Хладнокръвна ярост

21.

Вкъщи нямаше никакви съобщения. Останах там колкото да хвърля на рибите достатъчно храна, за да не закачат останалите няколко грозда хайвер, и около два и половина бях отново на път. Подкарах по Сънсет на запад.

Ден за плаж.

Преструвах се, че ще ми бъде приятно.

Качих се на магистралата Пасифик Коуст и видях синята вода и кафявите тела.

Двамата с Робин толкова често бяхме идвали насам.

А двамата с Линда — само веднъж. На второто ни излизане заедно.

Сам беше по-различно.

Гледах да не мисля такива неща и насочвах вниманието си към пейзажа около Малибу. Никога един и същ и винаги мамещ.

Адресът, който Майло ми бе дал, ме принуди да сляза от магистралата почти към края й и да мина през пясъчния път, лъкатушещ между дюните. Терени, вървящи по над четири милиона. При такава цена архитектурата се превръща в конкурентоспособен спорт.

Вилата на Дикинсън-Рамп представляваше едноетажна постройка с облицовани с бяло дърво странични стени и плосък, посипан с филц покрив. Ниската мрежа, служеща за ограда, не предоставяше никакво уединение, и през нея можеше да се види плажът оттатък. Вилата бе обградена от две двуетажни и с по-раздвижени форми постройки. Едната бе с мазилка във ванилов цвят и още бе в строеж, а другата — в резеда. И до двата имота достъпът ставаше през висок, приличен на затворнически портал с електрическо отваряне. Зад първата постройка — тенискорт, покрит със зелен брезент. Пред втората — табела „Продава се“. Предупреждения за алармена система и на двата.

Обаче нашата вила нямаше аларма. Вдигнах резето и влязох.

Нямаше и кой знае какво да се види — само трънливи пълзящи храсти по оградата, нацъфтели оранжеви цветове. Вместо гараж — излята направо върху пясъка бетонна плоча, побираща две коли. Върху нея имаше жълт „Фолксваген“ със ски багажник на покрива. Бе така небрежно паркиран, че заемаше и двете места. Нямаше къде да се скрие ролс-ройс.

Тръгнах към къщата, усещайки горещия пясък през подметките на обувките. Бях все още със сако и връзка и се чувствах като търговски пътник. Усещах уханието на океана, виждах водния прах от вълните, носещ се над дюните.

Входната врата представляваше поразядена чамова плоскост със зеленясала брава. Прозорците бяха замъглени и влажни на пипане, а върху единия някой бе написал с пръст „Измий ме“. Над вратата бяха увесени стъклени дрънкалки, ветрецът ги люлееше и те се удряха една в друга, но ревът откъм океана заглушаваше звъна им.

Почуках. Никакъв отговор. Отново почуках, изчаках и след това се приближих към един от прозорците.

Стая. Неосветена. Трудно се виждаше, но аз напрегнах зрение и видях, че от другата й страна, откъм плажа, има плъзгаща се врата, излизаща на веранда. Върху нея бяха пръснати няколко шезлонга, а точно пред верандата, върху пясъка, бе застанал мъж. Вдигаше и отпускаше щанга.

Заобиколих.

Тод Никуист. Учителят по тенис, затънал в пясъка до глезените, облечен в оскъдни къси гащета, препасан с колан за вдигане на тежести и нахлузил ръкавици без пръсти, се напрягаше и пъшкаше с всяко вдигане и сваляне. Железните дискове от двете страни на щангата бяха с размерите на чугунени капаци за канализация. По два на край. Очите му бяха стиснати, устата — отворена, а дългата му руса грива падаше на влажни и отпуснати кичури по гърба му. Потънал в пот и пъшкащ, той продължаваше да вдига и да спуска, без да помръдва гърба си, предавайки цялото напрежение върху ръцете. В краката му гърмеше малък касетофон и движенията му бяха в такт с музиката.

Хардрок. Тин Лизи. „The Boys Are Back in Town“.

Страхотен ритъм. Сигурно бе цяло мъчение да поддържаш темпото. Бицепсите на Никуист се търкаляха като твърди точки под загорялата кожа.

Направи още шест твърди вдигания, после няколко треперливи и накрая музиката спря. Изпускайки хрипкав вик, който можеше да бъде както от болка, така и от чувство за победа, той подгъна колене и все още със затворени очи остави щангата върху пясъка. Издиша шумно и започна да се надига, разтърсвайки глава и пръскайки капки пот. Плажът бе почти празен. Въпреки хубавото време по плажната ивица се разхождаха само няколко души и повечето от тях — с кучета.

