Хладнокръвна ярост

13.

Пусти улици, още по-самотни от спусналия се мрак. Докато се изкачвах по Съсекс Нол, в огледалото ми проблеснаха чифт фарове и не помръднаха оттам. Когато свих към дървената порта на номер 10, над двете ослепително бели светлини проблесна и червена.

Спрях, загасих двигателя и зачаках. Усилен от репродуктор глас каза:

— Излезте от колата, сър.

Подчиних се. До задницата на колата ми, блеснала с дългите си светлини и с работещ двигател, стоеше полицейска кола, навряла нос почти в бронята ми. Усещах мириса на бензин и жегата, носеща се от радиатора.

Шофьорската й врата се отвори и навън излезе полицай, хванал се с една ръка за бедрото. Огромен и широк. Повдигна нещо. Ослепи ме лъчът на фенерче и аз неволно вдигнах ръка пред очите си.

— И двете ръце във въздуха, където да ги виждам, сър.

Отново се подчиних. Светлото петно обходи тялото ми.

Присвивайки очи, казах:

— Аз съм доктор Алекс Делауер… докторът на Мелиса Дикинсън. Очакват ме.

Ченгето пристъпи по-наблизо, светлината от портата го освети и той се превърна в обикновен бял мъж с нахлупена плътно над очите шапка.

— Кой ви очаква, сър?

Лъчът слезе надолу, осветявайки панталоните ми.

— Семейството?

— Кое семейство?

— Дикинсън… Рамп. Мелиса Дикинсън ми се обади, каза ми за майка си и ме помоли да дойда. Госпожа Рамп още ли не се е върнала?

— Как казахте, че ви беше името, сър?

— Делауер. Алекс Делауер. — С кимване на главата посочих домофона. — Защо не звъннете в къщата и да се уверите?

Той започна да смила това предложение, като че ли от това зависеше животът му.

Попитах:

— Може ли да си сваля ръцете?

— Идете до задницата на колата, сър. Сложете си ръцете на багажника.

Без да сваля поглед от мен, ченгето се добра до домофона, натисна звънеца и гласът на Дон Рамп каза:

— Да?

— Казвам се полицай Скопек, сър, от полицията в Сан Лабрадор. Намирам се пред вратата ви, сър, заедно с един господин, който твърди, че е приятел на семейството.

— Как се казва?

— Господин Делауер.

— О! Да. Всичко е наред, полицай.

Откъм домофона прозвуча друг глас — силен и властен:

— Нещо ново, Скопек?

— Не, сър.

— Продължавайте да търсите.

— Да, сър.

Скопек докосна шапката си с два пръста и изключи фенерчето.

Дървените врати започнаха да се плъзгат навътре. Отворих вратата на моята кола.

Скопек застана до вратата и ме изчака да запаля. Когато включих на скорост, той се наведе и каза през прозореца:

— Съжалявам за притеснението, сър. — В гласа му нямаше и грам съжаление.

— Вие просто изпълнявате заповеди, а?

— Да, сър.

Разположените между дърветата прожектори и лампи създаваха нощен пейзаж, на който от Дисниленд много биха се зарадвали. Пред къщата бе паркиран огромен буик. Със заден прожектор и цяла гора от антени.

Рамп отвори вратата, облечен в син блейзър, сиви панталони и синя риза със съвършено изгладена яка. Въпреки доброто облекло изглеждаше уморен.

— Докторе.

Без ръкостискане този път. Той тръгна бързо пред мен, оставяйки ме аз да затворя вратата.

Пристъпих в антрето. Пред зелената стълба бе застанал още един мъж и разглеждаше перилата. Приближих се и той вдигна поглед. Измери ме от горе до долу.

Малко над шестдесетте, малко под метър и осемдесет, опънато напред шкембе, рядка посивяла коса, месести черти, изпълващи широко лице с цвят на недопечен сладкиш. Бе облечен в сив костюм, кремава риза и връзка на черни и сиви ивици. Значка с американското знаме на ревера. Пейджър на колана. На краката — обувки някъде около четиридесет и пети номер.

