Хладнокръвна ярост

4.

Същата вечер не последва никакво обаждане, нито пък на следващия ден и тъй като наближаваше пет часът, реших да се задоволя с измъкване на информацията от Дъчи, а неловкото му положение да върви по дяволите.

Да, но той не дойде. Вместо него Мелиса се появи с някакъв мексиканец на около шестдесет години — широкоплещест, стегнат и мускулест въпреки възрастта си, с тънки, побелели мустачки, клюноподобен нос и толкова загрубели кафяви ръце, че приличаха на направени от дъбова кора. Носеше работни панталони с цвят каки, обувки с гумени подметки, а пред чатала си стискаше просмукана от пот бежова шапка с широка периферия.

— Това е Сабино — каза Мелиса. — Той се грижи за градината.

Казах „здравейте“ и се представих. Градинарят се усмихна смутено и промърмори:

— Ернандес, Сабино.

— Днес дойдохме с пикапа — каза Мелиса — и гледахме всички отвисоко.

— Къде е Джейкъб? — попитах я.

Тя вдигна рамене.

— Прави разни неща.

При споменаването на Дъчи Ернандес се поизправи малко.

Аз му благодарих и му казах, че Мелиса ще бъде свободна след четиридесет и пет минути. После забелязах, че няма часовник.

— Можете да седнете, ако желаете — казах му, — или пък да излезете и да се върнете в пет и четиридесет и пет.

— Оке’ — каза той и остана на мястото си.

Посочих му един стол.

— Ооо — проточи той и седна, продължавайки да стиска шапката си.

Въведох Мелиса в кабинета.

Изпитание за лечителя — скрих раздразнението си от начина, по който възрастните ме разиграваха, и се съсредоточих върху детето.

А днес имаше върху какво да се съсредоточи човек.

Момиченцето започна да говори още със сядането, отправяйки поглед встрани от мен, декламирайки ужасите си, без да спре, с монотонен информативен тон, който ми подсказа, че е репетирала доста. Продължи нататък, затваряйки очи — силата и тонът на гласа й постоянно нарастваха, докато накрая тя почти викаше, после рязко спря и се разтрепери от страх, като че ли изведнъж бе видяла нещо неописуемо.

Преди обаче да успея да кажа нещо, тя отново препусна. Колебаейки се между гръмко бърборене и шепот, гласът й звучеше като радио със счупено копче за контролиране на звука.

— Чудовища… големи, лоши неща.

— Какви големи и лоши неща, Мелиса?

— Не знам… просто лоши.

Тя отново млъкна, прехапа долната си устна и започна да се клати.

Сложих ръка на рамото й.

Тя отвори очи и каза:

— Знам, че са измислени неща, но пак ме е страх от тях.

— Понякога измислените неща са много страшни.

Казах го с успокоителен глас, но тя ме бе завъртяла в своя свят и пред очите ми започнаха да се появяват картинки от собственото ми детство — неразбрано мърморещи орди от острозъби и закачулени сенки, промъкващи се откъм тъмните ъгли. Прашни вратички, незаключени от убийствената сила на светлината. Дървета, превръщащи се във вещици, храсти — в треперещи от желание да те погълнат слузести гадини, луната — в злобно вперено в теб огнено око.

Силата на внушението. И дори нещо повече. Спомени за други нощи, много отдавна — момче, сгушено в леглото, заслушано в писъка на вятъра из долините на Мисури… Откъснах се с усилие от това и се съсредоточих върху онова, което тя казваше.

— … затова не обичам да спя. Да легнеш да спиш, значи да извикаш сънищата.

— Какви сънища?

Тя отново потрепери и поклати глава.

— Мъча се да стоя будна, но по някое време вече не мога, заспивам и сънищата идват.

Поех пръстите й в своите и спрях треперенето с докосване и с терапевтично успокоителен шепот.

Тя млъкна.

— Всяка нощ ли сънуваш лоши сънища? — попитах я.

— Да. Понякога са много. Мама каза, че една нощ съм сънувала седем пъти.

— Седем лоши съня за една нощ?

— Да.

— Помниш ли ги?

Тя освободи ръката си, затвори очи и премина на отчужден тон. Седемгодишна лекарка, представяща случай пред оперативка на болнична управа. Случаят с едно безименно момиченце, което се събужда, потънало в студена пот в постелята си до леглото на майка й. По-точно скача, а не събужда, с бясно биещо сърце, впила нокти в завивките, за да спре безкрайното падане в огромна, черна паст. Впива нокти, но се изпуска и усеща как всичко отлита надалеч като хвърчило със скъсана корда. Крещейки в тъмнината и търкаляйки се, се хвърля към топлото тяло на майка си, търсейки спасение. Майчината ръка се протяга и несъзнателно я придърпва към себе си.

