Хладнокръвна ярост

14.

По пътя за Пасадина се улових, че надничам в страничните пресечки, оглеждам крайпътните храсталаци, банкета. За проснато долу женско тяло.

Глупаво. Спецовете вече са били тук. Вече бях видял трите полицейски коли на санлабрадорската полиция, кръстосващи в радиус от десет пресечки. Една от тях ме проследи през цял квартал и накрая ме остави.

Глупаво, защото улиците бяха абсолютно пусти. Детско колело можеше да бъде забелязано от една пресечка разстояние.

Квартал, който не пускаше тайните си на улицата.

Къде ли Джина Рамп е отнесла нейните?

А може би те са й били отнети?

Въпреки окуражителните ми думи към Мелиса не бях убеден, че всичко това е импровизирано бягство от фобията.

Доколкото бях успял да преценя, Джина бе уязвима. Крехка. Нищо и никакъв спор с дъщеря й предизвика пристъп.

Как би могла да се оправя в реалния свят — каквото и да означаваше това.

Затова продължих да се оглеждам. Против разума и поради това чувствайки се много по-добре.

Клиниката на Габни заемаше доста щедро парче в добър жилищен квартал, който неохотно бе започнал да се свива, давайки пространство на магазини и блокове. Самата сграда едно време е била къща. Голяма, двуетажна, с каменна мозайка от речни камъни от двете страни, вмъкната в задния край на широка и равна поляна. Три огромни бора правеха сянка на тревата. Предната веранда обхващаше цялата дължина на постройката и бе засенчена от масивни стрехи. Никаква фирма не подсказваше каква дейност се върши вътре.

Отпред мястото бе преградено от ниска зидана стена. В средата имаше отвор без врати, осигуряващ достъп към бетонна алея. Отляво скованата от дъски врата бе отворена, излагаща на показ дълга и тясна алея за коли. Точно на входа на алеята бе паркиран бял сааб турбо 9000 и преграждаше пътя навътре. Паркирах моята севиля на улицата — в Пасадина бяха по-толерантни, отколкото в Сан Лабрадор.

На предната врата имаше табелка с размера и формата на голяма пура. ГАБНИ, пишеше на нея с големи черни букви. Чукалото представляваше озъбен лъв, захапал месингова гривна, осветен отгоре от миниатюрна лампичка. Повдигнах я и я пуснах. Вратата леко завибрира — до мажор, сигурен бях в това.

На верандата светна лампа. Малко след това вратата се отвори. Урсула Кънингам-Габни застана на прага, облечена в червена, с обло деколте, плетена рокля, стигаща на пет сантиметра над коляното и подчертаваща височината й. Вертикални плетеници от горе до долу допълваха това още повече. И последното в тази насока — високи токове.

От верижка на врата й висяха очила тип Джон Ленън, конкурирайки се за повече гръдно пространство с перлена огърлица. Самото гръдно пространство бе доста изпъкнало и вдлъбнатината му започваше точно там, където трябва. Талията й бе тънка, краката — стройни и много, много дълги. Лицето бе като че ли малко квадратно, фино моделирано и много по-красиво, отколкото на снимката. Освен това и по-младо. Не изглеждаше на повече от тридесет. Гладка шия, стегната линия на челюстта, големи светлокафяви очи и изчистени черти, нямащи нужда от камуфлаж. Въпреки това тя си бе сложила много — блед фондьотен, изкусно нанесен руж, бледоморави сенки, тъмночервено червило. Изобщо, готова за максимум разрушения и поразяваща целта точно.

— Доктор Делауер? Влезте.

— Алекс — казах. — Честното си е честно.

Това за момент я смути, но само за момент.

— Да, разбира се. Алекс.

И се усмихна. И веднага я изключи.

Тя ме въведе в нещо, което би ми се видяло доста обширно антре, ако току-що не идвах от къщата на Дикинсън. На пода — паркет, дъбова ламперия по стените, ръчно изработени столове и подвижни закачалки. По стените висяха мътни калифорнийски пейзажи от оня тип, който галериите в Кармел от години насам се опитваха да пробутат като шедьоври.

Холът беше вляво и се виждаше през леко открехнатата плъзгаща се дървена врата. Отново дъбова ламперия, отново пейзажи. Тапицирани в черно столове с прави облегалки, наредени в кръг. Тежки завеси скриваха прозорците. Това, което би трябвало да бъде столовата, бе отдясно и служеше като чакалня с разноцветни дивани и масички със списания.

Тя вървеше на няколко стъпки пред мен с отмерени и бързи крачки. Стегната рокля. Плавни движения на бедрата. Страхотия!

Урсула спря, отвори вратата и я задържа.

