Хладнокръвна ярост

32.

На Съсекс Нол той паркира до севилята.

— Какво следва по-нататък? — попитах го аз.

— Сън, здрава закуска, а след това: финансовия измет.

Той изключи поршето от скорост и форсира двигателя.

— А Маклоски? — продължих аз.

— Нямам намерение да ходя на погребението му.

Форсаж. Тропане с пръсти по волана.

— А да имаш някаква представа кой го е убил и защо? — не преставах аз.

— Беше с мен и знаеш всичко.

— Добре — отвърнах.

— Добре. — Поршето рязко потегли.

Домът ми изглеждаше малък и уютен. Релето бе изключило осветлението на вира и не можеше да се види как върви хайверът. Примъкнах се до втория етаж, спах десет часа и се събудих в понеделник сутринта, мислейки за Джина Рамп и Джоел Маклоски — свързани отново от мъки и ужас.

Имаше ли някаква връзка между язовир „Морис“ и това, което бе станало в забутаната уличка, или случката с Маклоски бе просто един от многобройните такива случаи на Скид Роу?

Убийство с кола. Хванах се, че мисля за Ноел Дръкър. Той разполагаше с много коли и време. Дали чувствата му към Мелиса бяха толкова силни, че да се реши да отиде толкова далеч? И ако да, по собствена инициатива ли го е направил, или Мелиса го е накарала?

Ами самата Мелиса? Ставаше ми лошо, като си помисля, че може да е и нещо друго освен беззащитното сираче, описано от Майло пред детективите. Обаче бях виждал какво прави гневът от нея. Бях я виждал как мъката й се трансформира в отмъстителни видения срещу Ангър и Даус.

Спомних си как двамата с Ноел се бяха прегърнали в леглото. Дали планът за разправа с Маклоски се бе зародил именно в такава прегръдка?

Превключих на друг канал. Рамп. Ако той бе невинен за причината на смъртта на Джина, може би я бе предизвикал.

Той имаше много причини да мрази Маклоски. Дали той е бил на волана на колата убиец, или е наел някой друг? Поетичното въздаване на справедливост би било доста привлекателно в този случай.

Тод Никуист би бил чудесен за тази работа — кой би могъл да свърже някакъв си плажен културист от другата страна на града със смъртта на никому неизвестен откачен боклук от центъра?

А може Ноел да е бил ударен юмрук на Рамп, не на Мелиса.

Или пък нищо от споменатото да не е вярно.

Седях на крайчеца на леглото.

Пред очите ми премина една картина.

Белезите по лицето на Джина.

Помислих си за затвора, в който Маклоски я бе изпратил за цял живот.

Защо си губех времето да мисля за причината, поради която е умрял? Неговият живот бе класически пример на падение. Кой щеше да жали за него, освен отец Андръс? А пък и неговите чувства вероятно бяха свързани повече с някакви абстрактни теологически понятия, отколкото с някаква човешка привързаност.

Майло бе прав да не мисли вече за това.

Играех си на главоблъсканици, вместо да бъда полезен с нещо.

Облякох се и подкарах към Западен Холивуд.

Адресът, който сестрата на Кати Мориарти ми бе дала, се намираше между булевардите „Санта Моника“ и „Сънсет“. Къщата представляваше гола правоъгълна кутия с цвят на стар вестник. Бе обградена от неподкастряна жива ограда, стигаща почти до покрива й. Импровизираният плет свършваше пред къса и разбита алея — асфалтът със сетни усилия се бореше с напиращите отвсякъде бурени. На няколкото квадратни метра, все още свободни от тях, се бе свил двадесетгодишен, оцвъкан от птичките олдсмобил. Паркирах на отсрещната страна и прекосих малката и спечена повече от асфалта моравка. Четирите крачки през нея ме доведоха пред веранда с три стъпала. От дясната страна на сивата дървена врата с черни метални букви бяха изписани три адреса. Под тях бе залепено картонче, на което с червена химикалка бе написано „Почукай“. Последвах съвета и само секунда след това бях възнаграден от едно „Момент“, изречено от сънлив мъжки глас.

След малко иззад сивата врата се чу:

— Да?

— Казвам се Алекс Делауер и търся Кати Мориарти.

— А стига бе!

Сетих се за препоръките на Майло за маскировка, реших, че нямам нужния за това кураж, и избрах една от многото истини.

— Семейството й не я е виждало от доста отдавна.

— Семейството й ли?

