Хладнокръвна ярост

35.

Пет минути за проучване на картата. Сто и двадесет минути на магистрала 101, посока север.

Някъде към средата на пътуването се спусна здрачът. Докато стигна до Санта Барбара, небето вече беше съвсем тъмно. Близо до Голета отбих по държавен път 154, намерих с известна трудност прохода Сан Маркос и поех през планините, стигайки чак до езерото Качума.

Да намеря обаче това, което търсех, се оказа дяволски трудно. Тук бях в царството на фермите — нямаше надписи на улиците, нямаше улично осветление. Първия път го пропуснах и не се усетих, докато не стигнах до едно градче, наречено Балард. Обърнах и се заспусках бавно по инерция. Въпреки че внимавах много и почти не вдигах крак от спирачката, пак го пропуснах. Този път обаче фаровете успяха да осветят дървената табела достатъчно дълго, за да успея да реагирам.

Изгасих фаровете, дадох на заден и показах глава навън. Тук горе беше по-хладно. Лекият ветрец носеше мирис на прах и суха трева. Табелата беше правена на ръка, буквите бяха изписани с боя. Поклащаше се леко, увиснала над квадратна дървена порта. Беше ниска и като че ли набързо направена. Хоризонтални дъски, хванати в дървена рамка и съединени с жлебове и шипове.

Оставяйки двигателя да работи, слязох от колата и се приближих към портата. Поддаде малко, когато бутнах, но не се отвори. След няколко безуспешни опита успях да намеря пролука между дъските, забих върха на обувката в нея, вдигнах се и увиснах на корем. Протегнах ръка надолу и опипах вътрешната страна. Метално резе. Огромен катинар. Навътре не се виждаше почти нищо. След малко успях да различа някакъв черен път, провиращ се между нещо, прилично на високи дървета. На заден план — високи и стръмни като шапка на вещица планини.

Връщайки се в колата, внимателно излязох отново на пътя и покарах към стотина метра по-нататък, докато намерих място, където банкетът бе леко закрит от дърветата. Не бе кой знае какво скривалище, но все пак достатъчно да не се види отдалеч.

Паркирах, заключих, върнах се пеша до портата и само за миг се прехвърлих през нея.

Пътят от другата страна бе неравен, с разпръснати по него камъчета. Няколко пъти се подхлъзвах на тях и падах на дланите си. Приближавайки се към високите дървета, долових лек аромат на бор. Лицето изведнъж ме засърбя. С плътта ми пируваха невидими насекоми.

Дърветата бяха близо едно до друго, но малко на брой. Само след секунди излязох на видима от всички страни площ. Равно пространство, слабо осветено от четвъртинката луна. Спрях и се ослушах. Чувах само шума на кръвта в ушите си. Наоколо постепенно започнаха да се очертават още подробности.

Огромно място, с размерите на стадион, но засадено само с половин дузина дървета. В някои от стволовете на дърветата имаше вбити телефонни изолатори.

Носът ми отново си намери работа. Толкова силен мирис на цитрус, че в устата си усетих вкус на лимонада. Насекомите, без да обръщат внимание на мириса, продължиха пира си.

Пристъпих внимателно напред. Десет, двадесет стъпки. През клоните на едно от дърветата се появиха размазани бели правоъгълници. Заобиколих цитрусовия клонак. Правоъгълниците се превърнаха в прозорци. Знаех, че около тях има стена, и съзнанието ми вече я бе нарисувало, още преди очите ми да я видят.

Къща. Скромни размери. Едноетажна, с леко полегат покрив. Осветени бяха три прозореца, но през тях нищо не се виждаше. Пердета.

Обичайните декори за калифорнийско ранчо. Тишина. Идилия.

Толкова мирно изглеждаше всичко, че започнах да се съмнявам в предположението си. Да, но вече твърде много неща си бяха паснали…

Огледах се.

Видях возилото, което търсех.

Откъм лявата страна на къщата имаше ограда от тънки стволове дървета и колове, набити в земята. Корал.

Зад него — пристройки. Запътих се към тях, чух тихото процвилване на конете и в носа ме удари мирис на престояло сено и оборски тор.

Шумът от конете се усили — открих откъде идва. Веднага зад корала започваше обор. Зад него — на около двадесет метра по-нататък — следваше по-висока сграда, по която сякаш нямаше прозорци. Хамбар за фуража. Още по-нататък и малко вдясно — по-малка пристройка.

Там също светеше. Един правоъгълник. Един-единствен прозорец.

Продължих напред. Конете зацвилиха по-силно, енергично потропвайки с копита. Стори ми се, че земята потреперва, но това може да е било от треперещите ми колене. Откъм най-малката сграда нещо изщрака и се чу изскърцване. Залепил гръб в оградата на корала, аз вперих поглед в правоъгълника светлина пред внезапно отворилата се врата на малката сграда. Отвори се и мрежата пред нея. Някой пристъпи навън.

Конете не преставаха да цвилят. Един от тях шумно изпусна газове.

Дълбок глас рязко извика:

— Млък!

Внезапна тишина.

Човекът постоя така няколко секунди, после отново влезе. Правоъгълникът светлина постепенно се превърна в тънък конец, но не изчезна съвсем. Стоях, без да помръдна, заслушан в тежкото дишане на конете, усещайки как многокраки гадини се разхождат по лицето и ръцете ми.

Най-сетне вратата се затвори докрай. Плеснах се няколко пъти по бузите и продължих напред.

От другата страна на оборската стена конете пръхтяха недоволно. Притичах бързо покрай тях, разривайки чакъла и псувайки леките си обувки.

