Хладнокръвна ярост

5.

В понеделник Мелиса беше в страхотно настроение, услужлива, учтива, не капризничеше и изобщо нямаше и следа от бойкото й поведение от миналия сеанс. Обаче бе сдържана и с по-малко желание за разговор. Попита дали вместо това може да рисува.

Типичен нов пациент.

Като че ли това, което се бе случило до този момент, бе само пробно изпитание и сега бе истинското начало.

Започна със същите меки изображения, които ми бе представила по време на първия сеанс, после бързо премина на по-тъмни отсенки, облачни небеса, сиви и тъжни рисунки.

Скицираше унило изглеждащи животни, анемични градинки, самотни деца в статични пози, прескачайки от тема на тема. Но някъде към втората половина на сеанса успя да намери тема, на която се задържа по-дълго — редици от къщи без врати и прозорци, голи и паянтови сгради, построени в горички от прилични на скелети дървета под мрачно, защриховано в черно небе.

Няколко листа по-късно към тях тя прибави и някакви сиви форми, приближаващи се към къщите. Сиво, което се превръщаше в черно и постепенно придобиваше човешка форма. Очертания на мъже с шапки, дълги палта и издути чували.

Рисуваше с такъв яд, че пробиваше хартията, късаше я и започваше отново.

Моливите и пастелите се топяха като близалки. Всяка завършена работа биваше накъсвана с яростна методичност. Така продължи цели три седмици. След края на сеанса излизаше от кабинета ми, без да каже дума, крачейки твърдо като истински малък войник.

През четвъртата седмица вече завършваше последните десет-петнадесет минути от сеанса, играейки на разни игри. Никакви разговори. Играеше много съсредоточено и с почти никакво видимо удоволствие.

Понякога я довеждаше Дъчи, но постепенно Ернандес започна да се появява по-често, който продължаваше да гледа на мен с предубеждение. После започнаха да се появяват и други придружители — смугли здрави младежи, миришещи на изпотени от работа тела, които толкова си приличаха, че понякога си мислех, че са един и същи човек. От Мелиса научих, че това са петимата синове на Ернандес.

Посещенията понякога се разнообразяваха от присъствието на едра, месеста жена, на възраст горе-долу колкото Дъчи, със силно стегната назад коса и бузи като мехове. Собственичката на дълбокия френски акцент. Мадлен, готвачка и камериерка. Тя идваше винаги много изморена и изпотена.

Всички те се изнизваха моментално, щом Мелиса прекрачеше прага на кабинета ми, и идваха точно в края на сеанса. Тази точност, както и начинът, по който избягваха да ме гледат в очите, твърде много намирисваше на лустрото на Дъчи. А самият той, когато идваше, бързаше най-много от всички да се измъкне, без дори да влиза в чакалнята. Молбата ми да събира данни и информация остана без последствия.

Но с времето това ме безпокоеше все по-малко и по-малко.

Защото състоянието на Мелиса като че ли започна да се подобрява. Без негова помощ. Без ничия помощ. Десет седмици след началото на лечението тя вече бе друго дете — освободено, подозрително спокойно, без повече да си мачка пръстите, без да крачи нервно. Пускаше усмивки. Отпускаше се по време на игра. Смееше се на репертоара ми от училищни вицове. Изобщо се държеше като дете. И макар че все още не искаше да говори за страховете си, пък и за каквото и да било интересно за мен, рисунките й бяха станали по-малко панически, мъжете с чувалите постепенно изчезваха. По гладките каменни стени на къщите, които сега вече стояха здраво на земята, бяха започнали да избиват като пъпки врати и прозорци.

Рисунки, които тя запазваше и ми показваше с гордост.

Прогрес ли бе това? Или просто маска на щастливо седемгодишно хлапе, което си я нахлузваше заради неговия психотерапевт?

Информацията как се държи тя извън кабинета би ми помогнала много в правилната преценка. Но тези, които можеха да ми кажат, се криеха от мен като от зараза.