Влязох в нещо, което сигурно е било стая за камериерката. Малка и сумрачна, със сиви стени и нисък таван. Мебелирана с прости съвременни образци на мебелното изкуство — тапициран в сиво обикновен стол с ниска облегалка, разположен зад дървено бюро. Отстрани — два стола. Три окачени на стената зад бюрото лавици, претъпкани с учебници. Дипломи, заели почти изцяло лявата стена. Прозорецът на другата стена бе закрит от сиви щори.

Едно-единствено произведение на изкуството. Литография на Касът. Меки цветове. Майка и дете.

Вчера видях друга картина от същата художничка. В същата семпла и сива стая.

В главата ми се завъртяха хиляди гатанки.

Урсула Кънингам-Габни отиде зад бюрото, седна и кръстоса крака. Роклята се вдигна. Тя не й обърна внимание. Сложи си очилата и се взря в мен.

— Още никакви следи от нея?

Поклатих глава.

Тя се намръщи и побутна очилата върху деликатния си прав нос.

— Вие сте по-млад, отколкото си мислех.

— Същото се отнася и за вас. А вие на това отгоре сте измъкнали и два доктората.

— Е, не беше чак кой знае какво постижение — отвърна тя. — Прескочих два класа в началното училище, започнах в Тафт на петнадесет и на деветнадесет се озовах в Харвард. Лио Габни бе мой преподавател и ме преведе през всичко — помогна ми да избегна някои от капаните, в които лесно може да попадне човек. Подхванах две специалности — клинично лечение и психобиология. Когато ги завърших, Лио предложи да се запиша в медицинската академия към Харвард. Направих подготовка за дисертацията си още през първите две години, комбинирах я с подготовката си по психология и завърших с лиценз и в двете области.

— Звучи ми убийствено.

— Беше чудесно — каза тя без следа от усмивка. — Бяха чудесни години.

Тя свали очилата и сложи длани на масата.

— И така — каза тя. — Какво можем да разберем от изчезването на госпожа Рамп?

— Надявах се вие да ми подскажете нещо.

— Бих искала да се възползвам от предимството, че вие сте се видели с нея след мен.

— Мислех, че се виждате всеки ден.

Тя поклати глава.

— Не и от известно време. Намалихме индивидуалните сеанси на два до четири пъти в седмицата в зависимост от нуждите й. За последен път се видяхме във вторник — деня, в който вие позвънихте. Тя се справяше доста добре. Точно затова реших, че можете да говорите с нея. Какво толкова е станало с Мелиса, че я е разтревожило до такава степен?

— Тя се опитваше да каже на Мелиса, че се чувства чудесно, че спокойно може да замине за Харвард. Мелиса се разсърди, избяга от стаята и майка й получи пристъп. Но се справи сама с него — вдъхна някакво лекарство, което описа като мускулен релаксант, нормализира дишането си и се оправи.

Тя кимна.

— Транквизон. Много обещаващо е. Двамата с мъжа ми сме едни от първите, използвали го при клинично лечение. Основното му предимство се състои в това, че е много тясно насочено — действа директно на симпатичната нервна система и явно не влияе на таламуса и на периферната нервна система. Фактически никой още не е открил никакво отражение върху централната нервна система. Което означава, че пристрастяващата му сила е много малка, нямаща нищо общо с проблемите, получаващи се при валиума или ксанакса. Единственият недостатък е, че е с много кратковременно действие.

— При нея даде резултат. Тя се успокои доста бързо, почувства се добре, че сама се е справила с пристъпа.

— Точно върху това работим — каза тя. — Върху самочувствието. Използваме лекарството като трамплин към преструктуриране на познавателните процеси. Даваме им да вкусят от успеха, а след това ги обучаваме да видят себе си в ролята на владеещи положението, да гледат на пристъпа като на предизвикателство, а не като на трагедия.

— Това определено бе победа за нея. След като се успокои, тя се сети, че проблемът с Мелиса още не е разрешен. Това я разстрои, но пристъпът не се повтори.

— Как реагира на разстройването си?

— Тръгна да търси Мелиса.

— Добре, добре — промърмори тя. — Действие-ориентация.

— За нещастие обаче Мелиса я нямаше. Беше излязла с някакъв неин приятел. Поседяхме с госпожа Рамп около половин час, да я почакаме. Тогава бях с нея за последен път.

— Как се държеше госпожа Рамп, докато чакахте?

— Беше потисната. Притесняваше се как ще се оправи с Мелиса. Но без паника. Всъщност даже бе съвсем спокойна.

— А кога се прибра Мелиса?

Чак сега се сетих, че не знам, и й го казах.

