Хладнокръвна ярост

19.

Когато се добрах до къщи, се чувствах все още бодър. Слязох долу до вирчето и видях гроздчетата хайвер, храбро впили се във водораслите в края на водата. Зарадван, качих се в стаята си и започнах да пиша. Само след петнадесет минути ми се приспа така, че едва успях да си сваля дрехите и да се довлека до леглото.

Събудих се в шест и четиридесет в петък сутринта и един час по-късно се обадих на Мелиса.

— О — възкликна тя разочаровано, като разбра, че съм аз. — Вече говорих с господин Стърджис. Нищо ново.

— Съжалявам.

— Постъпих точно както ми каза той, доктор Делауер. Обадих се на всички аеролинии на всяко летище, дори в Сан Франциско и Сан Хосе, които той не бе споменал. След това звънях във всички хотели и мотели, които успях да намеря в „Жълти страници“, обаче в никой от тях не е записана. Мисля, че той започна да си дава сметка, че всичко е много сериозно.

— Защо мислиш така?

— Защото се съгласи да разговаря с Маклоски.

— Разбирам.

— Наистина ли е добър, доктор Делауер? Като детектив, имам предвид?

— Най-добрият, когото познавам.

— И аз мисля, че е добър. Сега всъщност ми харесва повече, отколкото когато го видях за пръв път. Обаче трябва наистина да съм сигурна. Защото като че ли никой не го е грижа. Полицията нищо не прави. Прикъринг звучи така, сякаш само си губи времето да ми се обажда по телефона. А Дон дори се върна на работа, можете ли да си представите?!

— А ти какво правиш?

— Седя тук и чакам. И се моля. Не съм се молила от малка. Отпреди да ми помогнете. — Пауза. — Продължавам да я чакам всеки момент да се върне, но ми става лошо, като си помисля какво може да… Трябва да седя тук. Не ми се иска да се върне и да намери къщата празна.

— Има резон в това.

— А междувременно мисля, че няма да е зле да проверя някои хотели на север. Може би в Невада, защото с кола това не е кой знае колко далеч, нали? Да ми подскажете още някое логично място?

— Ами… можеш да опиташ в кой да е от съседните щати — отвърнах.

— Добра идея.

— Имаш ли нужда от нещо, Мелиса? Мога ли да направя нещо за теб?

— Не — отговори бързо тя. — Не, благодаря.

— Защото и без това ще идвам към вас. Да си взема колата.

— О! Да. Разбира се.

— Ако ти се иска да говориш, само ми се обади.

— Дадено.

— Умната, Мелиса.

— Да, доктор Делауер. Нека не заемаме тази линия. Просто така. За всеки случай.

Телефонът излая:

— Стърджис.

— Е — казах, — много по-добре е от „Да?“.

— Ама ти забрави, че вече съм работник. Какво има?

— Току-що говорих с Мелиса. Каза ми, че двамата сте разговаряли.

— Тя говореше. Аз я слушах. Ако това е разговор, значи да, разговаряхме.

— Май е била доста заета.

— Работила е цяла нощ. Хлапето е заредено с енергия.

— Адреналинът я бута.

— Да й кажа ли да намали малко оборотите?

— Не, засега така е добре. Потиска тревогата си, като се старае да е полезна. Повече се страхувам какво ще стане, ако майка й не се намери скоро и защитата й започне да се пропуква.

— Аха. Е, ти нали си точно затова. Поискаш ли малко да я поосвободиш, само ми се обади.

— Да, и тя веднага ще ме послуша.

— Вярно е — каза той.

— Значи — въздъхнах аз — нищо ново, а?

— Нищичко. Бюлетинът е разширен за целия щат, както и за Невада, и за Аризона, а наблюдението върху кредитните карти е в сила. Засега никакви големи покупки. Дреболиите се събират от търговците, които изпращат касовите бележки, така че за тях ще трябва да почакаме. Казах на Мелиса да продължава с местните аеролинии. Всъщност тя е много добър помощник.

— Каза ми, че си готов да се видиш с Маклоски.

— Казах й, че днес може да намина да го видя. Няма да навреди. Нищо друго няма.

— Кога смяташ да му идеш на гости?

