Хладнокръвна ярост

18.

Върна се с едно листче и го подаде на Майло.

— Ще се види с вас там. Ето ви адреса. Казах му за какво става въпрос. А аз през това време какво да правя?

— Проверете аеролиниите — каза Майло. — Вижте дали майка ви не си е купила билет за някъде. Кажете, че сте й дъщеря и че е много спешно. Ако се опънат, измислете нещо — кажете им, че някой се е разболял и че трябва незабавно да се свържете с нея. Проверете Лос Анджелис, Бърбанк, Онтарио, Джон Уейн и Линдбърг. А ако искате да сте сигурна, че сте си свършили работата, проверете дали не е използвала моминското си име. Ще се върна тук само ако от банката науча нещо много важно. Ето ви домашния ми телефон.

Надрасквайки номера на гърба на листа, който тя току-що му бе дала, той го откъсна наполовина и й го даде.

— Обадете ми се, каквото и да научите — каза тя. — Дори и да ви се струва маловажно.

— Нямате проблем — отвърна Майло и се обърна към Рамп: — А вие се навъртайте тук.

Без да мръдне от стола си, той кимна унило.

Обърнах се към Мелиса:

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Не — отвърна тя. — Не, благодаря. Точно в момента не ми се говори. Искам да правя нещо. Не се обиждате, нали?

— Не.

— Ще ви се обадя, ако имам нужда от вас — каза тя.

— Нямаш проблем.

— Довиждане — каза Майло и се отправи към вратата.

— Ще дойда с теб — обадих се зад гърба му аз.

— Щом настояваш — отвърна той, спускайки се към алеята. — Ако аз имах обаче възможност да дремна малко, щях да я използвам.

Той бе дошъл с бялото „Порше 928“ на Рик. Под таблото бе монтирана радиостанция, която последния път, откакто се бях возил в тази кола, я нямаше.

— Брей! — възкликнах аз и я потупах.

— Коледен подарък.

— От кого?

— От мен за мен — каза той, набирайки скорост. Поршето приглушено изръмжа като че ли в потвърждение на думите му. — Наистина не е зле да поспиш. Рамп вече изглежда като убит, а малката я държи само адреналинът. Рано или късно ще трябва да се върнеш и да си гледаш работата там.

— Не съм уморен — отвърнах.

Вратите към имението бяха отворени. Майло сви наляво по Съсекс Нол и след това отново вляво. Магазините по търговската улица бяха тъмни. Уличното осветление хвърляше матова светлина, която едва стигаше до затревената разделителна ивица.

— А да, ето го къде е. Всичко свети — посочи той към осветената едноетажна сграда от другата страна на улицата.

Бял варовик. Безукорно подстригана растителна ограда. Малка ливадка с пилон. Над вратата със златни букви — ПЪРВА ФИДУЦИАРНА БАНКА.

Майло спря пред банката. Отдясно имаше паркинг за двадесет коли, ограден от закачена на железни колчета верига. В единия край веригата бе свалена на земята. На първото място отляво бе спрян черен мерцедес. Докато двамата с Майло слизахме от поршето, вратата на черната кола се отвори.

Отвътре излезе мъж, затвори вратата и ни изчака с ръка на покрива.

Майло се приближи и каза:

— Аз съм Стърджис.

Мъжът дойде по-близо и светлината от лампата падна върху него. Бе облечен в сив габардинен костюм, бяла риза и жълта връзка на сини точки. Подходяща по цвят кърпичка в джобчето, черни обувки на краката. Набързо избрано среднощно облекло.

— Глен Ангър, господин Стърджис — представи се той. — Надявам се, че госпожа Рамп не е в опасност.

— Точно това се опитваме да разберем.

— Елате, моля — посочи той към вратата на банката. — Алармената система е изключена, но трябва да се справя с тия неща.

Той посочи резетата, наредени във формата на квадрат около дръжката на вратата. След това извади ключодържател с цяла топка ключове, избра един, мушна го в горната дясна дупка, завъртя и изчака да чуе щракането. Работеше бързо и обиграно. Заприлича ми на професионален касоразбивач.

Преди да пъхне четвъртия ключ, той се спря и огледа пустата улица. После нас.

