Хладнокръвна ярост

23.

Изхвръкнах на магистралата при Линкълн. Движението бе доста интензивно и по целия път до 134 трябваше да се справям със стрелкащи се и в двете посоки за никъде не бързащи коли — в края на краищата бе събота вечер. Но към Глендейл колите намаляха и докато стигна до отклонението за 210, магистралата вече бе само моя.

Карах по-бързо от обикновено, оставих зад гърба си северните покрайнини на Пасадина, минавайки покрай отбивката, откъдето преди два дни Джина е излязла на магистралата.

Пътят бе пуст и чувството за самота се поддържаше от тъмнината, отделяща града от варовиковата пустиня в подножието на планината Сан Гейбриъл. Лоша нощ да търсиш някого.

На километър и половина преди изхода за магистрала 39 намалих и огледах мястото, където пътното ченге е видяло ролс-ройса. Пътят бе отделен от висока до прозорците на колата бетонна звукоизолираща стена. Единственото нещо, което може би се е виждало — дори и за окото на познавач — сигурно е било само прочутата емблема над радиатора, подгонена от някаква бляскава феерия стъкло и метал.

Учудващо е, че въобще е могъл да забележи нещо.

Но е бил прав.

Пресякох един железопътен прелез и влязох в градче, което май изобщо не бе излизало от петдесетте — бензиностанции на пълно обслужване, малко магазинчета. Път 39 се превърна в булевард „Сан Гейбриъл Каньон“. Севилята задрънча по стар асфалт, профучавайки през квартали с тъжни малки къщи и паркинги за камиони, оградени от пътя с ниски тухлени стени.

Никакви драсканици по стените. По това май се разбираше, че си попаднал на село. По алеите пред къщите бяха паркирани коли и пикапи. Стари коли и пикапи — ни една от тях нямаше никога да се превърне в класика. Ролсът би изпъквал тук като свински уши в рядка кал.

Пътят започна да се изкачва нагоре и къщите изостанаха назад, за да отстъпят място на по-големи парцели — конюшни и ферми за коне зад дървени огради. На около стотина метра пред мен се появи осветена табела на служба „Горско управление“, уведомяваща ме, че навлизам в пределите на Национален парк „Анджелис Крест“ и че трябва да спазвам установените правила. До пътя имаше информационна будка, чиито врати и прозорци бяха заковани с дъски. Въздухът стана много приятен за дишане. През прорязана на две гранитна скала двупосочният път продължаваше нататък в мрака.

Включил дълги и придържайки се към светлоотразителните блокчета в средата на пътя, подкарах още по-бързо. Няколко километра по-нататък чух далечно равномерно боботене, което се приближаваше и постепенно нарасна до оглушителен рев, като че ли нещо всеки момент щеше да се срине върху главата ми.

В горната част на предното стъкло се появиха две рубиненочервени светлинки, снишиха се надолу и поеха право пред мен, след което рязко се издигнаха нагоре и свиха на север. Тъмнината бе нарязана от блестящите остриета на прожекторите, осветяващи върхарите на дърветата, склона на планината и потрепващата повърхност на вода.

На следващия завой водата отново се видя.

Опитах се да карам подир мигащите светлинки на хеликоптерите и след около половин километър видях стената на язовира да се издига от тъмната маса вода.

Покрай пътя — на голяма табела надпис:

От доста време Южна Калифорния нямаше нужда да ползва услугите на язовир, за да пие вода — новата система работеше вече четвърта година. Но дълбочината на язовира сигурно бе доста голяма. Стотици милиони галони вода — мастиленочерна и тайнствена.

Майло ми бе казал да търся служебен път покрай брега на язовира. Първите два, които вече бях подминал, бяха затворени с портали, на които висеше катинар. Осем километра след това го видях — проблясващи светлини, примигващи оранжево-червено-сини буркани, движещи се сенки. Голяма група коли — някои с работещи на място двигатели и бълващи бял пушек ауспуси.

Черно-белите коли на полицията от Асуза. Шерифи от Лос Анджелис. Три джипа на местното Горско. Линейка.

Зад единия от джиповете — рязка смяна на марките. Заоблената задница на бялото порше на Рик. И още една бяла кола — „Мерцедес 560 SEC“. С лъснати до блясък лети джанти.

По средата на пътя излезе полицай и ми махна да спра. Полицаят се оказа млада жена с руса опашка. С фигура, която правеше бежовата униформа по-стилна, отколкото заслужаваше.

