Хладнокръвна ярост

25.

Отидохме да видим Мелиса. Тя лежеше настрана и обърната към облегалката на дивана, увита в одеялото като пашкул.

В края седеше Мадлен и обширните й седалищни части влизаха в съвсем малко съприкосновение с дивана. Плетеше нещо розово и безформено, вперила съсредоточен поглед в ръцете си. Когато влязохме, тя вдигна очи.

Попитах я:

— Ставала ли е въобще?

— Non, мосю.

— А господин Рамп още ли не се е прибрал? — обади се и Майло.

— Non, мосю. — Пръстите й спряха танца си.

— Да я занесем в леглото й — предложих.

— Oui, мосю.

Вдигнах Мелиса на ръце и я отнесох горе в стаята й. Мадлен и Майло ме последваха. Камериерката светна лампата и отметна покривката на леглото. Дълго време подпъхваше завивката под Мелиса, после дръпна един стол и седна. Бръкна в джоба на роклята си, извади си плетката и я сложи в скута си. Гледаше да седи мирно и да не мърда.

Мелиса се размърда и отново легна по гръб. Устата й бе отворена, а дъхът й — бавен и ритмичен.

Майло гледа известно време повдигането и спадането на завивката, после каза:

— Ще тръгвам. А ти?

Спомняйки си нощните ужаси на едно малко хлапе, поклатих глава:

— Ще поостана още малко.

Майло кимна.

— Аз също стоя — каза Мадлен.

Тя си хвана бримката, мушна куката в нея и започна да я клати ритмично нагоре-надолу.

— Добре — казах. — Аз ще съм долу. Извикай ме, когато се събуди.

— Oui, мосю.

Седнах в едно от креслата и започнах да си мисля разни неща, които да ме държат буден. Когато за последен път погледнах часовника си, стрелките му сочеха малко след един часа сутринта. Заспах седнал и се събудих изтръпнал, с татуирани ръце.

С още замаяна от съня глава, скочих стреснат. Татуировката се промени като калейдоскоп.

Светли сини, червени, зелени и кехлибарени петна.

През дантелените завеси се процеждаше слънчева светлина и падаше върху ръцете ми.

Неделя.

Почувствах се като извършил светотатство. Сякаш бях заспал в черква.

Седем и двайсет.

Смълчана къща.

Разтърках очи и се опитах да си проясня главата. Изправих се с усилие на крака, оправих си дрехите, прокарах длан по наболата брада и се протегнах няколко пъти поред, докато накрая разбрах, че изтръпването няма да ме напусне толкова бързо.

В една баня за гости до антрето си наплисках лицето, разтрих си главата и се качих горе.

Мелиса още спеше и косата й бе пръсната по възглавницата твърде подредено, за да е станало случайно.

Приближих се и се усмихнах на Мадлен. Розовото нещо в скута й все още бе безформено, но бе нараснало с около половин метър. Запитах се дали въобще е спала. Ходилата й, по-големи от моите, бяха боси. На пода, до дъгите на стола, прилежно допрели носове един до друг, имаше чифт кадифени чехли. До тях бе сложен телефонът, свален от нощното шкафче на Мелиса.

Казах:

— Bonjour.

Тя вдигна поглед със сериозни и ясни очи, а куката в ръцете й заигра по-бързо.

— Мосю. — Тя се наведе, вдигна телефона и го остави на мястото му.

— Господин Рамп прибра ли се?

Поглед към Мелиса. Поклащане на главата. От движението й столът скръцна.

Мелиса отвори очи.

Мадлен ме погледна укорително.

Приближих се до леглото.

Мадлен продължи да се клати. Столът се разскърца още по-силно.

Мелиса вдигна поглед към мен.

Усмихнах й се, надявайки се да не й се стори глупаво.

Очите й се разтвориха широко. Устните помръднаха като че ли с усилие.

— Здрасти — казах.

— Аз… какво…

Очите зашариха навсякъде, неспособни да спрат на едно място. По лицето й пробяга паника. Надигна рязко глава нагоре, но тя отново падна на възглавницата. Затвори очи и пак ги отвори.

Седнах и поех ръката й. Гореща и мека. Пипнах челото. Топло, но не трескаво.

Мадлен се залюля още по-бързо.

Мелиса стисна пръстите ми.

— Аз… какво… Мама.

— Още я търсят, Мелиса.

— Мама. — Сълзи. Тя затвори очи.