Спрях пред вратата на хамбара. Откъм малката пристройка долитаха звуци. Не животински. Единственият прозорец хвърляше бледо петно светлина. Прилепил гръб в стената на хамбара, се запромъквах сантиметър по сантиметър към светлината.

Стъпка по стъпка. Звуците постепенно придобиха форма, тон и източник.

Човешки.

Дует.

Единият глас говореше, а другият мрънкаше. Не. Стенеше.

Вече бях до стената на малката сграда и се притисках към нея, но все още не можех да превърна звуците в отделни думи.

В първия глас прозвучаха сърдити нотки.

Заповядваше нещо.

Вторият глас нещо се опъваше.

Странен, високочестотен шум, като този, когато включваме телевизор.

Стонове. Още по-силни отпреди.

Някой се опъваше и страдаше заради това.

Изтичах до прозореца, клекнах под перваза и клечах, докато коленете ме заболяха. После бавно се надигнах и се опитах да свържа някаква картина от сенките.

Виждаше се само едва доловим намек за движение — смяната на светлинния интензитет през пространството.

Измъчените звуци отвътре продължаваха.

Приближих до вратата, отворих мрежата и затаих дъх, когато тихо изскърца.

Звуците продължаваха.

Ръката ми в тъмното зашари да намери дръжката на вратата.

Ръждясала топка, хлабаво държаща се на мястото си. Тракане на метал в метал. Хванах я с две ръце, да го заглуша. Бавно завъртях. Бутнах.

Два сантиметра пролука. С бясно биещо сърце погледнах през нея. Това, което видях, ме накара да действам по-бързо.

Ръката ми машинално бутна вратата… навътре.

Стаята вътре бе дълга и тясна. Дървена ламперия с цвят на цигарена пепел. На пода — черен балатум. От двата противоположни края — светлина от евтини крушки. Суха, миришеща на дим топлина от стенния отоплителен уред.

В средата на пода, на разстояние метър един от друг, леко наклонени назад, бяха завинтени два олющени бръснарски стола.

Първият стол бе празен. На втория имаше жена, облечена в болничен халат и прикована към него в глезените, китките, кръста и гърдите с помощта на широки кожени колани. От главата й бяха обръснати цели парчета коса, образуващи нещо като грубо шахматно поле. Към белите петна в скалпа бяха прикрепени електроди. Същото бе с китките и вътрешната страна на бедрата. От всеки от тях излизаха жици и се вливаха в централен оранжев кабел, виещ се през целия под и влизащ в сив метален шкаф, висок колкото хладилник и два пъти по-широк. Лицевата страна на шкафа бе осеяна с датчици, циферблати и измервателни уреди. Стрелките на някои от тях потрепваха.

Точно пред жената на стола имаше стойка с огромен телевизионен екран. В момента на екрана се виждаше женска гръд в едър план — зърното бе колкото ябълка. Изображението се смени — лице в едър план. После част от гениталии. Отново зърното.

До телевизора бе застанал мъж, държащ в едната ръка черно дистанционно управление, а в другата — сиво и по-голямо. Дъвчеше дъвка. Очите му блестяха тържествуващо, но триумфът в тях угасна, като ме видя.

Жената на стола беше Урсула Кънингам-Габни. Очите й бяха подути, насълзени и изпълнени с ужас, а около устата й бе вързана кърпа.

Мъжът бе някъде към шейсетте, с бухнала бяла коса и малко, кръгло лице. Над дънките си бе облякъл черно горнище на анцуг, а на краката му се мъдреха черни работни ботуши, по които имаше засъхнала кал. Очите му се разшириха от изненада и той примигна.

Жената се опита да изкрещи иззад превръзката, но се получи само слаб и заглушен стон.

Той изобщо не я погледна.

Тръгнах към него.

Мъжът поклати глава и натисна някакво копче на сивото дистанционно. Високочестотният звук, който бях чул отвън, изпълни стаята, чу се писък като от заклана птица и стрелката на един от уредите подскочи надясно. Тялото на Урсула се подметна нагоре и се забъхти в коланите, а пръстът на мъжа не мръдна от копчето. Той като че ли изобщо не я виждаше — беше вперил поглед в мен и бавно отстъпваше назад.

Главата ми се замая от ужасиите пред погледа ми. Изчаквайки съзнанието ми да се проясни, отново пристъпих напред.

Басовият глас на Габни веднага прозвуча:

— Спри, проклет да си!

И веднага след това натисна друго копче. Високият звук се превърна в писък и още една стрелка рязко отскочи надясно. В стаята замириса на препечен хляб. Урсула изръмжа зад превръзката си и започна неистово да се тресе. Пръстите на ръцете и краката конвулсивно се извиха като нокти на граблива птица. Тялото й се огъна като лък, без изобщо да се допира до стола — само коланите като че ли я задържаха да не хвръкне нагоре. Вените по шията й изпъкнаха като въжета, челюстите й се отвориха пряко волята й и превръзката отлетя, последвана от беззвучен писък. Тялото й бе натегнато като тетива, кожата бе сребристобяла, с изключение на устните, които бяха станали синкави.

С усилие потиснах надигналата се ярост и паника. Габни се бе отдалечил още от мен, полускрит зад големия сив шкаф, все още залепил пръст на копчето.

Тръгнах към бръснарския стол.

Габни вдигна пръст от копчето, колкото да каже:

— Давай, давай. Плътта е чудесен проводник. Тъкмо ще вдигна напрежението и ще ви опека и двамата.

