква е разликата? Дали ще говоря, танцувам или позирам за снимки, няма значение. Накрая всеки получава от мен това, което иска.

— Не знаех, че сте били модел — излъгах аз.

— О, и още как! Ха! Че как иначе, бях ей толкова известен модел. С тия неща. — Ръцете й се плъзнаха по гърдите и тя отново се изсмя. — Да, бях доста готина, също като Джина. Двете с нея бяхме от една боя. Само че тия, които ме гледаха, не бяха дами, купуващи рокли.

— Джоел ли правеше снимките?

Пауза. Ръцете й бяха малки и от усилието да стискат волана бяха побелели. На десния безименен пръст имаше евтин пръстен с камея.

— Той. Или други. Какво значение има. Снимах се много. Бях звезда на фотоалбумите. Дори и когато бях бременна, с корем дотука… Някои са толкова перверзни, че им харесва да гледат бременни жени.

— За всекиго по нещо — казах.

Тя се извърна рязко към мен, но тонът й бе примирен:

— Подигравате ли ме?

— Не — отвърнах уморено. — Не ви подигравам.

Тя ме изгледа изпитателно и отново докосна деколтето си.

— Вие ме видяхте — каза тя унесено. — Вчера, като тръгвах. И сега искате да знаете защо.

Отворих уста да проговоря, но тя ме спря с махване на ръката.

— За вас това може би е тъпо — да се разстройвам за такъв като него — и аз така се чувствах. Наистина тъпо. Но аз съм свикнала с това. Да съм тъпа. Така че каква е разликата? Може би за вас това е било тъпо, ама много тъпо — постъпка на невменяем, защото си мислите, че той е пълен боклук… Не, не, чакайте малко. Нека да свърша. Той беше пълно лайно, у него нямаше никаква доброта. Сърдеше се и се ядосваше на всичко, през цялото време трябваше да бъде на неговото. Част от това сигурно е било заради дрогата. Но останалото си беше, защото той просто си беше такъв. Дребнав. Така че разбирам защо ме мислите за тъпа. Но той ми даде нещо, а в този живот никой не беше ми давал нищо. Поне дотогава. Оттогава дойде Дон и аз плачех, когато му се случеше нещо лошо, много повече, отколкото за… оня. Но от тази точка в моя живот оня остана за мен този, който пръв ми даде нещо. Макар че не го е искал. Това нямаше значение, разбирате ли? То се оказа нещо много хубаво, сам го казахте преди малко. Единственото хубаво нещо в шибания ми живот. Затова, да, плаках малко за него. Намерих си едно местенце и се наплаках на воля. После си спомних какъв боклук беше и спрях да плача. И повече няма да ме видите да плача. Това отговаря ли на въпроса ви?

Поклатих глава.

— Не исках да те съдя, Бетъл. Съвсем не мисля, че си постъпила лошо, като си плакала.

— Е, значи ти си по-умният. Какъв ти е тогава въпросът?

— Ноел знае ли кой му е баща?

Дълго мълчание.

— Ако не знае, ще му кажеш ли? — попита ме тя.

— Не.

— Дори и ако се наложи да защитиш малката госпожичка?

— От какво?

— От лоша семка.

— У Ноел няма никаква лоша семка.

Тя се разплака, подадох й кърпичка, тя се издуха шумно и каза:

— Благодаря ви, сър. — И секунда по-късно: — За нищо на света не бих си разменила мястото с това момиченце. И изобщо с никоя от тях.

— И аз, Бетъл. И не задавам въпроса за Ноел, за да защитя нея.

— А за какво тогава?

— Наречи го любопитство. Нещо, което се мъча да разбера.

— Ти наистина си много любопитен човек. Навираш си носа в хорските работи.

— Забрави — казах. — Съжалявам, че си наврях носа.

— А може би той има нужда да бъде защитен от нея, а?

— Защо мислиш така?

— Ами заради всичко това. — Погледна през предното стъкло към огромната, боядисана с цвят на праскова къща. — Това нещо направо може да те съсипе. Ноел може да мисли, но знае ли човек… Мислите ли, че те двамата…

— Кой знае? — отвърнах. — Млади са, много път има пред тях.

— Защото на мен тази работа много не ми харесва. Всеки би помислил, че аз съм тази, която би трябвало да настоява за това, но не е така. Това не е истински, не е по начина, по който истинските хора трябва да живеят. Той е мое дете, излязъл е от мен с много болка и не искам да го видя съсипан от всичко това.

— Разбирам какво имаш предвид — казах. — Надявам се Мелиса също да се измъкне оттук.

— Аха. Май и за нея това не е било бурканът с мед.

— Не, не е.

Отворих вратата.

— Всичко хубаво и ти благодаря за времето, което отдели.

— Не — отвърна тя. — Не знае. Мисли, че и аз не знам. Казвала съм му, че е било само за една нощ — няма начин да разбере. И той наистина ми вярва. Едно време… правех такива неща. Разказах му история, която не говори никак добре за мен, но трябваше да направя това, което смятах за правилно.

— Разбира се — казах аз и взех ръката й. — Правилно си постъпила. Бетъл, това за Ноел го казах съвсем сериозно.

Тя стисна ръката ми и я пусна.

— Звучиш ми истински. Ще се опитам да го повярвам.