Свила се там, несмееща да помръдне, взираща се в тавана и опитваща се да си внуши, че това, което вижда, е таван, че нещата, лазещи по него, не са — и не могат да бъдат — истински. Вдъхвайки парфюма на мама, заслушана в тихичкото й похъркване. Убеждавайки се, че мама е дълбоко заспала, преди да се реши да протегне ръка и да докосне сатена и дантелите, оголена част от ръката. А след това леко да посегне и към лицето. Към здравата част… някак си се получаваше така, че тя винаги посягаше към здравата страна.

Замирайки отново при произнасянето на думите „здрава страна“.

Очите й се отвориха и тя хвърли панически поглед към самостоятелния изход.

Като затворник, преценяващ шансовете си за бягство.

Твърде много неща наведнъж.

Навеждайки се към нея, й казах, че се е справила чудесно — можем, продължих аз, да прекараме останалата част от сеанса, като рисуваме или да поиграем на някоя игра.

Тя каза:

— Страх ме е от стаята ми.

— Защо?

— Голяма е.

— Твърде голяма за теб ли?

По лицето й премина виновен израз. Виновно смущение.

Помолих я да ми разкаже по-подробно за стаята си. Тя се съгласи.

Висок таван с картинки на дами, облечени в страхотни рокли. Розов мокет, тапети на розови и сиви котенца и агънца, купени от мама специално за нея, когато тя е била още бебе. Играчки. Магнетофони и миниатюрни прибори, стъклени фигурки, три отделни кукленски къщи, цяла зоологическа градина от препарирани животни. Легло с балдахин отнякъде много отдалеч, забравила откъде точно, с възглавници и пухено юрганче, натъпкани с гъша перушина. Обрамчени с дантели прозорци, чийто горен край бе извит като дъга, стигаща почти до тавана. Прозорци с цветни стъкла, които правят цветни фигурки по теб. Място за сядане пред един от тези прозорци с изглед към тревата и цветята, за които по цял ден се грижи Сабино — тя искала да му извика и да му каже здравей, но се страхувала да се приближава толкова до прозореца.

— Изглежда, е голяма стая — казах аз.

— Тя не е само една стая. Много са. Има спалня и тоалетна, и стая за обличане с много огледала и лампи, гардероб. И стая за игра. Там са повечето играчки, обаче препарираните животни са в спалнята. Джейкъб нарича спалнята „детска стая“, което означава стая за бебета.

Мръщи се.

— Да не би Джейкъб да се държи с теб като с бебе?

— Не! Не съм си лягала в кошара, откакто навърших три години!

— Харесва ли ти да имаш такава голяма стая?

— Не! Мразя я! Никога не влизам в нея.

Виновният вид се върна.

Още две минути до края на сеанса. Не бе помръднала от стола си, откакто седна на него.

— Справяш се отлично, Мелиса — похвалих я аз. — Научих наистина много неща за теб. Но вече трябва да свършваме за днес.

— Не обичам да бъда сама. Никога.

— Никой не обича да бъде сам дълго време. Дори и възрастните се страхуват от това.

— Не искам това никога да става. Чаках до рождения си ден — докато не станах на седем — за да отида сама до тоалетната. Със затворена врата и уединение.

Дръпната малко назад, очакваща неодобрението ми.

— А кой идваше с теб, преди да навършиш седем? — попитах я.

— Джейкъб и мама, и Мадлен, и Кармела ми правеха компания, преди да стана на четири години. После Джейкъб каза, че вече съм млада госпожица и с мен трябвало да идват само дами, затова спря да ме придружава. После, когато станах на седем години, реших да отида сама. Разплаках се, стана ми лошо и даже повърнах, но успях. Най-напред с леко притворена врата, а после и със затворена докрай, но не посмях да я заключа. В никакъв случай.

Същото нападателно изражение.

— Браво на теб.

Леко смръщване.

— Понякога още съм неспокойна. Пак ми се иска някой да е там, не да гледа… просто да е там и да ми прави компания. Но не моля никого.

— Браво на теб — повторих. — Ти си се преборила със страха и си го победила.

— Да — каза тя. Учудено.

Мъките се бяха превърнали в победа, и то май за първи път.

— Майка ти и Джейкъб казаха ли ти, че си свършила чудесна работа?

— Ами. — Пренебрежително махване с ръка. — Те винаги ми говорят приятни неща.

— Е, казвам ти, че си свършила чудесна работа. Спечелила си трудна битка. Това означава, че можеш да печелиш и други, да се пребориш и с други страхове. Един по един. Можем да работим заедно, да измъкваме страха, който искаме да преборим, да обсъждаме с теб как да го направим стъпка по стъпка. Бавно. За да не те плаши повече никога. Ако искаш, можем да започнем още от следващия път. В понеделник.

Станах.

Тя не помръдна от мястото си.

— Искам да поприказваме още малко.

— Аз също бих искал, Мелиса, но времето ни свърши.

— Съвсем мъничко.

Едва доловима нотка на хленч.

