Хладнокръвна ярост

24.

Двамата с Майло, полувлачейки, полуносейки я, качихме Мелиса горе в колата ми. Той се върна при ролса, а аз подкарах към дома й. Тя сложи глава на облегалката, затвори очи и докато сляза от планинския път, вече тихичко похъркваше.

Вратите на къщата на Съсекс Нол бяха отворени. Занесох я до вратата и почуках. След, както ми се стори, доста време Мадлен отвори, облечена в дълга бяла рокля, закопчана плътно догоре. По широкото й лице не се четеше никаква изненада — суровият израз говореше за човек, свикнал да се отдава на мъката си в самота. Минах покрай нея, влязох в огромната предна стая и положих Мелиса на един от диваните.

Мадлен забързано изчезна нанякъде и се върна с възглавница и одеяло. Коленичейки до дивана, тя повдигна главата на Мелиса и подпъхна възглавницата под нея. После й събу маратонките, зави я с одеялото и внимателно го подви под краката й.

Мелиса се обърна към облегалката на дивана. Под одеялото потрепна някакво движение, ръката й се показа навън. С изпънат напред палец ръката се плъзна нагоре и спря, когато пръстът докосна устните й.

Все още коленичила, Мадлен отмести косата от челото на Мелиса. После се изправи, оправи роклята си и ме погледна с твърдо и въпросително изражение, което изискваше незабавна информация.

Повиках я с пръст да се отдалечим от Мелиса и тя ме последва. Когато спряхме, тя се приближи съвсем близо до мен, дишайки учестено — мощната й гръд тежко се надигаше. Косата й бе силно опъната назад. Миришеше на някакъв одеколон от розова вода.

— Само колата ли, мосю?

— За нещастие — отвърнах аз и й казах за търсенето с хеликоптерите.

Очите й бяха сухи, но въпреки това тя бързо ги избърса с кокалчетата на свития си юмрук.

Продължих:

— Може да е някъде из парка. Ако е все още там, ще я намерят.

Мадлен не каза нищо, само изпука с пръсти.

Откъм Мелиса се чуха звуци. Бе налапала палеца си и от време на време го посмукваше.

Мадлен погледна към нея, после отново към мен.

— Вие остава, мосю?

— Ще постоя малко.

— Аз съм тук, мосю.

— Добре. Ще се сменяме.

Тя не отговори.

Несигурен дали нямаме проблем с езикова бариера, добавих:

— Ще стоим при нея един след друг, за да не я оставяме сама.

Тя не реагира и на това. Просто стоеше и ме гледаше с нетрепващ поглед.

Казах:

— Искаш да ми кажеш нещо ли, Мадлен?

— Non, мосю.

— Тогава можеш да отидеш да си починеш.

— Не уморена, мосю.

Седяхме в двата края на дивана срещу този, на който Мелиса бе заспала. Мадлен на няколко пъти скача, за да оправя одеялото й, въпреки че момичето се размърдваше едва-едва. Никой не говореше. Мадлен изпукваше с пръсти от време на време. Тъкмо го правеше вече за десети път, когато звънецът на вратата иззвъня. Подтичвайки към нея с толкова грация, колкото й позволяваше масата, тя я отвори и Майло влезе.

— Мосю Стърджис. — Отново жадна за новини.

— Здравей, Мадлен. — Той поклати глава и лекичко я потупа по ръката. — Как е нашето момиче?

— Спи.

Той влезе в стаята и се наведе над Мелиса. Пръстът й все още бе мушнат в устата. Няколко кичурчета коса бяха паднали върху лицето й. Той като че ли посегна да ги махне, но се спря.

— Откога е така? — попита Майло тихо.

— Откакто я сложихме в колата — отвърнах.

— Това добре ли е?

Двамата се преместихме малко по-нататък. Мадлен се доближи, но остана по-близо до Мелиса.

— Като се имат предвид обстоятелствата.

Мадлен се обади:

— Аз ще стоя при нея, мосю Стърджис.

— Разбира се — каза Майло. — А ние двамата с доктор Делауер ще бъдем в кабинета.

Тя кимна леко.