Безразличният поглед, с който му отвърна Майло, не му каза нищо.

Ангър завъртя ключа, отвори вратата няколко сантиметра и се спря.

— Много съм загрижен за госпожа Рамп. Мелиса звучеше доста сериозно по телефона.

Майло кимна уклончиво.

Ангър продължи:

— Какво точно мислите, че мога да направя за вас?

После погледна към мен.

Майло каза:

— Това е Алекс Делауер. — Сякаш това уреждаше всичко. — Първото нещо, което можете да направите, е да ми дадете номерата на кредитните й карти и на сметките й. Второто — да ме ограмотите за общото й финансово състояние.

— Да ви ограмотя — каза Ангър все още с ръка върху дръжката на вратата.

— Да отговорите на някой и друг въпрос.

Ангър замърда челюсти напред-назад. Промушвайки ръка покрай касата на вратата, той напипа ключа и го щракна.

Вътре залата бе издържана в полирана череша, тъмносин мокет, месинг и таван, в чийто център се виждаше релеф на плешив орел. От едната страна имаше три гишета и една врата, на която пишеше „Сейфове“, а от другата — три бюра със столове зад тях. Всичко бе толкова тихо и пусто, че се почувствах като крадец.

Ангър тръгна напред и ни заведе пред една врата, на която пишеше: „У. ГЛЕН АНГЪР, ПРЕДСЕДАТЕЛ И ПРЕЗИДЕНТ“.

На нея имаше само две резета.

Ангър ги отвори и каза:

— Заповядайте, влезте.

Кабинетът му бе малък, прохладен и миришеше като в нова кола. Бе обзаведен с ниско бюро — празно, с изключение на златна писалка, настолна лампа и два стола, тапицирани в кафяво, с ниска масичка между тях. От дясната страна на бюрото имаше компютър, поставен на стойка с колелца. Задната стена бе изпълнена със семейни снимки.

Ангър седна зад бюрото, оголи си китката с рязък жест и погледна часовника си. Двамата с Майло седнахме на кафявите столове.

— Вие сте частен детектив, така ли? — попита Ангър.

— Точно така.

— Какво точно искате да знаете?

Майло извади бележника си.

— Като начало, колко струва госпожа Рамп? Как се разпределят авоарите й? Има ли значителни тегления напоследък?

Веждите на Ангър се свиха.

— За какво ви е всичко това, господин Стърджис?

— Нает съм да намеря госпожа Рамп. А добрият ловец трябва да познава плячката си.

Ангър се намръщи.

Майло продължи:

— Нейните методи на работа с банката могат да ми подскажат нещо за намеренията й.

— Намерения в какъв смисъл?

— Ами например необичайно големи изтеглени суми биха ми подсказали, че тя се кани да отпътува нанякъде.

Ангър кимна няколко пъти бързо.

— Разбирам. Е, само че в случая не е така. А колко струва? Това пък какво ще ви подскаже?

— Трябва да знам с какво разполага.

— Защо?

— За да разбера колко време може да се крие, ако изчезването й е доброволно.

— Да не би да предполагате…

— И кой трябва да наследи всичко, ако не е.

Челюстта на Ангър отново замърда напред-назад.

— Звучи ми доста зловещо.

— А всъщност не е. Просто трябва да си определя параметрите.

— Разбирам. А какво наистина мислите, че й се е случило, господин Стърджис?

— Нямам достатъчно информация, за да мисля каквото и да било. Затова съм тук. Така че защо не се захванем за работа?

Ангър завъртя стола си на една страна, после бавно го върна.

— Проблемът е там, че банката трябва да поддържа известни граници…

— Знам какво трябва да поддържа банката, господин Ангър, и съм сигурен, че го правите добре. Но в момента имаме дама, която е изчезнала, и семейството й иска да бъде намерена по възможно най-бързия начин. Затова нека започваме.

Ангър не помръдна. Но по изражението на лицето си приличаше на човек, който си е притиснал пръста с вратата и се мъчи да го извади.

— Кой точно ви е клиент, господин Стърджис?

— И господин Рамп, и госпожица Дикинсън.

— Дон нищо не ми е казвал.