— Е — каза тя, — цялата работа се е отразила на Джина повече, отколкото е показала. Дори и на мен. Тази сутрин ми се обади и каза, че е имало спречкване. Звучеше ми напрегната, но каза, че се чувства добре. Способността да осъзнаваш себе си като господар на нещата е толкова съществена част от лечението, че не посмях да споря с нея. Но знаех, че трябва да поговорим. Предложих й да избере индивидуален сеанс или да го обсъдим в група. Тя отвърна, че ще опита с груповия — днес имаше такъв — и ако това не оправи нещата, ще остане до по-късно и ще опита с индивидуален сеанс. Затова бях особено изненадана, когато не дойде — очаквах този сеанс да е много важен за нея. Щом прекъснах за почивка в четири часа, позвъних у тях и мъжът й ми каза, че тръгнала за насам в два и половина. Не исках да го паникьосвам, но го посъветвах да се обади на полицията. Преди още да съм довършила изречението, някъде от къщата долетя писък.

Тя замълча и се наведе напред толкова, че гърдите й полегнаха на бюрото.

— Явно Мелиса е влязла в стаята — върти се навсякъде — попитала е втория си баща какво става, разбрала е и е изпаднала в истерия.

Отново пауза. Гърдите си останаха там. Като предложение.

Казах:

— Май не обичате особено Мелиса?

Тя вдигна рамене и се облегна на стола.

— Това едва ли е изход от положението, нали?

— Май не.

Започна да придърпва роклята. По-силно, когато тя не поддаде.

— Е, добре — каза тя. — Вие я защитавате. Децата непрекъснато изпадат в такива състояния, може би това дори е необходимо. Но е съвсем неприложимо към нашия случай. Изправени сме пред кризисна ситуация. Имаме жена, боледуваща от тежка форма на фобия, един от най-тежките ми случаи, а аз съм имала много, повярвайте. Излязла е навън сама, трябва да се справя дразнители, за които е съвсем неподготвена, нарушила е режима на лечение, предприела е стъпки, за които не е готова, и всичко това заради натиска, упражняван от отношенията й с изключително невротична тийнейджърка. И тук идва ред на моята защита. Трябва да мисля за моя пациент. Сигурно и вие виждате, че отношението между двете е патологично.

Примигна няколко пъти яростно. Истинският цвят подсили ружа по бузите й.

— Може би. Но не Мелиса е изобретила отношението. Не се е родила с него, така че защо да обвиняваме жертвата? — казах.

— Уверявам ви…

— Освен това не виждам защо изпитвате нужда да отдадете изчезването на конфликта майка-дъщеря. Джина Рамп никога преди не е позволявала на Мелиса да се сблъсква с нейната патология.

Тя бутна стола си назад няколко сантиметра, без да сваля поглед от мен.

— А сега кой от двама ни обвинява жертвата?

— Добре, добре — съгласих се. — Така доникъде няма да стигнем.

— Да, така е. Да имате някаква друга информация за мен?

— Предполагам, че сте запозната с обстоятелствата, довели я до тази фобия? Нападението с киселината.

Едва помръдвайки устни, тя отвърна:

— Правилно предполагате.

— Човекът, който го е направил — Джоел Маклоски, е отново в града.

Устните й оформиха съвършено „о“. Не излезе никакъв звук. Тя разкръстоса крака и допря колене едно до друго.

— О, мамка му! Кога е станало това?

— Преди шест месеца, но нито се е обаждал, нито е притеснявал семейството. Няма никакви улики да е замесен и в това. Полицията го разпитала, оказало се, че има алиби, и те го пуснали. Освен това, ако е искал да ги притесни, той е разполагал с достатъчно време — излязъл е от затвора преди шест години. Но нито веднъж не е влизал във връзка с когото и да било от семейството.

— Шест години!

— Шест години след освобождението му от затвора. Повечето от тях ги е прекарал извън щата.

— Не ми е казвала нищо.

— Тя не знаеше.

— Тогава вие откъде знаете?

— Неотдавна Мелиса разбрала и ми каза.

Ноздрите й се разшириха.

— И не е казала на майка си?

— Не е искала да я тревожи. Имаше намерение да наеме частен детектив, който да разследва Маклоски.

— Прекрасно. Просто прекрасно — поклащайки глава. — На фона на това, което се случи, съгласен ли сте с тази нейна преценка?

— Тогава ми се стори разумна стъпка. Да не се травматизира госпожа Рамп. Ако детективът разбереше, че Маклоски представлява заплаха, тогава щяха да се свържат с полицията.

— А как Мелиса е разбрала, че Маклоски се е върнал?

Казах й.

— Невероятно! — възкликна тя. — Инициативно дете, това поне може да му се признае. Но да се намесва…

— Това беше само една преценка и все още е много далече от това да се окаже погрешна. Можете ли да кажете, че лично вие със сигурност бихте казали на госпожа Рамп?

— Ще ми се да съм имала този избор.

Изглеждаше повече обидена, отколкото сърдита.