— Сестрата и деверът й. Господин и госпожа Робинсън от Пасадина.

Вратата се отвори. Млад мъж, стиснал в ръка цяла шепа четки, ме огледа от глава до пети. Никаква изненада, никаква подозрителност. Просто око на художник, преценяващо перспективата.

Бе под тридесетте, висок и със здраво телосложение, с тъмна коса, сресана назад и хваната в опашка, дълга цял лакът. Челото бе плоско и ниско — приличаше повече на горила, отколкото на шимпанзе, за което допринасяха плътно сключените вежди и наболата четина, която минаваше през бузите му и се спускаше надолу по шията, за да се слее с космите от гърдите му. Бе облечен в тениска с нарисувана емблема на някаква фирма и торбести, цветни, дълги до коляното бермуди. На краката си бе нахлузил джапанки.

Казах:

— Извинете за безпокойството.

Той погледна към четките, а след това и към мен.

Извадих си портфейла, измъкнах визитката на Майло, която бях взел от него вчера, и му я подадох.

Той я погледна, усмихна се, огледа ме и каза:

— Доколкото си спомням, името ви беше Дел не знам кой си.

— Шефът обаче е Стърджис и аз работя за него.

— Оперативен работник, а? — каза той ухилен. — Не ми приличате на такъв. Поне не на тия, дето ги дават по телевизията.

Усмихнах се.

Той продължи огледа си.

— Адвокат — каза накрая. — Защита, не обвинение. А може би и преподавател по нещо. Такава роля бих ви дал аз, Марлоу.

— В киното ли работите? — попитах го аз.

— Не. — Той се засмя и докосна устните си с четка. После я дръпна и продължи: — Макар че май да. Всъщност съм писател. — Отново смях. — Като всички в този град, нали? Но не пиша сценарии. Пази боже от сценарии.

Той премести четките в лявата си ръка, подаде дясната и каза:

— Ричард Скидмор.

Стиснах я, той се отдръпна назад и кимна с глава:

— Влезте.

Вътре малката къща бе построена в стил предвоенен бюджет — претъпкани с какво ли не тъмни стаи, от които се носеше мирис на нескафе и готвено, на марихуана и терпентин. Облепени с тапети стени, арки над вратите. По изтърканите подове, струпани съвсем произволно, стърчаха мебели от битпазар, включващи няколко пластмасови и тръбни стола, предназначени за външна употреба. В центъра на хола бе поставен изплескан с боя статив — около него в безпорядък се търкаляха топки смачкана хартия, счупени моливи и огризки от пастели. Изкуството и придружаващите го задължителни атрибути — платна със странна форма, опънати на ръка, и в различни фази на довършване, бурканчета и туби с боя, четки, киснещи в буркани разтворител — се виждаха навсякъде, с изключение на стените. По тях изобщо нямаше никаква украса, ако изключим белия лист опаковъчна хартия, закован над камината. На него с калиграфски букви се мъдреше надписът:

— Моят роман — каза Скидмор. — Това е и заглавието, и първият ред.

— С Кати Мориарти се запознахте по повод на писането ли?

— Работа, работа, работа, а, Марлоу? Колко ви плаща босът Стърджис, че сте толкова съвестен?

— Зависи от случая.

— Много добре — отвърна той усмихнат. — Уклончив. Знаете ли, наистина се радвам на посещението ви. Ето затова обичам да се събуждам в Лос Анджелис. Никога не знаеш кога на вратата ти може да почука един истински прототип.

Още един одобрителен поглед. Започнах да се чувствам като натюрморт.

— Може да ви използвам в следващата си творба — каза той, пишейки въображаем надпис във въздуха. — „Частното ченге: нещата, които то вижда — нещата, които го виждат.“

Той раздигна няколкото платна с абстрактни цапаници от един стол и безцеремонно ги хвърли на пода.

— Седнете.

Сторих го, а той се отпусна на една дървена табуретка точно срещу мен.

— Страхотно — възкликна той. — Благодаря ви, че се отбихте.

— Кати Мориарти тук ли живее?

— Отзад. В гаража.

— Кой е хазяинът?

— Аз — отвърна той гордо. — Наследих го от дядо ми. Изпълзя от някаква дупка преди двадесет години, когато баба ми умря, и аз единствен от семейството не му отрязах квитанциите. Затова, когато умря, получих всичко — къщата, таратайката отвън и сто акции на IBM. Страхотна сделка, нали?