Замрях на място. Урсула се бе тръшнала обратно на стола като чувал с картофи. От широко отворената й уста излизаха задъхани, шипящи звуци. Тя разтърси глава наляво и надясно, пръскайки капки пот, гърдите й трескаво се вдигаха и спадаха, от подутите й синкави устни се носеха тежки, гърлени хрипове. Краката й се успокоиха последни и застинаха, леко раздалечени един от друг. Електродите между тях бяха закрепени на нещо като марля.

Рязко извърнах глава и потърсих Габни с поглед.

Гласът му долетя иззад сивия шкаф:

— Седни! Малко по-нататък! Още… така е добре. Искам да виждам ръцете ти. Точно така.

Той се показа, по-блед отпреди, подпрял се на лакът в нещо блестящо и хромирано. После хвърли кос поглед към гигантската гърда.

Питайки се дали няма помощници, аз се обадих:

— Ама че голямо предприятие! Сам човек едва ли може да се оправи.

— Не ми говори така снизходително, нахално лайно такова. Всичко може да се оправи, докато правилните променливи са под контрол. Не, недей мърда, защото ще се наложи отново да проявя враждебност.

— Убеди ме — отвърнах.

Пръстите му висяха над копчетата на сивото дистанционно, но не ги докосваха.

— Под контрол ли? — обадих се отново. — Че това не е ли основната цел?

— Наричаш себе си учен. Не е ли и твоята такава? — Преди да успея да отговоря, той поклати глава с погнуса. — Определи, предвиди и контролирай. В противен случай защо трябва да си даваш труд?

— А как се връзва това с идеите ти за свободната воля?

Той се усмихна.

— Моите малки статийки. Колко съвестно от твоя страна да ги прочетеш. Но ако си умен поне наполовина от това, което си мислиш, че си, ще видиш, че тук навсякъде присъства свободната воля. Това е именно свободната воля — възраждането й. — Хвърляйки поглед към апарата. — Личност, разтърсена от важен личностен дефект, никога не може да бъде свободна.

Урсула изстена.

Той сбърчи вежди.

Попитах го:

— Къде е Джина?

Той не ми обърна внимание. Мълча, както ми се стори, доста дълго време. Погледна в пода. После бутна хромираното нещо напред, докато се показа наполовина.

Легло на колела. Отстрани с блестящи пръти, образуващи нещо като клетка. Цялата конструкция приличаше на бебешка кошара.

Вътре лежеше Джина Рамп. Със затворени очи. Спяща, в безсъзнание или… Видях, че гърдите й се повдигат. Видях нашарения й скалп с прилепени към него електроди.

— Слушай ме внимателно, идиот — чух Габни да казва. — Ще отида ей там и ще взема превръзката за устата. Не забравяй обаче, че пръстът ми ще бъде на копчето за най-високото напрежение. Ако само мръднеш, твоята безценна Джина ще се превърне в пепел. При такова напрежение смъртта настъпва за петнадесет секунди. Обаче за необратими травми в мозъка отива далеч по-малко време.

Почуквайки леко върху копчето, от което проснатото тяло подскачаше, той тръгна.

Казах:

— Не мърдам.

Без да сваля очи от мен и пръст от копчето, той клекна до стола на жена си, вдигна превръзката, изправи се, сгъна я както трябва и я напъха в устата й. Тя се закашля, от устата й излязоха задавени звуци, но не оказа съпротива. По шева на халата й бяха изписани буквите „СОБСТВЕНОСТ МАС. ЩАТСКА БОЛНИЦА“.

— Спокойно, скъпа — каза той.

С помощта на черното дистанционно Лио Габни изключи телевизора. Заемайки предвзета поза пред празния екран, той й отправи поглед, който не можах да определя — може би превъзходство и презрение, похот и съвсем малко любов, нещо, от което едва не ми се повдигна. Хвърлих поглед към Джина, която все още не бе помръднала.

— Не се безпокой за нея — обади се Габни. — Известно време няма да участва — старият добър хлороформ. Тя реагира добре на него. Като се имат предвид заболяването й и разклатената й психика, пипал съм с бели ръкавици.

— Какво благородство.

— Не ме прекъсвай! — ревна той, натискайки копче, от което цялата стая като че ли пропищя и тялото на Джина се подметна във въздуха като парцалена кукла. По лицето й не пролича съзнателно чувство за болка, но устните й се изпънаха встрани и набръчкаха болната му страна в озъбена гримаса.

Когато шумът утихна, Габни продължи:

— Още някой и друг такъв удар и от цялата тази прекрасна пластика няма да остане нищо.

— Спри! — казах.

— Престани да хленчиш. Това е последно предупреждение. Ясно ли е?

Кимнах.

Миризмата на препечен хляб изпълваше ноздрите ми.

Габни се взираше в мен замислено.

— Проблем — каза той, почуквайки по сивото дистанционно.

— Кое е проблем?

— Защо, по дяволите, се намеси? И как разбра?

— Откриваш едно нещо и то сякаш те бутва към следващото.

— Сякаш те бутва — промълви той. — Сякаш те бутва. Страхотен език! Кой ти пише статиите? — Поклащайки глава. — Сякаш те бутва… това означава случайна поредица от събития, нали? Скок в тъмното.

Погледнах към машините.

Лицето му потъмня.

— Не ме съди… изобщо дори не смей да си го помисляш. Това, което виждаш, е лечение. А ти наруши анонимността.

Премълчах.

— Имаш ли дори и най-малка представа за какво говоря?

— Сексуално пренасочване — отвърнах. — Опитваш се да пренасочиш сексуалната ориентация на жена си.

— Изумително! — извика той. — Брилянтно изпълнение. Та ти можеш да опишеш това, което виждаш! Психика на първокурсник през втората половина на първия семестър.

Той впери поглед в мен, потропвайки леко с ботуш.