— Той е малко шокиран сега и се опитва да поспи и да си почине, но можете да му се обадите.

— Шокиран ли? — попита Ангър.

— Да. Притеснява се за жена си. Колкото повече време я няма, толкова повече време трае шокът. С малко късмет всичко това ще свърши и тогава семейството ще бъде много благодарно на всички, които са му помогнали в нужда. Хората са склонни да си спомнят такива неща.

— Да, разбира се. Но именно това е част от дилемата ми. Всичко това ще свърши, само че финансите на госпожа Рамп вече ще са станали достояние, и то без ничие разрешение. Защото само госпожа Рамп има законно право да издава разрешение за такава информация.

— Прав сте — каза Майло. — Ако искате, можем да си отидем и да отбележим факта, че сте отказали да сътрудничите.

— Не — отвърна Ангър. — Не е необходимо. Мелиса е вече пълнолетна, макар и съвсем отскоро. В светлината на… ситуацията предполагам, че може да взема семейни решения в отсъствието на майка й.

— Каква ситуация имате предвид?

— Тя е единствена наследница на майка си.

— Рамп нищо ли няма да вземе?

— Само една малка сума.

— Колко малка?

— Петдесет хиляди долара. Позволете ми да уточня, че такива са фактите, както аз ги знам до този момент. Адвокати на семейството са Рестинг, Даус и Коснър. Те може да са написали нещо ново, макар че се съмнявам. Обикновено ме държат в течение на всякакви промени, ние водим счетоводството на семейството и получаваме копия от всички документи.

— Кажете ми още веднъж имената на тези адвокати — каза Майло с увиснала над бележника химикалка.

— Рестинг. Даус. И Коснър. Това е една стара фирма. Прачичото на Джим Даус е бил Дж. Хърмън Даус, съдия от калифорнийския Върховен съд.

— А кой е личният адвокат на госпожа Рамп?

— Джим младши, синът на Джим Даус. Джеймс Медисън Даус младши.

Майло го записа.

— Телефонният му номер да ви е подръка?

Ангър му продиктува седем цифри.

— Добре — каза Майло. — Петдесетте хиляди, дето отиват при Рамп… това резултат от предбрачен договор ли е?

Ангър кимна.

— В договора е посочено — доколкото мога да си спомня — че Дон няма да предявява иск към нито една част от имуществото на Джина, с изключение изплащането на еднократна сума от петдесет хиляди долара. Много простичко и кратко, всъщност най-краткият договор, който съм виждал.

— Чия идея бе това?

— На Артър Дикинсън, първия мъж на Джина.

— Глас от гроба, а?

Ангър се размърда на стола си и неприязнено изгледа Майло.

— Артър искаше да се погрижи за Джина добре. Съвсем ясно си даваше сметка за разликата във възрастта им. И за крехкостта й. В завещанието си той изрично подчерта, че никой евентуален по-късен съпруг няма да има право на наследство.

— А това законно ли е?

— За това ще трябва да се консултирате с някой адвокат, господин Стърджис. Мога да ви кажа само, че Дон не прояви никакво желание да го оспорва. Нито като се женеха, нито по-късно. Присъствах на подписването на договора. Лично го подписах като свидетел. Дон изобщо не възрази. Нещо повече — той беше ентусиазиран дори. Изяви готовността си да отменим дори и петдесетте хиляди. Именно Джина настоя да се придържаме към завещанието на Артър.

— Защо?

— Ами защото човекът й е съпруг.

— Тогава защо не се е опитала да му даде повече?

— Не знам, господин Стърджис. Ще трябва да попитате… — Самодоволна усмивка. — Е, мога само да се досещам, но ми се стори, че тя е малко смутена. Това стана една седмица, преди да сключат брак. Повечето хора не обичат да се занимават с финансови въпроси в такъв момент. Дон я увери, че това не го интересува.

— Значи не се е оженил за парите й?

Ангър го погледна студено.

— Явно не, господин Стърджис.

— А да имате някаква представа защо се е оженил за нея?

— Предполагам, че я е обичал, господин Стърджис.

— Щастливи ли са заедно? Доколкото знаете, разбира се.

Ангър се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.

— Вие собствения си клиент ли проучвате, господин Стърджис?