Докато вървяхме към петоъгълната стая без прозорци, подхвърлих:

— Ти май си имаш нова приятелка?

— Старата Мади ли? Не може да се каже, че се киска често, но пък прави страхотно кафе. От Марсилия е. Преди двайсет години, на връщане от Сайгон, минах оттам.

Целият плот на малкото бюро бе покрит с листове, изпълнени с почерка на Майло. На друго дървено писалище пък имаше още цял топ хартия и още пръснати листове, затиснати от мобифон. Антената му бе изтеглена и Майло я прибра.

— Това е работното място на Мелиса — посочи той писалището. — Направихме цял оперативен център. Умно хлапе. Изобретателно. Цял ден дрънчахме с телефоните, нищо не постигнахме, но усърдието й не намаля ни най-малко. Виждал съм детективи, които не могат да се справят така добре с отчаянието като нея.

— Тя е мотивирана.

— Аха — отвърна той и седна зад бюрото.

— Как разбрахте за колата?

— В седем часа спряхме, да хапнем по един сандвич. Шегуваше се, че щяла да се откаже от Харвард и да стане частен детектив. За първи път я виждах да се усмихва. Докато хапвахме, се обадих на пътната полиция. Правех го редовно по веднъж на смяна, за да не кажат, че непрекъснато им вися на главата. Не очаквах нищо особено, но операторката каза: „О, да, току-що постъпи информация“ и ми разказа подробностите. Мелиса сигурно ми е видяла изражението, защото си изтърва сандвича. Нямаше как, казах й всичко. После настоя да дойде с мен.

— По-добре, отколкото да виси вкъщи и да чака.

— И аз така си помислих.

— А кой е намерил колата?

— Един от горската полиция на парка по време на редовната обиколка. Забелязал, че служебната врата е отворена, и решил да провери. През нея влизат хората от експлоатацията на язовира, за да вземат проби от водата. А горската полиция пък гледат да не пускат външни хора наоколо да пикаят в питейната вода. Та, катинара на вратата го нямало. Това обаче не му се сторило много странно, защото ония понякога забравяли да затварят. Това даже се превърнало в нещо като шега между тях и горските. Малко останало на нашия човек да не слезе до долу.

— Какво мислиш, е станало? — попитах го аз.

— А аз се питам защо поначало е тръгнала натам и защо именно по този път. Кой знае? Чикъринг вдигна голяма аларма с нейната фобия. Убеден е, че се е загубила, панирала се е и е тръгнала да търси място, където да се посъвземе. Другите са готови да глътнат тая версия. А на теб как ти се струва, има ли резон?

— Може би. Ако е искала да си нормализира дишането и да си вземе лекарството, тя е имала нужда от уединение. Обаче как така колата се е озовала във водата?

— Прилича на катастрофа — отвърна той. — Паркирала е съвсем близо до брега, следите са само на четиридесет и пет сантиметра от ръба. Селекторът за скоростите бил в неутрално положение. Специално при този модел, когато включиш на задна и изгасиш двигателя, задната автоматически се превръща в паркираща скорост. Тя не може да се нарече опитен шофьор и преобладаващото мнение е, че я е изтървала и колата сама е мръднала. Тоя модел е с барабанни спирачки и сервоусилвател, който при изгасен двигател действа трудно и мудно. Трябва да удариш наистина здравата спирачките, за да спреш.

— А защо не е отишла чак на дъното?

— Под водата има стоманени фланци, които стърчат на няколко метра от бетона. Образуват нещо като стъпало. За лесна поддръжка. Задните колела са се заклещили в тях и шерифът разправя, че бая зор ще видят, докато я измъкнат.

— А шофьорската врата отворена ли е била, когато ченгето е видяло колата?

— Да. Първата му работа била да види дали вътре няма някого. Колата обаче била празна. Водата била до седалките. Вратата може да се е отворила случайно, при тръскането — пантите й са на централната колонка и тя се отваря отпред. Но може и тя да се е опитвала да излезе.

— Относно това, дали е успяла, какво е преобладаващото мнение?

Той погледна листовете, сграби една шепа от тях и ги остави на топка на бюрото.

