Хладнокръвна ярост

37.

Майло дойде вкъщи към четири часа. Тъкмо работех върху монографията и го въведох в кабинета.

— Много оплескан бил тоя Даус — започна той, показвайки ми куфарчето си и оставяйки го на бюрото. — Не че е кой знае колко важно.

— Може да се окаже важно — казах. — В смисъл да се възстанови онова, което е завлякъл от имението.

— Аха — отвърна той. — Нещо много бързо навлизаш в моя бизнес. Как я караш?

— Екстра.

— Вярно?

— Вярно. А ти?

— Още съм на тая работа. Адвокат Лафамилия харесва стила ми.

— Жена с вкус.

— Сигурен ли си, че си окей?

— Добре съм. Имам малки рибки в басейна, те растат и се развиват прекрасно и аз съм в чудесно настроение.

— Малки рибки ли?

— Искаш ли да ги видиш?

— Искам.

Слязохме в японската градина. Отначало Майло не можа да ги види, но накрая ги видя и се усмихна.

— А, да. Сладури. С какво ги храниш?

— Мляна рибешка храна.

— А големите не ги ли ядат?

— Ядат ги. По-бързите обаче оцеляват.

— Аха.

Той седна на един камък и подложи лице на слънцето.

— Снощи Никуист дошъл в ресторанта. Говорили няколко минути с Дон, после се разделили. Приличало на сбогуване. Бусът бил натоварен като за дълго пътуване.

— Това от твоя човек ли го научи?

— Всяка една подробност. Заедно и с часа на твоето заминаване оттам. С точност до секундата. Страхотен е в подробностите. Ако бях проявил достатъчно ум, щях да му кажа да те проследи.

— А щеше ли да може да помогне?

Той се усмихна.

— Сигурно не. Страда от артрит и емфизема. Но има адски добър почерк.

Върнахме се в кабинета. Майло погледна листа в пишещата машина и попита:

— Какво е това?

— Монографията ми.

— Значи всичко се връща в нормалните си релси, а? Кога ще се видиш с Мелиса?

— В смисъл терапия ли?

— В смисъл.

— Веднага щом се върне в Лос Анджелис. Преди около час й се обадих. Не иска да се отдели от майка си. Докторът, с когото разговарях, каза, че Джина ще може да бъде преместена не по-рано от седмица. А след това ще има по-продължително лечение.

— Исусе! — промърмори той. — Мелиса наистина ще има нужда от теб. А може би всички, замесени в тая история, трябва да се подложат на терапия.

— Ама голяма услуга ти направих, а?

— Всъщност да. Когато седна да си пиша мемоарите, на тази история ще посветя цяла отделна глава. Адвокат Лафамилия каза, че щяла да ми стане агент, ако някога се захвана.

— Адвокат Лафамилия вероятно ще бъде много добър агент.

Той се усмихна.

— За Даус и Ангър дойде време да им напъхат топките в месомелачката. Почти ги съжалявам… Ял ли си нещо? Ако не си, готов съм да хапна нещо по-солидно.

— Закусих много стабилно — отвърнах. — Но съм готов да направя нещо друго.

— И какво е то?

Казах му.

— Боже господи, няма ли най-сетне да се откажеш? — възкликна той.

— Трябва да разбера. Заради всички. Ако ти не искаш, ще продължа сам, опипом.

Той отново повтори:

— Господи! — После: — Окей, дай да го чуем още веднъж. С всички подробности.

Разказах му.

— И това ли е всичко? Един телефон на пода? И това е всичко, с което разполагаш?

— Да, но времето съвпада.

— Добре — каза той. — Лесно можем да проверим във файловете. Въпросът е дали това обаждане е регистрирано, или не.

— Обаждането от Сан Лабрадор до Санта Моника е точно такова — отвърнах аз. — Вече проверих сметката.

— Господин Детектив — подхвърли той. — Господин Частно око.

Мястото не изглеждаше на такова, каквото беше. Викторианска къща в един работнически квартал в Санта Моника. Два етажа, огромна веранда отпред с шезлонги и дивани люлки. Страшно много коли по улицата. Още няколко в алеята. По-добро място и по-добра поддръжка от останалите сгради в пресечката.

— Виж, виж — казах аз, сочейки към една кола в алеята. Черен „Кадилак Флийтууд“, модел 1962-ра.

Майло паркира поршето.

Слязохме и огледахме предната броня на голямата кола. Силно огъната и прясно оксидирана.