Част от мен искаше да й се извини. Другата искаше да й изнесе една хубава лекция относно правилните отношения със семейството на пациента.

Тя продължи:

— И през цялото време, докато аз съм се старала да й покажа колко безопасен е светът, оня е бил някъде там.

Казах:

— Вижте какво, няма причина да предполагате, че е станало нещо зловещо. Може би нещо по колата е станало. Или пък просто е решила да поразпери малко криле. Самият факт, че е поискала да дойде тук сама, показва копнежа й да се протегне.

— Това, че тоя човек се е върнал, никак ли не ви безпокои? Не ви ли безпокои възможността, че може от шест месеца да я следи?

— Вие сте били често в къщата. Когато сте се разхождали из квартала с нея, видяхте ли го? Или изобщо когото и да било?

— Не, но и не бих могла. Вниманието ми бе изцяло съсредоточено върху нея.

— Няма значение — отвърнах. — Сан Лабрадор е последното място в света, където бихте могли да проследите някого. Никакви хора, никакви коли — да накарат външен човек да изпъкне на този фон, е точно това, което те правят. Функциите на полицията са точно като на частна фирма за охрана. Специализирани са в изкуството да забелязват външния човек веднага.

— Така е — каза тя. — Ами ако той се е навъртал наоколо, без да дава признаци за присъствието си? Ами ако просто е минавал от време на време с колата си? Не всеки ден, да кажем, един път седмично. В различни часове на деня. Надявайки се да я зърне. И ето че днес изведнъж успява, видял я, че излиза сама, и е тръгнал подир нея. А може и изобщо да не е бил той. По-рано е наел някого да свърши работата, сега може да е направил същото. Така че, доколкото разбирам, алибито му е без значение. Ами оня, дето всъщност лично е извършил нападението? И той ли се е върнал?

— Мелвин Финдли — казах. — Не е точно човекът, когото бих избрал за тази работа.

— Какво искате да кажете?

— Чернокож мъж, каращ кола из улиците на Сан Лабрадор без много добра причина, няма да изкара и две минути. Освен това Финдли е излежал една здрава присъда за това. Трудно е да се повярва, че ще прояви глупостта отново да я напада.

— Може би — каза тя. — Надявам се да сте прав. Но съм изучавала криминалното съзнание и отдавна съм се отказала да приемам за даденост каквото и да било в човешкия интелект.

— Тъкмо стана въпрос за криминално съзнание, госпожа Рамп някога споменавала ли ви е какво е имал против нея Маклоски?

Тя потропа с пръсти по бюрото и отвърна:

— Не, не е. Защото не знаеше. Нямаше представа защо я мрази толкова много. Имали едно време някакъв роман, но после се разделили като приятели. — Тя отново потропа с пръсти, после продължи: — Това е съвсем нехарактерно за нея. Винаги е била добър пациент. Никога не се отклонявала от плана. И да има проблеми с колата, пак си я представям как се паникьосва и губи контрол.

— Носи ли лекарства със себе си?

— Би трябвало. Инструктирали сме я да носи транквизона винаги със себе си.

— От това, което видях, знам, че знае как да го използва.

Тя впери поглед в мен и се усмихна със стиснати устни.

— Вие сте доста голям оптимист, доктор Делауер.

— Това ми помага да се справям в тъмната нощ — върнах й аз усмивката.

Лицето й поомекна и за миг ми се стори, че ще ми покаже и малко зъби. Но тя изведнъж направи физиономия и каза:

— Извинете ме. Чувствам се изолирана и трябва да направя нещо.

Тя взе телефона и набра 911. Когато се обади телефонистката, каза й да я свърже с шефа на полицията.

Докато чакаше, казах:

— Казва се Чикъринг.

Тя кимна, вдигна пръст и каза:

— Шеф Чикъринг? Обажда се доктор Кънингам-Габни, лекарка на Джина Рамп… Не, не съм… Нищо… Да, разбира се… Да, имаше. Днес в три часа следобед… Не, не дойде и аз не… Не, няма нищо… Не, ни най-малко. — Отчаян поглед. — Господин Чикъринг, уверявам ви, че тя напълно се владее. Абсолютно… Не, съвсем не… Не мисля, че това би било необходимо или подходящо… Не, уверявам ви, че е съвсем рационална… Да. Да, разбирам… Извинете, сър, има едно нещо, което може би ще сметнете за полезно. Човекът, който я е нападнал… Не, не той. Оня, дето лично е плиснал киселината. Финдли. Мелвин Финдли. Намерен ли е?… О! О, да, разбирам… Да, разбира се. Благодаря ви.

Тя затвори и поклати глава.

— Финдли е мъртъв. Умрял в затвора преди няколко години. Чикъринг се обиди, че го питам, мисли, че искам да окалям способностите му като полицай.