Продължи да ме оглежда.

Рамп се обади:

— Докторе, това е нашият началник на полицията Клифтън Чикъринг. Началник, доктор Делауер, психиатърът на Мелиса.

Първият поглед на Чикъринг ми подсказа, че са говорили вече за мен. Вторият ми подсказа какво му е мнението за психиатрите. Дойде ми наум, че ако му кажа, че съм психолог, това не би променило нещата кой знае колко, но въпреки това му го казах.

Той каза:

— Докторе.

Двамата с Рамп се спогледаха. Полицаят му кимна. Рамп гневно ме изгледа.

— Защо, по дяволите — каза той, — не ни казахте, че онова копеле се е върнало?

— Маклоски?

— Да знаете някое друго копеле, което иска да направи нещо на жена ми?

— Мелиса ми каза за него съвсем поверително. Трябваше да уважа желанието й.

— О, боже!

Рамп ми обърна гръб и започна да крачи из антрето.

Чикъринг се намеси:

— А да посочите някаква причина защо момичето е искало да бъде поверително?

— Защо не попитате нея?

— Попитах я. Тя отговори, че не искала да безпокои майка си.

— Значи знаете отговора.

Чикъринг изхъмка и ми хвърли поглед, който заместник-директорите в училище пазят за непослушните тийнейджъри.

— Би могла да каже на мен — каза Рамп, заковавайки се на място. — Ако знаех, можех да се погрижа за нея, за бога.

Казах:

— Има ли някакво доказателство, че Маклоски е замесен в изчезването?

— Исусе Христе! — възкликна Рамп. — Той е тук, нея я няма! Какво още искате?

— Но той е в града от шест месеца.

— За първи път тя излиза сама. Значи той се е въртял наоколо и я е чакал.

Аз се обърнах към Чикъринг:

— От това, което видях досега, началник, здраво държите юздите тук. Какъв е шансът на Маклоски да се върти наоколо из квартала шест месеца и да остане незабелязан?

Чикъринг отвърна:

— Равен на нула. — После към Рамп: — Прав е, Дон. Ако той стои зад това нещо, скоро ще разберем.

— Откъде тази увереност, Клиф? — попита Рамп. — Та вие още не сте го намерили!

Чикъринг се намръщи.

— Имаме адреса му, описанието и всичко необходимо. Следим го. Появи ли се, ще го лапнем по-бързо от безплатна пуйка на 4 юли.

— А откъде знаеш, че ще се появи? Ами ако в момента е някъде с…

— Дон — прекъсна го Чикъринг. — Разби…

— Аз пък нищо не разбирам! — викна Рамп. — Как може наблюдението на адреса му да промени нещо, когато него отдавна вече го няма там!

— Такова е престъпното съзнание — отвърна Чикъринг. — Проявява склонност към връщане на местопрестъплението.

Рамп изпъшка отвратен и продължи да крачи.

Чикъринг побледня с един тон.

— Работим заедно с полицейските управления на Лос Анджелис, Пасадина, Глендейл и с шерифите, Дон. Всички компютри работят по това. Номерата на ролса оглавяват списъците им. Няма кола, регистрирана на негово име, но всички черни списъци внимателно се проверяват.

— И колко коли има в тези черни списъци? Десет хиляди?

— Всички търсят, Дон. И то сериозно. Не може да е стигнал далеч.

Рамп не му обръщаше внимание и продължаваше да крачи нервно из антрето.

Чикъринг се обърна към мен:

— Не сте сторили хубаво, като сте запазили тайната, докторе.

— Е, това поне е вярно — промърмори Рамп, без да се обръща.

Отвърнах:

— Разбирам как се чувствате, но нямах друг избор. Мелиса е вече законно пълнолетна.

Рамп се намеси:

— Значи това, което сте направили, е законно, а? Ще видим тази работа.

Глас откъм горната площадка на стълбите:

— Остави го на мира, Дон!