Дори Ийлин Уагнър бе изчезнала от хоризонта. Няколко пъти се обаждах в кабинета й и оставях съобщения, на които така и никой не отговори. Нещо работата й не върви, предположих. Вероятно се занимава и с нещо друго, за да свърже двата края.

Позвъних в Центъра за медицински персонал в окръга да разбера дали няма и втора работа. Според компютрите им нямаше. Пак звънях в кабинета й и пак оставях съобщения, на които пак никой не отговаряше.

Странно, като се има предвид с какво желание започна в началото този случай, но всичко, свързано с него, бе странно и аз вече бях свикнал.

Спомняйки си какво ми бе казала Ийлин за фобията на Мелиса към училище, аз попитах Мелиса за името на училището, издирих му номера от указателя и позвъних. Представих се като неин лекар и когато администраторката отсреща прие, че съм педиатър, не уточних. Помолих да ме свържат с учителката на Мелиса — някоя си госпожа Вера Адлер, която потвърди, че в началото на срока Мелиса наистина не е идвала на училище доста дълго време, но оттогава насам го посещавала редовно и „социалният й живот“ бил по-добър.

— Да не е имала някакви социални проблеми, госпожо Адлер?

— Не бих казала. Имам предвид, никога не е представлявала проблем, докторе. Но не беше най-затвореното дете, беше като че ли малко стеснителна. Отнесена в някакъв свой свят. Сега обаче започна да общува по-охотно. Болна ли беше, докторе?

— А, просто обичайните неща — отвърнах. — Обикновена проверка.

— Какво да ви кажа, тя се справя чудесно. Бяхме започнали да се безпокоим, отсъства толкова дълго. Сега обаче всичко е наред. Много приятно и изключително будно момиченце. Толкова се радваме, че се приспособи…

Благодарих й и затворих окуражен. Пратих по дяволите всички възрастни и продължих да си върша работата.

Към края на четвъртия месец Мелиса вече имаше кабинета ми като втори дом. Влизаше с усмивка и се насочваше право към масата за рисуване. Знаеше всичко къде е, познаваше кога една книга не е оставена на мястото й, веднага го намираше и я връщаше там. Като при реставрация. Показваше изключителна способност за възприемане на детайлите, която напълно съвпадаше с чувството й към възприемане изобщо, както ми го бе описал Дъчи.

Дете, чиито сетива работеха на пълни обороти. За нея животът никога не би могъл да бъде скучен. А спокоен?

В началото на петия месец тя заяви, че е готова да разговаря отново. Каза ми, че искала да бъдем като един екип — точно както й бях казал аз в началото.

— Готово. Върху какво искаш да поработим?

— Върху тъмното.

Запретнах ръкави, готов да демонстрирам всяко зрънце мъдрост, събрано от мен още от гимназията. Първо я научих да разпознава предупредителните сигнали за тревога — какво чувства при наближаването на страх. После я обучих на пълно отпускане, което преминаваше в състояние на чиста хипноза поради лекотата, с която преминаваше в света на въображаемото. Тя усвои самохипнозата само за един сеанс, можеше да потъне в транс за броени секунди. Научих я да си служи със знаци с пръстите, за да може да поддържаме връзка, докато е потънала, и най-накрая започнахме обезчувствителния процес.

Слагайки я да седне на стола, аз й казвах да си затвори очите и да си представи, че седи на тъмно. В тъмна стая. Виждах как тялото й се стяга и показалецът й се повдига. Прогонвах напрежението с извикване на представа за нещо много спокойно и комфортно. Когато отново се отпускаше, пак я връщах в тъмната стая. Включване, изключване, включване, изключване и така в същия дух, докато съзнанието й възприемеше образа. След седмица и нещо тя вече бе победила въображаемата тъмнина и бе готова да се срещне с истинския враг.

Дърпах пердетата на кабинета и си инсталирах реостатен ключ, за да мога да регулирам степента на тъмнина. Постепенно я увеличавах, реагирайки на признаците за напрежение с инструкции за все по-дълбоко и по-дълбоко отпускане.

