Хладнокръвна ярост

26.

Тъкмо се канех да отлепя колата от бордюра, когато Ноел излезе от ресторанта. Той ме видя и дотича до севилята. Бе свалил червения си жакет и върху тениската си бе метнал раница. Отпред на тениската пишеше GREENPEACE. По движението на устните му разбрах, че ми казва „извинете“.

Свалих стъклото на дясната врата.

Той отново каза:

— Извинете — и прибави „сър“.

— Какво има, Ноел?

— Просто се питах как е Мелиса.

— През по-голямата част от времето спи. Като че ли още не е понесла цялата тежест на удара.

— Тя е много… — Той се намръщи.

Аз чаках.

Ноел продължи:

— Трудно може да се изрази с думи.

Пресегнах се и отворих вратата.

— Влизай.

Той се поколеба малко, после свали раницата, остави я на пода и се вмъкна вътре. Вдигна раницата и я сложи в скута си. На лицето му бе изписано като че ли обидено изражение.

— Хубава кола — каза той. — Седемдесет и осма?

— И девета.

— Новите не са толкова хубави. Много пластмаса.

— Харесвам си я.

Той си играеше с ремъците на раницата.

Подхванах:

— Щеше да казваш нещо за Мелиса. Нещо, което трудно се изразявало с думи.

Той се намръщи.

— Исках просто да кажа, че тя е много специална личност. Уникална. Само като я гледаш, и разбираш, че тя е нещо съвсем различно от това, което всъщност е… Искам да кажа, че повечето от хубавите момичета проявяват склонност да се замислят само за повърхностни неща. Поне тук е така.

— Имаш предвид в Сан Лабрадор?

Ноел кимна.

— Поне дотолкова, доколкото съм видял. Не знам, може да се отнася изобщо за цяла Калифорния. Или пък за целия свят. Никъде другаде не съм живял, затова не мога да преценя. Точно затова исках да се махна оттук — да поживея малко в друга среда. Писна ми от преструваници.

— Харвард.

Кимване.

— Кандидатствах в много учебни заведения и не очаквах да ме приемат в Харвард. Но когато ме приеха, реших, че е тъкмо това, което искам, ако се уреди финансовата част от въпроса.

— И уреди ли се?

— Общо взето. С мои спестявания, с отлагане една година да поспестя още нещо и с някои други работи щях да уредя нещата.

— Щеше?

— Не знам. — Той се размърда, задърпа ремъците. — Вече не знам дали заминаването ми е най-доброто решение.

— Защо? — попитах.

— Ами… как така да тръгвам, когато тя търпи всичко това? Тя е… задълбочена. Чувства нещата много по-силно от останалите хора. Тя е единственото момиче, което познавам, интересуващо се от важни неща. Когато се видяхме за първи път, беше невероятно лесно да се разговаря с нея.

Болка в очите.

— Съжалявам — каза той, посягайки към дръжката на вратата. — Съжалявам, че ви обезпокоих. Всъщност мисля, че е малко нечестно да разговарям с вас.

— И защо?

Той разтри врата си.

— Когато Мелиса ви се обади за първи път, аз бях при нея.

Спомних си разговора по телефона. Как Мелиса се извинява, закрива с ръка слушалката.

— И?

— Бях против — каза той. — Против това да ви посети. Казвах й, че няма нужда от… Че може и сама да се справи. Че можем да решим проблема сами. Тя ми каза да си гледам работата, че вие сте били страхотен. А ето че сега седя тук и разговарям с вас.

— Това не е важно, Ноел. Нека се върнем към твърдението ти, че Мелиса е уникална личност. Напълно съм съгласен с теб. И откликът ти към нея е уникален. Затова те е страх да я оставиш, когато тя е в нужда.

Той кимна.

— Кога трябва да тръгнеш за Бостън?

— В началото на август. Лекциите започват септември. Искат обаче да си там по-рано, за да се ориентираш малко.

— Имаш ли някоя специалност предвид?

— Може би международни отношения.

— Дипломация?