Мелиса бе застанала на най-горното стъпало, облечена в мъжка риза и дънки, вързала небрежно косата си назад. Голямата риза я правеше да изглежда недохранена. Тя бързо се спусна по извитата стълба, присвила ръце към гърдите си като професионален бегач.

Рамп започна:

— Мелиса…

Тя застана пред него с вирната брадичка и стиснати юмруци.

— Просто го остави на мира, Дон. Не е направил нищо. Аз го накарах да запази тайната, той трябваше да ме послуша, така че го остави на мира.

Рамп се поизправи малко.

— Всички чухме то…

Мелиса изкрещя:

— Млъкни, по дяволите! Не искам да слушам повече никакви глупости!

Дойде ред и на Рамп да побледнее. Ръцете му потрепериха.

— Мисля, че трябва да се успокоите, млада госпожице — намеси се и Чикъринг.

Мелиса се извърна към него и размаха юмрук.

— Как смеете да ми казвате какво трябва и какво не трябва? Трябва да сте навън и да си гледате работата — да карате тъпите си наемни ченгета да търсят майка ми, а не да висите тук с него и да се наливате с нашия скоч!

Лицето на Чикъринг се изкриви от гняв, после изражението се смекчи до измъчена усмивка.

— Мелиса! — извика Рамп.

— Мелиса! — подигравателно го изимитира тя. — Нямам време да слушам глупостите ви! Майка ми е някъде навън и вие трябва да я намерите. Затова престанете да търсите изкупителни жертви, а мислете как да я намерите!

— Точно това правим, млада госпожице — забеляза Чикъринг.

— Как? Като обикаляте квартала? Какъв смисъл има? Тя вече отдавна не е в Сан Лабрадор. Ако беше, щяхте отдавна да сте я намерили.

Кратка пауза, преди Чикъринг да отговори:

— Правим всичко по силите ни.

Прозвуча кухо и той го знаеше. Изражението и на Мелиса, и на Рамп му подсказа, че е време да си върви.

Той си закопча палтото, което се изпъна плътно по корема му, и се извърна към Рамп:

— Ще стоя, докато имате нужда от мен, но е във ваш интерес да бъда навън, на улицата.

— Да — отвърна Рамп унило.

— Горе главата, Дон. Ще я намерим, не се безпокой.

Рамп вдигна рамене, обърна се и изчезна във вътрешността на къщата.

Чикъринг каза:

— Приятно ми беше да се запознаем, докторе. — Пръстът му бе насочен към мен като цевта на револвер. Към Мелиса: — Млада госпожице.

Сам се приближи до вратата, отвори я и излезе. Когато вратата се затвори зад него, Мелиса каза:

— Идиот. Всички знаят, че е идиот. Децата му викат зад гърба Прикъринг11. По принцип в Сан Лабрадор няма почти никаква престъпност, затова никой не го безпокои. И не заради него. Външните хора изпъкват тук като превързан пръст. А полицаите пъдят всеки, който не личи да е богат.

Говореше бързо, но ясно. Може би тонът й бе леко писклив — нотката паника, която бях доловил по телефона.

— Типична околна среда на малко градче — забелязах.

Тя отвърна:

— Точно така. Хиксвил. Тук никога нищо не се случва. — Тя наведе глава и я поклати. — Само че сега се случи. И аз съм виновна за това, доктор Делауер. Трябваше да й кажа за него!

— Мелиса, няма никакви доказателства, че Маклоски има нещо общо. Помисли малко по това, което току-що каза — че полицията прогонвала всички външни хора. Шансът някой да се промъкне и да я проследи, е равен на нула.

— Да я проследи. — Тя потрепери и бавно изпусна въздух. — Предполагам, че сте прав. Тогава къде е тя? Какво й се е случило?

Много внимателно подбирах думите си.

— Възможно е, Мелиса, нищо да не й се е случило. Че е направила това по собствена воля.

— Искате да кажете, че е избягала?

— Казвам, че може да е излязла да се повози сама и след това е решила да го поудължи малко.