— Госпожа Робинс казва, че не е виждала сестра си повече от месец. Вие кога за последен път я видяхте?

— Странно — каза той.

— Кое е странно?

— Че сестра й е наела някого да я търси. Не се разбираха. Поне от гледна точка на Кати.

— Защо?

— Неразбирателство във възгледите без съмнение. Кати разправяше, че сестра й си вири носа. Била от оня тип хора, които казвали „урина“ вместо „пикня“ и „екскременти“ вместо „лайна“.

— За разлика от Кати.

— Точно така.

Отново го попитах кога я е виждал за последен път.

Той отвърна:

— Горе-долу откогато и госпожа Навирен нос. Около месец.

— А кога за последен път си е плащала наема?

— Наемът е стотачка на месец, което си е жив майтап. Не можах да се вживея добре в ролята на хазяин.

— Кога за последен път си е платила Кати стотачката?

— Още в началото.

— В началото на какво?

— В началото на бизнес отношенията ни. Толкова се радваше, че е успяла да намери такова евтино място… А в това са включени и токът, и газта, и водата, защото всичко е свързано с един измервателен уред, тъй като на никого не му се занимава да монтира отделни. Така че тя веднага плати за десет месеца напред, чак до декември.

— Десет месеца. Значи живее тук от февруари?

— Май да… да. Веднага след Нова година.

— А как се запознахте?

— Чрез обява в „Рийдър“. Почистих гаража, обявих го за наем и тя бе първата, която се поинтересува. Веднага я харесах — пряма, няма ала-бала, истинска Сафо26, без излишни превземки.

— Сафо?

— Като на Лесбос.

— Тя да не е лесбийка?

— Разбира се. — Широка усмивка. — Тц, тц… Сестра Вирнат нос май не ви е въвела в подробностите.

— Май да.

— Както казах, неразбирателство във възгледите. Не се стряскайте, Марлоу, това е Западен Холивуд. Тук всеки е обратен или стар, или и двете. Не и аз. Прекарвам периоди на целомъдрие, докато не се натъкна на нещо моногамно, хетеросексуално и значително.

— А Кати има ли си любовница?

— Не съм виждал такава и ми се струва, че няма.

— Защо?

— От цялото й същество се излъчваше нещо дълбоко нелюбовно. Сякаш току-що е прекарала някаква мъчителна връзка и още не е готова да се потопи в нови кошмари. Не че ми е казвала нещо — не разговаряме кой знае колко, пък и не се виждаме много често. Обичам да си поспивам доста, а нея през повечето време я няма.

— Толкова дълго?

Той помисли малко.

— Това наистина е най-дългият период, но тя обикновено винаги е на път. Искам да кажа, че никак не е странно да изчезва за по една седмица от време на време. Така че може да кажете на сестра й, че вероятно всичко е наред… вероятно върши неща, за които госпожа Пасадина едва ли иска да чуе.

— А как разбрахте, че е лесбийка?

— А, уликите. Ами като начало това, което чете. Лесбосписания. Редовно си ги купува, виждал съм ги в казана за боклук. А също и пощата, която получава.

— Каква поща?

Усмивката му бе широка бяла ивица на фона на наболата брада.

— Не че й се меся и я чета, Марлоу, това би било незаконно, нали? Но понякога пощата за отзад попада в моята кутия просто защото пощаджиите не допускат, че това „отзад“ изобщо съществува или пък, което е по-вероятно, ги мързи да идат дотам. По-голямата част от нея е от гейклубове. Как ви се струва дедуктивното ми мислене?

— За цял месец сигурно ви се е насъбрала доста поща — забелязах аз.

Той стана, отиде в кухнята и веднага се върна с пачка пликове, стегнати с ластик. Свали ластика и разгледа писмата едно по едно, преди да ми подаде цялата колекция.

Преброих ги. Единадесет.

— Не е кой знае колко за цял месец — казах.

— Както вече забелязах, нелюбовна личност.

Прегледах всичките. Осем от тях бяха адресирани на компютър и до „Обявителя“. Останалите три носеха името на Кати Мориарти. Едното от тях като че ли бе молба за пари от някакъв клуб за подкрепа на болните от СПИН. Другото също, само че от някаква клиника в Сан Франциско.

Третият плик беше бял, бизнес формат, и от марките по него личеше, че е бил пуснат преди три седмици в Кеймбридж, Масачузетс. Написан на машина адрес — Мис Катлийн Мориарти. Адресът на подателя бе напечатан в горния ляв ъгъл: „Съюз на гейове и лесбийки против дискриминация, Масачузетс авеню, Кеймбридж“.