— Не съвсем. Струва ми се, че предпочитам нещо, което е свързано с действително изработване на политика. Може би някакъв административен пост в Държавния департамент или Отбраната. Или пък помощник в Конгреса. Ако се вгледате в начина, по който едно правителство работи, ще видите, че всичко всъщност се върши от хората зад кулисите. Понякога на професионалните дипломати също им се налага да вземат отговорни решения, но в повечето случаи са просто назначени на служба фигури. — Пауза. — Пък и си мисля, че шансът ми за пост в сянка е по-голям.

— Защо?

— От това, което съм чел за работа в чужбина, най-важното нещо е откъде идваш — какво е семейството ти, какво е миналото ти, с кого се познаваш — а не какво можеш. А аз нямам кой знае какво семейство. Само мама и аз.

Казано равнодушно, без самосъжаление.

— Това по-рано ме притесняваше — продължи той. — Хората тук отдават голямо значение на произхода. Което означава да имаш пари, които да са поне две поколения стари. Сега обаче разбирам, че всъщност съм извадил късмет. Мама наистина ме подкрепяше и винаги съм имал всичко. А като се замислиш, на човек не му трябва кой знае колко, нали? Освен това виждам какво става с богатските хлапета, виждам ги в какви каши се забъркват. И точно затова уважавам Мелиса. Тя вероятно е едно от най-богатите момичета, в Сан Лаб, но не се държи като такава. За първи път се видяхме, когато тя дойде на вечеря в „Халбата“ с някакви нейни съученици, а аз помагах на мама да сервира. Всички други се държаха така, сякаш бях невидим. Мелиса обаче винаги намираше време да ми каже „моля“ и „благодаря“ и после, след като другите тръгнаха към паркинга, тя изостана и ме заговори — каза ми, че ме била виждала в Пасадина, където ходя да бягам понякога. Никакъв флирт — Мелиса не е такъв човек. Заговорихме се и тогава усетих това… отклика. Като че ли бяхме стари приятели. След това продължи да идва и станахме наистина добри приятели. Тя ми помагаше в много неща. И най-много от всичко искам и аз да мога да й помагам. Окончателно ли е това, че майка й?…

— Не — отвърнах. — Не е окончателно. Но положението не е никак розово.

— Това е наистина… ужасно. — Поклащане на главата. Драскане по ремъка. — Боже, ужасно е. Толкова ще й бъде трудно!

— Ти познаваше ли госпожа Рамп добре?

— Не съвсем. Миех й колите на всеки две седмици. Понякога идваше да им хвърли по един поглед. Но в интерес на истината трябва да кажа, че тя не се интересуваше много от тях. Веднъж казах, че това са страхотни коли, а тя отвърна, че май е така, но за нея те били само тенекия и гума. После веднага се сепна, извини се и каза, че не искала да омаловажава работата ми. Помислих си, че е много внимателна. Тя изобщо изглеждаше много внимателна. Може би малко… дистанцирана. Мислех, че начинът, по който е живяла, е бил… По-рано двамата с Мелиса… Май трябваше да покажа повече съчувствие. Ако Мелиса си спомни за това, сигурно ще ме намрази.

— Мелиса ще помни приятелството ти.

Той помълча малко. После:

— Всъщност нещата като че ли май са отишли по-нататък от приятелството… поне от моя гледна точка. А от нейна не съм сигурен.

Вдигна поглед към мен. Очите молеха за добри новини.

Най-многото, което можех да му предложа, бе усмивка.

Той сведе поглед и зачопли ремъците.

— Ама съм и аз. Говоря само за мен, а трябва да мисля за Мелиса. Трябва да я видя. Но преди това трябва да наредя куфара на господин Рамп. Мислите ли, че той говори сериозно за тръгване?

— Ти вероятно го познаваш по-добре от мен.

— Нищичко не знам — отвърна той бързо.

— За тях двамата с Мелиса не може да се каже, че са щастливо семейство.

Той не обърна внимание на това, вдигна раницата и посегна за дръжката.

— Е, аз да вървя.

— Искаш ли да те закарам? — попитах.