Мадлен скочи на крака, готова със салфетка в ръка за нея и укор в очите за мен.

Няколко секунди по-късно Мелиса отново спеше.

Изчаках известно време да заспи по-дълбоко, поразпитах малко Мадлен и слязох долу. Лупе и Ребека също бяха там и работеха с прахосмукачката. И двете избягнаха погледа ми, когато минах покрай тях.

Излязох от къщата и се гмурнах в шарената сянка от листака наоколо. Тъкмо отварях вратата на севилята, когато в алеята с рев влезе бял сааб. Закова рязко до входа, двигателят млъкна и двамата Габни излязоха навън. Урсула откъм мястото на шофьора.

Бе облечена в плътно прилепнал сив костюм, отдолу с бяла блуза. Този път си бе сложила по-малко грим, отколкото онази вечер в клиниката. От това изглеждаше по-уморена, но и по-млада. Всяко косъмче от косата й си бе на мястото, но в прическата й липсваше блясък.

Съпругът й беше сменил каубойските си доспехи със светлокафяво сако, бежови панталони, шоколадови обувки, бяла риза и зелена връзка.

Тя го изчака да я хване за ръката. Разликата в ръстовете им изглеждаше комична, но израженията на лицата им убиваха шегата. Двамата тръгнаха към мен, влизайки в крак, със сериозни лица, сякаш участваха в тържествено погребение.

— Доктор Делауер — каза Лио Габни. — Редовно звъняхме в полицията и началникът Чикъринг току-що ни каза потресаващата новина. — Със свободната си ръка той прокара пръст по веждата си. — Ужасно нещо.

Жена му прехапа устни. Той я потупа по ръката.

— Как е Мелиса? — попита ме тя много тихо.

Изненадан от въпроса, отвърнах:

— Спи.

— О?

— Това й е най-добрата защита в момента.

— Не е необичайно — каза Лио. — Защитно отдръпване. Убеден съм, че знаете колко е важно да е под наблюдение, защото понякога това е прелюдия към дълготрайна депресия.

Отвърнах:

— Ще я държа под око.

Урсула попита:

— Давано ли й е нещо за сън?

— Доколкото знам, не — отговорих.

— Добре — кимна тя. — Хубаво е да не взема успокоителни. За да… — Тя отново прехапа устни. — Боже господи, много съжалявам. Аз наистина… Това е просто… — Тя поклати глава, сви устни навътре и вдигна поглед към небето. — Какво може да каже човек в такъв момент?

Мъжът й отново я потупа по ръката. Тя плъзна поглед покрай него и се загледа във фасадата на къщата. Погледът й като че ли не беше фокусиран.

— Чикъринг предположи, че е самоубийство — каза той. — Прави се на психолог. Чиста глупост и аз му го казах. У нея никога не съм виждал и капчица депресия. Точно обратното, тя беше силна жена, като се има предвид какво е преживяла.

Той млъкна и погледна към жена си. Тя обаче бе някъде далеч оттук.

Попитах го:

— Споменавала ли е нещо такова по време на сеанс, което да ни намекне защо е отишла до онова водохранилище?

— Нищо — отвърна Лио. — Абсолютно нищичко. То поначало тръгването й с кола сама бе абсолютна импровизация. И точно в това се състои въпросът. Ако бе решила да се придържа към плана на лечение, това нямаше да се случи. А преди това бе много послушна.

Урсула продължаваше да мълчи. Тя бе дръпнала ръката си от хватката на мъжа й, без да забележа.

Продължих с въпросите:

— А да сте забелязали някакъв друг стрес у нея освен агорафобията?

— Не, нищо такова — отговори Габни. — Стресовото й ниво бе по-ниско отпреди. Тя напредваше чудесно.

Извърнах се към Урсула. Тя продължаваше да гледа към къщата, но поклати глава.

— Не, нищо.

— Защо задавате такива въпроси, доктор Делауер? — попита Габни. — Убеден съм, че и вие не вярвате в самоубийството.

Набута си лицето съвсем до моето. Едното му око бе по-бледосиньо от другото. Но и двете бяха ясни и нетрепващи. Не толкова заядливи, колкото любопитни.

— Просто се опитвам да намеря някакво разумно обяснение.

Той сложи ръка на рамото ми.

— Разбирам. Това е съвсем естествено. Но се опасявам, че тъжното обяснение е, че тя е надценила напредъка си и се е отклонила от плана за лечение. И обяснението на това е, че никога няма да намерим разумно обяснение.