Извадих си писалката, усетих се, че нямам на какво да пиша, и накрая преписах информацията на касова бележка от бензиностанция, която намерих в портфейла си.

Скидмор ме гледаше и явно това го забавляваше.

Преобърнах плика още няколко пъти, повече да му направя шоу, отколкото за нещо друго, и му го върнах.

— И така, какво успяхте да научите? — попита ме той.

— Нищо особено. Какво още можете да ми кажете за нея?

— Кестенява коса, къса прическа. Зелени очи, лице, прилично като че ли на картоф. Модата при нея се състои от широки и функционални неща.

— А има ли работа?

— Не знам за такова нещо, но би могла да има.

— Освен че е била писателка? — попитах.

— Това не е работа, Марлоу. Това е призвание.

— Виждали ли сте нещо, написано от нея?

— Да. През първите два месеца изобщо не сме си говорили, но после разбрахме, че се кланяме на една и съща муза, и разменихме информация.

— Тя показа ли ви нещо?

— Бележника с черновите.

— Спомняте ли си какво имаше в него?

Той кръстоса крака и почеса косматия си прасец.

— Как му викахте на това? Съставяне на психологически профил на обекта?

— Точно така — отвърнах. — Какво имаше в бележника й?

— Всичко да ви дам, пък на мен нищо, а? — каза той, но без сърдене.

— Аз не знам нищо, Ричард. Точно затова разговарям с теб.

— А това не означава ли, че съм доносник?

— Източник на информация.

— Аха.

— Та, бележникът й?

— Само го прегледах — отвърна той, прозявайки се. — Повечето бяха статии. Неща, писани от нея.

— Статии за какво?

Вдигане на раменете.

— Не съм се зачитал — много документални, никакво въображение.

— А дали по някакъв начин не бих могъл да видя тоя бележник?

— По кой начин?

— Ами ако например имаш ключ за апартамента й.

Той вдигна ръка към устата си в престорен ужас.

— Нарушаване на анонимността, Марлоу?

— Ами ако ти стоиш зад гърба ми, докато го чета?

— Май изобщо не ти пука за конституцията, Фил.

— Виж какво — наведох се към него аз и зашепнах поверително, — работата е сериозна. Тя вероятно е в опасност.

Той отвори уста и го усетих, че отново ще подхвърли някоя острота, затова вдигнах ръка и го спрях.

— Говоря сериозно, Ричард.

Устата му се затвори и известно време остана в това положение. Седях, вперил поглед право в очите му, а той се почеса по лактите и коленете, след което каза:

— Ти наистина говориш сериозно.

— Много сериозно.

— Това нищо общо ли няма с колекционирането?

— На какво?

— На пари. Тя ми каза, че заемала много пари от сестра си, не ги връщала и мъжът й се вкиснал. Бил някакъв финансов тип.

— Господин Робинс е адвокат — казах аз. — Той и жена му наистина се притесняват за дълга на Кати. Но проблемът вече не е в това. От твърде дълго време я няма, Ричард.

Той потърка лактите си още малко и каза:

— Когато дойде и каза, че търсиш Кати, помислих си, че е свързано с колекционирането.

— Е, сега вече знаеш, че не е така. Сестра й, независимо от несъответствието във възгледите, се безпокои за нея, а и аз също. Повече от това не мога да ти кажа, мога само да добавя, че господин Стърджис дава пълно предимство на този случай.

Той си развърза опашката и косата се разсипа по раменете му. Бе гъста и блестяща като на момиче от реклама за шампоан и той я разтърси. Когато спря и вдигна поглед, няколко косъма бяха влезли в устата му. Той ги задъвка замислено.

— Само искаш да хвърлиш един поглед, а? — попита той накрая, отмахвайки косата от устните си.

— Точно така, Ричард. Ти няма да ме изпускаш от поглед.

— Добре — отвърна той. — Защо не? В най-лошия случай тя може да разбере и да се вкисне и тогава ще й кажа да си потърси по-евтино място.

Той стана, протегна се и отново разтърси глава. Когато се изправих, ме спря:

— Стой тука, Фил.

Още един курс до кухнята. Върна се твърде скоро, за да е ходил някъде далеч, понесъл бележник, подвързан с оранжев плат.

— Тя ти го е оставила? — учудих се аз.