— Опитвам се да нарисувам картината.

— Никога не съм бил силен в изкуството, господин Стърджис.

Майло се усмихна и записа нещо.

— Добре, да се върнем към основното. Мелиса е единствен наследник.

— Точно така.

— А кой ще бъде наследник, ако Мелиса умре?

— Мисля, че майка й, но тук вече излизаме от сферата на познанията ми.

— Добре, тогава да се върнем обратно в нея. Какво е наследството? За колко голямо имущество става въпрос?

Ангър се поколеба. Банкерски превземки.

— Около четиридесет милиона. Всичко е вложено в силно консервативни инвестиции.

— Като например?

— Освободени от данъци щатски облигации на щата Калифорния, котиращи се двойно „А“ и нагоре, суровинна стока и корпоративни облигации, съкровищни бонове, холдинги във вторичния и третичния ипотечен пазар. Нищо спекулативно.

— Колко годишен доход получава тя от всичко това?

— От три и половина до пет милиона, в зависимост от котировките.

— И всичко това лихви?

Ангър кимна. Ставаше въпрос за цифри и това го бе накарало да се наведе напред и да се поотпусне.

— Няма никакви други постъпления. Артър беше архитект и по-рано работеше, но по-голямата част от насъбраното бе от хонорарите за „Подпората на Дикинсън“ — това е някакво съоръжение, което той открил, нещо във връзка със строителството. Той продаде правата върху това откритие малко преди да умре и добре направи, защото излязоха още по-добри технологии.

— Защо ги е продал?

— Ами той просто се оттегли, искаше да посвети цялото си време на Джина и нейния проблем. Знаете, че тя бе нападната, нали?

Майло кимна.

— Да имате някаква представа защо е била нападната?

Това стресна Ангър.

— Когато това се случи, бях в колежа и аз го научих от вестниците.

— Това не дава отговор на въпроса ми.

— А какъв точно беше въпросът ви? — попита Ангър.

— Мотив на нападението.

— Нямам представа.

— Да сте чували някои местни варианти?

— С клюки не се занимавам.

— Сигурен съм, че не се занимавате, господин Ангър, но ако се занимавахте, има ли нещо, което бихте чули?

— Господин Стърджис — каза Ангър, — трябва да имате предвид, че Джина не се е появявала много дълго време. Тя не може да бъде обект на местните клюки.

— А по време на нападението? Или малко след това, когато се е преместила в Сан Лабрадор? Да е имало клюки тогава?

— Доколкото си спомням — отвърна Ангър, — всеобщото мнение беше, че той е бил луд. Оня маниак, дето го е направил. На луд човек трябва ли му мотив?

— Сигурно не. — Майло прегледа бележките си. — А онези силно консервативни инвестиции? И те ли са по идея на Дикинсън?

— Абсолютно. Правилата на инвестиране са ясно посочени в завещанието му. Артър беше много предпазлив човек и колекционирането на произведения на изкуството беше единствената му екстравагантност. Иначе, ако можеше, щеше да си купува дрехите от конфекцията.

Майло продължи:

— Мислите, че е бил твърде консервативен ли?

— Ние не мислим, а изпълняваме — отвърна Ангър. — Но това, което бе събрал от „Подпората“, би могъл да го инвестира в недвижими имоти и да го умножи в едно наистина голямо имущество — двеста-триста милиона долара. Но той наблегна на сигурност, никакви рискове и ние правехме това, което ни се казва. Продължаваме да го правим.

— Вие сте били негов банкер от самото начало?

— Била е Първа фидуциарна. Баща ми е основал банката. Той е работел с Артър.

Лицето на Ангър се бе набръчкало. Споделяше тайните с неохота.

Никакви портрети на основателя в кабинета. Нито пък вън в главната зала.

Никакви портрети на Артър Дикинсън в къщата, която бе построил. Запитах се защо.

Майло попита:

— Вие ли плащате сметките й?

— Всички, с изключение на дребни къщни разходи.

— Колко сметки плащате на месец?

— Един момент — каза Ангър, завъртайки стола си към компютъра.

