Хладнокръвна ярост

6.

Беше един часът сутринта, когато оставих картона настрана. Спомените са доста изнурителна работа, затова се чувствах изтощен. Дотътрих се до леглото, спах като къпан, поздравих се сутринта, като видях, че ставам в седем, и с чувство на удовлетворение се мушнах под душа. Няколко минути след като се бях облякъл, звънецът на вратата иззвъня. Отидох и отворих.

На площадката отпред стоеше Майло, мушнал ръце в джобовете си, облечен в жълта фланелка за голф с две широки хоризонтални зелени ивици отпред, тъмни панталони и високи баскетболни маратонки, които някога са били бели. Черната му коса бе по-дълга от всякога и отпред почти скриваше веждите му, а бакенбардите се спускаха почти до края на челюстта. Надупченото му, неравно лице бе тук-там покрито с тридневна брада, а зелените му очи изглеждаха замъглени — обикновено правещата впечатление разцветка бе затъмнена до цвета на много стара трева.

— Добрата новина — подзе той веднага — е, че вече поне заключваш. Лошата е, че отваряш, без да провериш кой, по дяволите, е.

— Откъде знаеш, че не съм проверил? — попитах аз, отстъпвайки встрани и пускайки го да влезе.

— Промеждутъкът от време между последния шум от стъпките и щракването на бравата беше незначителен. Силата на дедукцията.

Той се почука по слепоочието и се насочи право към кухнята.

— Добро утро, детектив. Започваш да ставаш мързелив.

Той само изръмжа, без да намали крачка.

Продължих:

— Какво има?

— Защо трябва да има нещо? — подхвърли той през рамо, заврял вече глава в хладилника.

Още едно посещение на добра воля. Напоследък май нещо много зачестиха.

Финални състояния на потиснатост.

Бе наполовина изкарал наказанието си — отстраняване от работа в полицията за срок от шест месеца без заплащане. Най-многото, което полицейското управление можеше да направи за него, без да го уволни. Управлението се надяваше, че цивилният живот ще му хареса и той няма да прояви желание да се върне. Управлението се заблуждаваше.

Той потърси малко наоколо, намери ръжен хляб, маргарин и мляко, откри нож и чиния и започна да си приготвя закуска.

— Какво си се втренчил? — каза той. — Не си ли виждал мъж да готви?

Аз се обърнах и отидох да се дооблека. Когато се върнах, той стоеше прав до кухненския плот, мажеше си препечени филийки и пиеше мляко направо от кутията. Беше напълнял — коремът му бе започнал да издува блузата отпред.

— Какво имаш да правиш днес? — попита той. — Мислех си дали да не отскочим до Ранчо и да чукнем някоя и друга топка голф.

— Не знаех, че ходиш на голф.

— Не ходя. Но все пак човек трябва да си има хоби, нали?

— Съжалявам, тази сутрин ще работя.

— Така ли? Да тръгвам ли?

— Не, не с пациенти. Ще пиша.

— А-а — проточи той с пренебрежителен жест. — Мислех, че ще работиш истинска работа.

— За мен тя е истинска.

— Какво, старите тъпотии?

Кимнах.

Той изсумтя и каза:

— Искаш ли да го направя вместо теб?

— Кое?

— Да го напиша вместо теб.

— Как ли пък не!

— Не, сериозно. Драскачеството винаги ми е идвало отръки.

Той захапа препечена филийка и по корема му се посипаха трохи. Не направи никакъв опит да ги изтръска.

— Благодаря ти, Майло, но нямам намерение да използвам чужд труд. Това е научен труд. Статия за едно списание по психология. — Приближих се към кафеварката и започнах да приготвям кафе. — А как върви твоята работа?

Той ми отправи много дълъг и много мрачен поглед.

— Все същото. Бюрократчета с усмихнати личица. Този път обаче бяха докарали и психаря на управлението.

— Мислех, че си отказал консултации.

— Да, но те смениха думата и сега не му викат консултации, а стресова оценка. Терминология на наказанието.

Той поклати глава.

— Всички тия мазнолики скапаняци, говорещи тихо и бавно… Сякаш съм им някакъв си склеротик. Интересуващи се за адаптацията ми. За нивото на стреса ми. Споделящи загрижеността си. Забелязал ли си, че хората, които говорят, че споделят загрижеността си, никога всъщност не го правят? Освен това не забравиха да ме осведомят, че всичките ми медицински бумаги били събрани от управлението и затова сега то разполагало с копия от всичките ми лабораторни изследвания. Наистина ли съм искал да се върна на активна служба? — Той направи физиономия. — Какви тъпанари, а? Аз им се усмихнах и им казах колко е странно, че когато съм си вършел работата, никой пет пари не е давал за нивото на стреса ми и за всички останали тъпотии.

— А как реагираха те на този опит да ги очароваш?