— Наистина трябва да свършваме. Ще се видим в понеделник, което означава само…

Докоснах я по рамото. Тя отблъсна ръката ми и очите й се напълниха.

Казах:

— Съжалявам, Мелиса, бих искал да…

Тя скочи от стола и насочи пръст срещу мен.

— Ако твоята работа е да ми помогнеш, защо не ми помогнеш веднага?

И тропна с крак.

— Защото сеансите ни трябва да имат край.

— Защо?

— Мисля, че знаеш.

— Щото трябва да посрещаш и други деца ли?

— Да.

— Как се казват те?

— Не мога да ти кажа, Мелиса. Спомняш си, нали?

— От къде на къде те да са по-важни от мен?

— Не са, Мелиса. Ти си много важна за мен.

— Тогава защо ме изхвърляш навън?

Преди да успея да отговоря, тя избухна в сълзи и тръгна към вратата за чакалнята. Последвах я, мислейки за хиляден път за светостта на четиридесет и пет минутните сеанси и за обожествяването на времето. Знаейки в същото време и важността от ограниченията. За всички деца изобщо и за това специално, което, изглежда, имаше толкова малко ограничения. Което бе обречено да изживее годините, при които се формира характер, в такъв ужасен и неограничен от нищо лукс на приказен свят.

Няма нищо по-страшно от приказния свят…

Когато влязох след нея в чакалнята, тя се бе вкопчила в ръката на Ернандес, плачеше и настояваше:

— Хайде, Сабино, хайде!

Той стоеше, без да помръдва, със стреснат и изненадан израз на лицето. Когато ме видя, изненадата се смени с подозрение.

— Малко е разстроена — казах аз. — Моля ви, предайте на майка й да ми се обади колкото е възможно по-скоро.

Неразбиращ поглед.

— Su madre — казах. — El telefono. Ще я чакам в понеделник в пет. Lunes. Cinco.

— Оке’ — изгледа ме той сърдито и впи пръсти в шапката си.

Мелиса тропна два пъти с крак и кресна:

— В никакъв случай! Никога повече няма да стъпя тук! Никога!

Енергично дърпане на закоравялата кафява ръка. Ернандес не помръдваше от мястото си и продължаваше да ме гледа изпитателно. Погледът на влажните му и тъмни очи се бе втвърдил, като че ли се чудеше дали да не ме накаже.

Помислих за всички защитни слоеве, обграждащи това дете, и колко неефективно е всичко това.

— Довиждане, Мелиса — казах аз накрая. — Ще се видим в понеделник.

— Няма да стане! — кресна отново тя и избяга навън.

Ернандес нахлупи шапката си и изтича подир нея.

В края на деня се обадих на службата за телефонни услуги. Никакво обаждане от Сан Лабрадор.

Чудех се как ли Ернандес е предал това, което видя. Дори се подготвих за отменяне на сеанса в понеделник. Но не последва никакво обаждане в този смисъл нито същата вечер, нито на следния ден. Може би един плебей не заслужаваше чак такова внимание.

Обадих се в дома на Дикинсън и Дъчи вдигна телефона на третото позвъняване.

— Здравейте, докторе. — Същата официалност, но без раздразнение.

— Обаждам се да потвърдя сеанса на Мелиса в понеделник.

— Понеделник — каза той. — Да, известно ми е. В пет часа, нали?

— Точно така.

— Случайно да имате свободен час по-рано? Движението оттук е…

— Това е всичко, с което разполагам, господин Дъчи.

— В такъв случай остава в пет. Благодаря ви, че се обадихте, докторе, и приятна ве…

— Един момент — прекъснах го аз. — Има нещо, което трябва да знаете. Последния път Мелиса се разстрои и излезе от кабинета, плачейки.

— О!? Изглеждаше в чудесно настроение, когато тръгваше оттук.

— В петък, като тръгваше насам, каза ли нещо в смисъл че не й се идва?

— Не. Какъв е проблемът, докторе?

— Нищо сериозно. Искаше просто да постои повече от предвиденото за нея време и когато й казах, че не може, тя избухна в сълзи.

— Разбирам.

— Навикнала е да става на нейното, нали, господин Дъчи?

Мълчание.

— Споменавам го — казах, — само защото то може да се окаже част от проблема… Нали разбирате, липса на чувство за граница. За едно дете то е като за кораб, плаващ в морето без котва. Може би трябва да се предприемат някои мерки за основните й понятия за дисциплина.

— Докторе, не аз съм този, който…

— Разбира се, забравих. А защо не извикате госпожа Дикинсън на телефона, за да обсъдим това с нея?

— Опасявам се, че госпожа Дикинсън е неразположена.

— Мога да почакам. Или пък да се обадя по-късно, когато ще бъде разположена.

Въздишка.

— Докторе, моля ви. Не мога да местя планини.

— Струва ми се, че не съм ви молил за това.

Мълчание. Покашляне.

— Можете ли да предадете съобщение? — казах.

— Разбира се.