Подадох глава навън.

— Съжалявам, сър, пътят е затворен.

— Аз съм доктор. Дъщерята на госпожа Рамп е моя пациентка. Извикаха ме да дойда.

Попита ме как се казвам, дадох й документите си. След като ги разгледа, тя се обърна към мен:

— Един момент. През това време можете да изгасите двигателя, сър.

Отдръпвайки се встрани, тя заговори в уоки-токито, след което се върна и кимна.

— Добре, сър, можете да оставите колата си тук и ключовете на контакта, ако, разбира се, нямате нищо против да я дръпна оттук, в случай че се наложи.

— Нямам нищо против.

— Всички са долу — посочи тя към отворената врата. — Внимавайте, много е стръмно.

Алеята беше широка, колкото да мине кола по нея, врязана в склона, обрасъл в мескитов храсталак. Асфалтът осигуряваше известно сцепление с подметките, но въпреки това трябваше да слизам странично надолу.

Продължих така още доста време и най-накрая видях дъното на алеята. Завършваше на равна площадка, от която тръгваше друга алея, водеща към малък дървен кей. Имаше стълбове с улични лампи, хвърлящи бледа светлина. Около един от тях се бяха събрали хора в униформи и гледаха към нещо вляво от кея. Говореха, опитвайки се да надвикат рева на хеликоптерите. Оттук не се чуваше нищо от разговора им.

Продължих да слизам и видях обекта на вниманието им — ролс-ройс с потънала във водата задница и вирнати във въздуха предни колелета. Шофьорската врата бе отворена докрай — висеше на пантите си на централната колонка.

Погледнах към тълпата и забелязах Дон Рамп по риза, застанал до полицейския шеф Чикъринг, втренчил поглед в колата, с едната ръка на главата, а другата — стиснала панталона отстрани, сякаш се мъчеше да се стегне в буквалния смисъл на думата.

Майло на пръв поглед никакъв не се виждаше. Накрая го открих малко по-встрани, извън осветената зона. Бе облечен в едноцветна риза и дънки. С една ръка бе прегърнал Мелиса, чиито рамене бяха наметнати с черно одеяло. Устните му бързо се движеха, но не можех да преценя дали Мелиса го слуша.

Заслизах надолу към тях.

Майло ме видя и се намръщи.

Мелиса погледна към мен, но остана под ръката му. Лицето й бе бяло и неподвижно като маска.

Повиках я по име.

Не отговори.

Поех двете й ръце и леко ги стиснах.

— Всички още са долу — каза тя с безплътен глас.

Майло се обади с тон на опитен преводач:

— Водолазите.

Един от хеликоптерите кръжеше ниско над язовира и с помощта на прожекторите си изрязваше бели кръгове леко проблясваща вода. Някой извика. Мелиса дръпна ръцете си и се извърна натам.

Един от служителите на Горското светеше със силно фенерче, застанал до водата. На повърхността се появи водолаз в мокър костюм, свали си маската и поклати глава. Докато излизаше от водата, показа се още един водолаз. И двамата започнаха да свалят бутилките и коланите с тежести.

Мелиса изръмжа и извика:

— Не-е!

После се спусна към тях. Двамата с Майло се завтекохме след нея. Тя стигна до водолазите и кресна:

— Не! Няма да спирате!

Водолазите се дръпнаха от нея и сложиха апаратите си на земята. После вдигнаха поглед към приближаващия се Чикъринг, придружен от един заместник-шериф.

— Каква е ситуацията? — попита той водолазите.

— Черно като в ада — отвърна единият, хвърляйки притеснен поглед към Мелиса. — Наистина е много тъмно, сър.

— Ами тогава си светете с нещо! — изкрещя Мелиса. — Хората открай време извършват нощни гмуркания, не е ли така?

— Госпожице — започна водолазът. — Ние…

Пресече се и затърси подходящи думи. Беше млад — не по-възрастен от самата нея. Луничаво лице, руси мустачки под обелен от слънцето нос. На брадичката му бе залепнало някакво водорасло. Зъбите му започнаха да тракат и той трябваше да стисне челюсти, за да ги спре.

Намеси се другият водолаз, също така млад като първия.

— Имахме прожектори, госпожице. — Той се наведе и вдигна нещо от земята. Показа й го и продължи: — Ето ги. Те са със специални крушки, отлични за такъв вид… Проблемът е, че дори през деня водата е мътна, а през нощта…

Той поклати глава, разтърка длани и сведе поглед към земята.