— Най-популярната теория е, че или си е ударила главата, или е припаднала от страх, след което е изпаднала от колата. А язовирът е дълбок — над трийсет и пет метра. И е стръмен, не като плувен басейн — заминаваш право надолу. Сигурно е потънала за секунди. Мелиса казва, че не я бивало да плува. Не е влизала в басейна от години.

— Мелиса каза също така, че не обичала водата — казах. — И ако е така, какво е правела поначало там?

— Откъде, по дяволите, да знам? Може това да е част от нейната самотерапия. Да се изправи лице в лице с нещата, които я плашат. Има ли някакъв смисъл в това, как ти се струва?

— Не ми звучи правдоподобно — отвърнах. — Помниш ли какво каза, когато разбра, че са видели колата? Гледахме картата и ти каза, че не ти се вярва да е тръгнала на север, защото натам е Анджелис Крест, а тя не ти изглеждала като човек, който ще тръгне да се катери по него.

— Е, та?

— Не знам — вдигнах рамене аз. — Но целият този трагичен инцидент е основан на презумпцията, че тя е била сама. Ами ако някой друг я е закарал дотам и я е хвърлил в язовира? Окачил й е камък на шията, за да не изплува, после е блъснал колата, за да имитира катастрофа, обаче ролсът е бил спрян от фланците.

— А къде е отишъл после този друг?

— Ами по широкия бял свят — гората е огромна. Ти сам веднъж ми каза, че била идеално място за укриване на трупове.

— Не знаех, че си слушал толкова внимателно.

— Винаги слушам.

Той смачка още една шепа листове, после прокара длан през лицето си.

— Алекс, след толкова години в полицията не е необходимо да ме убеждаваш да гледам лошите страни на хората. Обаче в този случай засега нищо не ни подсказва, че е имало груба игра. Дай ми отговор на въпросите кой и защо.

— Когато умре някоя богата жена, кого най-напред започвате да подозирате?

— Съпруга. Да, но този няма никаква изгода, така че какъв му е мотивът?

— Може и да има изгода. Независимо от това, какво казват Ангър и адвокатът, предбрачните договори могат да бъдат оспорени. При такова голямо имущество като това дори и един-два процента ще представляват значителна сума. А застрахователни полици могат да се издават и без знанието на адвокати или счетоводители, та дори без знанието и на самия застрахован. Освен това той има още една тайна.

Разказах му за това, което бях научил в Малибу.

Той отблъсна стола си назад и опъна крака, но като че ли пак не му стана удобно.

— Дон, старото мъжкарче.

Продължих:

— Това обяснява защо бе толкова враждебен, когато се видяхте за първи път. Знаел е кой си от телевизията и се е безпокоял, че може да знаеш за него.

— Откъде?

— Обикновени контакти с кръговете на гейовете.

— Да бе, точно такъв съм — каза той. — Господин Активиста. Преки връзки с гей кръговете.

— Нямал е начин откъде да знае, ако сам не е бил в тези кръгове. Като се вземе предвид фактът, че има ресторант в Сан Лабрадор, това е малко вероятно. А може и просто да се е стреснал — самото ти присъствие там го е заплашвало. Напомняло му е за тайната му.

— Заплашвало — каза той. — Знаеш ли, на мен също ми се стори, че може да знае нещо за мен. Тогава си помислих, че е антихомо настроен фашист, и малко остана да му кажа „Майната ти“ и да си изляза. След това обаче ми се стори, че го забрави, така че и аз го забравих.

— След като е видял, че насочваш вниманието си към Джина, а не към него, той е помислил, че тайната му е в безопасност.

Той се усмихна кисело.

— Не стоя там твърде дълго време.

— Сега като си помисля — продължих аз, — май се е безпокоял за тайната си от самото начало. Първи спомена за вилата. Обаждал се е дотам. Два пъти. Помислил си е, че това е достатъчно. Нямало е откъде да знае, че аз ще отида дотам. Но макар и да го направих, чист късмет беше, че разбрах. Ако Никуист не беше преиграл малко с ония две момичета и ако не бях се срещнал с тях по-късно, нямаше да заподозра нищо такова.