— Кажете на госпожа Дикинсън, че това е недопустимо положение. Че макар и да й съчувствам за него, тя трябва да спре да ме избягва, ако иска да лекувам Мелиса.

— Доктор Делауер, моля ви… това е съвсем… Не трябва да се отказвате от детето. Тя е толкова… толкова добро и умно момиченце. Би било ужасна загуба, ако…

— Ако какво?

— Моля ви, докторе!

— Опитвам се да бъда търпелив, господин Дъчи, но наистина не мога да разбера за какво толкова става въпрос. Не настоявам госпожа Дикинсън да излезе от дома си. Искам само да разговарям. Разбирам положението й… проучих нещата. Трети март 1969-а. Да не би да има някаква фобия и към телефонните разговори?

Пауза.

— Не, към докторите. Тя претърпя толкова много операции, толкова много болка. Непрекъснато я разкъсваха на парчета като мозайка и пак я събираха наново. Не искам да кажа нищо лошо за лекарската професия. Хирургът й бе магьосник. Той просто я реставрира. Външно. Но вътрешно… На нея просто й е необходимо време, доктор Делауер. Дайте ми малко време. Ще й внуша колко жизненоважно е да влезе във връзка с вас. Но, моля ви, бъдете търпелив, сър.

Бе мой ред да въздъхна.

Той продължи:

— Тя има виждане за нея… за положението. Но след всичко това, което е претърпяла…

— Страхува се от лекари — възразих аз, — но все пак се е срещнала с доктор Уагнър.

— Да — отвърна той. — Това бе… изненада. А тя не умее да се справя добре с изненадите.

— Да не искате да кажете, че е реагирала враждебно на посещението на доктор Уагнър?

— Нека просто кажем, че й беше трудно.

— Но го е направила, господин Дъчи. И е оживяла. Това само по себе си е било вид терапия.

— Докторе…

— Да не би, защото съм мъж? По-лесно ли ще й бъде, ако терапевтът е жена?

— Не! — твърдо отговори той. — Съвсем не! Изобщо не става въпрос за това.

— Значи към лекарите изобщо — казах аз. — Независимо от пола.

— Точно така. — Пауза. — Моля ви, доктор Делауер — гласът му бе станал много мек, — моля ви, проявете малко търпение.

— Добре. Но междувременно някой трябва да ме снабди с факти. Подробности. История на заболяването на Мелиса. Семейството, в което е живяла.

— Вие определяте това като абсолютно необходимо?

— Да. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Добре — каза той. — Аз ще ви осведомя. Разбира се, в границите на това, което позволява постът ми.

— Какво означава това? — попитах го аз.

— Нищо. Съвсем нищо. Ще ви информирам ясно и разбираемо за всичко.

— Тогава до утре на обяд — казах аз. — Ще обядваме заедно.

— Аз обикновено не обядвам, докторе.

— Тогава ще ме гледате как се храня, господин Дъчи. И без това вие ще бъдете този, който ще приказва повече.

Избрах място горе-долу по средата между западните квартали и неговата част на града, ресторант според мен достатъчно консервативен за него — „Пасифик Дайнинг Кар“ на Шесто авеню, близо до Уитмър, само на няколко пресечки от центъра на града. Сумрачни зали, полиран махагон, червена кожа, колосани салфетки.

Беше пристигнал по-рано и ме чакаше в едно от задните сепарета, облечен в същия син костюм или поне негов близнак. Когато се приближих, той се привдигна и леко се поклони.

Седнах, повиках сервитьора и поръчах чист чивас. Дъчи поиска чай. Изчакахме поръчката, без да проговорим. Въпреки леденото си държане той изглеждаше извън обичайната си обстановка и аз дори леко го съжалих — човек от деветнадесети век, пренесен в далечно и вулгарно бъдеще, с което едва ли някога щеше да свикне.

Като попаднал в неловка ситуация.

Раздразнението ми от вчера бе преминало и бях решен да избягвам конфронтации. Затова започнах разговора, като му казах колко високо ценя факта, че ми отделя от времето си. Той не отговори нищо и продължаваше да изглежда страшно неудобно. Явно безцелните разговори не бяха негова стихия. Запитах се дали някой на този свят се е обръщал към него на малко име.

Сервитьорът донесе поръчката. Дъчи огледа чая си с недоверчивата взискателност на английски лорд, накрая вдигна чашата до устните си, отпи и я остави на масата.

— Не е достатъчно горещ ли? — попитах го аз.

— Не, всичко е наред, сър.

— От колко време работите за семейство Дикинсън?

— Двадесет години.

— Значи доста преди процеса.

Той кимна, вдигна отново чашата, но не я доближи до устните си.

— Това, че бях включен в състава на съдебните заседатели, бе нещо като прищявка на съдбата. Отначало посрещнах тази прищявка с нежелание. И исках да си направя отвод, но господин Дикинсън каза да се включа. Каза, че това било мой граждански дълг. Беше много изпълнителен човек.