— Скоро. Трябва първо обаче да се обадя на Даус, адвоката. Очаквам да се свърже с мен някъде около девет. Искам да потвърди някои от нещата, които научих от Ангър. Ако Даус се навие да отговори на въпросите ми по телефона, отивам при Маклоски веднага след това. Ако не — това означава да загубя два-три часа мотаене из центъра. Но пък Маклоски не живее далеч от адвокатите, тъй че и в двата случая ще съм при него малко преди обяд. А дали ще го намеря, или не, е съвсем отделна история.

— Мини да ме вземеш.

— Разполагаш с много време ли?

— Много.

— Чудесно — каза той. — На обяд ти черпиш.

Майло дойде в девет и четиридесет и пет, свиркайки с клаксона на фиата си. Докато изляза навън, вече бе паркирал в алеята.

— Обяд и транспорт — каза той, сочейки севилята, която вече бях взел от къщата на Мелиса.

Бе облякъл сив костюм, бяла риза и синя връзка.

— Къде?

— Карай към центъра. Ще ти казвам накъде.

Спуснах се по Глен, излязох на Сънсет, после се качих на 405 юг и накрая поех на изток по магистралата Санта Моника. Майло бутна седалката си назад докрай и опъна крака.

— Как мина при адвоката? — попитах го.

— Отново същите двусмислени дрънканици като при Първа фидуциарна банка, трябваше даже малко да го попритисна, за да го накарам да каже нещо смислено. Преодолял обаче веднъж вродената си леност, той с радост се разприказва по телефона. В общи линии потвърди всичко, което каза Ангър: Рамп получава петдесет хиляди, Мелиса — останалото. Мамчето наследява всичко, ако с Мелиса стане нещо. Ако и двете си отидат, преди Мелиса да има деца, всичко отива за благотворителност.

— И каква по-точно?

— Научноизследователска дейност в сферата на медицината. Помолих го да ми изпрати копия от всички документи, но той каза, че за това ще му е необходимо писмено разрешение от Мелиса. Което не е кой знае какъв проблем. Питах го и дали има представа как Джина е похарчила парите от личната си листа. Както и Ангър, и той каза, че за сто и двадесет бона не си струвало да се говори.

Движението бе слабо, докато не стигнахме на около километър от детелината, където започна да се забавя.

— Слез на Девета и карай по нея към Лос Анджелис — каза Майло.

На запад се издигаха изкуствените планини от бетон и стъкло, а на изток се намираше промишленият пояс, разделящ центъра от Бойл Хайтс.

В центъра течеше обичайният многообразен живот — бързо говорещи и бързо крачещи изтупани баровци, правещи се на големи магнати, и секретарки със строго стиснати устни, разминаващи се човешки черупки с празни погледи, бутащи пред себе си целия си живот в задигнати от някой магазин колички.

На Шеста улица черупките вече владееха целия район — събираха се на орди по уличните ъгли, валяха се по входовете на заковани с дъски офиси и магазини, спяха в сянката на преливащи от боклук контейнери. На Пета улица ме хвана червено. Таксито от съседната лента обаче не обърна внимание на светофара и едва не сгази дългокос рус мъж с тениска без ръкави и изпокъсани дънки. Мъжът започна да псува с цяло гърло и с татуираните си ръце, покрити със струпеи, удари багажника на колата, докато минаваше край него. От другата страна на улицата две ченгета, пишещи акт на някаква млада мексиканка, спряха и се загледаха в бъркотията, после продължиха работата си.

Една пресечка по-нататък двама чернокожи с бейзболни шапки и якета стояха пред входа на полусрутен хотел. В следващия момент застанаха един срещу друг, наведоха глави и започнаха да ръкомахат в такъв точен синхрон, сякаш бяха професионални танцьори. После единият показа малка пачка банкноти, другият се наведе, извади нещо от чорапа си и на мига двамата вече вървяха в противоположни посоки. Цялата сделка бе продължила не повече от десет секунди.

Майло ме видя, че ги гледам.

— Какво нещо е свободната търговия, а? Ей го къде е мястото, паркирай където намериш.

Сочеше към широка триетажна сграда с плосък покрив, разположена на източната страна на улицата. Първият етаж бе облицован с мръснобели плочки, навяващи смътна асоциация с гарова тоалетна. По-нагоре постройката бе измазана с бледосиня мазилка. По цялото протежение на първия етаж имаше редица от зарешетени прозорци, твърде високо от земята, за да бъдат стигнати с ръка. Останалата част от сградата бе чиста бетонна стена. Четирима-петима мъже, повечето чернокожи, всички облечени в парцаливи дрехи, мързеливо разговаряха пред вратата, увенчана с мъртви неонови извивки, оформящи надписа „Мисия «Вечна надежда»“.