— Аха. Забрави да си го вземе, когато ми го даде да го прочета. Когато разбрах, че го е забравила, поисках да й го върна, но тя вече бе забила нанякъде и аз го прибрах. После, като се върна, забрави да си го поиска. Аз също бях забравил за него. Щом го забравя, значи не е толкова важен за нея, нали? Точно това ще й кажа, ако се разписка.

Той отново седна на табуретката, отвори бележника и запрелиства страниците. Наслаждавайки се на съкровището си, преди да ми го подаде, точно както бе направил и с пощата.

— Ето ти го. Не е необходимо да бързаш, Фил.

Разгърнах бележника. Състоеше се от около четиридесетина страници. На всяка страница бяха залепени изрезки от вестници с името на Кати Мориарти под всяка от тях. В предната корица имаше джобче. Пъхнах ръка в него. Празно.

Статиите бяха подредени в хронологичен ред. Първите няколко, датиращи отпреди петнадесет години, бяха от Дейли Колегиън, Кал Стейт Фресно. Три-четири, покриващи период от седем години, бяха от Фресно Бий. Следваха статии от Масачузетс Юниън Лийдър и Бостън Глоуб. Според посочените дати Кати Мориарти бе работила във всеки от новоанглийските вестници само по една година.

Започнах да преглеждам съдържанието от самото начало. В по-голямата си част това бяха работи от най-общ интерес — срещи на градската управа, творчески портрети. Страстта на Мориарти към разследването не си личеше преди времето, когато е започнала работа в Глоуб — серия от статии за замърсяването на бостънското пристанище и едно експозе, свързано с проява на жестокост към животните в една фармакологична фирма, което май не беше стигнало доникъде. Последната изрезка бе преглед в Hartford Courant of the Bad Earth, свързана с нейната книга за пестицидите. Добри отзиви за ентусиазма й, но недотам ласкави за слаб документализъм.

Проверих и задната корица. Оттам изпаднаха няколко сгънати, но незалепени изрезки. Скидмор си гледаше краката и нищо не забеляза. Разгърнах останалите и започнах да чета.

Пет есета, с дати от миналата година, публикувани във вестник на име „Гала Банър“ с подзаглавие „Месечник на Съюза на гейовете и лесбийките срещу дискриминацията, Кеймбридж, Масачузетс“.

Името променено на Кейт Мориарти. На длъжност зам. редактор.

Есетата преливаха от гняв — мъжка доминация навсякъде, чумата СПИН, пенисът като оръжие. Към тях с кламер бе прикрепена още една изрезка.

Скидмор отново се прозина.

— Свършваш ли вече?

— Секунда само.

Прочетох изрезката. Пак от Глоуб, отпреди три години. Отдолу не пишеше Мориарти. Изобщо не пишеше нищо.

Хвърлих поглед към Скидмор. Очите му бяха затворени. Издърпах статията от кламера, пъхнах я в джоба си, затворих бележника и казах:

— Благодаря, Ричард. А сега какво ще кажеш да ме заведеш да огледам апартамента й?

Очите му се отвориха.

— Просто за да съм сигурен.

— В какво?

— Че не е там — ранена или не.

— Няма начин да е там — каза той с неподправена тревога. — Няма начин, Марлоу.

— Откъде си толкова сигурен?

— Преди около месец я видях да тръгва с колата си. Бял датсун. Можеш да й вземеш номерата и да я проследиш, нали?

— Ами ако се е върнала без колата? Може да не си я видял кога се е прибрала. Сам казваш, че рядко сте се засичали вкъщи.

— Не — поклати глава той. — Не може да бъде.

— Защо просто не отидем да проверим, Ричард? Можеш да стоиш при мен и да ме гледаш, точно както направихме с бележника.

Той разтърка очи. Впери поглед в мен. После стана.

Последвах го през миниатюрната кухничка, откъдето той взе връзка ключове и отвори задната врата. Минахме през малкия заден двор и се изправихме пред гаража. Вратите му бяха старомодни, с панти отстрани. В центъра им бе изрязана по-малка врата. Гаражен апартамент. В буквалния смисъл на думата.

Скидмор каза:

— Ето тук.

Малката врата бе заключена с катинар.

— Това, че преобърнах гаража в апартамент — каза Скидмор, — е незаконно. Нали няма да ме изпееш, Марлоу?

— Заклевам се.

С усмивка на уста той започна да прехвърля ключовете. После изведнъж стана сериозен и се спря.

— Какво има, Ричард?