— Да, изглежда, е това — каза Майло.

Минахме през верандата и влязохме. Звънчето над входната врата звънна.

Фоайето бе пълно с домашни цветя. Сладникава миризма. Твърде силна — сякаш се опитваше да потисне друга.

Към нас се запъти тъмнокоса хубава жена, малко над двадесетте. Бяла блуза, червена максипола, евразийски изчистени черти.

— С какво мога да ви помогна?

Майло й каза кого искаме да видим.

— Роднини ли сте?

— Познати.

— От много отдавна — намесих се и аз. — Като Мадлен де Кьор.

— Мадлен! — възкликна жената с любов. — Тя е тук на всеки две седмици, толкова е предана. И много добра кулинарка. Всички харесваме сладките й. Нека видим колко е часът — шест и десет. Той сигурно спи. Той много спи, особено напоследък.

— Положението влошава ли се? — попитах.

— Физически или духовно?

— Като начало физически.

— Имаше известно влошаване, но то ту се появяваше, ту изчезваше. Един ден се движи прекрасно, на другия не може да помръдне. Това е толкова гадна болест, особено пък за човек като него — бил е толкова дейна натура. Всъщност никога не съм дори чувала какво му има — то е по-рядко дори и от това на Лу Гериг. Трябваше да надникна из медицинските книги, но в тях нямаше нищо особено.

— А как е духовно?

Тя се усмихна.

— Знаете го какъв е. Приятно е с него. Готви на другите, разказва им разни неща. Ръчка ги, когато смята, че са станали мързеливи. Даже командва и персонала, но никой не се сърди — той е толкова готин. Когато… когато няма да може вече да върши тия неща, ще е истинска загуба. — Въздишка. — Но както и да е, защо не проверим дали се е събудил?

Последвахме я на втория етаж, преминавайки покрай стаи, в които се виждаха две или три болнични легла. В тях седяха или лежаха старци или старици, гледаха телевизия, четяха, спяха, хранеха се орално или интравенозно. За тях се грижеха млади хора, облечени във всекидневно облекло. Беше тихо и спокойно.

Най-сетне тя спря пред една стая. По-малка от останалите. Само с едно легло. По стената — карикатури, изрязани от „Пънч“, както и една маслена картина на млада и красива жена без белези по лицето. В долния й десен ъгъл — инициали А. Д.

На ръба на леглото седеше мъж, опитващ се да вкара копчета в ръкавелите. Бели, колосани ръкавели. Тъмносиня връзка. Сини панталони. Всичко това твърде голямо — той сякаш бе потънал в дрехите си. Пред гардеробчето, лъснато до блясък, какъвто евтината му конструкция никак не оправдаваше, бяха подредени три чифта абсолютно еднакви обувки. Пред леглото бе четвъртият чифт, светещ като огледало. До обувките имаше четирикрака метална конструкция за помощ при ходене.

Зализаната му, бяла като слонова кост коса бе разделена надясно. По лицето му като че ли нямаше капка плът и бузите му висяха отстрани като на булдог. Кожата му бе с цвят на пластмасов скелет. Копчетата за ръкавели представляваха малки квадратчета оникс.

— Имаш посещение — изчурулика бодро младата жена.

Мъжът отчаяно се бореше с копчетата, накрая успя да ги мушне и се извърна към нас.

През лицето му първо премина изненада, последвана от велико спокойствие. Сякаш му се бе случило нещо извънредно лошо, от което неочаквано се е измъкнал успешно.

Доста се потруди, докато изобрази усмивка за момичето, а после му бе още по-трудно и докато изрече:

— Влезте.

Глас като от античен грамофон.

— Нещо да ви трябва господин Ди? — попита момичето.

Мъжът поклати глава. С ново усилие.

Тя излезе. Двамата с Майло влязохме. Затворих вратата.

— Здравейте, господин Дъчи — казах аз.

Отсечено кимване.

— Помните ли ме? Алекс Делауер. Преди девет години.

С потрепващи клепачи и с усилие, той успя да промълви:

— Док… торе.

— Това е един мой приятел, господин Майло Стърджис. Господин Стърджис, господин Джейкъб Дъчи. Добър приятел на Мелиса и майка й.

— Седнете. — С кимане към стола.

Единствената друга мебелировка в стаята беше масата, по-стара даже и от гардероба.

— Чай?

— Не, благодаря.

— Вие — каза той на Майло, дълго време мъчейки се да изрече думата. — Приличате. На поли… цай.