Устните му потрепнаха.

— Кога почина?

— Преди седем години и половина.

Изненадан, попитах:

— Преди Мелиса да се роди?

— Госпожа Дикинсън беше бременна с Мелиса, когато това…

Той вдигна поглед стреснато и завъртя глава надясно, откъдето се приближаваше сервитьорът с менюто. Величествен, с изискан език — черно като въглен копие на Дъчи.

Избрах си телешка пържола алангле. Дъчи попита дали скаридите са пресни днес и когато го информираха, че естествено, пресни са, си поръча салата от скариди.

Когато сервитьорът си тръгна, попитах:

— На колко години беше господин Дикинсън, когато почина?

— На шестдесет и две.

— А как почина?

— На тенискорта.

Устната му отново потрепери, но лицето му остана безизразно. Пръстите му несигурно опипаха чашата и устните се стегнаха.

— Да не би вашето участие в състава на съдебните заседатели да е допринесло за тяхното събиране, господин Дъчи?

Кимване.

— Точно това имах предвид, като казах прищявка на съдбата. Господин Дикинсън дойде с мен в съда. Седя там през целия процес и бе… запленен от нея. Бе проследил целия случай по вестниците, още дори преди да ме включат. Няколко пъти бе коментирал случката — докато преглеждаше сутрешните вестници — върху това каква страшна трагедия било.

— А познавал ли се е с госпожа Дикинсън преди нападението?

— Не, ни най-малко. Загрижеността му, поне отначало, бе… по принцип. А той бе добър човек.

— Не съм сигурен дали разбирам какво искате да кажете с това „по принцип“ — казах.

— Тъга за погубена красота. — Той се изрази с тон на учител, обявяващ лесна за есе тема. — Господин Дикинсън бе голям естет. Борец за запазване на красотата в живота. Изживяваше много тежко всяко посегателство върху нея. Но никога не позволи загрижеността му да пресече етичните граници. Когато ме включиха в състава на съдебните заседатели, той каза, че ще ме придружава в съда, но и двамата трябва да си даваме ясна сметка, че не трябва да разговаряме за него. Беше много честен човек, доктор Делауер. Диоген би се радвал да го намери.

— Естет — казах аз замислено. — А с какъв бизнес се занимаваше?

Той ме погледна високомерно.

— Говоря за Артър Дикинсън, сър.

Това пак нищо не ми говореше. Този човек ме караше да се чувствам като студент първокурсник. Обаче, вместо да си призная незнанието, продължих храбро:

— Разбира се. Големият филантроп.

Той продължаваше да ме гледа с немигащ поглед.

— И как най-накрая двамата се запознаха? — попитах.

— Процесът задълбочи загрижеността на господин Дикинсън… Слушаше показанията й, виждаше бинтованото й лице. Посети я в болницата. По случайност бе спонсор на същото това крило, в което бе настанена. Той разговаряше с лекарите и гледаше да й осигури най-доброто. Доведе най-добрия пластичен хирург — професор Албано Монтесино от Бразилия, истински гений. Човекът бе пионер в реконструкцията на лицевата част. Господин Дикинсън му уреди всякакви медицински привилегии и постоянен достъп до една от операционните. — По веждите на Дъчи заблестя пот. Той извади кърпичка и я попи. После продължи, вперил поглед право в очите ми: — Такава болка. Седемнадесет отделни операции, докторе. Само някой с вашия професионален опит би могъл да разбере какво означава това. Седемнадесет хирургически интервенции… и всяка една убийствена. Месеци възстановяване, пълна неподвижност дълги периоди от време. Сега можете да разберете защо е привикнала на самота.

Кимнах и казах:

— Операциите бяха ли успешни?

— Професор Монтесино бе доволен. Каза, че тя била един от най-големите му успехи.

— А тя съгласна ли е с него?

Неодобрителен поглед.

— Нямам честта да зная мнението й.

— Колко време я оперираха?

— Пет години.

Пресметнах наум.

— Значи през част от този период тя е била бременна.

— Да. Всъщност… Бременността прекъсна хирургическия процес. Промяната в тъканта, предизвикана от хормоните, физиологически рискове. Професор Монтесино каза, че трябвало да се чака и внимателно да се наблюдава. Предложи даже… прекъсване, но тя отказа.

— Бременността планирана ли беше?

Дъчи примигна усилено няколко пъти и отдръпна глава назад — като уморена костенурка — като че ли не вярваше на ушите си.

— Боже господи, сър, изобщо не се интересувам от мотивациите на работодателите си.

— Извинете ме, ако от време на време навлизам в необозначени територии, господин Дъчи — казах аз. — Просто се опитвам да събера колкото е възможно повече информация. За доброто на Мелиса.

Той намръщено се тросна:

— Ами тогава да говорим за Мелиса.

— Добре. Тя доста ми е разправяла за страховете си. А защо вие не ми разправите за своите впечатления, като я гледате отстрани?