Местата на паркинга пред сградата бяха заети, затова подминах десетина метра и вмъкнах колата в празното място зад един бус, на който пишеше „Подвижен медицински пункт“. Около него се бе събрала по-голяма и по-енергична група — поне две дузини мъже и три-четири жени. Докато загасях двигателя и измъквах ключа от контакта, забелязах, че не са се събрали, за да получат медицинско обслужване. Бяха оформили рехава опашка, вмъкваща се във входа на близкия склад, над който, този път с проблясващи неонови букви, бе написано: „$ за кръв“.

Майло извади от джоба си някакъв лист, разгъна го и го закрепи на предното стъкло на севилята. На картичката с размери 25 на 30 см пишеше: „КОЛА НА ПУЛА18 — ПО СЛУЖБА“.

— Не забравяй да заключиш — каза той, затръшвайки вратата.

— Следващия път ще дойдем с твоята — казах аз, гледайки плешивия мъж с превръзка на окото, който бе погълнат от оживен разговор с изсъхналия бряст пред него.

— Ти го направи! — викаше мъжът непрекъснато и удряше дървото на всеки трети или четвърти вик.

Дланите му бяха целите в кръв, но на лицето му играеше усмивка.

— Няма да стане. Моята ще я изядат — отвърна Майло. — Хайде.

Висящите пред вратата на мисията мъже ни бяха забелязали много преди да стигнем до тях и се разстъпиха. Сенките и миризмата им обаче останаха. Няколко души от тях погледнаха алчно обувките ми — кафяви мокасини, купени преди месец, които още изглеждаха като нови. Запитах се докъде ли може да стигне човек със 120 000 долара в този квартал.

Вътре бе прекалено топло и много светло. Огромният салон бе пълен с хора, седящи или лежащи в хаотично пръснати зелени пластмасови столове. Подът бе застлан с балатум на сиви и черни плочки, а стените бяха голи, с изключение на тази срещу вратата, където високо под тавана бе закачено дървено разпятие.

Тук миризмата на немити тела бе още по-силна, примесена с миризма на дезинфектанти и топлия полъх на повръщано. Между хората вървеше чернокож млад мъж с бяло поло и тъмни панталони, държащ в ръце бележник и прикачена с верижка химикалка. Над бродирания тигър на гърдите му имаше табелка, на която пишеше: „Гилбърт Джонсън, студент доброволец“. Той бавно се промъкваше между хората, поспираше, поглеждаше бележника, навеждаше се към някого, казваше нещо. Подаваше някаква диплянка. От време на време получаваше и отговор.

Хората почти не се движеха. И доколкото можех да видя, не разговаряха. Но отнякъде все пак долиташе шум. Металическо дрънчене, удари на машина и ритмични баритонови напеви, които сигурно бяха молитва.

Всичко това ми заприлича на чакалня за хора, които са загубили пътя.

Майло улови погледа на чернокожия мъж, оня смръщи вежди и се приближи към нас.

— С какво мога да ви бъда полезен?

В бележника мярнах списък с имена, срещу някои от тях имаше отметки.

— Търся Джоел Маклоски.

Джонсън въздъхна.

— Пак ли?

— Тук ли е той?

— Най-напред трябва да говорите с отец Тим. Само секунда.

Той изчезна по коридора отдясно на разпятието и почти веднага се върна със слаб бял мъж на малко повече от тридесет години, с черна риза, свещеническа якичка и бели джинси над високи баскетболни маратонки. Ушите му бяха като радари. Имаше къса светлокестенява коса, извити надолу мустаци и гладки ръце без косми.

— Тим Андръс — представи се той с тих глас. — Мислех, че вече всичко е изяснено с Джоел.

— Само още няколко въпроса — каза Майло.

Андръс се обърна към Джонсън:

— Защо не продължиш с преброяването, Гилбърт? Довечера ще стане доста напечено и трябва да сме много точни.

— Разбира се, отче.

Гилбърт хвърли поглед на Майло, а после и на мен и се върна при мъжете. Някои от тях бяха обърнали глави насам и ни гледаха втренчено. Свещеникът им се усмихна, но те не отвърнаха на усмивката му. Обръщайки се отново към нас, той каза:

— Снощи полицията бе тук доста време и ме увериха, че вече всичко е наред.