Русият водолаз бе използвал случая и се бе отдръпнал няколко метра назад. Беше застанал на един крак, сваляше плавника си. После смени крака и задърпа другия. Някой му донесе одеяло точно като това на Мелиса. Другият водолаз го изгледа с копнеж.

— Но това е вододайна зона, по дяволите! — кресна Мелиса. — Това е питейна вода, как така ще е мръсна?

— Не съм казал мръсна, госпожице — търпеливо обясни вторият водолаз. — Казах мътна. Нещо като матово стъкло. Такъв е естественият цвят на водата — има много минерали. Елате тук през деня и ще видите, че цветът й е наистина тъмнозелен… — Той млъкна и погледна тълпата за подкрепа.

Заместник-шерифът пристъпи напред. На табелката над джобчето му пишеше ГОТИЪР. Под нея се виждаха няколко реда лентички. Изглеждаше на около петдесет и пет. Очите му бяха сиви и уморени.

— Правим всичко възможно да намерим майка ви, госпожице Дикинсън — започна той, показвайки равни и пожълтели от тютюна зъби. — Хеликоптерите ще продължат търсенето из целия парк в радиус от тридесет и пет километра. Колкото до язовира, хората от поддръжката ни изпратиха лодки веднага и всеки квадратен сантиметър от повърхността му е претърсен. Обаче що се отнася до това под повърхността, в момента нищо повече не може да се направи.

Той говореше тихо и убедително, мъчейки се да предаде ужасната истина, но без да звучи ужасно. Ако Джина е под повърхността, вече няма смисъл да се бърза.

Мелиса замачка ръце, изгледа го с убийствен поглед и замърда устни.

Чикъринг се намръщи и пристъпи напред.

Мелиса затвори очи, вдигна ръце и нададе сърцераздирателен вик. Плесвайки двете си ръце върху лицето, тя се преви, обхваната сякаш от колики.

— Не, не, не!

Майло тръгна към нея, но аз се оказах по-бърз и той спря. Хванах я за раменете и я притиснах към себе си.

Тя се опита да се бори, непрекъснато повтаряйки думата „не“.

Държах я здраво и тя постепенно се отпусна. Но като че ли прекалено се отпусна. Повдигнах с пръст брадичката й. Кожата й бе студена като пластмаса. Все едно нагласях манекен.

Бе в съзнание и дишането й бе нормално. Очите й обаче бяха празни и нефокусирани и усещах, че ако я пусна, тя ще се свлече на земята.

Тълпата униформени мъже гледаше. Обърнах я с гръб към тях.

Тя изстена и някои от тях трепнаха. Един се обърна с гръб, после втори и така постепенно всички се дръпнаха към ролса.

Чикъринг и Готиър малко се позабавиха. Полицейският шеф впери озадачен и раздразнен поглед в мен, после обърна гръб и се присъедини към останалите. С вдигнати вежди Готиър го гледаше как се отдалечава. След това се извърна към нас и погледна угрижено към Мелиса.

— Всичко е наред — казах. — Ще я изведем оттук, ако естествено нямате нищо против.

Готиър кимна. Чикъринг гледаше във водата.

Дон Рамп стоеше сам, затънал до глезените в кал. Изведнъж се бе превърнал в крехък, прегърбен мъж.

Опитах се да привлека вниманието му и си помислих, че съм успял, когато се обърна към мен.

Той обаче се взираше през мен с невиждащ поглед.

Хеликоптерите се бяха отдалечили някъде на север и бръмченето им като че ли приближаваше. Изведнъж сетивата ми рязко разшириха обсега си на действие като блендата на фотоапарат. Чух как водата тихо подплисква по брега. Усетих аромата на тревата, едва доловимия мирис на изгоряло масло и бензин.

Мелиса също трепна, отваряйки се към света наоколо.

Като рана. Плачейки тихо, ритмично. Плачът и мъката й постепенно се превърнаха в тънък и протяжен вой, който се издигна над водата и приглушения говор на мъжете до колата.

Майло се намръщи и премести тежестта на тялото си от единия крак на другия. Бе стоял зад мен през цялото време, а аз не бях го усетил.

Може би именно това движение изкара Рамп от унеса му. Той тръгна към нас, направи пет-шест колебливи крачки, после сякаш премисли, спря се и се извърна.