— Не, благодаря, с кола съм. Онази селика там. — Той отвори вратата, сложи единия си крак на бордюра, спря се и се извърна към мен. — Още отначало исках да ви питам какво мога да направя, за да й помогна?

— Бъди при нея, когато има нужда от човек до себе си — отвърнах. — Слушай я, когато говори, но не се обиждай и не се безпокой, ако не иска да говори. Бъди търпелив, когато тя е разстроена, не бързай да й казваш, че всичко е наред, а то не е. Случило се е нещо лошо и ти не можеш да промениш нищо.

Той ме гледаше и кимаше. Много внимателно и съсредоточено. Очаквах всеки момент да извади лист и молив и да започне трескаво да записва.

— Освен това — продължих аз, — ако бях на твое място, не бих правил никакви драстични промени в плановете си. Оправила се веднъж от първоначалния шок, Мелиса ще трябва да види как ще живее по-нататък. Да оставиш своя живот на положение „изчакване“, значи да я разстроиш още повече. Без дори да го искаш, ти ще я накараш да се чувства задължена към теб. А на този етап в живота на Мелиса независимостта е от най-голямо значение. Няма нужда да носи още един товар.

Той каза:

— Аз никога…

В този миг изтърва раницата си и тя падна на коленете му с тъп звук.

— Книги? — попитах го.

— Учебници. Реших да прегледам малко от материала, който според мен ще вземем тази есен. Нещо като летящ старт, защото съревнованието първата година е наистина жестоко. Мъкна ги насам-натам, ама не съм прочел още нито ред. — Смутена усмивка. — Малко префърцунено, а?

— На мен ми звучи като добра предварителна подготовка.

— Както и да е — отвърна той. — Така е, защото се чувствам задължен… да отида.

— Към кого?

— Към мама. Към Дон… господин Рамп. Той ще доплаща за обучението ми през първите две години. Ако изкарам първата и втората година добре, ще мога да подам молба за някаква стипендия.

— Явно той мисли много за теб.

— Е — беше безучастният отговор, — сигурно се чувства добре, като вижда напредъка ни. На мама и моя. Той й осигури работа, когато… я бяхме закъсали. — Кратка гримаса на болка. Бегла усмивка за компенсация. — Даде ни покрив, втория етаж на „Халбата“. Не безплатно — мама си изкарваше наема. Най-добрата сервитьорка, за която човек може да мечтае. Когато господин Рамп го няма, тя върти цялото заведение, даже понякога замества и готвача. Но той пък е най-добрият шеф на света. Купи ми селиката в добавка към заплатата ми. Намери ми работа у Мелиса.

— Мелиса май не споделя чувствата ти към него?

Той отново се бе наканил да излезе, но се отказа.

— Едно време тя го харесваше. По-рано тя беше просто клиентка, познаваха се, приказваха си. Тя всъщност го запозна с майка си. Бедите започнаха, когато нещата станаха сериозни. Непрекъснато исках да й кажа, че той не се е променил, че той си е останал абсолютно същият човек, а че тя гледа на него по друг начин, но…

Слаба усмивка.

— Но какво?

— На Мелиса такива неща просто не бива да се казват. Тя си има някакви представи и в никой случай не можеш да ги избиеш от главата й. Не че е кой знае колко лошо. Твърде много хлапета си мислят само за щуротии и изобщо не им пука за никакви идеали. А Мелиса се придържа към принципите си и изобщо не върви по течението, не прави разни неща само защото всички ги правят. Като например с дрогата. Винаги съм знаел, че това е лошо, защото… защото съм чел. А някой такъв като Мелиса спокойно би могъл да бъде… податлив. Популярна, хубава, има много пари. Тя обаче никога не се е занимавала с такива неща. Стои си на принципите.

— Популярна ли? — изненадах се. — Тя никога не е споменавала никакви други приятели освен теб. И не съм виждал някой да идва у тях.

— Малко избухлива е. Но всички я харесваха. Можеше да бъде водачка на мажоретките, можеше да ходи в най-изисканите клубове, ако искаше, но нея я вълнуваха други неща.

— Какви например?

— Главно учението.

— И какво друго?