Той въздъхна и отново изтри веждата си, макар че беше суха.

— Кой ще знае по-добре от нас, психотерапевтите, че хората имат неприятния навик да са непредсказуеми. Тези от нас, които не знаят това, трябва да учат физика.

Жена му направи рязко четвърт извъртане наляво.

— Не че я обвинявам — продължи Габни. — Тя беше много приятна и добронамерена жена. Страдала е повече, отколкото трябва. Това е просто един от онези нещастни… неща. — Повдигане на раменете. — След толкова години работа в тази област човек се научава да понася трагедиите. Наистина се научава.

Той посегна за ръката на жена си. Тя го остави да я докосне за миг, после се отдръпна и бързо изкачи стълбите. Токчетата затракаха и дългите й крака изглеждаха твърде декоративни, за да демонстрират такава скорост. Бе доста сексапилна и в същото време неловка. Пред вратата тя се спря и долепи длани до дърворезбата, като че ли дървото имаше целебна сила.

— Тя е много податлива — каза тихо Габни. — Много съпричастна.

— Не знаех, че това е недостатък.

Той се усмихна.

— Изчакайте още няколко години. — После изведнъж: — И така, поемате ли отговорност за емоционалното благополучие на това семейство?

— Само на Мелиса.

Той кимна.

— Тя наистина е много уязвима. Моля ви, не се колебайте да ни се обадите, ако можем да ви помогнем с нещо.

— Възможно ли е да прегледам картона на госпожа Рамп?

— Картонът й? Предполагам, че да, но защо?

— Май поради същата причина. Опитвам се да намеря разумно обяснение.

Снизходителна усмивка.

— Нейният картон няма да ви помогне с нищо. В него няма нищо… пикантно. Което идва да покаже, че ние избягваме типично анекдотичните капани — задължителните подробни описания на всяко мигване и трепкане на пациента, онези прекрасни Едипови спомени и сънища, които киносценаристите толкова обичат. Моят опит показва, че това не може да бъде научна работа. Обикновено докторът драска, за да изпита чувството, че е полезен, никога не чете написаното, а ако го направи, ще види, че не е полезен. Затова сме разработили метод за документиране, който е силно обективен. Симптоматология, базирана на поведението. Обективно определени цели.

— А нямате ли документация на груповите сеанси?

— Не държим такива неща, защото не смятаме груповите сеанси за терапия.

Спомняйки си какво ми беше казала Урсула за намеренията на Джина да говори пред групата за Мелиса, попитах:

— Не ги ли насърчавате да говорят за проблемите си?

— Предпочитам да го възприемам като подсилена позитивност.

— Тогава май скоро ще имате проблем. Да помогнете на другите да се справят с това, което се случи с Джина.

Без да сваля поглед от мен, той бръкна в джоба си и извади пакетче дъвка. Разопакова две дъвки, бутна ги заедно в устата си и заработи с челюсти.

— Ако искате да видите картона й — каза той, — ще ми е много приятно да ви изпратя копие.

— Много ще се радвам.

— А къде да го изпратя?

— Жена ви има адреса ми.

— Аха.

Той хвърли поглед към Урсула, която се бе отдалечила от вратата и сега слизаше бавно по стълбата.

— И така — въздъхна той, — дъщерята значи спи?

Кимнах.

— А мъжът й как е?

— Още не се е прибирал.

— Извинете ме.

Обръщайки ми гръб, той бързо се завтече към стълбите и пое ръката на жена си, докато тя слизаше от последното стъпало. Опита се да я прегърне през рамо, но бе много нисък и се отказа. Вместо това обви талията й с ръка и я поведе към сааба. Отвори дясната врата и й помогна да се настани вътре. Негов ред бе да кара. След това се приближи към мен и протегна меката си ръка.

Стиснах я.

— Дойдохме да помогнем — каза той, — но, изглежда, на този етап нищо не можем да направим. Моля ви, обадете ни се, ако това се промени. И късмет на детето. Ще има нужда от него.

Мадлен ме бе упътила чудесно. Намерих „Халбата“ без никакво затруднение.

В югозападния край на булевард „Каткарт“, съвсем малко след границата на Сан Лабрадор.