— Пълен абсурд! — Тя енергично завъртя глава. — Пълен абсурд!

— Мелиса, когато говорих с майка ти, останах с впечатлението, че тя се тормози за това. Наистина копнее за малко свобода.

Тя продължи да върти глава отрицателно. Обърна ми гръб и впери поглед в зелената стълба.

Продължих:

— Говори ми за това, че е готова да предприеме решителни стъпки. Че стои пред отворена врата и трябва само да пристъпи през нея. Каза, че тази къща я потиска. Даже останах с впечатлението, че иска да излезе оттук и дори смята да се премести веднага след като ти заминеш.

— Не! Тя не е взела нищо със себе си. Проверих стаята й. Всичките й куфари са си на мястото. Знам всичко къде стои в гардероба й. Тя не е взела нито една своя дреха.

— Не искам да кажа, че тя е планувала пътуване, Мелиса. Говоря за нещо спонтанно. Импулсивно.

— Не. — Отново рязко завъртане на главата. — Тя бе внимателен човек. Не би ми направила такова нещо.

— Ти си нейната главна грижа. Но може би тя… се е опиянила от внезапно изпитаното чувство за свобода. Настояла е днес да кара тя, да усети, че може да контролира нещата. Може би след като е излязла на магистралата с любимата си кола, сторило й се е толкова хубаво на волана, че просто е продължила нататък, без да спира. Това няма нищо общо с любовта й към теб. Когато нещата започнат да се променят, те се променят бързо.

Тя прехапа устна, потисна с усилие сълзите и попита с много слаб гласец:

— Наистина ли мислите, че всичко е наред при нея?

— Мисля, че трябва да направите всичко възможно, за да я намерите. Но не бих предположил най-лошото.

Отляво по мрамора се чуха стъпки. Извърнахме се.

Там бе застанал Рамп с блейзър в ръка.

Мелиса вдигна ръка и бързо започна да бърше избилите в очите й сълзи. Без особен ефект.

— Съжалявам, Мелиса — каза той. — Права беше. Няма смисъл да обвиняваме когото и да било. Съжалявам, ако съм ви обидил, докторе.

— Не се обидих — отвърнах.

Мелиса му обърна гръб.

Той се приближи и ми стисна ръката.

Мелиса потропваше с крак и прокарваше пръсти през косата си.

Рамп каза:

— Мелиса, знам как се чув… Искам да кажа, и на двамата ни е трудно. Трябва да се подкрепяме взаимно. За да я върнем.

Без да се обръща към него, Мелиса попита:

— Какво искаш от мен?

Той я погледна загрижено в гърба. Стори ми се неподправена загриженост. Бащинска. Тя обаче не помръдна. Рамп продължи:

— Знам, че Чикъринг е глупак. Вярвам му толкова, колкото и ти. Затова нека седнем заедно да помислим. Да видим дали не можем да измислим нещо, за бога!

Той протегна ръце и замръзна така — статуя на умоляващ. С неподправена болка на лицето. Освен ако не е по-добър от Лоурънс Оливие.

— Както и да е. — Каза го с такъв тон, сякаш безразличието й струваше усилие.

— Вижте сега — подхвана отново той, — няма смисъл да висим тук. Нека влезем вътре и да седнем близо до телефон. Мога ли да ви предложа нещо за пиене, докторе?

— Кафе, ако имате.

— Дадено.

Последвахме го през къщата и се установихме в задната стая с френските прозорци и боядисания гредоред. Дворът, ливадата и тенискортът бяха окъпани в смарагдовозелена светлина. Басейнът — яркосин правоъгълник. С изключение на една, всички врати на гаража бяха затворени.

Рамп вдигна телефона на една от периферните масички, набра двуцифрен номер и каза:

— Кана кафе в задния кабинет, моля. Три чаши. — Затваряйки, той се обърна към мен: — Седнете където ви е удобно, докторе.

Седнах на един плетен стол с цвят на доста поизносено седло. Мелиса се настани на облегалката на едно кресло наблизо, почесвайки устна и подръпвайки опашката си.