Той се поколеба, после продължи:

— Майка й. Като че ли най-важната работа за нея в живота бе да бъде дъщеря. Веднъж ми каза, че чувствала, че винаги трябва да се грижи за майка си. Опитах се да я убедя, че така не бива, но тя вдигна пара. Каза ми, че и представа съм си нямал какво е било. Не спорих. Това само щеше да я ядоса още повече, а аз не обичам да я виждам ядосана.

Той си тръгна, преди да успея да отговоря. Гледах го как сваля веригата на паркинга, качва се в тойотата и потегля.

С двете ръце на волана.

Това момче ще отиде далеч.

Сърдечен, почтителен, изобретателен и неумолимо усърден.

Кажи-речи мъжко копие на Мелиса, неин духовен брат. Разбирах защо се е получил отклик.

Добро хлапе.

Твърде добро, за да е истинско ли?

Разговорът ми с него бе задействал радарите ми на терапевт, макар че не бях сигурен защо.

Или пък може би си пълнех главата с разни предположения, за да избегна действителността. Почти не бяхме говорили по главната тема.

Сини небеса, черна вода.

И нещо бяло плава…

Запалих севилята, подкарах и влязох в границите на Сан Лабрадор.

Мелиса бе будна, но не говореше. Лежеше по гръб, подпряла глава на три възглавници със събрана нагоре коса и подути очи. До нея на люлеещия се стол, заеман само преди час от Мадлен, седеше Ноел, държеше ръката й и ту изглеждаше доволен, ту започваше да се притеснява.

Отново в униформата си, Мадлен се носеше из стаята като пристанищен влекач, акостирайки тук да пооправи, там да поизбърше, по-натам да отвори чекмедже. На нощната масичка имаше чиния с юфка, която бе станала на бетон. Завесите бяха дръпнати, за да предпазят стаята от яркото обедно слънце.

Наведох се под балдахина и казах „здрасти“. Мелиса отбеляза присъствието ми със слаба усмивка. Стиснах я за ръката, която Ноел не бе обсебил. Попитах я дали мога да направя нещо за нея.

Поклащане на главата. Отново приличаше на деветгодишна.

Въпреки това останах. Мадлен пошета още малко наоколо, после каза:

— Слизам долу, ma petit choute20. Нещо за хапване?

Мелиса поклати глава.

Мадлен взе чинията с юфката и тръгна към вратата, но на половината път се спря.

— Нещо за хапване за вас, мосю доктор?

Поканата и титлата „доктор“ означаваха, че съм направил нещо както трябва.

Усетих, че съм гладен. Но дори и да не бях, нямаше да я разочаровам.

— Благодаря — отвърнах. — Нещо леко би било чудесно.

— Пържола? — попита тя. — Агнешка. Имам двойни.

— Една малка пържола би било идеално.

Тя кимна и излезе.

Останал сам с Мелиса и Ноел, се почувствах като нежелан придружител. Толкова им бе приятно един с друг, че трети явно вече бе тълпа.

Очите й скоро се затвориха. Излязох в коридора и тръгнах покрай вратите към задната част на къщата. Към спираловидната задна стълба, по която Джина Рамп беше слязла при първото ми посещение тук, търсейки Мелиса. Тази стълба вървеше и нагоре. Заизкачвах се по нея, докато излязох на площадка около десет квадратни метра. Най-забележителното нещо тук беше кедровата двукрила врата.

В бравата стърчеше старовремски железен ключ. Превъртях го, влязох в тъмното, зашарих с ръка по стената и светнах. Намирах се в огромна стая, прилична на таванско помещение. Стаята бе около тридесет метра дълга и поне половината от това широка, с дъсчен, прашен под, стени в кедрова ламперия, неполиран гредоред на тавана и голи крушки, кабелите до които вървяха по гредите. Прозорци и от двата края, закрити с мушама.