„Халба и меч“ бе скромно изглеждащо заведение. Два етажа, може би към четиристотин квадрата, разположени на място от около два декара, по-голямата част от което бе заето от паркинг. Груба бяла мазилка, кафяви носещи колони, прозорци с оловни рамки и покрив, имитиращ тръстиков. Пред входа на паркинга бе опъната верига. Мерцедесът на Рамп бе паркиран в другия му край, потвърждавайки дедуктивната ми сила. На паркинга имаше още две коли — двадесетгодишен „Шевролет Монте Карло“ с бял пластмасов покрив и червена „Тойота Селика“.

Главният вход представляваше две плоскости матирано стъкло, вбити в дъбова рамка. От дръжката на вратата висеше картон, на който с ръка бе написано:

Почуках, но никой не отговори. Престорих се на разсърден и чуках, докато кокалчетата ме заболяха.

Най-сетне вратата се отвори и на прага застана жена с ядосан израз на лицето.

На около четиридесет и пет години, метър и шестдесет и два, около шейсет и пет килограма. Фигура като на пясъчен часовник, подчертана от дълга до пода рокля с дълги, бухнали ръкави, силно стегната в кръста, и корсаж с квадратно деколте, достатъчно дълбок да покаже цяла педя напръскана с лунички клисура, образувана между два внушителни хълма. Корсажът бе бял памук, а от кръста надолу — мек, бухнал плат на ръждивокафяви фигури. Платиненорусата коса бе опъната назад и стегната с червена панделка. Шията бе обгърната от колие от черно кадифе с имитация на коралова камея.

Нечия представа за сервитьорка в средновековна странноприемница.

Чертите й бяха хубави — високи скули, твърда, квадратна брадичка, пълни, ярко начервени устни, малък, вирнат нос и огромни кафяви очи, обрамчени от твърде тъмни, твърде гъсти и твърде дълги къдрици коса. От ушите й висяха огромни рингове с диаметър на водна чаша.

Защитена от приглушена светлина или от замъглено от алкохолни пари съзнание, жената би изглеждала убиец. Ярката слънчева светлина обаче безмилостно излагаше на показ кожа, уморена от прекомерна употреба на грим, съвсем леко увиснала на шията, бръчици по челото и едва забележимо увиснали надолу ъгълчета на устата.

Гледаше ме така, сякаш бях данъчен инспектор.

— Бих искал да се видя с господин Рамп.

Тя почука с яркочервения си маникюр по картона.

— Не можете ли да четете?

После се дръпна, като че ли обидена на себе си.

— Аз съм доктор Делауер, докторът на Мелиса.

— О… — Бръчиците по челото се очертаха по-ясно. — Почакайте малко… Просто изчакайте тук.

Вратата се затвори и заключи. След няколко минути тя се върна и я отвори.

— Съжалявам, просто… Вие трябваше да… Аз съм Бетъл. — Ръката й рязко се изстреля напред и преди да успея да я поема, добави: — Майката на Ноел.

— Радвам се да се запозная с вас, госпожо Дръкър.

Изразът на лицето й ми подсказа, че не е свикнала да я наричат „госпожо“. Тя ми пусна ръката и огледа булеварда и в двете посоки.

— Влезте.

Затвори вратата след мен и я заключи.

Осветлението в ресторанта бе изключено. Светлината отвън с усилие си пробиваше път през матираните като скреж стъкла на прозорците. Зениците положиха доста усилия, докато приспособят зрението ми. Когато това най-сетне стана, пред мен се откри дълъг салон с наредени от двете страни сепарета, тапицирани в червена кожа, постлан с меднокафяв мокет. Масите бяха покрити с бели покривки, а върху тях — алуминиеви чинии и ниски чаши от ръбесто стъкло. Стените бяха облицовани с чамова ламперия с цвят на добре опечена пържола. По обвесените от тавана полици бе разположена цяла колекция от халби и кани — бяха може би стотици — на някои от които бяха изписани розовобузи англосаксонски образи с мъртви порцеланови очи. По целия ресторант, разположени на стратегически места, се виждаха рицарски доспехи, приличащи на реквизит от някое киностудио. По стените бяха окачени мечове и саби, както и натюрморти с убити птици и зайци.

През отворената в дъното врата проблясваше кухнята. Отляво бе разположен подковообразен, обвит с кожа бар, срещу който бе монтирана огромна огледална плоскост.

На бара, с лице към огледалото, седеше Рамп, подпрял глава на дланта си, а другата висеше отпусната надолу. До лакътя му се мъдреха чаша и бутилка „Дива пуйка“.

Откъм кухнята долетя дрънчене, после отново се възцари тишина.

Нездравословна тишина. Както и повечето заведения, предназначени за обществен живот, ресторантът мъртвееше без него.