— Стори ми се, че ви питаше за умствената стабилност на Джина.

На лицето й се появи изражение на погнуса.

— Искаше да знае дали е „с всичкия си“. Какъв подбор на изрази, а? — Обръщане на очите към тавана. — Стори ми се, че искаше да му кажа, че е луда. Като че ли това оправдава изчезването й.

— Ще го оправдае, ако не я намерят — отвърнах аз. — Кой може да отговаря за постъпките на един луд човек?

Тя примигна още няколко пъти. Сведе поглед към бюрото и цялата суровост като че ли изтече от лицето й. Бях готов да се обзаложа, че красотата й е разцъфнала късно. За миг я видях като малко момиченце. Растящо по-умно от връстниците си. Неспособно да общува. Седящо в стаята си и питащо се дали някога ще си намери място в живота.

— Ние сме виновни — каза тя. — Ние поехме отговорността да се грижим за тях. А ето че седим, без да можем да направим нищо.

Виновно изражение на лицето. Погледът ми се насочи към картината на Касът.

Тя забеляза това и като че ли се напрегна още повече.

— Прекрасно е, нали?

— Да, наистина.

— Касът е била гений. Експресивността, особено начинът, по който схваща същността на детето.

— Чувал съм, че не обичала деца.

— О, така ли?

— Отдавна ли имате картината?

— От известно време. — Тя докосна косата си. Поредната усмивка със затворени устни. — Не сте дошли тук да обсъждаме изкуството. Има ли още нещо, което да направя за вас?

Казах:

— Да ми кажете нещо за останалите членове на групата? Дали биха могли да знаят нещо полезно?

— Не. Тя никога не е общувала с тях извън клиниката.

— Колко са?

— Само две.

— Малка група. А как са те?

— Достатъчно добре, за да идват на сеансите.

— А да бъдат разпитвани?

— От кого?

— От полицията. Частният детектив… Той ще иска да узнае нещо повече.

— В никакъв случай! Това са крехки личности. Те дори още не знаят, че е изчезнала.

— Но знаят, че днес я е нямало.

— Отсъствията не са нещо необичайно, като се има предвид диагнозата. Всички са изпускали по някой и друг сеанс.

— А госпожа Рамп изпускала ли е?

— Не, но не в това е въпросът. Отсъствията не се забелязват.

— А те ще проявят ли любопитство, ако и в понеделник я няма?

— Ако проявят, аз ще се оправя с тях. А сега, ако нямате нищо против, предпочитам да не говоря за другите пациенти. Правото им на анонимност все още е в сила.

— Добре.

Накани се отново да кръстоса крака, но после размисли и остави и двете си стъпала на пода.

— Е — каза тя, — не постигнахме кой знае какво, нали?

Изправи се, приглади роклята си и погледна към вратата.

— Би ли могло да има някаква друга причина тя да изчезне? Искам да кажа… доброволно.

Тя рязко вдигна поглед към мен.

— Какво искате да кажете?

— Голямото бягство — казах. — Да смени стила на живота си за нещо ново. Да прескочи терапевтичната бариера и да премине на тотална независимост.

— Тотална независимост? — повтори тя. — В това изобщо няма никакъв смисъл. Ни най-малко.

Вратата се отвори стремително, преди още да ме бе завела до нея. Вътре влетя някакъв мъж и се спусна бегом през антрето. Лио Габни. Но макар че бях видял снимката му само преди няколко дни, трябваше да се вгледам втори път, преди да го позная.

Той ни забеляза и спря толкова рязко, че се вгледах дали по паркета не са останали черни ивици от спирачния му път.

Сега забелязах, че съм бил заблуден от облеклото му — каубойска риза на бели и черни карета, дънки, остри ботуши от биволска кожа с токове за езда. Коланът му бе от говежда кожа, а катарамата представляваше голяма месингова буква „пси“ — приносът на гръцката азбука към обозначаване на принадлежност към професионални психоложки кръгове. От колана висеше малка сгъваема карабинка с ключове.

Градски каубой, но му липсваше кафявата боя, за да му повярват. Въпреки възрастта телосложението му бе почти момчешко. Един и шейсет и пет, около шестдесет и пет килограма, хлътнал гръден кош, рамене — по-тесни от тези на жена му. Съвсем бяла буйна коса, обрамчваща опалено от слънцето лице, придобило цвят на малцово уиски. Живи сини очи. Четинести бели вежди. Напръскано с кафеникави петна чело, достатъчно високо, за да побере половин дузина бръчки. Шията му бе отпусната. От гърдите му се подаваха кичурчета бели косми. Приличаше на елф, но без нищо приказно.

Той леко целуна жена си по бузата и хвърли преценяващ поглед към мен.