— Както вече казах, само още няколко въпроса, отче.

— Това е доста обезпокоително, но не толкова за Джоел, той е търпелив, а за останалите. Доста от тях имат опит с полицията. Някои са душевноболни и нарушаването на рутината…

— Търпелив — каза Майло. — Браво на него.

Андръс се засмя с кратък и грапав смях.

— Знам какво си мислите, полицай. Поредният добротворец с кървящо сърце… и може би е точно така. Но това не означава, че не съм запознат с историята на Джоел. Когато дойде тук преди шест месеца, той бе напълно откровен — не е могъл да си прости за това, което е направил преди толкова години. И то е било толкова ужасно, че аз подходих с известни резерви относно службата му тук. Но ако от мен се очаква нещо, то това е именно силата на всеопрощението. На правото да бъдеш простен. Затова разбрах, че не мога да го изгоня. И през тези шест месеца видях, че съм бил прав. Никой не е служил с такова себеотрицание като него. Не е вече същият човек, какъвто е бил преди двадесет години.

— Браво на него — повтори Майло. — Но все пак трябва да поговорим.

— Тя още ли не е намерена? Жената, която той…

— Обезобрази ли? Още не.

— Толкова съжалявам. Сигурен съм, че и Джоел също.

— Защо? Той ли изрази съжаленията си?

— Той все още си носи кръста на това, което е направил, не спира да се самообвинява. Разговорът с полицията отново го върна назад. Снощи изобщо не спа, беше в параклиса, на колене. Там го намерих и двамата продължихме, коленичили един до друг. И не би могъл да има нищо общо с изчезването. През цялата седмица беше тук и не е излизал от сградата. Работеше на две смени. Мога да го потвърдя.

— Каква работа върши?

— Всичко, от каквото имаме нужда. През изминалата седмица беше дежурен по кухня и по тоалетна. Той моли да го пращаме на тоалетните, работи там по цял ден.

— А да има приятели?

Андръс се поколеба.

— Приятели, които да наеме, за да извършат нещо лошо ли?

— Не ви питах за това, отче, но след като вече го споменахте, да.

Андръс поклати глава.

— Джоел знаеше, че полицията ще си помисли точно така. Преди е наел някого да извърши грях, значи неизбежно е пак да го направи.

— Най-добрият предсказател на бъдещето е миналото — каза Майло.

Андръс прокара пръсти по якичката си и кимна.

— Вашата работа е невероятно трудна, полицай. И жизненоважна. Бог да благослови всички честни полицаи. Обаче един от страничните ефекти на тази професия е фатализмът. Вярата, че нищо не може да се промени към по-добро.

Майло хвърли поглед към хората, насядали по пластмасовите столове. Няколкото от тях, гледащи към нас, извърнаха погледи встрани.

— И много ли промяна виждате тук, отче?

Андръс засука единия си мустак.

— Достатъчно да крепи вярата ми — отвърна той.

— И Маклоски е един от тези, които крепят вярата ви?

Ушите на свещеника пламнаха и червенината от тях плъзна и към шията.

— Аз съм тук от пет години, полицай. Повярвайте, не съм наивен. Не събирам осъждани престъпници от улицата и не очаквам от тях да се превърнат в някой като Гилбърт. Но Гилбърт си има хубав дом, има храна, добро образование. Той има по-добра основа. А такъв като Джоел трябва да спечели доверието ми… да спечели още по-високо доверие. Но много помогна и това, че донесе препоръки.

— Откъде, отче?

— От други мисии.

— Оттук, от града?

— Не. От Аризона и Ню Мексико. Работел е с индианците и шест години от живота си е посветил в помощ на другите. Отбивал е присъдата си и е растял като човек. Тези, с които е работил, имаха само добри думи за него.

Майло не каза нищо.

Свещеникът се усмихна.

— Да, това му е помогнало да го помилват. Но той дойде при мен свободен човек, полицай. В юридическия смисъл на думата. И работи тук, защото сам е избрал това, а не защото трябва. Колкото до въпроса ви за приятелите, не, няма никакви приятели. Живее сам и си отказва всякакви светски удоволствия. Целият му живот сега е изпълнен със здрава работа и молитви.

— Ега ти светецът — бе коментарът на Майло.