Попитах:

— Нещо изпуснах ли?

— Дали си изпуснал? — Сух смях. — Всичко. Есенцията, същественото, рационалното зърно.

— Рационалното зърно е, че й помагаш да се превърне в нормален човек.

— А ти си мислиш, че това не си струва, нали?

Преди още да успея да отговоря, той поклати глава, изпсува, след което ръката със сивото дистанционно рязко се вдигна. Очите ми рефлективно се приковаха в него, лицето ми мигновено плувна в пот и тялото ми се стегна в очакване на болезнения писък, който неминуемо щеше да последва.

Габни отпусна ръка и се усмихна.

— Каква емпатична кондиция! И то за толкова кратко време. Божичко, какво меко сърце… срам за пациентите ти. — Усмивката се разми в цяло море от презрение. — Е, каквото и да си мислиш, няма абсолютно никакво значение.

Без да сваля поглед от мен, той се приближи към Урсула. С помощта на черното дистанционно разголи бедрата й и каза:

— Безупречни са.

— Като изключим синините.

— Не е нещо, което да не се лекува. Понякога е необходимо и творчество.

— Творчество ли? — подскочих. — Откога на изтезанията им викат творчество?

Той пристъпи право пред мен и се спря извън обсега на ръката ми.

Пръстите му лекичко зачукаха по копчетата. Изпращайки високочестотни сигнали, предизвикващи конвулсивни движения на телата и на двете жени.

— Ти нарочно ли се правиш на глупав? — попита той.

Вдигнах рамене.

— Изтезание предполага намерение да се нарани. Аз въвеждам отблъскващи дразнители, за да ускоря степента на възприемане. Отблъскващите дразнители са мощни стимулатори — само един мекосърдечен тъпанар би поставил използваемостта им под въпрос. Ако това е изтезание, то ваксинирането също е изтезание.

Иззад превръзката на Урсула долетя звук като от мишка, изпаднала в безизходна ситуация.

— Значи само се опитваш да засилиш кривата на възприемане, така ли, професоре? — попитах.

Габни изучаващо ме огледа, натисна бързо два пъти поред копчето и накара и двете жени конвулсивно да се разтърсят.

Наложих си да изглеждам безразличен.

— Въпреки че говориш за лечение — подзех, — ти непрекъснато използваш шокови удари, за да охлаждаш гнева си. Това не нарушава ли веригата дразнител-реакция? И защо, след като се опитваш да обърнеш Урсула, удряш с шокове и Джина? Тя е само дразнител, нали?

— О, я млъквай — каза той.

— Сексуално пренасочване — продължих. — Опитвали са го преди години. Още в началото на седемдесетте. И са се разочаровали.

— Примитивни боклуци. Методологически неиздържани. Макар че сигурно щеше да се превърне в нещо ценно, ако ония от движението на гейовете не бяха започнали да навират възгледите си в очите на всички. Ето ти тебе свободна воля!

Отново свих рамене.

Той продължи:

— Не вярвам съзнанието ти да е способно да смели някой и друг факт, но въпреки това ето ти един-два. Аз обичам жена си. Тя извлича тази любов от мен, за което съм й безкрайно благодарен. Тя е забележителен човек — първият член на семейството, завършил гимназия. Усетих забележителността й, още като я видях за пръв път. Пламъкът у нея — по дяволите, тя още малко и щеше да започне да свети. Затова нейният… проблем не ме спря. Напротив, той ме амбицира още повече. Тя се съгласи и с преценката ми, и с плана ми на лечение. Това, което постигнахме заедно, бе резултат на пълен консенсус.

— Принуда — вметнах.

— Не го казвай така, все едно че е нещо от ветеринарията, идиот такъв. Работихме двамата заедно, за да разрешим проблема й. Ако това не е терапия, не знам тогава какво е. И това, което се получи от съвместната ни работа, може да облагодетелства милиони жени. Самият план беше съвършено прост — позитивно затвърдяване, налагано след хетеросексуално предизвикана възбуда, и наказание, прилагано като последица от хомоеротични гледки. Прилагането на този план обаче се оказа грандиозно предизвикателство — да се адаптира парадигмата на женската психология. Ако обектът е мъж, възбудата се мери с уред. Степента на ерекция се измерва с помощта на специален пенилен пръстен. Жените обаче са устроени по-… скрито. Първоначалната ни идея беше да разработим нещо като минипръстен за клитора, но това се оказа непрактично. Няма да се впускам в подробности. Накрая именно тя даде идеята за сондата за измерване на вътрешновагиналната влага, която в момента носи с такава търпимост. Разполагайки с точни анализи на секретите, успяхме да съпоставим биоелектрическите промени, настъпващи при сексуална възбуда. А оттук нататък възможностите за по-нататъшно развитие са фантастични. В сравнение с нас Мастърс и Джонсън са на ниво пещерни художници.

— Фантастични, а? — подметнах. — Само дето не се получи.

— О, получи се и още как. Работихме така с години.

— Само че с Ийлин Уагнър не се получи.

Той отново погали Урсула и се извърна към мен.

— Е, това наистина беше грешка. Грешка на жена ми. Неправилен подбор на пациента. Уагнър беше мекосърдечна и добронамерена крава. Психологията и психиатрията са пълни с такива.

— Като е била такава, защо сте я приели за ваша колежка в Харвард?

Той поклати глава и се разсмя.

— Тя не ми е била никаква. Ако беше до мен, щях да я върна в сестринското училище. Цял месец се въртя на работа около жена ми. Помагала й при черната работа. Жена ми научила за сексуалната й патология и се опитала да й помогне. По същия начин, по който аз се опитах да помогна на жена ми. Бях против още от самото начало, усещах, че кравата не е подходяща за технологията ни, не бе достатъчно мотивирана, нямаше достатъчно воля. Жена ми обаче бе много отзивчива. И аз се предадох.