— Какво представлява тоя Никуист, освен че преиграва нещата?

— Рус, хубав, занимава се с културизъм, със сърф. Момичетата разправят, че при него постоянно идвали и си отивали мъже. Казвал им, че ги тренира.

— Златното момче — каза Майло. — Какво клише!

— Точно това си помислих и аз. Когато го заподозрях, че Джина има нещо с него.

Той вдигна вежди.

— Това пък кога е станало?

— Още от самото начало, но не бях помислил сериозно за това. — Разказах му за случката с пепсито. — До вчера, когато видях как Никуист се прави на сваляч с ония мацки. После мацките ми казаха за него и Рамп и чак тогава разбрах, че свалячката му е само фасада.

— А може и да не е.

— Какво искаш да кажеш?

— Тод може да се окаже работливо момче.

— Обръща резбата, когато си поиска?

Той се усмихна.

— Имало е и такива случаи.

Откакто бях влязъл в стаята, стърчах прав. Усетих се и седнах в едно от креслата.

— Помниш ли как Мелиса казваше, че майка й ценяла любезното отношение и толерантността у мъжа. Може би именно това е харесвала у Рамп — че е бил толерантен към фобията й. Може би пък е искала да каже за толерантността му към занасянето й с Никуист и/или други сексуални набези. Добре, но ако толерантността не е взаимна? Изневярата е едно, а нарушението на сексуалните предпочитания — съвсем друго. Ако Джина е разбрала, че дели Тод с Рамп, това може да я е побъркало.

— Дори и двамата с Никуист да са нямали нищо, новината, че Рамп е гей или бисексуален, е можело да я побърка — каза Майло.

— Каквото и да е, тя е научила нещо, което я е накарало да си каже, че повече така не може. Време е да бяга и психически, и физически. Да предприеме гигантска стъпка през отворената врата.

— Промяната ще е за Рамп, ако го изрита.

Кимнах.

— Няма да има никакви красиви къщи, никакви вили, никакъв тенис… А хората бързо свикват на хубавото. А ако причината за развода изскочи на бял свят, той ще загуби далеч повече неща, отколкото само лукса. В Сан Лабрадор той ще е свършен. Само не мога да видя никакви признаци на враждебност между него и Джина. Мелиса също, макар че можеш да се обзаложиш, че тя гледа с четири очи да види такова нещо.

— Аха — каза Майло, — но и двамата едно време са били артисти и са свикнали да играят. Могат доста добре да ти представят картинка на блажен семеен живот. Пък и не е ли така именно за снобите в Сан Лабрадор? Носът високо-високо в небето, никой да не може да го стигне и с лайняна клечка.

— Именно.

Той млъкна и се замисли.

— Какво? — попитах.

— Ти ме накара да се замисля… за Рамп. Би било много хубаво, ако успеем да разберем какво и колко знае Джина за сексуалността му. Мислиш ли, че е говорила за това с ония терапевти?

— Много е възможно, но не мога да си представя как ще нарушат тайната.

— За мъртви хора пазенето на анонимността важи ли?

— Според етиката, да. Обаче не съм сигурен каква е ролята на закона по този повод. Ако има подозрение за мръсна игра, могат да ги принудят да си поотворят малко картоните. Иначе не мога да ги видя като помагачи. Освен това огласяването може да им навреди.

— Аха — кимна той. — За пациент на дъното на язовир едва ли дават Нобелова награда за медицина.

Съзнанието ми отново се върна към мастилената вода. Над трийсет и пет метра плюс някой и друг метър тиня.

— Ако е на дъното му, какви са шансовете да намерят трупа й?

— Не са кой знае какви. Както каза и оня водолаз, видимостта е отвратителна, дъното — голямо. Не можеш да го пресушиш. Освен това трийсет и петте метра са близо до границата на спускане с акваланг. За по-надолу ще е необходимо оборудване за дълбоко гмуркане. Което е свързано с по-големи разходи, повече време и с малки шансове за успех. Момчетата на шерифа не бързаха да попълнят бланките за молба за такова оборудване.

— Онова място там е само под юрисдикцията на шерифа, така ли?