Той включи машината, изчака я да се приготви за работа, наведе се над клавиатурата и чукна един-два клавиша. Вдигна глава, погледна екрана, натрака още няколко команди и докато екранът се изпълваше с цифри, се облегна назад.

— Ето. Сметките от миналия месец възлизат на тридесет и две хиляди двеста петдесет и осем долара и тридесет и девет цента. От по-предния месец — малко над тридесет. Горе-долу стереотип.

Майло се изправи, мина зад бюрото и впери поглед в екрана. Ангър се опита да го прикрие с длан като ученик, предпазващ домашното си от преписване, но Майло вече надничаше през рамото му, преписваше всичко и той се отказа.

— Както сам можахте да видите — каза Ангър, — семейството живее сравнително просто. По-голямата част от бюджета отива за заплати на персонала, основна поддръжка на къщата, премии от застраховки.

— Никакви ипотеки?

— Никакви. Артър купи вилата на плажа срещу пари в брой и живя там, докато построи тази къща.

— А данъците?

— Те се плащат от отделна сметка. Ако настоявате, ще изкарам файла, но от него няма да научите нищо.

— Я да видим — отвърна Майло.

Ангър потърка челюстта си и натрака някаква команда. Компютърът закурка като празен стомах. Той отново потърка челюст и аз забелязах, че кожата по челюстната му кост е леко настръхнала. Банкерът се бе бръснал, преди да дойде.

— Ето — каза той, когато екранът светна в кехлибареножълто. — Миналогодишните федерални и щатски данъци възлизат на малко под един милион долара.

— Това означава, че остават от два и половина до четири милиона.

— Приблизително.

— Къде отиват те?

— Реинвестираме ги.

— В стока и облигации?

Ангър кимна.

— А госпожа Рамп не заделя ли малко пари в брой за себе си?

— Личната й листа е десет хиляди долара на месец.

— Личната й листа?

— Артър нареди нещата така.

— А позволено ли й е да вземе повече?

— Парите са нейни, господин Стърджис. Може да вземе колкото си иска.

— А прави ли го?

— Какво да прави?

— Взема ли повече от десет?

— Не.

— А разходите на Мелиса?

— Те се покриват от отделен фонд.

— Значи става въпрос за сто и двадесет хиляди на година. И от колко години е така?

— Откакто Артър почина.

Обадих се:

— Той е починал малко преди Мелиса да се роди. Това прави малко повече от осемнадесет години.

— Осемнайсет по дванайсет е… колко? — опита се Майло да пресметне наум. — Около двеста месеца.

— Двеста и шестнадесет — машинално го поправи Ангър.

— По десет хиляди долара на месец прави над два милиона долара. Ако госпожа Рамп ги е внесла в друга банка, лихвите биха могли да удвоят тази сума, нали?

— Няма причина да го прави — отвърна Ангър.

— Тогава къде са парите?

— Какво ви кара да си мислите, че са някъде, господин Стърджис? Ами вероятно ги е похарчила. За лични неща.

— Над два милиона за лични неща?

— Уверявам ви, господин Стърджис, че десет хиляди долара на месец за жена с нейното положение едва ли си струват труда да се говори за тях.

— Сигурно сте прав — отвърна Майло.

Ангър се усмихна.

— Лесно е да се стъписа човек пред всичките тези нули. Но, повярвайте ми, тези суми са незначителни и вървят много бързо. Имам клиенти, които харчат много повече само за едно-единствено кожено палто. А сега има ли още нещо, с което да ви помогна, господин Стърджис?

— Имат ли господин и госпожа Рамп някаква обща сметка?

— Не.

— Господин Рамп работи с вашата банка, нали?

— Да, но бих предпочел да се обърнете направо към него относно финансите му.

— Разбира се — каза Майло. — А сега да ми кажете номерата на кредитните карти.

Пръстите на Ангър затанцуваха по клавиатурата. Машината тихо бръмна. Блесна нов екран.

— Има три карти. Американ Експрес, Виза и Мастър Кард. — Той посочи с пръст. — Ето ги номерата. Под всяка от тях са посочени лимитът на кредита и общите суми на покупките за текущата финансова година.

— Това ли е всичко? — попита Майло, записвайки бързо.

— Да, това е всичко, господин Стърджис.