Рамп остана прав. Всяко косъмче по него бе подредено, но лицето му издаваше напрежението му.

След малко влезе Мадлен с кафето и го остави без никакъв коментар. Рамп й благодари, освободи я и наля три чаши. Без захар и сметана за него и мен, със — за Мелиса. Тя го взе, но не отпи.

Рамп и аз отпихме.

Никой не проговори.

По едно време Рамп се обади:

— Я да звънна пак в Малибу.

Той вдигна телефона и рязко чукайки цифрите, набра някакъв номер. Подържа малко слушалката до ухото си, после я остави.

— Какво има в Малибу? — попитах аз.

— Нашата… Вилата на Джина. На Броуд Бийч. Не че често ходи там, но това е единственото, което успях да измисля.

Мелиса се обади:

— Това е смешно. Тя мрази водата.

Рамп отново набра някакъв телефон, изчака малко и затвори.

Мълчание.

Мелиса сложи чашата си на масата и каза:

— Това е глупаво.

Преди Рамп или аз да успеем да отговорим, телефонът иззвъня.

Двамата се хвърлиха към него, но Мелиса бе по-бърза.

— Да, но преди това кажете на мен… Казвай, по дяволите, аз съм тази, която… Какво? О, не! Какво искате… но това е смешно. Откъде сте толкова сигурен?! Но това е глупаво!… Не, много добре разби… Не, ти ме чуй, ти…

Тя стоеше, без да помръдне, зяпнала от изумление. Отдалечи слушалката от ухото си и се взря в нея.

— Той ми затвори телефона!

— Кой? — попита Рамп.

— Прикъринг! Този задник ми затвори! На мен!

— Какво ти каза?

Все още вперила изумен поглед в слушалката, тя отвърна:

— Маклоски. Намерили го. Към центъра на Лос Анджелис. В лосанджелиското полицейско управление го разпитали и го пуснали.

— Исусе! — изръмжа Рамп. Той дръпна слушалката от ръката й и яростно бучейки с пръсти, набра номера. — Клиф? Обажда се Дон Рамп. Мелиса каза, че… Разбирам това, Клиф… Знам каква е. Обаче няма… Добре. Знам, че се стараеш… Да, да. Просто ми кажи какво е станало… Аха… Аха… Но откъде сте толкова сигурни, Клиф? Тук не става въпрос за някой проклет светец, Клиф… Аха… Да… Да, но… И толкова ли нямаше начин… Окей. Ами ако… Добре. Благодаря, че се обади, Клиф. Ако има нещо ново, пак се обади.

Рамп затвори и каза:

— Извинява се, че ти е затворил. Каза, че с всички сили се опитва да намери майка ти, а ти продължаваш да… го наричаш с обидни думи.

Мелиса го гледаше със замъглен поглед.

— Те са го хванали и са го пуснали.

Той сложи ръка на рамото й и тя не се възпротиви. Изглеждаше като изпаднала в транс. Предадена. Виждал съм повече живот във восъчни кукли.

— Очевидно — каза Рамп — той е успял да докаже къде е бил през всяка минута от деня и те не са имали основание за задържане. Трябвало е да го пуснат, Мелис. Съвсем законно.

— Тъпанарите му с тъпанари — каза тя с нисък глас. — Проклети тъпанари! Какво значение има къде е бил цял ден? Той не върши нещата сам, той наема други да ги свършат. — Повишавайки глас до вик: — Той наема други! Така че какво значение има къде е бил?

Тръгнах към нея. Тя се оттегли в един от ъглите и се обърна с лице към стената. И остана там като наказано дете, хлипайки.

Рамп гледаше с тъга в погледа.

И двамата знаехме, че един баща сега би бил много на място. Никой от двама ни обаче не би могъл да запълни празнината.

Най-сетне тя спря да плаче. Но си остана с лице към стената.

— Никой от нас няма доверие в Чикъринг. Може би не е зле да се обадим на някой частен детектив — предложих.

— Вашият приятел! — реагира веднага Мелиса.