Дясната част от стаята бе пълна — мебели, лампи, дървени сандъци и кожени куфари, които напомняха за ерата, когато се е пътувало само с влак, теглен от парен локомотив. Различни предмети, нахвърлени безразборно, но все пак обединени от някакъв общ признак — тук групичка статуетки, там цяла леярна от бронзови статуи. Мастилници, часовници, препарирани птици, гравюри от слонова кост, инкрустирани кутии. Навити килими, животински кожи, пепелници от слонски крак, стъклени абажури, които биха могли да бъдат от „Тифани“. Изправена бяла мечка със стъклени очи, вече пожълтяла козина, озъбена, замахнала с едната лапа, а в другата стискаща препарирана сьомга.

Лявата страна бе полупразна. Покрай стената имаше двуредови складови стелажи с процепи за вертикално разположение. В центъра имаше триножник и палитра. Процепите бяха изпълнени с платна и картини в рамки.

До триножника имаше плоска кутия за бои. Ключалката й бе ръждясала, но успях да я отворя с нокти. Вътре имаше десетина-петнайсет изцапани с боя четки — боята се бе втвърдила и бе ги направила неизползваеми — ръждясала шпатула и тубички с втвърдена като камък боя. Дъното бе постлано с някакви листове хартия. Издърпах ги. Оказаха се страници от списания — Лайф, Нешънъл Джиографик, Американ Херитидж. Дати от 50-те и 60-те. Пейзажи. Между два от тях имаше снимка с надпис отзад. С черно мастило и хубав почерк:

Цветна снимка, добро качество, фина повърхност.

Двама души — мъж и жена — застанали пред резбована двукрила врата. Около вратата — мазилка с прасковен цвят.

Жената беше Джина Дикинсън по форма и ръст. Стройна като на модел фигура, с изключение на рязко издутия напред корем. Бе облечена с бяла копринена рокля и бели обувки, които приятно контрастираха на тъмния фон на вратата. На главата си имаше широкопола сламена шапка, изпод която се подаваха руси кичури. Лицето под шапката бе цялото бинтовано и оставените за очите отвори чернееха като въгленчета на лицето на снежен човек.

В едната си ръка стискаше букет бели рози. Другата почиваше на рамото на мъжа.

Мъничък мъж. Идващ до средата на Джининото рамо, което означаваше, че е някъде към метър и тридесет и пет, максимум и четиридесет. На около шестдесет. Крехко телосложение. С твърде голяма за тялото глава. Непропорционално дълги ръце. Къси като пънчета крака. Лице като на козел под твърда, посивяла коса.

Мъж, чиято грозота бе толкова невъзможна за поправяне, че изглеждаше почти благородна.

Бе облечен в тъмен костюм с жилетка, който вероятно бе много добре скроен, но не можеше да скрие допуснатите от природата грешки.

Спомних си нещо, казано от Ангър, банкера.

Изкуството беше единствената му екстравагантност. Иначе, ако можеше, щеше да си купува дрехите конфекция.

Никакви портрети в къщата.

Естетът…

Той позираше по задължение, мушнал едната си ръка в жилетката, а с другата обвил кръста на младоженката. Погледът му обаче се беше отклонил встрани. Притеснени очи. Знаейки, че фотоапаратът ще бъде жесток дори и в такива специални дни, но че точно такива специални дни пък трябваше да бъдат запечатани на всяка цена.

Бе скрил снимката в дъното на кутия за бои.

5 март 1971 година.

Мелиса е била родена през юни същата година. Артър Дикинсън бе пропуснал представянето на доброто си произведение на изкуството с няколко седмици.

И още нещо ми правеше впечатление в снимката. По-възрастен, по-нисък, грозен мъж. По-млада, по-висока и красива жена.

Семейство Габни. Начинът, по който Лио се опита неуспешно да прегърне жена си.

Ръстът му бе нормален и разликата между двамата не бе чак толкова драматична, но паралелът си оставаше.

Може би защото двамата Габни бяха стояли на същото това място тази сутрин.

Може би не бях единственият, който го е забелязал.

Идентифициране на терапевт с пациент.

Един и същи вкус към мъжете.

Един и същи вкус към вътрешно обзавеждане.

Кой кого е повлиял?