Тя каза:

— Това е доктор Делауер.

— А, доктор Делауер. Аз съм доктор Габни.

Силен глас. Бас профундо — твърде дълбок за толкова малка тонколона. Новоанглийски акцент, който превърна името ми в Далауеа.

Той протегна ръка. Тънка и нежна — явно не лови конете с ласо. Дори и костите му сякаш бяха меки, като че ли ги бе киснал в оцет. Кожата, която ги обвиваше, бе отпусната, суха и хладна като на гущер.

— Още ли не се е появила? — попита той.

Урсула поклати отрицателно глава.

Той цъкна с език.

— Гадна работа. Веднага дойдох по най-бързия начин.

— Доктор Делауер ми каза, че Маклоски, оня, дето я нападнал, се бил върнал.

Белите вежди отскочиха нагоре и бръчките по челото ясно се очертаха.

— О!

— От полицията го намерили, но той имал алиби и те го пуснали. Тъкмо обсъждахме факта, че похватът му по-рано е бил да наеме някого, и няма причина да се мисли, че би постъпил другояче и сега. Човекът, нает от него първия път, е мъртъв, но това не означава, че не може да наеме някоя друга гадина, нали?

— Не, разбира се, че не. Ужасно. Да го пуснат така — каква детинска постъпка. Защо не се обадиш в полицията и не им напомниш за този факт, скъпа?

— Опасявам се, че няма да ми обърнат внимание. Доктор Делауер също мисли, че някой да я проследи, без да бъде забелязан от полицията в Сан Лабрадор, е малко вероятно.

— А защо? — попита той.

— Пустите улици и фактът, че сферата на компетентност на местната полиция е именно откриване на външни хора.

— Компетентността е относително понятие, Урсула. Обади им се. Тактично им напомни, че стилът на поведение на Маклоски е да действа като наемащ, а не като наемник. И че той може отново да наеме някого. Социопатите често се повтарят — поведенчески стабилни са. Сякаш излезли от един калъп.

— Лио, не мисля…

— Моля те, скъпа. — Той взе и двете й ръце в своите и започна да разтрива дланите й с палци. — Тук имаме работа с низши съзнания и е застрашен животът на госпожа Рамп.

Тя отвори уста, затвори я, после каза:

— Разбира се, Лио.

— Благодаря ти, скъпа. А, и още нещо, бъди така добра да поприбереш сааба малко навътре, защото съм паркирал на улицата.

Тя ни обърна гръб и се запъти към кабинета си. Габни я проследи с поглед. Гледаше как поклаща таз — погледът му бе почти похотлив. Когато тя затвори вратата, той се обърна към мен за първи път, откакто си бяхме стиснали ръцете.

— Доктор Делауер, прославеният с трудовете си доктор. Бихте ли дошли в кабинета ми.

Последвах го към задната част на къщата и той ме въведе в голяма стая, която по-рано сигурно е била библиотека. По-голямата част от едната стена бе прикрита от тежка кадифена завеса. Останалото бе шкафове с книги и размътени рисунки на кучета и коне. Таванът бе нисък като в кабинета на жена му, украсен с гипсови орнаменти. В средата му имаше голям гипсов медальон, от чийто център висеше месингов полилей с електрически свещи.

Пред един от шкафовете имаше двуметрово бюро. Върху него се виждаха кристална посребрена мастилница, нож за писма с костно острие, лампа със зелен абажур, а до него — кошнички с много медицински списания.

Той се настани на стол с висока облегалка зад бюрото и ме покани да седна.

За втори път, и то само в рамките на няколко минути, се оказвах от другата страна на бюро. Започвах да се чувствам като пациент.

С помощта на ножа той разряза опаковката на „Журнал по приложен поведенчески анализ“ и го отвори на съдържанието. Прегледа го и остави списанието на бюрото. Взе друго, прелисти страниците, мръщейки се.

— Съпругата ми е невероятна жена — каза той, пресягайки се за трето списание. — Един от най-пъргавите умове на нейното поколение. Доктор по медицина и доктор по психология на двадесет и пет години. Няма да намерите по-кадърен и по-отдаден на работата си клиник от нея.

Питайки се дали се опитва да компенсира с нещо начина, по който се отнесе с нея преди малко, аз казах:

— Впечатляващо.

— Изключително. — Той остави третото списание настрани и се усмихна. — След всичко това какво друго ми оставаше да направя, освен да се оженя за нея?

Преди да ми дойде наум как да реагирам, той продължи:

— Шегуваме се понякога между нас, че тя е парадокс.

Изсмя се тихо, после откопча едно от джобчетата на ризата и извади пакетче дъвка.

— Мента?

— Не, благодаря.

Той разопакова едно парче, хвърли го в устата си и заработи с челюсти. Слабата му брадичка се вдигаше и падаше равномерно като бутало в цилиндър.