Обадих се:

— Здрасти, Тод.

Той още не се бе изправил напълно и едва не падна от изненада.

Обаче се справи чудесно — стъпи встрани и се завъртя като танцьор. Отворил широко очи, той се вторачи в мен, позна ме и се усмихна широко.

— Докторът, нали? Запознахме се в голямата къща.

— Алекс Делауер.

Приближих се към него и протегнах ръка. Обувките ми се напълниха с пясък.

Той погледна облечените си в безпръстите ръкавици ръце и ги вдигна във въздуха.

— По-добре недейте, док. Потни са.

Отпуснах ръка.

— Тъкмо довърших упражненията си. А вас какво ви води насам?

— Търся госпожа Рамп.

— Тук?!

Изненадата му изглеждаше неподправена.

— Търсят я навсякъде, Тод. Помолиха ме да дойда и да проверя и тук.

— Странно наистина — каза той.

— Кое е странно?

— Ами… цялата тази история. Изчезването й. Наистина мистериозно. Къде би могла да бъде?

— Точно това се опитваме да разберем.

— Да. Така е. Е, тук обаче няма да я намерите, това поне е сигурно. Тя никога не е идвала тук. Нито веднъж. Поне не и откогато аз живея тук. — Той се извърна към океана, протегна се и вдиша дълбоко. — Можете ли да си представите, да имаш такова място и да не идваш в него?

— Страхотно е — съгласих се. — Откога живееш тук?

— От година и половина.

— Под наем ли?

Той отново се усмихна широко, сякаш горд с някаква своя тайна. Сваляйки ръкавиците, прокара пръсти през косата си. Посипаха се още капки пот.

— Сключихме сделка — отвърна той. — Уроци по тенис и тренинг за господин Ар срещу покрив над главата за мен. Но всъщност не го използвам често. В повечето случаи ходя по други места, пътувам — миналата година например пътувах чак до Аляска. Преподавах упражнения на стари дами. Освен това давам уроци и в Брентууд Кънтри Клъб и имам много приятели в града. Тук спя може би един или два пъти в седмицата.

— Сделката ми изглежда добра.

— Така е… а знаете ли колко им е наемът на места като това? Дори и да са такива мижави.

— Пет хиляди на месец?

— Десет за цялата година. Осемнадесет до двадесет само за през лятото, дори и без топла вода. Но господин и госпожа Ар постъпиха наистина мъжки, като ме пуснаха да живея тук когато поискам, само трябва да отскачам от време на време до Смогсвил19 и да поизпотявам господин Ар, когато той пожелае.

— Той не идва ли тук?

Усмивката угасна.

— Всъщност не. Защо да идва?

— Просто питам. Изглежда ми добро място за поизпотяване.

Двамата с него чухме женски гласове и се извърнахме едновременно. Две момичета в оскъдни бански, на около осемнадесет-деветнадесет години, разхождаха овчарка. Кучето непрекъснато се дърпаше от каишката, мъчейки се да избяга от вълните, карайки момичето да подтичва неохотно подире му. Тя се опитваше известно време да го укроти, после се отказа и остави кучето да я повлече диагонално по плажа. Другото момиче я последва. Когато стигнаха до границата на съседния имот, кучето спря да дърпа каишката. Тримата тръгнаха към нас.

Никуист не сваляше очи от тях. И двете бяха с дълги и гъсти, позагрубели от слънцето гриви. Едната бе руса, а другата — червенокоса. Високи и дългокраки, със съвършено бедро и типични засмени лица на калифорнийски момичета, двете сякаш излизаха от реклама на безалкохолни напитки. Банският на русата бе бял, а този на червенокосата — отровнозелен. Когато приближиха само на няколко метра от оградата, кучето спря, закашля се и започна да изтръсква мократа си козина. Червенокосата се наведе и го погали, откривайки тежки и гладки гърди.

Никуист възхитен прошепна:

— Лелеее. — После, повишил глас: — Ехо! Трейси! Мария!

Момичетата се обърнаха.

— Хей — продължи той да вика, — как е, дами?

— Чудесно, Тод — отвърна червенокосата.

— Здрасти, Тод — обади се и русата.

Никуист се протегна, ухили се и се поглади по плоския и твърд корем.