Гатанките, завъртели се из съзнанието ми, докато седях в кабинета на Урсула, отново се върнаха още по-натрапчиви отпреди.

Приближих се към стелажите. Под всяко гнездо имаше листче, на което бе написано името на художника, името на произведението, описателни данни и дата на изпълнение и покупка.

Имаше стотици такива гнезда, но Артър Дикинсън е бил организиран човек — колекцията бе подредена по азбучен ред.

Касът — между Касъл и Коро.

Осем гнезда.

Две от тях празни.

Прочетох надписите под тях.

Касът М. Майчина целувка, 1891 г. Литография. Каталожен номер 149. Размери: 34,6×22 см.

Касът М. Майчина милувка, 1891 г. Литография. Каталожен номер 150. Размери: 36,8×26.8 см.

Останалите шест, които си бяха по местата, остъклени и в рамки. Извадих ги внимателно. Всичките бяха черно-бели и никакви сюжети на тема майка и рожба.

Двете най-добри литографии ги нямаше.

Една за сивата стая на пациентката, другата — за сивата стая на докторката.

Спомних си начина, по който се бяха държали Габни тази сутрин.

Лио, опитващ се да излъчва съчувствие. Но не забравяйки да ми даде да разбера, че версията на Чикъринг за самоубийство е пълна глупост.

Урсула, витаеща някъде на съвсем друго ниво.

Галеща дърворезбата на входната врата така, като че ли през нея се влиза в светилище.

Или в пълен със съкровища трезор.

Помислих си за неизлизащите „джобни пари“ на Джина. Два милиона…

Да не би подаръците да са намерили израз в нещо повече от изкуство?

Терапията като мост към богатство?

Зависимостта и ужасът развиват рак на душата. И тези, у които е лекарството, просто трябва да кажат цената.

Сетих се за подаръците, получени от мен през време на практиката ми. Повечето направени на ръка неща, сътворени от малките ми пациенти — подложки за чаши, рамки за снимки, рисунки, глинени статуйки. Кабинетът ми у дома бе пълен с тях.

Колкото до подаръци от възрастни, приемах само символични жестове на признателност — цветя, сладкиши. Обвита в жълта хартия кошничка с плодове. Отказвах всичко, имащо трайна и значителна стойност. И понякога полагах доста усилия да го правя така, че да не обиждам хората.

Никой не ми бе навирал в ръцете редки произведения на изкуството. И все пак обичах да си мисля, че бих отказал и това.

Не че приемането на подаръци бе наказуемо — етиката на такъв жест се намираше някъде в мъглявото пространство между углавно престъпление и неправилна преценка. И аз, разбира се, не бях светец, безчувствен към съблазните на света.

Но съм следвал, за да се науча как да върша една работа както трябва, а повечето терапевти с чувство за отговорност бяха съгласни с мнението, че който и да е щедър подарък, независимо от посоката, намалява шансовете работата да се свърши както трябва. Чрез промяна на отношения, в които се крие есенцията на промяната, се нарушава терапевтичният баланс.

Габни обаче явно не бяха съгласни с това.

Може би при лечение, изискващо домашни визити и сеанси под открито небе, законите са по-хлабави — сетих се колко време аз съм прекарал в тази къща.

Ровейки из тавана.

Да, но намеренията ми бяха благородни.

А на кого не са?

Мелиса бе реагирала на сближаването между майка й и Урсула с растящо подозрение.

Малко момиченце, викащо: „Вълк! Вълк!“.

Дали всички тези неща имаха нещо общо със съдбата на Джина?

Изглежда, трябваше още веднъж да отида в клиниката на Габни, въпреки че нямах представа под какъв предлог.

Да взема картона на Джина и да им спестя пощенските разходи.

Минавах оттук случайно и реших да се отбия…

И после какво?

Един бог знае.

Днес беше неделя. Щеше да се наложи да почакам.

А междувременно трябваше да се справям с агнешки пържоли. Едно ядене, за което бях готов да се обзаложа, че ще е първокласно. Лошото беше, че апетитът ми вече бе изчезнал.

Възстанових статуквото в скривалището на Артър Дикинсън и слязох долу.