— Бедната госпожа Рамп. На този етап от лечението й тя съвсем не е готова за външния свят. Жена ми позвъни веднага щом разбра, че нещо не е наред — имаме ранчо в Санта Инес. За нещастие нищо не можах да измисля… Кой би могъл да очаква такова нещо? Какво, за бога, би могло да се случи?

— Добър въпрос.

Той поклати глава.

— Много потискащо. Исках да бъда тук, ако нещо ново се случи. Зарязах си работата и дойдох.

Дрехите му бяха гладени и чисти. Запитах се каква ли му е била работата. Спомняйки си нежните му ръце, попитах:

— Яздите ли?

— Малко — отвърна той, дъвчейки. — Макар че не обичам кой знае колко. Поначало даже не бих купил и животните, но те вървяха заедно с имота. На мен ми трябваше пространство. Мястото, където се настаних, е петдесет хектара. Мислех си дали да не го засадя с шардоне. Смятате ли, че един психолог може да прави първокласно вино?

— Казват, че доброто вино е резултат от случайни фактори.

Той се усмихна.

— Няма такова нещо. Само непълни данни създават лошо вино.

— Може и така да е. Желая ви късмет.

Той се облегна назад и сложи ръце на корема си.

— Въздухът — каза той, продължавайки да дъвчи — е това, което ме привлича там. За съжаление жена ми не може да му се радва. Алергии. От коне, трева, цвят от дърветата и други такива, които никога не са й създавали проблеми, докато бяхме в Бостън. Затова тя се посвещава на клинична работа и ме оставя аз да се занимавам с експерименталната.

Не точно такъв разговор бях очаквал да водя с великия Лио Габни. Даже се питах защо изобщо ме покани.

Усетил сякаш това, той каза:

— Алекс Делауер. Проследил съм всичко, написано от вас. Добра продукция, ясен почерк.

— Благодаря.

— От няколко години не сте публикували нищо.

— В момента работя над една книга. През по-голямата част от времето се занимавах с други неща.

— Частна практика?

— Съдебнопсихиатрична експертиза.

— Каква по-точно?

— Случаи, свързани с травми и физически повреди. Попечителство над деца.

— Грозна работа е това попечителството. Какво е мнението ви за съвместното попечителство?

— Понякога дава резултати.

Той се усмихна.

— Добро измъкване. Предполагам, че това е приложимо, когато се работи със законови норми. А всъщност родителите трябва да са силно мотивирани, за да даде резултат. Ако не успеят няколко пъти поред, за главен попечител трябва да се избере онзи родител, независимо от пола, който най-добре умее да възпитава деца. Не сте ли съгласен?

— Мисля, че трябва да се има предвид онова, което е най-добро за детето.

— Всеки мисли така, докторе. Номерът е добрите намерения да се приведат в действие. Ако питаха мен, никакво решение за попечителство не бих издал, докато не получа доклад от специално обучени наблюдатели, живели няколко седмици със семейството. Какво ще кажете за това?

— На теория звучи добре. На практика…

— Не, не — прекъсна ме той, дъвчейки енергично. — Аз говоря от практически опит. Първата ми жена направо ме застреля законно. Това стана още преди години, когато съдилищата дори не искаха да чуят думата на бащите. А тя бе алкохоличка и пушачка, при това безотговорна до мозъка на костите си. Но за този идиот съдията най-важното нещо бе, че тя има яйчници. Даде й всичко — къщата ми, сина ми и шейсет процента от жалкото ми имущество, натрупано като преподавател. Година по-късно заспала мъртвопияна в леглото с цигара в уста. Цялата къща изгоря и аз завинаги изгубих сина си.

Казано без емоции — басовият глас звучеше с безразличието на корабна сирена.

— Съжалявам — казах аз.

— Беше ужасно време за мен. — Дъвчейки бавно. — Известно време изглеждаше като че ли вече нищо нямаше цена. Но всичко свърши с Урсула, така че предполагам все пак има известна награда.

Плам в сините очи. Страст, която не можеше да бъде сбъркана с нищо друго.

Сетих се как тя му се подчини. За това как я гледаше в задника. Запитах се дали това, което го възбужда у нея, не е способността й да бъде едновременно и съпруга, и дете.

Той продължи:

— Скоро след трагедията отново се ожених. Преди Урсула. И отново погрешна преценка, само че този път, слава богу, нямаше деца. Когато се запознах с Урсула, тя беше пред завършване. Видях потенциала й и се захванах да й помогна да го види и тя. Най-голямото достижение в живота ми. Женен ли сте?

— Не.