Майло записа.

— Между нас да си остане, кредитният й лимит е около петдесет хиляди на месец.

— Четиридесет и осем хиляди петстотин петдесет и пет.

— Почти нищо не е купувала с Американ Експрес. Всъщност и с останалите. Изглежда, не купува много.

— Няма нужда — каза Ангър. — Ние се грижим за всичко.

— Сякаш е дете — подхвърли Майло.

— Моля?

— Начинът й на живот. Сякаш е дете. Лична листа, за всичките й нужди се грижи някой, всичко се урежда тихо и бързо.

Пръстите на Ангър се свиха като нокти над клавиатурата.

— Сигурен съм, че е забавно да се подигравате на богатите, господин Стърджис, но забелязах, че и вие не сте имунизирани против материалните забавления.

— Така ли?

— Вашето порше. Избрали сте го заради това, което означава в обществото.

— О, това ли? — възкликна Майло, надигайки се. — Дадено ми е назаем. Редовният ми начин на транспорт означава далеч по-малко.

— Наистина ли?

Майло ме погледна.

— Кажи му.

— Той кара мотопед — казах. — Добре е за проветряване.

— Само когато не вали — добави Майло. — Тогава си взимам чадър.

Вече седнали отново в поршето, той каза:

— Излиза, че малката Мелиса май греши за намеренията на доведеното й татенце.

— Истинска любов? — казах. — Макар че не спят заедно.

Повдигане на раменете.

— Може би Рамп я обича заради чистотата на душата й.

— Или се кани някой ден да оспори предбрачния договор.

— Какъв подозрителен тип си — каза той. — А междувременно трябва да съсредоточим вниманието си върху тая лична листа.

— Два милиона? — отвърнах. — Джобни пари. Не се стъписвайте от няколко нули, господин Стърджис.

Той пое по Каткарт, карайки бавно.

— Работата е там, че той е прав. Доходът й, сто и двадесет хиляди на година, наистина е дребна сума. Ако го е похарчила. Но след като си е прекарвала времето горе в онази стая, не виждам за какво. Книжки, списания и гимнастически уреди не могат да направят сто и двадесет на година. По дяволите, тя няма даже и видео. Терапията й гълта доста, вярно, но само за последната година. Освен ако не си е основала някое тайно благотворително дружество и тогава непохарчената за осемнадесет години листа би натрупала доста прилична сумичка. По всички стандарти. Може би трябваше да разрежа дюшека й.

— Дали парите за Касът не са дошли оттам? И за двете литографии?

— Възможно е — отвърна той. — Но пак остават много. Ако ги е депозирала в друга банка, ще ни се обелят задниците, докато разберем нещо.

— Как би се оправяла с друга банка, щом не е можела да излиза от къщи?

— С такива пари всяка банка би ти дошла на крака.

— Нито Рамп, нито Мелиса казаха нещо за посещения на каквито и да било банкери.

— Вярно — отвърна той. — Значи тя просто ги е скрила някъде. За черни дни. А може би черният ден е настъпил и в момента тя ги стиска в потната си ръчица.

Помислих малко.

Той се обърна към мен и попита:

— Какво?

— Богата дама, превозваща милиони в ролс. Все едно вика: „Ела, вълчо, изяж ме“.

Той кимна.

— На всички езици по света.

Върнахме се на Съсекс Нол да вземем колата ми. Вратите бяха затворени, но двата прожектора над тях светеха. С една дума — заповядай.

Казах:

— Остави я колата. Утре ще мина да я взема.

Без да каже нито дума, Майло обърна поршето и отново подкара към Каткарт, набирайки скорост и владеейки мощната кола с лекота, каквато не бях виждал у него. Поехме по Калифорния и се прехвърлихме на Аройо Секо сякаш за няколко секунди. После пред нас се просна магистралата — пуста и облизана от ветровете.

Но въпреки това Майло продължаваше да търси, въртейки глава наляво и надясно, вдигайки поглед към огледалото за задно виждане. Изчака, докато поемем по отклонението за центъра, после увеличи радиостанцията и докато новият ден започваше, двамата се заслушахме в тъмните помисли на хората, готови да се избиват един друг.