— Аха. Чикъринг се наака от радост. Преобладаващото мнение беше да изчакаме природата да ни помогне.

— Тоест?

— Да изчакаме трупът да изплува.

Представих си как изпълненият с газове, полуразложен труп се издига към повърхността. Запитах се как ще утешавам Мелиса, ако и когато това стане.

Запитах се какво изобщо да й кажа, когато се събуди…

— Въпреки преобладаващото мнение — казах аз, — мислиш ли, че е възможно да е успяла да излезе от колата и да си е тръгнала за вкъщи?

Той ме погледна изненадано.

— Ти какво? Изоставяш сценария си за кървища и убийства?

— Просто обмислям различните възможности.

— Ако е така, тогава защо просто не е чакала до пътя да мине някой. Вярно, че едва ли може да се нарече оживен, но в края на краищата щяха да я намерят.

— Може да се е намирала в шоково състояние, изгубила ориентация, може даже да си е ударила главата, да се е отдалечила оттам, а после някъде да е изгубила съзнание.

— Не се намериха никакви следи от кръв.

— Не е необходимо да има кръв. При мозъчно сътресение не е задължително да тече кръв.

— Отдалечила се е оттам — повтори той думите ми. — Ако непременно искаш хепиенд, измисли нещо друго. Поне докато хеликоптерите я открият, и то скоро. Говорим за петдесет часа навън по една рокличка. Ако трябва да избирам по кой начин да умра, лично аз бих предпочел язовира.

Той се изправи и закрачи.

— А можеш ли да понесеш нещо още по-грозно?

Разперих ръце и изпъчих гърди:

— Стреляй!

— Има поне още два сценария, които не сме обсъждали. Първи — тя успява да се измъкне от колата и някой наистина я качва в колата си. Някоя истинска гадина.

— Някоя откачалка?

— Това е възможност, Алекс. Красива жена в мокра рокля, беззащитна. Би могла да възбуди известни… апетити. Само бог знае колко такива случаи сме имали… жени, удушени на магистралата. Тоя, дето ги е взел, не се оказва добрият самарянин.

Казах:

— Но това е гадно. Никой не заслужава да страда толкова много.

— Че откога заслужаването има нещо общо с тези неща?

— А какъв е вторият сценарий?

— Самоубийство. Готиър, шерифът, повдигна този въпрос. Веднага след като двамата с Мелиса си тръгнахте, Чикъринг започна да обяснява на останалите, че ти си бил нейният психар, изнесе им цяла лекция за проблемите й, за това, че целият Сан Лабрадор бил пълен с ексцентрични личности. Може да варди домовете на богатите, но не ги обича много. Както и да е, като се има предвид всичко това, каза Готиър, защо да не е самоубийство? Явно и друг път са имали случаи на хора да им скачат в язовира. Чикъринг за малко да умре от радост.

— А как реагира Рамп на това?

— Рамп го нямаше. Чикъринг не би се осмелил да каже тия неща пред него. Той даже не се усети, че аз слушам.

— Къде беше Рамп?

— Горе на пътя. Май му беше станало лошо и ония от Бърза помощ го заведоха до линейката да му направят ЕКГ.

— И?

— Според ЕКГ-то нищо му няма. Обаче наистина изглеждаше доста зле. Когато тръгвах, още го наливаха с чай и съчувствие.

— Да не се е преструвал?

Той сви рамене.

— Психологическите теории на Чикъринг са неоснователни — продължих. — Тук не мога да видя самоубийство. Когато говорих с нея, не видях никакъв признак на депресия, ни най-малък намек. Точно обратното — тя е оптимист. Тя е живяла двайсет години в болка и изолация и пак не е посегнала на себе си. Защо тогава да го прави сега, когато пред нея се открива нов и свободен живот?

— Свободата понякога плаши хората.

— Ама ти само преди два дни разправяше как е хвърчала към Вегас с отворени прозорци и пеела от радост.

— Е, нещата се променят — отвърна той. И след кратка пауза: — Ти винаги измисляш начин да ми усложниш живота.

— Каква по-добра основа за приятелство?