— С още повече усмивки. А после настъпи онази… мазна тишина, толкова мазна, че картофи да пържиш в нея. Четат ти съзнанието. Без съмнение оня задник, психарят на управлението, ги беше настроил… Но какво да се прави, такава е целта на занятието при военните — смажи индивидуалността.

— И как завърши цялата работа?

— Послушах ги малко как си дрънкат, после станах, казах, че имам неотложна среща, и си излязох. — Продължаваше да яде и да пие. — Нападение над по-висш офицер. Голяма работа.

Усмивката му се разшири.

— Да, но забравяш същественото. По телевизията.

Той се ухили и вдигна млякото да отпие, но усмивката му бе твърде широка и той се отказа.

— Какво толкова, в края на краищата живеем в ерата на медиите, не е ли така? Шефът винаги си слага маска „среща с пресата“, прилична на палачинка. Е, дадох им да си отхапят няколко хапки, дето никога няма да забравят.

— И още как. Как е положението с Фриск?

— Казват, че сладкото му носленце се оправяло доста добре. Новите зъби изглеждали почти досущ като старите. Смайващо е какви чудеса върши съвременната пластична хирургия, а?

— Върнал ли се е на работа?

— Нееее. Изглежда, стрес нивото му е твърде високо и се нуждае от по-дълго възстановяване. Но ще се върне. Ще го ритнат нагоре по стълбицата, където може да прецаква работата на по-високо равнище и систематично да нанася вреда.

— Той е зет на помощник-шефа, Майло. Имаш късмет, че си още в полицията.

Той тръшна млякото на плота.

— Да не мислиш, че ако можеха да ме изхвърлят, нямаше да го направят? Те са в положение или аз, или те и го знаят, затова го увъртат. Оня задник ме използва за шибано чучело. Адвокатът, с когото Рик ме накара да говоря, ми каза, че имам основание за подаване на граждански иск, каза ми, че съм можел да отнеса всичко в пресата и да ги оставя да го дъвчат с месеци. Но аз отказах, защото това беше само между нас двамата и само ние можехме да го разрешим. Това, че го направих пред телевизията, бе допълнителна застраховка, да, няколко милиона свидетели, така че никой да не може да каже, че не е станало по начина, по който стана. Ето защо го ударих, след като каза какъв голям герой съм и ми даде наградата. Никой да не може да каже, че гроздето било кисело. Управлението ми е длъжник, Алекс. Те трябва да са благодарни, че всичко, което направих, бе само да му разкрася физиономията. Какво ме интересува чий зет е? Той да е благодарен, че не му изтръгнах дробовете и не ги подхвърлих към камерите.

Очите му се бяха избистрили, а лицето му бе станало тъмнорозово. С падналата над челото си коса и дебели бърни приличаше на ядосана горила.

Изръкоплясках му.

Той се надигна няколко сантиметра, втренчи поглед в мен, после започна да се смее.

— А-ах, нищо не може да направи деня ти така розов като притока на малко адреналин. Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш на голф?

— Съжалявам. Наистина трябва да седна да пиша и освен това на обяд чакам пациент.

Кафето бе готово. Налях го в две чаши и му подадох едната. Той я пое, изпи го на един дъх и погледна часовника на стената.

— Е, аз да тръгвам — каза. — Ще ида да удрям малки бели топчици, представяйки си, че са нещо друго.

Той се запъти към вратата. Протегнах ръка пред него и го спрях.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно? — подхвърлих. — Довечера. Докъм седем часа сигурно вече ще съм привършил.

— Благотворител ли ще ставаш?

— Голям чаровник си — отвърнах аз и си свалих ръката.

— Какво, нямаш ли среща довечера?

— Нямам.

— Къде е Линда?

— Линда е още в Тексас.

— О! Мислех, че трябва да се върне миналата седмица.

— Точно така. Но се наложило да остане още. Баща й.

— Сърцето?

Кимнах.

— Влошава се. Достатъчно, за да се задържи при него до безкрайност.

— Съжалявам. Поздрави я от мен, като се чуете. Кажи й, че се надявам да се оправи.

Гневът му бе отстъпил място на съчувствие. Не бях сигурен дали това може да се нарече подобрение.

— Добре — отвърнах. — Приятно прекарване в Ранчо.

Той направи крачка, после се спря.

— А за теб не беше кой знае колко приятно, нали? Извинявай.

— Всичко е наред, Майло. А предложението ми не е благотворителност. Бог знае защо, но изведнъж ми дойде на ума, че една вечеря заедно би била чудесно нещо. Двама мъже, говорещи си поверително като в бирените реклами по телевизията.

— Аха — каза той. — Вечеря. Добре, аз винаги мога да ям. — И се потупа по корема. — А ако тая статия нещо ти се опре, донеси ми черновата. Батко ти Майло да ти покаже какво значи редакторско умение.

— Чудесно — отвърнах, — а ти междувременно гледай да си намериш някое истинско хоби.