— Тя след Урсула първият обект ли ви беше?

— Нашият първи пациент. За нещастие. И както предрекох, тя се справи много зле. Което не говори нищо против технологията ни.

Той рязко вдигна поглед към жена си. Стори ми се, че пръстът му върху копчето се напрегна.

— Вярно, самоубийството е твърде лоша реакция — подхвърлих отново.

— Самоубийство? — Усмивката му бе бавна, почти мързелива. Поклати глава. — Запомни — тази крава беше неспособна да направи каквото и да било за себе си.

Задавени звуци откъм Урсула.

Габни каза:

— Съжалявам, скъпа. Не ти казах.

— В Харвард са го помислили за самоубийство — казах. — От медицинския факултет някак си разбрали какъв вид изследвания провеждате и са ви помолили да напуснете.

— Някак си — промърмори той и усмивката вече я нямаше. — Кравата се оказа и драскач. Неизпратени никога и накапани със сълзи любовни писма, натикани в едно от чекмеджетата й. Отвратителна работа.

Приближавайки се отново до жена си, той я погали по бузата и я целуна по едно от обръснатите петна на главата. Очите й бяха здраво стиснати — тя не направи опит да отвърне глава от него.

— Любовни писма, писани до теб, скъпа — каза той. — Сърцераздирателни, безсмислени и едва ли биха могли да послужат като улика. Но във факултета аз имах врагове и те подскочиха до тавана. Можех да се преборя. Обаче Харвард вече нямаше какво да ми предложи. Беше дошло време да сменим обстановката.

— Калифорния — казах аз. — Сан Лабрадор. По предложение на жена ти, нали? Да отидете на запад и да потърсите възможности за клинична терапия.

Възможности, разкрили се след наблюденията на Урсула над Ийлин Уагнър. Сеанси при закрити врати, превърнали се в терапия, както често става при наблюденията.

Ийлин говори за миналото си. За нуждите си. За сексуалния конфликт, принудил я да се прехвърли от педиатрия на психиатрия.

Споделяйки опита си години преди това с една измъчваща се, богата агорафобка. С една похабена принцеса, скрита зад стените на розовия си замък, осакатена от страх, който постепенно се прехвърля на дъщеря й — едно момиченце, толкова забележително, че то самото я е помолило за помощ…

Един разговор отпреди единадесет години нахлу в съзнанието ми.

Ийлин с горе-долу приемливите си обувки и мъжка блуза, премятаща черната си чанта от рамо на рамо.

Тя наистина е красива. Въпреки белезите… Сладка. В уязвимия смисъл на думата.

Изглежда, сте научили доста неща само от една кратка визита.

Червенината, избила по бузите на Ийлин.

Старая се.

Тогава смущението й бе загадка за мен. А сега всичко стана толкова ясно.

Имало е нещо далеч повече от една кратка визита.

И нещо далеч повече от медицинска консултация.

Мелиса е усетила, че нещо не е наред, но не е знаела какво, не е могла да го разбере.

Тя е приятелка на майка… Тя харесва майка.

Джейкъб Дъчи е знаел — оправда това, че Джина ме избягва, с твърдението, че изпитвала вроден страх от лекари.

Да, но аз го оспорих: Но се е срещнала с доктор Уагнър.

Да. Това бе изненада. Тя не умее да се справя добре с изненадите.

Да не искате да кажете, че е реагирала враждебно на посещението на доктор Уагнър?

Нека просто кажем, че й беше трудно.

По-лесно ли ще й бъде, ако терапевтът е жена?

Не! Съвсем не! Изобщо не става въпрос за това.

Джина и Ийлин…

Тръпките — склонностите — с които всяка от тях се е борила толкова дълго. Непреодолимата страст, с която Джина е трябвало да се справи, като се омъжи за физически осакатен от природата мъж, призван да играе ролята на баща. И за втори път — избирайки бисексуален мъж със своя собствена тайна, стар приятел, към когото би могла да се обърне за подкрепа и взаимно разбиране и с когото да поддържа имиджа на щастлив семеен живот.

Отделни спални.

Ийлин… мъчеща се да се справи със самообвиненията си, измъчващи я след Съсекс Нол, като изоставя работата си, напуска града и хуква по света да раздава на хората добро, неспособна да се защити сама. Отдавайки се цялата на спасяването на животи, като в същото време обявява война на болката у себе си. Изгубвайки много битки и избирайки нова стратегия, такава, каквато много светли умове преди нея често са избирали — науката за съзнанието.

Детска психиатрия. Защото нека все пак всичко започне от самото начало.

Харвард. Защото нека все пак да се научим от най-добрите.

Харвард и една нова любов. Електротехничка, която няма никакво търпение за разголване на душата.

След това гравитиране в помощ на Урсула. Лукавите богове сигурно са се кискали от възторг.

Накъсани сеанси.

Изповеди.

Болка, страст и смут — ето някой, който слуша внимателно всички онези неща, за които Сали Етъридж изобщо не иска да чуе.

Урсула е чула. И самата тя се е обърнала.

Скрила го е, играейки ролята на доктор.

Един поведенчески кошмар се превръща в действителност. Лукавите богове сигурно ликуват.

Провал в лечението. От най-лош вид.

Бай, бай, Бостън.

Време за смяна на обстановката.

Калифорния, в търсене на принцесата…

В търсене на идея за принцесата. Богаташи, страдащи от фобии, на които Урсула знае, че може да помогне.

