Хладнокръвна ярост

22.

Прибрах се вкъщи малко след пет часа. Майло го нямаше. Беше си записал ново съобщение на телефонния секретар. Не толкова мизантропско. По-делово — моля, оставете съобщение. Казах да ми се обади, моля, когато може.

Звъннах в Сан Лабрадор и слушалката вдигна Мадлен.

Мадмоазел Мелиса не се чувствала добре. Спяла.

Non, мосю също го нямало.

Пресекнал глас. Щрак.

Уредих плащането на някои сметки, подредих къщата, нахраних рибите — забелязах, че изглеждат уморени, особено женските. Половин час на ски уреда, след което се изкъпах.

Когато погледнах часовника си, бе станало седем и половина.

Петък вечер.

Вечер за срещи.

Без да мисля много, вдигнах телефона и позвъних в Сан Антонио. Отговори предпазлив мъжки глас.

— Ало?

Когато попитах за Линда, той каза:

— Кой се обажда?

— Неин приятел от Лос Анджелис.

— О! Тя е в болницата.

— Нещо с баща й?

— Да. Аз съм Конрой, чичо й… брат на баща й. Днес дойдох тук от Хюстън.

— Обажда се Алекс Делауер, господин Овърстрийт. Приятел съм на Линда. Дано не е нещо сериозно.

— Да, и ние така казваме, но се опасявам, че случаят не е такъв. Брат ми изпадна в кома тази сутрин. Успяха да го върнат в съзнание, но не беше лесно — имал някакви проблеми с кръвообращението и бъбреците. Лежи в интензивното отделение. Цялото семейство е там. Аз само минавах да взема някои неща и вие се обадихте.

— Няма да ви задържам.

— Благодаря ви, сър.

— Моля ви, кажете на Линда, че съм се обаждал. Ако мога да направя нещо, обадете ми се.

— Разбира се, ще й кажа, сър. Благодаря ви за предложението.

Щрак.

Не биваше да го правя, но въпреки това го направих.

— Ало.

— Алекс! Как си?

— Имаш ли някаква среща тази вечер?

Тя се засмя.

— Среща? Не, просто си седя тук до телефона.

— А какво ще кажеш да промениш малко това?

Пак смях. Защо ми прозвуча толкова приятно?

— Ами-и, не знам — отвърна тя. — Мама винаги ми е казвала да не излизам с момчета, които не ми звъннат до сряда вечерта.

— Добрата стара мама.

— Ама пък бе пълен въздух по много други въпроси. В колко часа?

— След половин час.

Отидохме в един китайски ресторант в Брентууд — книжни фенери, прекрасна храна — и пирувахме цял час, след което излязохме и посетихме един комедиен клуб в Холивуд. Приятно местенце, където едно време много обичахме да идваме двамата. Оттогава никой от нас не бе идвал.

Атмосферата обаче сега бе друга — драпирани в черно стени, заплашително изглеждащи яки типове с мутри на убийци и с коси, вързани на опашки, мирис на застоял дим и враждебност. Масите бяха пълни с нощни плужеци с мътни погледи и техните безврати телохранители.

Двамата с Робин се спогледахме и тя поклати глава. Излязохме. Отворих й вратата на колата, тя седна вътре и се сгуши към вратата.

Подкарах към къщи.

Влязохме у дома, напълних й ваната с гореща вода и след около половин час излезе оттам розова и сънлива. Седнахме в леглото и играхме джин, разсеяно хвърляйки по едно око към уестърна по телевизията. Докъм два часа сутринта вече бяхме изиграли дузина игри — по шест победи за всеки — и решихме, че е време за сън.

На другия ден, събота, Майло никакъв не се обади. От Сан Лабрадор — също никакви новини. Позвъних, слушалката отново вдигна Мадлен и ми бе казано, че Мелиса още спи.

Двамата с Робин прекарахме по-голямата част от деня заедно. На обяд хапване, после разходка до Фармърс Маркет за пазаруване и убиване на времето. Лека вечеря в един морски ресторант към Сънсет Бийч, след това прибиране — този път у тях — в седем, откъдето звъннах до къщи да проверя няма ли съобщение, а тя превъртя касетата да чуе нейните.

За мен нямаше нищо, но един известен певец й бе звънял по три пъти на час през последните три часа. Познатият баритон едва сдържаше паниката в гласа си.

Тревога, Роб. В неделя сме на концерт в Лонг Бийч. Току-що се върнахме от шоу в Маями. От влагата китарата на Пати се изкоруби. Обади ми се в „Сънсет Маркис“, Роб. Моля те, Роб, няма да излизам никъде.

Тя изключи машинката и каза:

— Прекрасно.

— Доста сериозно ми прозвуча.

— О, да. Щом той лично се обажда, а не някой от гавазите му, значи ножът е опрял до кокала.

— А кой е Пати?

— Един от китаристите му — отвърна тя и влезе в кухненския бокс. — Искаш ли нещо за пиене?

— Точно сега не, благодаря.

— Сигурен ли си? — Напрегнат глас и крадлив поглед към телефона.

— Абсолютно. Няма ли да му се обадиш?

— Може ли?

Поклатих глава.

— Всъщност съм малко уморен. Стар човек съм и ме уморяваш.

Тя отвори уста да каже нещо, но в този момент телефонът иззвъня. Робин вдигна слушалката и каза:

— Да, току-що влизам и го чух… Не, по-добре е ти да я донесеш тук. Тук по-добре работя… Добре, доскоро.

Тя затвори, усмихна се и вдигна рамене.

Изпрати ме до колата, целунахме се лекичко, избягвайки разговора, и я оставих да работи. Останах сам да се радвам на живота.

Но нещо не бях в съответното настроение и след като минах няколко пресечки, спрях на една бензиностанция и от обществения телефон там отново се опитах да се свържа с Майло.

Този път Рик отговори.

— Той току-що се прибра, Алекс, и веднага след това излезе. С моята кола, взе и мобифона. Ето ти номера.

Аз го записах, благодарих му, затворих и го набрах. Майло отговори още след първото иззвъняване.

— Стърджис.

— Аз съм. Какво става?

— Колата — отвърна той. — Намерили са я преди два часа. Близо до каньона Сан Гейбриъл. Язовир „Морис“.

— Ами…

— От нея никаква следа. Само колата.

— Мелиса знае ли?

— Тук е, дойде с мен.

— Как е?

— Доста раздрусана. Ония от Бърза помощ я прегледаха, казаха, че физически нищо й няма, но да я държа под око. Нещо по-специално да ме посъветваш в тази насока?

— Само стой при нея. Кажи как се идва дотам?