След единадесет сеанса дърпах пердетата докрай и двамата с нея потъвахме в абсолютна тъмнина. Броях секундите на глас и се вслушвах в ритъма на дишането й, готов да реагирам светкавично и на най-малкия признак за промяна.

Възнаграждавах всеки успех с висока награда — евтини пластмасови играчки, които купувах на едро. Те обаче я радваха много.

В края на месеца тя вече се бе превърнала в нощна птица. През цялото време двамата седяхме в мастиленочерна тъма и тя бърбореше с бодро гласче за училището.

Накрая предложих да се заемем със съня й. Тя се усмихна и се съгласи.

Обаче имаше един проблем. Техниката, измислената от мен техника, спечелила ми известност, можеше да бъде приложена само с помощта на семейството. Някой трябваше много точно да следи поведението й по време на сън.

Един петък следобед аз притиснах Дъчи, преди да успее да се измъкне. Той ме погледна примирено и попита:

— Какво има, докторе?

Подадох му един бележник с милиметрова хартия и два подострени молива и придавайки си вид на професор, изнасящ лекция, започнах да издавам заповеди. Преди лягане Мелиса трябва да упражнява отпускане. Той не бива да й напомня или да я кара да го прави. Работата му е само да отбелязва дали го прави, както и бройката на „нощните ужаси“. Нощите без ужаси трябва да възнаграждава на сутринта с някоя от дрънкулките, които тя толкова харесва. Нощите с ужаси не бива да се коментират.

— Но, докторе — каза той, — тя ги няма.

— Какво няма?

— Ужаси. Сънят й от седмици насам е съвършено спокоен. Подмокрянето също изчезна.

Хвърлих поглед към Мелиса, подала се иззад гърба му, и видях усмивката й.

— Промяната бе наистина… забележителна — тъкмо казваше Дъчи. — Именно затова не мислех, че е необходимо да…

Казах:

— Наистина се гордея с теб, Мелиса.

— Аз се гордея с вас, доктор Делауер — каза тя и се закиска. — Ние сме един страхотен екип.

Тя продължаваше да се възстановява по-бързо, отколкото науката можеше да обясни. Просто минаваше скокообразно през съставените от мен планове и графици за лечение.

Но никога не можахме да разговаряме на теми, които смятах за съществени — смърт, обезобразяване, самота. Микокси с киселина.

Осем месеца след началото на сеансите тя ми каза, че всичките й страхове са изчезнали. Рискувайки да си навлека гнева й, предложих да намалим сеансите на два на седмица. Тя се съгласи с такава готовност, че разбрах, че си е мислела същото.

Въпреки това очаквах няколко крачки назад, когато осъзнае загубата на време и внимание, но това не стана. Към края на годината вече бяхме на един сеанс седмично. Качеството на сеансите също се бе променило. Бе станало по-равнодушно. Много игри. Никакви драми.

Лечението бе към края си. Пълна победа. Помислих си, че Ийлин Уагнър би се радвала да узнае за това, опитах се отново да се свържа с нея, получих сигнал „такъв номер няма“. Обадих се в болницата и разбрах, че е закрила кабинета си, отписала се от центъра и не оставила никакъв адрес.

Странно. Но това не бе моя работа.

Чековете от Първа фидуциарна банка продължаваха да пристигат.

На деветия си рожден ден тя дойде с подарък. За нея аз не бях купил — много отдавна бях решил за себе си да не купувам нищо на пациентите. Но това като че ли не я засегна и тя направо цъфтеше от щастие, че дарява нещо някому.

Подарък, който беше твърде голям, за да го носи сама. Сабино го внесе в кабинета ми.

Огромна кошница с увити в специална хартия плодове, сирене, малки бутилчици вино, кутийки хайвер, пушени стриди и пушена пъстърва, пастет от кестени, бурканчета с туршии и компоти.