Лицето на свещеника се сви от гняв. Той се пребори с него и с усилие успя да възвърне спокойното си изражение. Когато проговори обаче, гласът му потрепна:

— Той няма нищо общо с изчезването на тази бедна жена. Не виждам защо…

— Тази бедна жена си има име — каза Майло. — Джина Рамп.

— Знам то…

— Тя също е живяла сама, отче. Отрязана от светските удоволствия. Но в нейния случай не става въпрос за избор. Цели двадесет години, от деня, в който отрепката, наета от Маклоски, е обезобразила лицето й, тя е живяла в една-единствена стая, твърде уплашена, за да се покаже пред света. За нея няма помилване, отче. Затова съм сигурен, че разбирате защо толкова много хора са обезпокоени от факта, че е изчезнала. И се надявам някъде дълбоко в сърцето си да намерите прошка и за мен, задето се опитвам да стигна до дъното. Дори това да означава малко да обезпокоим Маклоски.

Андръс наведе глава и сплете пръсти пред себе си. За миг ми се стори, че се моли, но след това почти веднага вдигна глава и видях, че устните му не мърдат. Всичкият цвят от лицето му се бе оттеглил.

— Моля да ми простите, полицай. Трудна седмица изкарахме — двама души умряха в леглата си, други двама бяха откарани в болницата със съмнения за туберкулоза. — Той кимна с глава към хората по столовете. — Тук имаме сто глави повече от леглата, с които разполагаме, разрешение на проблема не се вижда, а от абатството искат да си увелича частта за самоиздръжка. — Раменете му се отпуснаха. — Всеки търси утеха в малките победи. И аз се мъчех да мисля за Джоел като за точно такава победа.

— А може и да сте прав — каза Майло. — Въпреки това трябва да поговорим с него.

Свещеникът сви рамене.

— Елате, ще ви заведа.

Изобщо не поиска да ни види удостоверенията. Даже не попита за имената ни.

Първата врата в коридора беше към огромна столова, където миризмата на готвена храна потискаше вонята на немити тела. Дървените маси, покрити с шарени мушами, бяха сложени една след друга и образуваха пет дълги редици. Хората седяха сгърбени над масите и собственически заграждаха чиниите си с ръце. Хранене като в затвор. Лъжицата до устата, механично дъвчене, преглъщане. И всичко това с жизнерадостните движения на навита играчка.

Отец Андръс каза:

— Изчакайте тук, моля.

Спряхме се до вратата, а той отиде зад щанда, където сипваха храната, и каза нещо на единия от тримата там. Без да спира да работи, човекът кимна, връчи черпака на отчето и отстъпи назад. Отец Андръс започна да разсипва храната. Човекът в бяло избърса ръце в престилката си, заобиколи щанда и се запъти към нас.

Бе висок около метър и шестдесет и два-три, прегърбен, което го правеше още по-нисък. Престилката се спускаше под коленете му и бе цялата на мазни петна. Той се влачеше към нас, като суркаше крака по балатума, а ръцете му не помръдваха от двете му страни, сякаш бяха залепени там. Изпод мрежичката за коса се подаваха бели кичурчета коса, бяха се слепнали по влажното му чело. Лицето му бе удължено и изпито. Орловият едно време нос сега бе загубил битката със земното притегляне. Бели вежди. Под брадичката нямаше тлъстини, но когато се приближи, кожата на шията му леко се разлюля. Очите му бяха тъмни, разположени дълбоко в орбитите и много уморени.

Той спря пред нас без никакво изражение на лицето и ни поздрави с равнодушен и флегматичен глас.

— Здравейте.

— Господин Маклоски?

Кимване.

— Джоел.

Пълна апатия. Отворени пори по носа и бузите. Дълбоки бръчки, обрамчващи увисналите надолу ъгълчета на устата му. Под кажи-речи спуснатите клепачи очите му бяха с жълтеникаво бяло около почти черни ириси. Запитах се кога ли за последен път си е правил изследване на черния дроб.

— Дойдохме да поговорим за Джина Рамп, Джоел.

— Не са я намерили. — Изявление, а не въпрос.

— Не, не са. Да имате някакви теории какво може да й се е случило?

— Може ли да поговорим в стаята ми?

— Разбира се, Джоел.

Той се повлече по коридора и сви надясно. Минавахме покрай спални помещения, натъпкани с походни легла, някои от тях заети, и покрай затворени врати. Стигнахме до тясно стълбище в дъното на коридора и той бавно и методично заизкачва трите площадки. Веднага след края на стълбището на третия етаж имаше затворена врата със залепен на нея лист и надпис „Джоел“, изписан с черен маркер.