Приближих се към бара. Бетъл Дръкър вървеше до мен. Когато стигнахме, тя ме попита:

— Да ви приготвя ли нещо, сър? — Като че ли обядът изведнъж бе възстановен.

— Не, благодаря.

Тя заобиколи Рамп откъм дясната му страна, наведе се ниско и се опита да го погледне в очите. Той обаче не помръдна. Ледът в чашата му плуваше в около три сантиметра бърбън. Плотът на бара миришеше на сапун и алкохол.

Бетъл се обади:

— Малко вода?

Той отвърна:

— Окей.

Тя взе чашата, отиде зад бара, напълни я с минерална вода от една бутилка и отново я сложи пред него.

Рамп каза: „Благодаря“, но не докосна чашата.

Тя отново се вгледа в него за секунда, после отиде в кухнята.

Когато останахме сами, той каза:

— Намерихте ме без проблем, а?

Говореше толкова тихо, че трябваше да се наведа, за да го чуя. Седнах на табуретката до него. Той не помръдна.

Отвърнах:

— След като не се прибрахте у дома, се зачудих. Логично бе да ви намеря тук.

— Вече нямам дом.

Не отговорих.

Той продължи:

— Вече съм гост. Нежелан гост. Надписът „Добре дошли“ се е изтрил от стелката… Как е Мелиса?

— Спи.

— Да, тя доста спи. Когато е разстроена. Винаги когато се опитвах да говоря с нея, тя задрямваше.

Никакво съжаление в гласа. Просто примирение.

— А има от какво да е разстроена. Не бих се разменил с нея и за двадесет милиарда. Лоши карти си е раздала… Ако ми беше позволила… — Той млъкна, докосна чашата, но не направи опит да я вдигне. — Е, сега поне има една грижа по-малко.

— Каква?

— Искрено ваш. Вече няма лош доведен татко. Веднъж даже взе една касета под наем, „Доведен баща“, и си я пусна долу в кабинета. Непрекъснато я въртеше и с часове я гледаше, а тя изобщо не обича да гледа филми. Слязох веднъж да го гледам с нея. Просто за да установим някакъв контакт. Направих пуканки за двама. Тя заспа. — Той вдигна рамене. — Така че, хващам си пътя. Изчезвам.

— От Сан Лабрадор или само от къщата?

Отново свиване на раменете.

— Кога решихте да си тръгнете?

— Преди около десет минути. А може и да е било от самото начало, не знам. Каква е разликата, по дяволите?

Известно време никой от двама ни не проговори. Огледалото отсреща отразяваше лицата ни с едва доловими в сумрака на салона черти. Все пак се виждаше достатъчно, за да се забележи, че изглежда ужасно. Моят вид също не беше по-добър.

— Не мога да си представя — обади се той по едно време — защо го е направила.

— Кое?

— Да отиде чак дотам… да не спази часа си в клиниката. Тя никога не нарушава правилата.

— Никога?

Той се извърна към мен. Небръснат, с торбички под очите. Моментално се превърна в старец — огледалото е било твърде любезно към него.

— Веднъж ми каза, че когато била малка и ходила на училище, била пълна отличничка. Но не защото й било приятно да учи, а защото се страхувала да не разсърди учителите. Страхувала се да не се представи зле. Страхотно праволинейна. Дори едно време в студиото, още когато нещата не бяха толкова натегнати, тя нито веднъж не промени стандарта си.

Казах:

— Чикъринг пробутва версия за самоубийство.

— Чикъринг е един шибан задник. Единственото нещо, за което има талант, е да потулва нещата. Точно затова и му плащат.

— Какви неща?

Той затвори очи, поклати глава и отново се извърна към огледалото.

— А вие какви мислите? Хората понякога се правят на задници. Идват тук, напиват се като талпи, искат да се качат на колата и да се приберат и започват да смърдят до бога, когато кажа на Ноел да не им дава ключовете. Тогава викам Чикъринг. Въпреки че се намираме на територията на Пасадина, той веднага идва и ги ескортира до вкъщи. Или той сам, или изпраща някого от хората си. Но това става с личните им автомобили, така че никой да не забележи нещо необичайно. Нищо не се пише, няма бумаги и колата на пияната свиня е докарана на алеята й. Това, ако е местен. Същото се отнася и за възрастните дами, пощипващи по някоя и друга стока от щандовете. И за хлапета, хванати да пушат дрога.