— Защото е такъв — отвърнах. — В отпуск. Но не е тук по работа.

— Разбирам. — Дъчи скръсти ръце в скута си и остана така.

Изведнъж съжалих, че дойдохме, и всичко това се изписа на лицето ми. Какъвто джентълмен беше, Дъчи веднага ме усети.

— Не се… без… покойте. Говорете.

— Няма защо да го обсъждаме. Считайте това за приятелско посещение.

По безкръвните, тънки като острие на бръснач устни пробяга нещо като слаба усмивка.

— Говорете. За… всичко. — После: — Как?

— Просто догадка — отвърнах. — Вечерта, преди да сгазят Маклоски, Мадлен седеше до леглото на Мелиса и е използвала телефона. Видях го, беше на пода. Обадила ви се е тук и ви е казала, че Джина е мъртва. Помолила ви е да се погрижите за това. Да влезете в старата си роля.

— Не — каза той. — Това… е погрешно. Не тя… Нищо.

— Не мисля така, сър — възрази Майло и измъкна от джоба си лист хартия. — Това е разпечатка от телефонните разговори, проведени по личния телефон на Мелиса онази вечер. Описани са до секундата. В рамките на един час са проведени три разговора с Дома за стари хора „Плезънт рест хоспис“.

— Не… пряко доказа… телство — отвърна Дъчи. — Тя ми… се обажда. Непрекъс… нато.

— Видяхме и колата, сър — продължи Майло, — кадилака, регистриран на ваше име. Твърде интересно огъване на предната броня. Според мен полицейската лаборатория ще се справи.

Дъчи се загледа в него, но в погледа му нямаше тревога — той сякаш оценяваше дрехите му. Майло се бе облякъл доста добре — според него. Дъчи обаче запази оценката за себе си.

— Не се безпокойте, господин Дъчи — каза Майло. — Това е извън протокола. Но дори и да не беше, не сте уведомен за правата си, така че каквото и да кажете, няма да бъде използвано срещу вас.

— Мадлен… няма нищо… общо с…

— Дори и да има, нас това не ни интересува, сър. Просто се опитваме да съберем цялата картинка.

— Тя… не е.

— Прекрасно — каза Майло. — Както кажете. Вие сам сте страшилището на крайните квартали.

Усмивката на Дъчи бе изненадващо бърза и широка.

— Били. Хлапето. Какво… още искате… да знаете?

— Какво направихте, за да примамите Маклоски навън? — попита Майло. — Използвахте сина му ли?

Усмивката на Дъчи потрепна и изчезна като слаб радиосигнал.

— Нечестно. Но друг… начин нямаше.

— Кой го извика? Ноел или Мелиса?

— Не. — Треперене. — Не. Не, не. Кълна… се.

— Спокойно, спокойно. Вярвам ви.

Мина известно време, преди лицето на Дъчи да се успокои отново.

— И така, кой извика Маклоски? — попита Майло. — Със сигурност не сте били вие.

— Приятели.

— Какво са му казали приятелите?

— Синът. В беда. Помогни. — Пауза за поемане на дъх. — Ба… щино… сърце. Връзки.

Дъчи направи едно разкъсващо, бавно, теглещо движение с ръка.

— Откъде знаехте, че той ще повярва?

— Не… знаехме. По… кер.

— Значи сте го измъкнали оттам с историята за сина му. И после приятелите ви са го сгазили.

— Не. — Сочейки колосания си нагръдник. — Аз.

— Вие можете ли още да карате?

— Поня… кога.

— Аха.

— Ин. Ди. Пет… стотин30. — Неподправено весело изражение на пергаментовото лице.

— Вие и Парнели31, а?

Скърцащ смях.

— Май ще бъде глупаво да питам защо.

Тържествено поклащане на главата.

— Не.

Мълчание.

Дъчи се усмихна и успя отново да сложи ръка на нагръдника си.

— Питайте.

Майло завъртя очи към тавана.

Казах:

— Защо го направихте, господин Дъчи?

Той се изправи, залитна, но махна с ръка да не му помагаме. Минаха цели пет минути, преди да успее да застане съвсем прав. Знам със сигурност, защото бях вперил поглед в секундарника на часовника си. Още пет, докато се добере до металната конструкция и се облегне тържествуващо на нея.

Тържество, преминаващо границите на физическото понятие.

— Има… причина — отвърна накрая той. — Това е… моя работа.