— Моите впечатления ли?

— Вашите наблюдения.

— Моите наблюдения са, че тя е едно ужасно наплашено момиченце. Всичко я плаши.

— Например?

Той помисли малко.

— Например силни шумове. Те буквално я карат да подскача. Дори и тези, които не са особено силни. Понякога ми се струва, че тяхната внезапност я стряска. Внезапно зашумяло от вятъра дърво, стъпки… дори музика. Тези неща при нея много често предизвикват нервен припадък. Входният звънец. Доколкото съм забелязал, това става, когато тя е прекарала известно време в необичайно спокойствие.

— Застоява ли се самичка, представя ли си разни неща?

— Да. Представя си много. Приказва си самичка.

Затваряйки уста, той зачака коментар от моя страна.

Аз обаче продължих:

— А ярка светлина? Плаши ли се от нея?

— Да — каза той изненадано. — Да, плаши я. Спомням си даже една случка отпреди няколко месеца. Една от слугините си бе купила фотоапарат със светкавица и се помъкна из къщата да го пробва. — Отново неодобрителен поглед. — Изненада Мелиса, докато закусваше, и я снима. Звукът и блясъкът силно разстроиха детето.

— Разстроиха я в какъв смисъл?

— Сълзи, писъци, отказ от закуската. Едва не се задуши от рев. Дадох й да диша в един плик, докато дишането й се възстанови.

— Каза ми, че всяка нощ сънувала лоши сънища.

— Вярно е — каза той. — Често даже повече от един път на нощ.

— Опишете ми какво прави, когато ги сънува.

— Не мога да ви кажа, докторе. Когато ги сънува, тя е с май…

Аз се намръщих.

Той се усети:

— Макар че наистина си спомням няколко случая. Много плаче. Плаче и пищи. Тръшка се и не приема ласката, отказва да си легне отново.

— Тръшка се — казах. — А разказва ли какво сънува?

— Понякога.

— Но невинаги, така ли?

— Да.

— А когато разказва, за какво става въпрос?

— Чудовища, призраци, такива неща. Всъщност аз много не обръщам внимание. Усилията ми са насочени към това да я успокоя.

— Ето едно нещо, което в бъдеще ще правите — казах аз. — Ще обръщате внимание. Започнете да си водите дневник, записвайте всичко, каквото научите, и после ще ми го давате.

Знаех, че говоря наставнически. Просто исках той да се почувства като първокурсник. Хм, да си меря силите с един иконом.

Обаче той, доволен от подчинената си роля, само каза: „Много добре, сър“, след което вдигна чашата до устните си и отпи.

Продължих:

— Напълно будна ли е, след като се събуди от такъв кошмар?

— Не, не е — отвърна той. — Невинаги. Понякога сяда в леглото с ужасено изражение на личицето, пищи и размахва ръце. Ние… аз се опитвам да я събудя, но е невъзможно. Тя дори понякога става от леглото и започва да ходи наоколо, без да спре да пищи, и е невъзможно да бъде събудена. А ние просто чакаме, докато отмине, за да я сложим отново в леглото.

— В нейното?

— Не. В това на майка й.

— Тя никога ли не спи в нейното легло?

Поклащане на главата.

— Не, тя спи с майка си.

— Добре — бе коментарът ми. — Нека сега се върнем към тези случаи, когато не може да бъде събудена. По време на пищенето нещо да казва?

— Не, няма никакви думи. Само някакъв ужасен… вой. — Трепване. — Доста разтърсващо е.

— Описвате нещо, което се нарича „нощни ужаси“ — казах аз. — Това не са кошмари, които, както и всички останали сънища, стават, когато спим леко. „Нощни ужаси“ се получават, когато спящият се събужда много бързо от дълбок сън. Грубо събуден, тъй да се каже. Това представлява смущение в процеса на събуждането, предизвикващо лунатизъм и подмокряне. Подмокря ли се?

— Понякога.

— Колко често?

— Четири или пет пъти на седмица. Понякога повече, понякога по-малко.

— Опитвали ли сте се да направите нещо, за да го спрете?

Поклащане на главата.

— Подмокрянето притеснява ли я?

— Точно обратното — отвърна той. — Струва ми се доста безразлична.

— Значи сте говорили с нея за това?

— Само за да й кажа, един или два пъти, че младите дами трябва да се отнасят с голямо внимание към личната си хигиена. Тя не ми обърна внимание и аз не настоях.

— А майка й как го приема? Как реагира на подмокрянето?

— Казва да й сменят чаршафите.

— Но това са нейните чаршафи. Това не я ли смущава?

— Явно не. Докторе, какво означават тези пристъпи… тези „нощни ужаси“? От медицинска гледна точка.

— Вероятно става въпрос за генетично наследство — отвърнах. — „Нощните ужаси“ се предават по семеен път. Така е с подмокрянето и лунатизма. Всичко това вероятно се дължи на някакви химични процеси в мозъка.