Играейки ролята на доктор.

Такса за услугата. Голяма такса.

Всичко е наред.

После едно дете се обажда по телефона. И пак…

— Възможности — поде отново Габни. — Да, в общи линии така се изрази. Добро бизнес решение. Лично аз предпочитах Флорида, по-евтино е, а и климатът е адски добър. Но тя настояваше за Калифорния и без да знам за какво всъщност става въпрос, се съгласих. И винаги когато се съгласявам, нещата тръгват наопаки.

Той хвърли поглед към Джина с изкривено от гняв лице — изгарящата и разтърсваща ярост на човек, комуто са попречили да притежава това, за което е готов да умре.

Заради друга жена.

Най-ужасното оскърбление към онова слабичко нещо, известно под името „мъжественост“.

Изведнъж разбрах, че Маклоски също е бил оскърбен.

Отритнат заради друга жена.

Каква мръсна шега.

Лоша шега. Забила се в размекнатия му от дрогата мозък като нажежен скалпел.

Оскърблението набира сила като вулкан. Прословутата му нетърпимост към хомосексуализма…

Намирайки отдушник за задушаващата го омраза чрез отнемане на красотата на Джина, елиминирайки престъпната й женственост.

Твърде страхлив, за да го направи сам. Страх го е и да обясни мотивацията си заради това, какво ще помислят за него.

Дали Джина някога е разбрала за какво страда?

Габни издаде нисък и гневен звук. Впери поглед в Джина. После и в жена си.

— Никога не съм я мамил, обаче тя пожела да промени правилата. И двете го направиха.

— Кога за първи път ги заподозря?

— Малко след като започна лечението на тая. Нищо особено, само нюанси. Човек, ако не знае или не го интересува, може и да не забележи. Прекарваше малко повече време с нея, отколкото с други пациенти. От клинична гледна точка нямаше нужда от извънредни сеанси. Често променяше рязко темата и оказваше странна съпротива, когато се опитвах да я заговоря за това. И напълно изостави ранчото — по-рано идваше тук редовно. Въпреки алергиите си. Вземаше лекарства и търпеше, само и само да прекара един мирен уикенд с мен. Всичко това престана в момента, в който тя се появи в живота ни. — Той се усмихна. — Сега за първи път е тук оттогава. Измисляше си тъпи извинения да остане в града и си мислеше, че не виждам… Знаех много добре какво, по дяволите, става. Но исках твърди доказателства, за да пресека всякакви възможни лъжи. Затова преправих малко интеркома в офиса ни и започнах да подслушвам. Чух ги — кръглото лице потрепна — как кроят планове.

— Какви планове?

— Да се махнат. — Той притисна силно лицето си с ръка, мъчейки се като че ли да изглади мъката. — Заедно.

Гигантска стъпка…

Мелиса, чувстваща истината. Усещаща се изместена от чувството за собственост на Урсула.

Габни продължи:

— И колко ниско само паднаха — моята жена да приеме такъв скъп подарък от нея. Изключително скъпа литография. И ако това не е непростимо нарушение на етиката, здраве му кажи. Не си ли съгласен?

Кимнах.

— Пари също имаше — продължи той. — За тая парите нищо не означават, защото е една разглезена кучка, никога не е била лишавана от нищо. Но това рано или късно щеше да развали жена ми — тя произлиза от бедно семейство. Въпреки че е интелигентна, хубавите неща й правят впечатление. В това отношение е като дете. И тая кучка го разбра. — Насочи пръст към Джина. — Тя й даваше редовно пари. Огромни суми. Тайна банкова сметка! Наричаха я помежду си „нашето златно яйчице“. Кискайки се като глупави осмокласнички. Кискайки се и кроейки планове как да зарежат задълженията си и да идат да тънат в разврат като курви на някой тропически остров. И като връх на перверзността — отвратителна наглост. На жена ми й предстоеше бляскаво бъдеще. Кучката я прелъсти и се опита да я накара да захвърли всичко — наложи се да се намеся. Мръсницата щеше да я съсипе.

Той натисна едно копче на дистанционното. Джина подскочи. Урсула, която гледаше, започна да издава хлипащи звуци.

Габни се обади:

— Престани, скъпа, или ще й изпека тъканта между ушите и планът за лечение ще отиде по дяволите.

По бузите на Урсула се стичаха сълзи. Бе мълчалива и неподвижна.

— Ако това те разстройва, скъпа, сърди се на себе си.

Пръстът му се вдигна от копчето.

— Ако бях егоистичен човек — обърна се той отново към мен, — щях просто да я убия. Обаче исках да придам на безсмисления й живот малко смисъл. Затова реших да я привлека… като помощник. Като дразнител, както ти така забележително добре се сети.

— Затова я отвлече.

— Не, не — възрази той. — Тя сама дойде.

— Като пациент при лекаря.

— Точно така. — Той се усмихна широко и доволно. — Обадих й се по телефона сутринта и й казах, че има промяна в графика. Вместо групова терапия тя ще има самостоятелен сеанс с мен. Възлюблената й доктор Урсула е болна и аз я замествам. Казах й, че днес ще направим една изключителна крачка напред и ще смаем възлюблената й доктор Урсула с невероятния напредък. Казах й да излезе с колата от имението и да ме вземе две пресечки по-нататък в точно уречено време. Настоях за ролс-ройса — подметнах й нещо там за важността на дразнителите. Защото, разбира се, тази кола беше със затъмнени стъкла. И тя пристигна точно в уреченото време. Помолих я да седне на другата седалка и седнах зад волана. Попита ме къде отиваме, но аз не й отговорих. Това предизвика видими симптоми на тревога — тя изобщо не беше готова за такъв род тайнствености. Повтори въпроса си. Пак не й отговорих нищо и продължих да карам. Започна да става неспокойна и да диша бързо — първи признаци. Когато се включих в магистралата, пристъпът на страх я обхвана с пълна сила. Подадох й един инхалатор, в който предварително бях сложил хлороформ, и й казах да поеме дълбоко. Тя го стори и веднага пое за царството на сънищата. Което бе прекрасно. Карах с около деветдесет километра в час и не исках да се мята из колата, да ми пречи и по този начин да привлече чуждо внимание. Докато в безсъзнание от нея ставаше чудесна спътничка. Стигнахме до язовира, където ме чакаше моят „Ланд ровър“. Прехвърлих я в него и бутнах тая лъскава тенекия във водата.