— А ако не е местен?

— Отива в затвора. — Мрачна усмивка. — Имаме страхотна престъпност. — Той прокара пръст през устните си. — Точно затова нямаме и местен вестник. И слава богу. По-рано си мислех, че е наистина досадно от рекламна гледна точка, но сега си викам слава богу, че няма.

Той покри лицето си с длани.

Бетъл излезе от кухнята, понесла чиния с пържола и яйца. Постави я пред него и без да продума нито дума, бързо се върна обратно.

След известно време той свали ръцете си.

— И така… Как прекарахте на плажа?

Тъй като не отговорих, той продължи:

— Казах ви, че няма да я намерите там. Защо си дадохте този труд?

— Детектив Стърджис ме помоли.

— Добрият стар детектив Стърджис. Ние си губехме времето. А вие правите това, което ви помоли, нали?

— Той обикновено не моли.

— Въпреки че не може да се нарече точно мръсна работа, нали? Отивате на плаж, хващате малко тен и междувременно проверявате клиент.

— Мястото е много хубаво — казах аз. — Ходите ли там?

Челюстта му се напрегна. Докосна чашата си и накрая каза:

— По-рано ходех. Няколко пъти на месец. Нито веднъж не можах да убедя Джина да дойде с мен.

Той се извърна към мен и втренчено ме загледа. Издържах погледа му.

— Няма нищо по-хубаво от плажа и слънцето — каза той. — Човек трябва да си поддържа тена.

Рамп вдигна най-сетне чашата и отпи.

— Последните два дни не бяха за вас като ден на плажа.

— Аха. — Кух смях. — Отначало си помислих, че нищо страшно не е станало. Джина се е изгубила, скоро ще се оправи и ще се върне. Но когато не си дойде до четвъртък вечер, започнах да си мисля, че наистина е решила да попътува малко — може да е искала да се чувства свободна, както казваше Стърджис. И след като веднъж си го помислих, не можах вече да се отърва от тази мисъл. Непрекъснато се питах дали аз не съм направил нещо. Полудях от мислене. И накрая какво се оказа? Тъпа, глупава катастрофа… Трябваше да се сетя, че отношенията ни нямат нищо общо. Ние наистина се разбирахме чудесно, макар че… беше… толкова… толкова…

Той измъчено изръмжа, взе чашата и я запрати в огледалото. Звън на счупено стъкло, дъжд от блестящи парчета в мивката под него. Другата част остана на стената.

От кухнята не се подаде никой.

— Skol. Sante, по дяволите. Горе шибаните задници. — Обръщайки се към мен: — За какво все пак дойдохте тук? Да видите как изглежда един скрит педал?

— Топло. Опитвам се да изнамеря някакво обяснение на всичко това. За да мога да помогна на Мелиса.

— И намерихте ли? Обяснение?

— Още не.

— Вие също сте?

— Какво?

— Педал. Гей… или както там им викат напоследък. Като него. Стърджис. И като мен, и като…

— Не.

— Браво на вас… Добрата стара Мелиса. Каква беше като дете?

Разказах му, подчертавайки положителните й страни и внимавайки да не нарушавам анонимността.

— Да-а — бе отговорът му. — Точно така си и мислех. Много щях да се радвам, ако… А-ах, по дяволите.

Той се свлече от табуретката със забележителна скорост. Приближи се до вратата и подвикна:

— Ноел!

Младият Дръкър се показа от кухнята в червения си жакет и дънки, стиснал в ръка кърпа за чинии.

— Можеш да си вървиш — каза Рамп. — Докторът тука каза, че тя спи. Ако искаш да я чакаш, докато се събуди, нямам нищо против. Тук няма работа вече за теб. Преди да си тръгнеш обаче, опаковай ми един куфар — дрехи, бельо, там каквото трябва. Просто ги нахвърляй вътре. Вземи големия син куфар от гардероба ми. Донеси го тук. Няма значение кога, аз ще съм тук.

— Да, сър — отвърна Ноел смутено.

— Сър — каза Рамп, обръщайки се към мен. — Чухте ли? Каква почтителна младеж. Това момче ще отиде далеч. Дръж се, Харвард!

Ноел трепна.

Рамп продължи:

— Иди кажи на майка си, че вече може да излезе, няма страшно. Това тук няма да го ям. Ще подремна.

Момчето се върна в кухнята.

Рамп го гледаше в гърба.

— Всичко ще се промени — промърмори той замислено. — Всичко.