— Добре изглеждате, момичета. Какво става, стария Бърни още ли го е страх от водата?

— Аха — отвърна червенокосата. — Такъв е пъзльо. — Към кучето: — Нали, мойто момче? Нали Бърни е едно малко, пъзливо кученце?

Като че ли разбрало обидата, кучето й обърна гръб, ровна два-три пъти пясъка и отново се изкашля.

— Хей — подвикна Никуист, — май е настинал.

— Ами, най-обикновен пъзльо е.

— Витамин C може да му помогне. И B₁₂ — натрошете ги и му ги сложете в храната.

— Кой е този, Тод? — попита русата. — Нов приятел ли?

— Приятел на хазяина.

— О! — възкликна червенокосата, усмихвайки се. — Да не вдигате наема на Тод?

Никуист се обърна към мен.

— Само секунда, док.

После отиде при момичетата. Обгръщайки раменете им, той ги принуди да се наведат напред като при игра на ръгби. Това като че ли ги изненада, но не се дръпнаха. Започна да им говори нещо, като непрекъснато се усмихваше, търкайки леко тила на русата и галейки талията на червенокосата. Кучето навря нос в глезена му, но той не му обърна внимание. На момичетата им бе неудобно, но Никуист и на това не обърна внимание. Най-сетне и двете се дръпнаха.

Никуист ги подържа още малко за китките, пусна ги и ухилен още по-широко, лекичко ги плесна по дупетата, докато си тръгваха. Кучето тръгна подире им.

Той се върна при мен.

— Моля да ме извините. Трябва да им поддържам температурата на мацките.

Прозвуча ми като сексуално перчене, но толкова явно, че изглеждаше смешно. Това ми напомни размяната на реплики между него и Джина преди два дни. Нюансът на напрежение, на който тогава не отдадох голямо значение.

Бих изпил едно пепси, госпожо Ар. Или каквото там имате, стига само да е студено и сладко.

Ще кажа на Мадлен да ти приготви нещо.

Възрастна жена и млад жребец? Тенис за мъжлето и уроци от друго естество за стопанката на къщата?

Едва ли можеше да се нарече оригинално, но хората рядко биваха оригинални при кривванията си от правия път.

Попитах го:

— Да имаш представа къде би могла да бъде госпожа Ар, Тод?

— Не — отвърна той, смръщвайки вежди. — Това наистина е мистерия. Искам да кажа, при всичките й там страхове и тъй нататък.

— Да ти е разправяла някога за тях?

— Не, ние… изобщо не. Но когато се въртиш из нечия къща по-често, започваш да усещаш нещата. — Той хвърли поглед към къщата. — Искате ли бира или нещо друго?

— Не, благодаря. Трябва да се връщам.

— Е, нищо. — Но като че ли изпита облекчение. — Вие също изглеждате в доста добра форма. Какво правите в тази насока?

— Тичам по малко.

— Е, ако ви трябва треньор, обадете се. Нямам визитка у себе си, но винаги можете да ме намерите чрез господин и госпожа… чрез господин Ар. — Той поклати глава. — Ама че съм глупак. Дано да я намерят, тя е наистина много приятна жена.

Върнах се при севилята си и спрях да се полюбувам малко на морето. Самотен сърфист се бореше с вълните, а далеч на хоризонта се виждаха две дълги пурообразни туловища. Танкери, насочили се към пристанището. Запитах се като какво ли е да живееш до морето. Непрекъснато да ти се напомня за безкрайността и за собствената ти незначителност.

Преди да успея да изхвърля тази мисъл от главата си, чух шум от двигател и весели викове, които се превърнаха в:

— Хей! Господин хазяин!

До мен спря бял „Фолксваген Голф“ със свален гюрук. На волана седеше русата от плажа и между пръстите й димеше цигара. До нея бе седнала червенокосата, хапваше си солети и отпиваше от кутия бира. И двете момичета си бяха облекли бели прозрачни ризи върху банските, но ги бяха оставили разкопчани. Бърни седеше на задната седалка с изплезен език и, изглежда, му бе лошо от возенето.

— Здрасти — каза червенокосата. — Готина стара количка. Татко имаше такава.

Усмихнах се на мисълта, че севилята ми може да мине за антика. На десет години. Когато съм я купувал, тия двете сигурно са били в първи или втори клас.

— Карате ли я на обслужване? — попита русата.

— Аха.

— Готина е.

— Благодаря.