— Прекрасен съюз, ако може да се постигне пълно сливане. Първите ми два брака бяха пълен неуспех, защото си позволих да бъда подведен от непълни данни. Не се опрях на обучението си. Не разделяйте науката от живота си, мой млади приятелю. Вашите познания по човешкото поведение ви дават велико предимство пред обикновения, зает с глупости homo incompetens13. Но стига лекции. Какво е участието ви в цялата тази работа… бедната госпожа Рамп.

— Нямам участие, доктор Габни. Дойдох тук, за да науча нещо.

— Тая работа с Маклоски… ужасно неприятно е да знаеш, че такива типове се мотаят свободни. Как разбрахте?

Казах му.

— А, да, дъщерята. Контролира собствените си тревоги чрез опити да контролира майчиното й поведение. Сигурно затова е споделила информацията си с вас. Какво още знае тя за тоя Маклоски?

— Само основните факти за нападението. Никой май не знае защо го е направил.

— Да — каза той. — Ето един атипичен случай на неразговорлив психопат. Тия типове обикновено обичат да се хвалят с греховете си. Предполагам, че може би щеше да бъде по-добре, ако знаехме това още от самото начало. В смисъл да предвидим различни варианти. Но все пак струва ми се, че планът за лечение не е пострадал от това. Госпожа Рамп се справя много добре и мисля, че не всичко е отишло напразно.

— Може би — казах аз — изчезването й е свързано с напредъка й в лечението. Зарадвала се е на свободата и е решила да си отхапе по-голямо парче от нея.

— Интересна теория, но тук не насърчаваме нарушенията в графика.

— Известно е, че пациентите обичат да вършат неща на своя глава.

— В тяхна вреда.

— Не мислите ли, че те понякога знаят кое е най-добро за тях?

— Невинаги. Ако мислех така, не бих могъл да им вземам по триста долара на час за тоя, що духа, нали?

Триста долара! При такава такса — като се има предвид интензивната им работа — трима пациенти можеха спокойно да поддържат цялата клиника.

Попитах го:

— Толкова вземате заедно двамата с жена ви, така ли?

Той се ухили и аз разбрах, че съм задал правилен въпрос.

— Само аз. Жена ми взема двеста. Стреснаха ли ви тези цифри, доктор Делауер?

— По-високи са от тия, с които съм свикнал, но в края на краищата живеем в свободна страна.

— Точно така. Прекарал съм по-голямата част от професионалния си живот в науката и из обществените болници. Изготвяйки програми за лечение на хора, които не плащат нито пени. И на този етап от живота ми ми се струва съвсем честно богатите да се възползват от натрупаните ми от предишната работа знания. — Той си поигра малко със сребърната писалка, остави я и продължи: — И така, вие мислите, че госпожа Рамп може да е избягала.

— Обмислям го като възможност. Когато говорих с нея вчера, тя намекна, че имала намерение да промени малко живота си.

— Така ли? — Сините очи спряха движението си. — И как по-точно?

— Даде да се разбере, че не харесва къщата, в която живее. Твърде голяма, цялата тази пищност. Че искала нещо по-простичко.

— По-простичко — повтори той замислено. — Нещо друго?

— Не, това като че ли бе всичко.

— Е, такова едно изчезване едва ли би могло да се нарече по-простичко.

— Имате ли някакво клинично впечатление, което би обяснило случката?

— Госпожа Рамп е много приятна жена — отвърна той. — Много симпатична. Всеки изпитва инстинктивно желание да й помогне. По много признаци тя е като дете. Всички страдащи от агорафобия са такива. Зависими, склонни към ритуалност, традиционалисти до такава степен, че се придържат към примитивни навици. Докато трае фобията, тя набира сила и поведенческият репертоар на болните пада рязко. Инерцията ги прави сдържани, хладни — превръщат се в нещо като психологични криогеници14. Агорафобите са психологически реакционери, доктор Делауер. Те не предприемат нищо, освен ако не бъдат смушкани, и то здраво. Всяка стъпка се извършва със страхотен трепет. Ето защо не мога да си я представя щастливо разперила криле в търсене на някаква неопределена обетована земя.

— Въпреки напредъка й?

— Прогресът й е много задоволителен, но тя има още много път да извърви. Двамата с жена ми сме набелязали доста голям план.

Приличаше ми повече на конкуренция, отколкото на сътрудничество, но не коментирах.

Разопаковайки още една дъвка, той я пъхна в устата си и продължи:

— Лечението е добре обмислено — правим всичко така, че да си струва невероятните такси. По всяка вероятност госпожа Рамп ще се върне в гнездото.

— Значи не се притеснявате за нея?

Той задъвка яростно, чуха се жвакащи звуци.

— Мисля за нея, доктор Делауер, обаче притесненията са непродуктивни. Създават напрежение. Обучавам моите пациенти да се пазят от притеснения, а себе си обучавам да правя това, което проповядвам.