В кръглата ръкохватка на вратата имаше дупка за ключ, но той я завъртя и отвори, след което застана отстрани и ни пусна да влезем.

Стаята бе наполовина на гардероба на Джина Рамп — не повече от два и половина на два и половина метра — с малък нар, покрит със сиво вълнено одеяло, дървено нощно шкафче, боядисано в бяло, и дървен шкаф с три чекмеджета. На шкафа имаше Библия заедно с отварачка за консерви, полупразен буркан консервирано цвекло и кутия виенска наденица. Календар с изображението на разпнатия Исус гледаше благосклонно към нара. Единственият зарешетен прозорец бе затъмнен от пожълтяла и оплюта от мухите щора. Светлината идваше от голата крушка от тавана.

Едва имаше място къде да застанем прави. Щеше ми се да се подпра на нещо, но не смеех да се докосна никъде.

Маклоски каза:

— Седнете. Ако искате.

Майло погледна нара и каза:

— Няма нищо, ще постоим.

Тримата останахме прави. Съвсем близо един до друг, но на километри разстояние. Като пътници в метрото, на всяка цена желаещи да останат затворени в себе си.

Майло каза:

— Та, някакви теории, Джоел?

Маклоски поклати глава.

— Мислих за това. Много. Откакто другите полицаи идваха. Надявам се да се е оправила дотолкова, че е поискала да излезе самичка и…

— И какво?

— И й е харесало.

— Ти й желаеш доброто, нали?

Кимване.

— Сега, след като вече си свободен човек и държавата не може да ти каже какво да правиш.

По бледите му устни плъзна слаба усмивка. В ъгълчетата на устата му имаше бяла коричка, която се напука.

— Нещо смешно ли казах, Джоел?

— Свобода. Която отдавна я няма.

— Това се отнася и за Джина.

Маклоски затвори очи, отново ги отвори, тежко се отпусна на нара, свали си мрежата от косата и оброни глава на ръката си. Темето му бе плешиво, косата около него — сиво-бяла, подстригана късо и стърчаща.

Старец.

Петдесет и три.

А изглеждаше на седемдесет.

— Какво искам аз, няма значение — каза той.

— Не и ако продължаваш да я преследваш, Джоел.

Жълтеникавите очи отново се затвориха. Кожата на шията потрепери.

— Не съм я… Не.

— Какво не, Джоел?

Маклоски пъхна пръсти в мрежата и я разпъна.

— Не я преследвам. — Почти шепот.

— А не се ли накани да кажеш, че никога не си я преследвал, Джоел?

— Не. Аз… — Маклоски се почеса по главата и след това я поклати. — Беше много отдавна.

— Вярно — съгласи се Майло. — Но историята понякога се повтаря.

— Не — отвърна Маклоски много тихо, но със сила. — Не, никога. Моят живот…

— Какво?

— Свърши. Повече нищо няма.

— Какво нима, Джоел?

Маклоски сложи ръка на корема си.

— Огънят. Чувствата. — Ръката се отпусна немощно. — Остана ми само да чакам.

— Какво да чакаш, Джоел?

— Покоя. Празнотата.

Хвърли изплашен поглед към Майло, а после и към календара с Исус.

— Ти си доста религиозен човек, Джоел, нали?

— Ами… помага.

— Какво помага?

— Да чакам.

Майло се наведе, обхвана коленете си с длани и се наклони напред, докато лицето му се изравни с това на Маклоски.

— Защо я изгори, Джоел?

Ръцете на Маклоски затрепериха. Той се прекръсти и после каза:

— Не.

— Защо, Джоел? Какво толкова е направила, за да те накара да я намразиш до такава степен?

— Не.

— Хайде, Джоел. Какво ти струва да кажеш след толкова много години?

Енергични поклащания на главата.

— Не… не е.

— Не е какво?

— Не. Аз… съгреших.

— Изповядай греха си, Джоел.

— Не… моля ви.

Сълзи. Треперене.

— Изповедта не е ли част от спасението на душата, Джоел? Пълната изповед.

Маклоски облиза устни, събра длани една до друга и промърмори нещо.

Майло се наведе още по-ниско.

— Какво каза, Джоел?