— Доста тежка работа за един човек.

— Искаш да кажеш, че е тежка работа за един човек на моята възраст. Да, но аз съм в чудесна форма. Природосъобразен живот. Творчески реализиран.

— Колата обаче не беше потънала — казах. — Беше се закачила за бетонната козирка.

Той не проговори, не помръдна.

— Доста лош план за точен човек като теб. И след като си оставил ланд ровъра горе, как после си се върнал до Сан Лабрадор?

— Охо — с подигравателно учудване забеляза той, — нашето момче показва зачатък на рационално мислене. Да, прав си, наистина имах помощник. Едно мексиканче, по-рано работеше тук при мен, на ранчото. Когато имахме повече коне. Когато жена ми обичаше да язди. — Към Урсула: — Спомняш ли си Клеофаис, скъпа?

Урсула отново стисна очи. Изпод клепачите й потекоха сълзи.

Габни продължи:

— Този Клеофаис — какво име само, а — беше едър и груб тип. Не че имаше нещо в главата. Беше си просто едно двукрако товарно животно. Бях започнал да се чудя дали да не го уволня — бяха останали само няколко коня, нямаше смисъл да харча пари, обаче прехвърлянето на госпожа Рамп представляваше за него един последен шанс да бъде полезен. Той ме закара до Пасадина, остави ме там, после се върна с ровъра до язовира и зачака. Именно той бутна ролса във водата. Обаче не бе преценил точно, не бе предвидил, че отдолу ще има козирка или какво беше там.

— Всеки би допуснал такава грешка.

— Не и ако внимава.

— Защо имам чувството — попитах, — че в бъдеще подобни грешки не го очакват?

— Защо, наистина. — Преувеличено невинен израз на лицето.

Урсула изстена.

Габни насочи поглед към нея:

— О-о, престани. Спести ми драматичните си изпълнения. Никога не си го харесвала — непрекъснато му викаше тъпа „мокра гърбина“29, все ме врънкаше да се отървем от него. Ето че пак стана на твоето.

Урсула немощно поклати глава и се отпусна на стола.

Попитах:

— След като се отървахте от ролса, къде закара госпожа Рамп?

— На разходка с панорамни изгледи. Прехвърлихме Анджелис Крест Форест и по заобиколни пътища дойдохме тук, в ранчото.

— И защо избра язовира? — отново попитах аз.

— Забутано място е, сравнително близо до клиниката и в същото време отдалечено — никой не ходи там. Знам го, защото бях ходил няколко пъти преди това. Да продавам конете, които жена ми вече не искаше да язди.

— Само заради това ли?

— Че заради какво още?

— Ами — подзех аз, — готов съм да се обзаложа, че ти си проучил клиничните бележки на жена ти и си разбрал, че госпожа Рамп не обича водни пространства.

Той се усмихна.

Продължих:

— Разбирам, че колата е трябвало да има затъмнени стъкла. Но не е ли било малко рисковано да се използва толкова набиваща се на очи кола? Някой може да я забележи.

— Е, и ако я забележи, какво ще види? Кола, която като се проследи, ще заведе полицията до нея. Точно както и стана… Щяха да предположат, че психичноболна жена е минала по този път и или е катастрофирала, или се е самоубила. И точно така стана.

— Вярно — отвърнах, опитвайки се да си придам вид на замислен човек.

— Всичко беше взето под внимание, Делауер. Ако Клеофаис бе докладвал, че е забелязан, щяхме да отидем на друго място. Бях набелязал няколко. Но дори и полицията да ме спреше, което бе малко вероятно, пак нямаше да се безпокоя. Щях да им обясня, че съм психотерапевт, който кара пациентка, припаднала след пристъп на страх, и щях да подкрепя твърдението си с необходимите документи. Самите факти щяха да подкрепят твърдението ми. И ако дойдеше в съзнание, самата тя щеше да ме подкрепи, защото само това щеше да помни. Не е ли елегантно?

— Да — съгласих се аз, с което предизвиках резкия му поглед към мен. — Въпреки черните пътища и обиколния маршрут ти си имал много време да я настаниш тук, да изчакаш жена ти да се обади и да каже, че не се е явила за груповата терапия, да проявиш фалшива загриженост, да подкараш към Пасадина и да се покажеш в клиниката.

— Където — вметна той — имах съмнителното удоволствие да се запозная с теб.

— И да се опиташ да разбереш какво и колко знам за госпожа Рамп.

— Иначе защо щях да си дам труда да разговарям с теб? И за момент ти наистина ме притесни, когато каза, че тя крояла планове за нов живот. Но после разбрах, че ти просто дрънкаш и не знаеш абсолютно нищо важно.

— Жена ти кога разбра какво си направил?

— Когато се събуди в този стол.

Спомняйки си забързаното тръгване на Урсула от клиниката, попитах:

— Какво й каза, за да я накараш да дойде тук?