Рамп й хвърли поглед, изпълнен с любопитство.

Тя ме погледна и каза:

— Кажете му.

— Вчера двамата с Мелиса обсъдихме възможността да проследим Маклоски. Един мой приятел работи в лосанджелиското полицейско управление и в момента е в отпуск. Много компетентен, с много опит. Той се съгласи да го направи. И вероятно ще се съгласи да разследва и изчезването на жена ви. Ако пък тя се върне, вие пак можете да искате да разследва Маклоски. Но, разбира се, вашите адвокати може да поискат да работят с някой друг…

— Не — каза Мелиса. — Аз искам вашия приятел и точка.

Рамп погледна към нея, после към мен.

— Нямам представа кого използват адвокатите. Никога не ми се е налагало. Вашият приятел добър ли е наистина?

Мелиса каза:

— Вече казах, че е. Аз плащам и искам него.

— Няма нужда, Мелиса. Аз ще платя.

— Не, аз ще платя. Тя е моя майка и толкова.

Рамп въздъхна.

— Ще поговорим по-късно за това. А междувременно, доктор Делауер, бихте ли били любезен да се обадите на вашия приятел?

Телефонът отново иззвъня. И двамата рязко врътнаха глави към него.

Този път Рамп беше по-бърз.

— Да? О, здравейте, докторе… Не, съжалявам. Няма я… Да, разбирам…

Мелиса каза:

— Оная. Ако се бе обадила по-рано, щяхме да започнем да търсим по-рано.

Рамп притисна ухото си с длан.

— Извинете, докторе, не можах да ви чуя… О, много любезно от ваша страна. Но не виждам причина… Почакайте малко.

Прикривайки този път слушалката, той се обърна към мен.

— Доктор Кънингам-Габни иска да знае дали не би трябвало да дойде. Да има някаква причина, поради която трябва да го направи?

— Разполага ли с… клинична информация за госпожа Рамп, която би ни подсказала къде да я търсим?

— Ето, говорете — подаде ми той слушалката.

Поех я и казах:

— Доктор Кънингам-Габни, обажда се Алекс Делауер.

— Доктор Делауер. — Добре модулираният глас бе позагубил малко от мелодичността си. — Много съм разтревожена от днешните събития. Дали Мелиса и майка й не са се карали, преди тя да изчезне?

— Какво ви кара да питате?

— Тази сутрин Джина ми се обади и ми довери, че имало някаква неприятна случка. Мелиса не се прибрала цяла нощ и била с някакво момче.

Внимавайки да не поглеждам към Мелиса, казах:

— Това е горе-долу така, докторе, но се съмнявам да е причинен фактор.

— Така ли? Всеки необичаен стрес би могъл да предизвика Джина Рамп да се държи непредсказуемо.

Мелиса бе вперила поглед право в мен.

Казах:

— Защо двамата с вас не седнем да побеседваме? Да обсъдим всеки клиничен фактор, който евентуално би хвърлил светлина върху случилото се.

Пауза.

— Тя е там, нали? Виси над главата ви.

— Най-общо казано, да.

— Добре. Не мисля, че идването ми и провокирането на нова конфронтация е мъдро решение. Бихте ли могли сега да дойдете в кабинета ми?

— Звучи добре — отвърнах, — но първо трябва да попитам Мелиса.

— Това хлапе и без това има доста власт — каза тя остро.

— Може и така да е, но мисля, че е разумно от клинична гледна точка.

— Добре тогава. Попитайте я.

Покрих слушалката с длан и се обърнах към Мелиса:

— Какво мислиш да се видя с нея и да обсъдим някои неща? В клиниката. Да разменим факти, психологически данни, за да видим дали няма да разберем къде е майка ти.

— Сякаш не е лоша идея — обади се Рамп.

— Разбира се — кисело отвърна Мелиса. — Каквото решите.

Съпроводено с леко помръдване на китката и размърдване на пръстите.

— Мога да остана тук, ако искаш — казах аз.