Той ме гледаше разтревожено.

Продължих:

— Но те не са опасни, просто неприятни. И обикновено изчезват от само себе си, без никакво лечение. При пубертета.

— Аха — рече той. — Значи времето е на наша страна.

— Да, така е. Но това не означава, че не трябва да им обръщаме внимание. Те могат да се лекуват. Те са и предупредителен сигнал, който означава, че има и нещо друго освен чиста биология. Стресът често увеличава броя на пристъпите и ги удължава. Детето ни казва, че е объркано, господин Дъчи. Казва ни го и чрез други симптоми.

— Да, разбира се.

Сервитьорът донесе обяда. Хапнахме в мълчание и макар че Дъчи бе казал, че не обядва, изяде скаридите си с добър апетит.

Когато свършихме, аз си поръчах двойно еспресо, а на него му напълниха чашата отново.

Допих кафето и започнах наново:

— Да се върнем пак на въпроса за генетичното наследство. Има ли други деца… от предишни бракове?

— Не. Въпреки че е имало предишни бракове. За господин Дикинсън. Но няма деца.

— Какво е станало с първата госпожа Дикинсън?

Въпросът ми като че ли го раздразни.

— Почина от левкемия. Прекрасна млада жена. Бракът им е продължил само две години. За господин Дикинсън беше много трудно. Именно тогава страстта му да колекционира произведения на изкуството се задълбочи.

— Какво колекционираше?

— Картини, рисунки, гравюри, антики, гоблени. Имаше изключително чувство за композиция и цветова гама. Издирваше повредени шедьоври и ги даваше за реставрация. Някои от тях даже реставрираше сам — научил се е на това изкуство още като студент. Реставрацията беше неговата истинска страст.

Помислих си как е реставрирал втората си жена. Сякаш усетил посоката на мислите ми, Дъчи ме изгледа строго.

— А от какво друго — подзех отново аз, — освен от ярка светлина и силен шум, се страхува Мелиса?

— От тъмното. От това да не остане сама. А понякога и от съвсем нищо.

— Какво искате да кажете?

— Ами изпада в пристъп без никаква провокация.

— Как изглежда пристъпът й?

— Нещо като това, което преди малко ви описах. Плач, ускорено дишане, тичане и писъци. Понякога просто ляга на пода и рита с крака. Или сграбчва най-близкия възрастен човек и се вкопчва в него като… удавник за сламка.

— Най-общо казано, получава ли пристъп, когато нещо й се откаже?

— Не е типично… но, разбира се, има и такива случаи. Не харесва много да я ограничават. Кое дете харесва?

— Значи има и прищевки, но тези пристъпи са нещо повече, така ли?

— Аз говоря за истински страх, докторе. Паника. Идва като гръм от ясно небе.

— Казвала ли ви е някога какво я плаши?

— Чудовища. „Лоши неща.“ Понякога твърди, че чува шумове. Или че вижда, или чува разни неща.

— Неща, които никой друг не вижда, нито чува?

— Да.

Потреперване на гласа.

Казах:

— Това безпокои ли ви? Искам да кажа, повече от останалите симптоми.

— Замислям се — каза той тихо.

— Ако се безпокоите, че е налице някаква психоза или пък смущение в мисловния й процес, забравете. Освен ако няма нещо друго, за което не сте ми казали. Като например самоунищожително поведение или пък странен говор.

— Не, не, нищо подобно няма — отвърна той. — Предполагам, че всичко това се дължи на въображението й.

— Точно така е. Тя има добро въображение, но доколкото разбрах досега, не губи връзка с действителността. Децата на нейна възраст обикновено виждат и чуват неща, които възрастните нито чуват, нито виждат.

Той ме гледаше със съмнение.

Продължих:

— Това е като игра. Игра на фантазията. Театър на детството. Хлапетата съчиняват цели композиции в главите си и много често разговарят с въображаеми другарчета. Това е нещо като самовнушение и е необходимо за здравословното израстване на човека.

Съмнението в очите му не изчезна, но поне слушаше.

— Фантазирането може да се окаже добър метод за лечение, господин Дъчи. Всъщност може да намали страха у децата, като им даде чувство за контрол върху живота им. Обаче при някои деца, тези, които са напрегнати, интровертни и живеещи в стресова околна среда… същата тази способност да рисува въображаеми ситуации може да предизвика тревога. Въображаемите ситуации просто стават много ярки. Освен това при нея може да има и друг съществен фактор. Нали казахте, че баща й бил отличен реставратор. Да е показвал влечение към друг вид съзидателен труд?

— Разбира се. Той беше архитект по професия и надарен художник на млади години.

— А защо е спрял?

— Успял е да убеди сам себе си, че не е достатъчно добър, за да оправдае времето, което посвещава на рисуването, унищожил е всичките си работи и се е посветил на колекционерство. Оттогава никога не хванал четка. Пътувал по света. Дипломиран е като архитект от Сорбоната. Обичаше Европа. Построил е няколко прекрасни сгради, преди да изобрети диагоналната подпора.