— Вие наистина ли сте приятел на хазяина? Защото двете с Трейси търсим място по-близо до плажа. В момента живеем в Лас Флорес, но плажът там е много влажен и каменист. Готови сме и да работим като домашни прислужници, като детегледачки, каквото и да е. Тод каза, че ще ни помогне, но решихме и ние да си опитаме късмета.

— Съжалявам — отвърнах. — Наистина познавам хазяина на Тод, но не съм в бизнеса с недвижими имоти.

Русата направи физиономия, като все пак красотата на лицето й си остана.

— Какъв задник! Казах ти, Мар, оня само се будалка с нас.

Червенокосата сбърчи нос и доби обиден вид.

— Какво има, момичета? — попитах ги аз.

— Тод — отвърна червенокосата. — Здравата ни изигра.

— По какъв начин?

— Ами каза ни, че сте спец по недвижимите имоти и ако сме мили с него, щял да говори с вас да ни намерите място тук, на Броуд. Живели сме вече тук, бяхме домашни прислужници при Дейв Дюмас и жена му, когато те живееха тук под наем, така че хората мислят, че все още живеем тук, и не ни безпокоят, когато идваме насам, но ние искаме да си бъдем само тук или някъде наблизо.

— Дейв Дюмас баскетболистът?

— Да. Господин Гиганта. — Кискания и от двете.

— Грижехме се за децата му — добави русата. — Наистина големи деца от един наистина голям баща.

Тя се засмя отново, после изведнъж стана сериозна.

— Наистина искаме да се върнем. Плажът тук е пълен с хора и концертите в кафе „Транкас“ нажежават обстановката. Миналата седмица и Еди ван Хейлън се включи в мелето.

— Готови сме на работа — подзе червенокосата. — Тод ни каза, че ще успее да ни намери нещо на разменни начала.

— Педал! — процеди през зъби русата. — За последен път сме мили с него.

Тя сърдито форсира двигателя на голфа и кучето подскочи стреснато.

Попитах:

— Какво точно поиска той от вас?

— Ами той… такова… той се държи така, като че ли да ни накара да си помислим, че му се иска. Позволихме му да ни пипа пред вас. — Обръщайки се към червенокосата: — Казвах ти, Мар. Бях сигурна.

— А всъщност на Тод не му се иска, така ли? И не си държи на думата.

Кискане.

После русата отново стана сериозна. Лицето й отблизо бе възгрубо, готово да се състари и вече започнало да става грапаво от много слънце и много живот.

— Не сте му близък приятел или нещо подобно, нали? — попита тя.

— Ни най-малко — отвърнах. — Наистина познавам хората, чийто е имотът, но с Тод сме се виждали само веднъж преди това.

— Значи не сте… такова… така. — Русата се усмихна, направи префърцунена физиономия и вдигна ръка с изящно движение на китката.

— Треейси! Как не те е сраам!

— Е, к’во толкова? — каза русата. — Той ги прави тия неща, не аз. Него трябва да го е срам!

Попитах:

— Тод да не е гей?

— Твърдо — каза червенокосата.

— Спортен педал — добави русата.

— Шкарто — даде и своя принос приятелката й.

— Затова е такъв явен — продължи русата. — Използва ни, за да изглежда така, че все едно си пада по мацки. Такова… Тялото му може да е шкарто, но главата му твърдо не е.

— А откъде знаете, че е гей?

— Е — засмя се русата, отново форсирайки двигателя на място, — не че сме му светили или нещо такова…

— При него непрекъснато идват пичове — намеси се червенокосата. — Той казва, че ги тренира, но веднъж ги видях двамата с оня пич да се държат за ръцете и да се целуват.

— А стига бе! — възкликна русата, удряйки един лакът на дружката си. — А защо не си ми казала?

— Това беше много отдавна. Когато бяхме още с Големия Дейв.

— Големия Дейв! — повтори русата и се изкиска.

— Колко отдавна? — попитах аз.

Смут. И двете сякаш се натъкнаха на неразрешим проблем от световна величина.

Най-сетне червенокосата се обади:

— Много отдавна. Може би преди пет седмици. Шкарти Тод и оня пич се разхождаха зад къщата. Бяха ей там, а аз разхождах Бърни. — Тя посочи бетонната плоча на пясъка. — Държаха се за ръцете. После оня се качи на колата си — бял петстотин и шейсе SEC с ония колелета… как им викаха… а, да, лети джанти — и Тод се наведе и го целуна.