— Не, не. Можете да отидете веднага. Аз съм добре. Идете и говорете с нея.

Отново доближих слушалката до ухото си.

— Ще бъда при вас след около половин час, доктор Кънингам-Габни.

— Урсула. Моля ви. В такива случаи това тиренце е такава неприятна пречка… Знаете ли как да стигнете дотук?

— Мелиса ще ми обясни.

— О, сигурна съм, че ще го направи.

Преди да тръгна, се обадих на Майло, но се свързах със секретаря на Рик. И Мелиса, и Рамп помръкнаха, като им казах, че не си е вкъщи, и ме накараха да си дам сметка колко много разчитаха на умението му. Питайки се дали му правя услуга, като го въвличам в haut monde12, оставих му съобщение през следващите два часа да ме търси в клиниката на Габни, а след това — вкъщи.

Тъкмо се бях приготвил да тръгвам, когато звънецът на входната врата иззвъня. Мелиса скочи на крака и изхвръкна от стаята, Рамп я последва с широки, отработени в тениса, ритмични крачки.

Влязох последен в антрето. Мелиса отвори вратата и въведе чернокосо момче на около двадесет години. Той направи крачка към Мелиса, като че ли искаше да я прегърне, но видя Рамп и се спря.

Бе като че ли малко дребноват, някъде около един и шестдесет и седем, строен, с маслинена кожа, пълни, извити устни и живи кафяви очи под гъсти тъмни вежди. Косата му бе черна и къдрава, късо подстригана отгоре и отстрани, а отзад по-дълга. Бе облечен в късо червено сако, черни панталони, бяла риза и папийонка. От ръката му висяха ключове от кола. Той се огледа нервно.

— Има ли нещо ново?

Мелиса отвърна:

— Нищо.

Рамп каза:

— Здравей, Ноел.

Момчето вдигна поглед към него.

— Всичко е наред, господин Рамп. Хорхе се оправя с колите. Тази вечер не са много. Като че ли няма много клиенти.

Мелиса го докосна по лакътя и каза:

— Хайде да се махаме оттук.

Рамп попита:

— Къде отивате?

Мелиса отвърна:

— Излизаме. Да я търсим.

— Наистина ли мислите, че… — започна Рамп, но Мелиса го отряза:

— Да, мисля. Хайде, Ноел — и го задърпа за червеното сако.

Момчето погледна към Рамп.

Рамп погледна към мен. Аз обаче бях като сфинкс.

— Добре, Ноел, смятай, че си свободен през останалата част на вечерта. Но бъдете внимателни…

Още преди да довърши изречението, и двамата вече бяха изхвръкнали през вратата. Тя се затръшна с кух трясък.

Рамп я погледа няколко секунди, без да помръдне, после се извърна към мен и уморено каза:

— Искате ли да пийнете нещо, докторе?

— Не, благодаря. Габни ме чакат в клиниката.

— О, да, разбира се.

Той ме изпрати до вратата.

— Имате ли деца, докторе?

— Не.

Отговорът ми като че ли го разочарова.

Добавих:

— Понякога май е доста трудно.

— Тя наистина е умно момиче — подзе той. — Понякога си мисля, че нарочно усложнява нещата, дори и за себе си. Джина ми каза, че сте я лекували, когато била малка.

— От седем до деветгодишна възраст.

— От седем до деветгодишна възраст — повтори той. — Две години. Значи вие сте прекарали повече време с нея, отколкото аз. Може би я познавате далеч по-добре от мен.

— Това беше отдавна — отвърнах. — Сега виждам друга нейна страна.

Той поглади мустачките си.

— Не можа да ме приеме… И вероятно никога няма да го направи. Нали?

— Нещата могат да се променят — казах аз.

— Могат ли?

Той отвори вратата към Дисниленд и хладния вятър. Сетих се, че не съм питал Мелиса къде е клиниката, и му го казах.

Той отвърна:

— Няма проблеми. Знам пътя наизуст. Ходил съм много пъти. Когато Джина ме помоли да я придружа.