— Диагоналната подпора?

— Да — отвърна той, обяснявайки сякаш какво е азбука. — „Подпора на Дикинсън“. Това е подпора от закалена стомана, прилагана само в строежите.

— А госпожа Дикинсън? — попитах аз. — Тя е била актриса. Да знаете за нещо друго освен това?

— Нямам представа, докторе.

— От колко време страда от агорафобия… т.е. страхува се да излезе от къщата?

— Тя излиза от къщата.

— О?

— Да, сър. Разхожда се из двора.

— А излиза ли от двора?

— Не.

— Колко е голям дворът?

— Около двадесет и седем декара.

— Обхожда ли го от край до край? Или от ъгъл до ъгъл?

Прочистване на гърлото.

— Предпочита да не се отдалечава много от къщата. Още нещо ще питате ли, докторе?

На първоначалния ми въпрос все още не беше отговорено — той някак си успя да се измъкне от директен отговор.

— От колко време е така? Да не излиза от двора?

— От… самото начало.

— Откакто е била нападната?

— Да, да. Съвсем логично е, когато разбереш последователността на събитията. Когато господин Дикинсън я доведе вкъщи веднага след сватбата, тя бе тъкмо по средата на хирургическите операции. Ужасно я болеше, все още бе много уплашена… травматизирана от… това, което й бе сторено. По заповед на професор Монтесино тя не излизаше изобщо от стаята си. Понякога трябваше да лежи неподвижно с часове. Новата плът трябваше да се поддържа изключително гъвкава и чиста. Бяха монтирани специални въздушни филтри, за да не допускат частички, замърсяващи въздуха в стаята. Сестрите кръстосваха денонощно из къщата с инжекции, лечебни процедури, лосиони и бани, от които тя плачеше от ужасна болка. Не би могла да излезе, дори и да искаше. После дойде и бременността. Изобщо не й даваха да става, бе прикована към леглото, бинтоваха, сваляха бинтове. Четири месеца след започване на бременността господин Дикинсън… почина и тя… Не можеше да си тръгне. Това беше убежище за нея. В известен смисъл е логично, нали? Говоря за състоянието й в момента. Тя просто гравитира около убежището си. Разбирате това, нали, докторе?

— Разбирам го. Но въпросът сега е да намерим кое е убежище за Мелиса.

— Да — отвърна той. — Прав сте.

Избягваше да ме гледа в очите.

Повиках сервитьора и си поръчах още едно еспресо. Когато то пристигна заедно с още гореща вода за Дъчи, той обхвана чашата с длани, но не отпи. Докато отпивах от кафето си, той каза:

— Моля да ме извините за дързостта, докторе, но каква, според вашето компетентно мнение, е прогнозата? За Мелиса.

— Ако семейството ми помага, бих казал, добра. Тя е мотивирана и умна за нейната възраст. Но се иска време.

— Да, разбира се. Всяко хубаво нещо иска време.

Изведнъж той се наведе напред, протягайки длани с треперещи пръсти. Странна проява на емоция за такъв леден човек. За миг помислих, че ще ме сграбчи за ръцете. Но той рязко се спря, като че ли се бе опарил в нещо.

— Моля ви, помогнете й, докторе. Ще ви съдействам с всичко, което мога.

Ръцете му още висяха във въздуха. Той го забеляза и също така рязко ги прибра.

— Вие сте много предан на това семейство — забелязах.

Той се дръпна назад и погледна встрани, сякаш бях изкарал на показ някакъв негов порок.

— Докато идва при мен, ще я лекувам, господин Дъчи. Това, с което вие можете да ми помогнете, е да ми разкажете всичко, което трябва да знам.

— Да, разбира се. Има ли още нещо?

— Маклоски. Какво знае за него тя?

— Нищо.

— Спомена името му.

— Той за нея е само едно име. Децата често чуват някои неща.

— Да, така е. Чула е доста неща. Знае, че той е нападнал майка й с киселина, защото не я харесва. Какво още сте й казвали за него?

— Нищо. Честно. Както казах, децата често подслушват, но той не е тема за разговори в къщата.

— Господин Дъчи, ако трябва да сме точни, децата често пъти сами си измислят факти. Най-добре би било Мелиса да разбере какво точно се е случило на майка й.

Кокалчетата на пръстите му, стискащи чашата, побеляха.

— Какво предлагате, сър?

— Някой да седне и да разговаря с Мелиса. Да й обясни защо Маклоски е нападнал госпожа Дикинсън.

Той подозрително се отпусна.

— Да й обясни защо. Да, да, мисля, че ви разбирам. Само че има един проблем.

— Какъв?

— Никой не знае защо. Копелето не каза нищо и сега никой не знае. Ако ме извините, докторе, наистина трябва да тръгвам.