Вътре имаше картичка.

От другата страна бе нарисувана къща. Най-хубавата, нарисувана от нея — с внимателно нанесени светлосенки, с много прозорци и врати.

— Много е красива, Мелиса. Благодаря ти много.

— Няма за какво.

Усмихваше се, но очите й бяха пълни със сълзи.

— Какво има, моето момиче?

— Искам…

Тя се обърна с гръб към мен, устреми поглед към библиотеката и обгърна раменете си с ръце.

— Какво има, Мелиса?

— Искам… Може би е време… да… вече да не…

Гласът й постепенно заглъхна и не довърши изречението. Сгуши глава в раменете. Замачка си ръцете.

— Искаш да кажеш, че вече няма нужда да идваш ли?

Бързи, последователни кимания.

— Ами че в това няма нищо лошо, Мелиса. Ти се справи страхотно. Аз наистина съм горд с теб. Така че ако искаш да опиташ вече сама, аз го разбирам и мисля, че е чудесно. И няма защо да се безпокоиш. В случай че имаш нужда от мен, аз съм тук.

Тя се завъртя рязко и впери поглед в мен.

— Аз съм на девет години, доктор Делауер. Мисля, че вече мога и сама да се справям.

— И аз така мисля. И не се безпокой, че нараняваш чувствата ми.

Тя заплака.

Приближих се до нея и я прегърнах. Тя сложи глава на гърдите ми и захълца.

— Знам, че е трудно — продължих. — Ти се притесняваш, че ще нараниш чувствата ми. Сигурно отдавна се притесняваш.

Кимания през сълзи.

— Много мило от твоя страна, Мелиса. Високо ценя загрижеността ти за чувствата ми. Но няма защо да се притесняваш. Всичко е наред. Разбира се, ще ми липсваш, но аз ще си спомням за теб. И това, че прекъсваме сеансите, съвсем не означава, че няма да поддържаме връзка. По телефона. Или да си пишем. Дори можеш да идваш и когато нищо не те притеснява. Просто да ми кажеш здравей.

— Други пациенти правят ли го?

— Разбира се.

— А как се казват? — Лукава усмивка.

И двамата се разсмяхме.

— Най-важното нещо за мен, Мелиса, е това, че ти се справи чудесно. Как успя само да преодолееш страховете си… Впечатлен съм.

— Наистина чувствам, че мога сама.

— Сигурен съм, че можеш.

— Мога — повтори тя, гледайки разсеяно към голямата кошница. — Опитвали ли сте някога пастет от кестени? Малко странен вкус има. Не прилича изобщо на печени кестени…

На другата седмица й позвъних. Отговори Дъчи. Попитах го за Мелиса.

— Много добре. Наистина, докторе. Ето сега ще ви я дам.

Не бях много сигурен, но ми се стори, че гласът му прозвуча дружелюбно.

Мелиса се обади — вежлива, но някак си далечна. Информира ме, че е добре, и ми каза, че ще ме потърси, ако има нужда. Никога не го направи.

Обаждах се още два пъти. Тя отговаряше разсеяно и с нетърпение чакаше да затворя.

Няколко седмици по-късно преглеждах счетоводните си книги, стигнах до нейния случай и видях, че ми е предплатено за десет сеанса, които не съм извършил. Написах чек и го изпратих в Сан Лабрадор. Още на другия ден в кабинета ми пристигна куриер и остави на бюрото ми кафяв плик. Вътре бе моят чек, прилежно скъсан на три парчета. Имаше и ароматизирана бланка.

Същият изящен почерк и тон, с който преди две години ми бе обещала да държи връзка с мен.

Написах още един чек точно за същата сума на името на Фонда на педиатрите за играчки и го пуснах по пощата. Знаейки, че правя това колкото за мен самия, толкова и за децата, които щяха да играят с тези играчки, си мислех, че нямам абсолютно никакво право да се чувствам благороден.

После слязох в кабинета си и се приготвих за следващия пациент.