— А стига бе! — каза русата.

Казах:

— Помниш ли как изглеждаше другият?

Тя сви рамене.

— Беше стар.

— Колко стар?

— По-стар от вас.

— Над четиридесет?

— По-стар.

— Може да е бил таткото на Тод — каза русата подигравателно. — Таткото може да се целува, нали, Мар?

— Може би — отвърна червенокосата. — Малкият Тод и татко му се целуват.

Двете се спогледаха и се разкискаха.

— В никой случай — продължи червенокосата. — Това си беше чиста любов. — Тя се замисли. — Всъщност дъртият имаше доста добър тен. За дъртак като него. Приличаше май на Том Селек.

— Да не беше с мустачки? — попитах я веднага аз.

Червенокосата напъна мозъка си.

— Май да. Спомням си само, че ми заприлича на Том Селек. На един стар Том Селек. Добър тен. Широкоплещест.

Русата бръкна в кутията между двете и каза:

— Бадеми. — Усмивка. — Хайде сега да видим как ще стане.

Тя извади една ядка от кутията и я сложи между зъбите си. Погледна ме, бавно, бавно пое с език бадема и чак тогава го схруска.

— Значи тогава видяхте другия за последен път? — казах аз. — Преди пет седмици.

— Аха — отвърна червенокосата. — Преди доста време.

— И така — каза русата, — можете ли да направите нещо за нас?

— Както вече казах, не съм в бизнеса с недвижими имоти, но познавам някои хора. Нека първо проверя. Защо не ми запишете имената и телефоните си?

— Дадено — просия червенокосата и изведнъж усмивката й угасна.

— Какво?

— Нямаме нищо за писане.

— Няма проблем — казах аз, с усилие потискайки желанието си да й намигна.

Отидох до севилята, намерих химикалка и една стара фактура от сервиза и й ги занесох.

— Пишете на гърба на това.

Тя започна да пише, използвайки кутията за подложка, русата гледаше, а песът мушна влажния си нос в ръката ми и заскимтя от удоволствие, когато го почесах зад ушите.

— Ето.

Червенокосата ми подаде листчето.

Мария и Трейси. Завъртян почерк. Над двете „и“-та вместо точки — сърца. Адрес във Флорес Меса Драйв. Централа, започваща с 456.

Усмихнах се и казах:

— Чудесно, ще направя каквото мога. А дотогава — късмет.

— Вече го намерихме — отвърна русата.

— Какво сме намерили? — попита я червенокосата.

— Късмета. Винаги постигаме това, което искаме, нали, Мар?

Голфът рязко се отдалечи сред кискане и облаци прах.

Гледах подир тях, докато изчезнаха по Броуд Бийч Роуд. Мина цяла секунда, преди да се сетя, че тия двете бяха горе-долу колкото Мелиса.

Обърнах колата и подкарах към магистралата.

Възрастен мъж и млад жребец.

Възрастен мъж с мустачки и тен.

Много гейове с тен и мустачки има в Лос Анджелис. И много бели мерцедеси.

Но ако Дон Рамп кара бял 560 SEC с лети джанти, изобщо нямаше да се колебая в предположенията си.

Поел на юг по магистралата към къщи, направих предположението макар и без доказателство. Отначало дадох роля на Рамп като любовник на Никуист, а после преразпределих ролите, като се сетих за напрежението, което бях усетил между Джина и Никуист.

Дали пък не е било поредното мъжко пъчене от негова страна?

И гняв от нейна?

А тя дали знае?

Дали това има нещо общо с нейните намеци за промяна в стила на живот?

Отделни спални.

Отделни сметки.

Отделни съдби.

А дали не е знаела за Рамп, когато се е омъжвала за него?

Защо, след като толкова дълго е живял като ерген, е решил да се ожени за нея?

Банкерът и адвокатът на Джина изглеждаха сигурни, че не го е направил за пари, и подкрепиха твърдението си с предбрачния договор.

Да, но предбрачните договори, както впрочем и завещанията, могат да бъдат оспорвани. А застрахователни полици за живот могат да бъдат измъкнати и без знанието нито на банкера, нито на адвоката.

А може и наследството да няма нищо общо. На Рамп може просто да му е харесало да живее сред добрите и консервативни жители на Сан Лабрадор.

Едно сърце, един дом и едно дете, мразещо го и в червата.

Каква по̀ американска комбинация от това?