— Вече се изповядах.

— Така ли?

Кимване.

Маклоски се изви, вдигна крака и легна по гръб на нара. Със скръстени на гърдите ръце. Вперил поглед в тавана, устата отворена.

Намесих се и аз:

— За теб това може би принадлежи към миналото. Но ако успеем да разберем, с това може би ще й помогнем. На дъщеря й също. След всички тези години семейството все още се опитва да разбере защо.

Маклоски впери поглед в мен. Очите му мърдаха напред-назад, сякаш пред тях минаваха коли. Устните му се движеха беззвучно.

Обмисляне. За миг помислих, че ще се поддаде.

После главата му рязко се завъртя отрицателно, той седна, развърза престилката и я изхлузи през глава. Ризата се отпусна около слабото му тяло. Разкопчавайки трите най-горни копчета, той я хвана и разголи неокосмените си гърди.

Неокосмени, но не небелязани.

По-голямата част от кожата му имаше цвят на пресечено мляко. Обаче почти цялата му лява гръд представляваше розово петно надъвкана плът, два пъти по-голямо от човешка длан. Зърното го нямаше — вместо него се виждаше проблясваща с влажен блясък вдлъбнатина и от нея чак до средата на гръдния му кош се спускаха прави като черти белези.

— Това ти го е направил някой в Куентин ли? — попита Майло.

Маклоски се усмихна и отново погледна към Исус.

Усмивка, изпълнена с гордост.

— Ще взема болката й със себе си и ще я изям — отвърна той. — Ще я глътна и ще я слея с мен. Всичката. Всичко. — Той сложи едната ръка върху гърдите си, а с другата я прекръсти. — Боже, помогни. Светото тайнство на болката.

После започна да мърмори нещо, което ми заприлича на латински.

Майло впери поглед надолу към него.

Маклоски продължаваше да се моли.

— Приятен ден, Джоел — каза Майло и когато Маклоски не отговори, добави: — Приятно чакане.

Молитвите на белокосия старец не спряха.

— Джоел, ако има какво да направиш, за да ни помогнеш да я намерим, всички тия самобичувания са безсмислени и спасението на душата ти не струва и пукната пара.

Маклоски вдигна глава, но само за секунда — жълтите му очи бяха изпълнени с ужас, с паника на човек, който току-що е разбрал, че при последната сделка е изгубил всичко.

После той се тръшна на колене толкова силно, че сигурно здравата го е заболяло, и продължи вглъбено да се моли.

Докато се отдалечавахме от квартала, Майло каза:

— Е, каква ти е диагнозата?

— Патетика. Ако това, което току-що видяхме, е истина.

— Точно това те питам. Не беше ли театър?

— Не съм сигурен — отвърнах. — Инстинктът ми подсказва да приема, че човек, наел изпълнител, не би имал нищо против малко театър. Но у него все пак имаше и искрени неща.

— Да — каза той. — И аз така си помислих. Би ли го нарекъл шизофреник?

— Не видях никакви видими признаци на разстроен мисловен процес, но пък и той не говори много, така че… — Минахме една пресечка. — Патетичен е по-точна от всяко техническо определение дума.

— А какво мислиш го е завлякло толкова много към дъното?

— Наркотици, алкохол, затвор, чувство за вина. Поотделно или в комбинация.

— Или от всичко изброено.

— А гърдите му? — рекох. — Мислиш ли, че сам си го е причинил?

— Да прекръсти сърцето си и да се надява да умре? Явно точно това е искал да си помислим. Светото тайнство на болката. Лайна.

Изръмжа презрително, но все още изглеждаше смутен.

Реших да опитам дали мога да чета мисли.

— Ако той все още мисли за болката, може нищо да не му пречи да я причинява на други, това ли си мислиш?

Той кимна.

— С тия разговори за вина и молитви тоя тип не ни каза нищо и затова ми се струва, че не е чак толкова прецакан. Умствено, искам да кажа. Моят инстинкт не ми крещи „Той е“, но никак няма да ми стане приятно, ако общият ни коефициент на интелигентност се окаже нисък.

— Добре, сега какво ще правим?

— Първо ми намери телефон. Трябва да се обадя и да видя дали няма нещо ново около нашата дама. Ако няма, ще отидем да говорим с Бейлис, наблюдаващия го служител.

— Той се е пенсионирал.

— Знам. Преди да мина да те взема, взех домашния му адрес.