— Дали няма да мирише… ако е… знаеш какво искам да кажа.

— Зависи, Ричард. Оттук не може да се познае.

Отново усмивка. Този път треперлива. Продължи да прехвърля ключовете с непохватни пръсти.

Домът на Кати Мориарти бе стая шест на шест, която още миришеше на автомобил. Подът бе покрит със светлокафяв балатум, а стените бяха шпакловани с гипс. Мебелировката се състоеше от двоен матрак на пода с намачкани върху него чаршафи. Дървено нощно шкафче, кръгла бяла маса с плот от термопласт и три метални сгъваеми стола. В единия ъгъл бе импровизирана кухничка, а в другия — душкабина с тоалетна, не по-голяма от самолетна. Над газовите котлони бе закачена поличка с посуда и други кухненски принадлежности. На отсрещната стена имаше закрепена тръба, от която висяха различни дрехи — повечето дънки и ризи.

Явно Кати Мориарти не харчеше парите на сестра си за вътрешна декорация. Имах представа обаче къде отиваха парите.

Скидмор възкликна:

— Ох, мамка му!

Кожата под наболата брада бе побледняла, а едната му ръка бе върху главата, сграбила кичур коса.

— Какво има?

— Или тук вече е влизал някой, или тя ми е избягала.

— Какво те кара да мислиш така?

Той размаха ръце, внезапно развълнуван. Проблем на хлапето, неможещо да привлече внимание, мъчещо се да накара околните да го разберат.

— Стаята не изглеждаше така, когато тя беше тук. Тя имаше багаж — много куфари, раници… онзи огромен куфар, който използваше за масичка. — Той се огледа наоколо и посочи. — Ето там беше. А там до матрака имаше цяла купчина книги.

— Какви книги?

— Не знам, никога не съм ги гледал… но в едно съм сигурен — стаята не изглеждаше така.

— Кога видя стаята за последен път?

Ръката на главата му се зарови по-дълбоко в косата и сграбчи по-голям кичур.

— Малко преди да я видя да потегля с колата… кога ще да е било това? Може би преди пет седмици. Или шест, не знам. Беше вечер и аз й занесох пощата. Тя седеше с вдигнати крака на оня куфар. Така че куфарът беше тук, това е абсолютно сигурно. Преди пет или шест седмици.

— Да имаш някаква представа какво е имало вътре?

— Не. Струваше ми се, че бе празен… но тогава защо ще го взема, като е празен? Значи вероятно не е бил. И след като се е изнесла, защо ще си оставя дрехите, съдовете и останалите работи?

— Добра логика, Ричард.

— Много странно.

Влязохме в стаята. Той изостана малко назад и започна да я обикаля. Тогава видях нещо на пода до матрака. Трошичка дунапрен. Още няколко. Наведох се и прокарах ръка отстрани по матрака. Изпада още дунапрен. Пръстите ми затърсиха и скоро намериха раната — права като конец, с хирургическа точност, едва забележима дори и при вглеждане отблизо.

— Какво? — попита Скидмор.

— Разрязан е.

— О, боже! — Главата му се заклати наляво-надясно, косата се разлюля.

Остана на място, докато аз коленичих, разтворих краищата на раната и надникнах вътре. Нищо. Огледах се из стаята. Нищо.

— Какво? — отново попита Скидмор.

— Матракът неин ли е, или твой?

— Неин. Какво има?

— Изглежда, някой е проявил любопитство. А може и тя да е криела нещо вътре. Имаше ли телевизор или стереоуредба?

— Само радио. Ето, и него го няма! Но не става въпрос за обир, нали?

— Трудно е да се каже.

— Но подозираш мръсна игра, нали? Затова и поначало дойде тук, нали?

— Не знам още нищо, за да подозирам каквото и да било, Ричард. А има ли нещо, което да знаеш за нея и което да кара теб да подозираш нещо мръсно?

— Не — каза той с ясен и напрегнат глас. — Тя си беше самотна лесбийка, която живееше затворено. Не знам какво още очакваш от мен да ти кажа!

— Нищо, Ричард — отвърнах. — Ти ми помогна много. Много съм ти благодарен за времето.

— Да. Така. А сега как да затворя? Трябва да повикам ключар и да сменя катинара и бравата.

Излязохме от гаража. Той веднага посочи алеята за коли и каза:

— Излиза се оттам.

Отново му благодарих и си тръгнах. Без да каже дума, той се обърна и влезе в къщата.