— Позвъних, преструвайки се на болен, и я помолих да дойде, за да се погрижи за мен. Каквато си ми е добра съпруга, тя веднага реагира.

Продължих с въпросите:

— А как ще обясниш отсъствието й пред пациентките?

— Внезапен грип. Ще поема грижата за тях вместо нея и не очаквам да има никакви възражения.

— Две пациентки вече липсват от групата, а сега и терапевтът — като се има предвид типът страх, който се опитваш да излекуваш, може да не ти е толкова лесно да ги успокоиш.

— Две ли? А, да. — Разбираща усмивка. — Бони мис Катлийн, неустрашимата ни репортерка. Как разбра за нея?

Тъй като не знаех дали Кати Мориарти е жива, или мъртва, не отговорих.

— Е — продължи той с още по-широка усмивка, — ако си мислиш, че мълчанието ти ще й помогне с нещо, забрави. Бони мис Катлийн вече никога няма да прави каквито и да било репортажи. Глупачка. Каква арогантност само — да си мисли, че нещо толкова сложно като агорафобията може да бъде симулирано в мое присъствие! И като я хванах, се опита да се измъкне с гръмки заплахи и обвинения. Седеше на същия този стол. — Сочейки към стола на Урсула. — Помогна ми да доусъвършенствам техниката.

— Къде е сега тя? — попитах, вече знаейки отговора.

— В тази студена, студена земя, легнала до Клеофаис. Вероятно за първи път е в такава интимна близост с мъж.

Хвърлих поглед към Урсула. Очите й бяха широко отворени и нетрепкащи.

— Значи всичко е уредено, а? — забелязах. — Елегантно.

— Не ме подигравай!

— Нямам такива намерения. Точно обратното — уважавам много работата ти. Чел съм всичките ти публикации. — Изброих ги. — Това просто е… — Вдигнах рамене.

Той дълго време се взира в мен.

— Не се опитваш — каза най-сетне — да ме будалкаш?

— Не — отвърнах. — Но и да е така, какво от това? Какво мога да ти направя?

— Вярно е — каза той, свивайки пръсти. — Петнайсет секунди дълбоко пържене. Няма да можеш да понесеш да бъдеш свидетел на това. А пък аз имам и други играчки, които още не си видял.

— Сигурен съм, че имаш. Както съм сигурен, че вече си убедил себе си, че няма нищо лошо в това да ги използваш. Всичко за науката. Съсипваш личността, за да я спасиш.

— Никого не съсипвам.

— Ами Джина?

— Тя поначало не беше нещо особено — виж я само какъв начин на живот водеше. Изолиран, егоистичен, корумпиран — никаква полза за никого. Като я използвах, аз придадох смисъл на живота й.

— Не знаех, че е имала нужда от това.

— Тогава го знай, идиот такъв. Животът е сделка, а не някаква си префърцунена теологическа фантазия. Светът се превръща в изсмукан кокал. Суровините са ограничени. Ще оцелеят само полезните.

— А кой определя кой е полезен?

— Този, който контролира дразнителите.

— Онова, което трябва да имаш предвид — казах аз, — е, че въпреки високопарното ти теоретизиране ти може би все още не си даваш сметка за истинската си мотивация.

Ъгълчетата на устните му се вдигнаха нагоре.

— Да не кандидатстваш за честта да бъдеш мой психоаналитик?

Поклатих глава.

— Опазил ме бог. Нямам кураж за такива неща.

Устните му рязко се отпуснаха.

Продължих:

— Жените. Начинът, по който са те предавали. Битката за попечителство с първата ти жена, начинът, по който алкохолизмът й предизвиква пожара, убил сина ти. Когато се запознахме, ти спомена и за втора жена, преди Урсула. Не можах да получа добра представа за нея, но нещо ми подсказва, че и тя не е била кой знае каква стока.

— Несъществуващ обект — отвърна той. — Празно място.

— Жива ли е още?

Той се усмихна.

— Нещастен случай. Не беше точно такава плувкиня, каквато си представяше, че е.

— Вода — забелязах. — Два пъти я използваш. Според теорията на Фройд — това има нещо общо с утробата.

— Теорията на Фройд е пълни лайна.

— Но този път може да се окаже права, професоре. Може би това няма нищо общо с науката, любовта или с лайната, които ти пръскаш наляво и надясно, обаче има нещо общо с факта, че мразиш жените, наистина ги презираш и изпитваш необходимост да ги контролираш. А това пък предполага нещо мръсничко в собственото ти детство — пренебрегван, тормозен или нещо такова. Не знам какво е, но много бих искал да разбера какво е представлявала твоята майка.

Устата му зяпна смаяно и пръстът му се впи в копчето.

Машинен писък. По-високочестотен отпреди…

Над воя се чу гласът му — викаше, но въпреки това едва му се разбираше:

— Петнайсет секунди.

Хвърлих се към него. Той отскочи назад, като риташе и размахваше ожесточено юмруци, после хвърли черното дистанционно по мен и ме уцели в носа. Пръстът му бе побелял на копчето. Стаята се изпълни със сладникавата миризма на изгорена плът и коса.

Драпах напред да се добера до ръцете му, ритнах го в корема и той се преви надве, но стискаше дистанционното като с клещи.

Накрая трябваше да му счупя китката, за да го принудя да го пусне.

Сложих дистанционното в джоба си, без да го изпускам от очи. Той лежеше проснат на пода, държеше се за китката и плачеше.

Жените не спряха да потрепват дълго, дълго време.

Изключих машините, издърпах електродите и кабелите и с тяхна помощ му вързах ръцете и краката. Когато се убедих, че не може да помръдне, отидох при жените.